Джуд Деверо
Спомен (23)

Глава двадесет и трета

ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЖДАНЕТО, 1587

 

— Ти пък какво знаеш за бебетата? — попита Талис високомерно.

— Каквото ти за рицарите и великите им подвизи — отвърна Кали и извърна поглед от него. Напоследък като че ли мислеше само за бебета, женитби и собствен дом. Тя и Талис винаги се бяха присмивали на подобни неща, като смятаха, че ухажването е глупаво нещо, но през последните няколко месеца сякаш всичко се промени.

Днес бяха избягали от никога несвършващите задачи на Уил, а Найджъл бе избягал от своите постоянно задаващи въпроси ученици, така че тя и Талис отидоха до любимото си място на хълма под огромния бук. Клоните на дървото се спускаха толкова ниско до земята, че образуваха нещо като колиба, в която тя и Талис се усамотиха.

Седеше облегната на дървото и наблюдаваше как Талис размахва стар ръждясал меч, изнамерен неизвестно откъде от Найджъл. С годините физическите им различия се откроиха. Шестнадесетгодишният Талис приличаше на двадесетгодишен. Вече бе висок над метър и осемдесет, широкоплещест, а мускулите му укрепваха с всеки изминал ден. Преди близо година гласът му се промени. При него, разбира се, това не стана след месеци прегракнали писукания. Една сутрин той просто се събуди с плътен и доста привлекателен глас — глас на мъж.

Талис не прояви никаква скромност по отношение на своя добър късмет при съзряването си. Изтъкваше го пред Кали при всяка възможност. А нея порастването като че ли я отмина. Тя също бе на шестнадесет, но бе лишена от всякакви женствени белези. Талис бе по-висок от повечето възрастни; Кали бе със сантиметри по-ниска от своите връстнички.

Кали се тормозеше не само заради ръста си; нямаше и никакви признаци на съзряване. Сподели с Мег, че върху гърдите й може да се меси хляб, защото бяха плоски като дъска. А Уил можел да използва правото й като кол тяло, за да построи новия кокошарник. Една вечер обяви, че стомахът й е толкова гладък, та ако хапне череша, непременно ще си проличи. Казваше, че другите момичета имат червени устни и розови бузи, а тя е тъй безцветна, че затвори ли очи, хората няма да я виждат. Веднъж Уил рендосваше тясна, бледа дъбова дъска за пейка и Кали обяви:

— Тя ми е като сестра-близначка.

Мег се стараеше да не прихне, когато Кали изричаше някоя от самоосъдителните си забележки, но мъжете се заливаха от смях. Дори Уил не успяваше да се въздържи. Е, поне Уил и Найджъл бяха достатъчно добри да не отвръщат на тъжните й коментари. Но не и Талис. Беше истинско чудовище; никога не пропускаше възможността да й напомни, че прилича по-скоро на момиченце.

Веднъж подаде гъба на Кали, като й предложи да я използва, за да се пази от дъжда. Граховите шушулки можели да й служат за лодка. Един пазарен ден уговори (Талис можеше да уговори всекиго за всичко) едно шестгодишно хлапе да я целуне и да я поиска за жена. При един спор с Найджъл (често се случваше) за някаква играчка, която Найджъл дялкаше, Талис настояваше, че дъното не е равно. Найджъл твърдеше обратното. В разгара на спора Талис грабна лодката и я постави върху гърдите на Кали.

— Ето, нали ти казах — тържествуваше Талис. — Достатъчно е да я поставиш върху напълно гладка повърхност и се вижда, че не е равно.

Веднъж Уил здравата са ядоса: циганска каруца спря в селото през пазарния ден. Талис, изумен от пищно надарената мома, която започна да флиртува с него, загуби дъх, а очите му станаха на тепсии, когато тя се приближи толкова, че гърдите й почти докоснаха неговите.

Тази гледка вбеси Кали. Тя изтича до сергията на Уил и с учудваща, дори невероятна сила изсипа всичката стока върху Талис. Той се стовари позорно на земята сред зелки и домати. За негов ужас цялото село и особено младата циганка дълго се смяха, докато той седеше сред смачканите зеленчуци.

Талис ненавиждаше да му се надсмиват. Той подгони Кали, готов да я убие. А тя го унизи още повече, като успя да избегне всичките му опити да я хване. Накрая потърси прикритие зад Уил — бесен от случилото се със сергията му. Талис настоя Кали да бъде строго наказана (не че щеше да позволи някой да я нарани, но в онзи момент си мислеше, че точно това иска), а Уил съвсем го изкара от кожата, като взе страната на Кали.

— Ако си беше гледал работата, вместо да се задъхваш по моми, дето са два пъти по-големи от теб, нищо нямаше да ти се случи.

И Кали, и Талис бяха смутени от тези думи. В действителност Уил се тревожеше, че Талис така много прилича на възрастен — тялото му бе почти на мъж, а умът му — като на момче. Не беше хубава комбинация. И въпреки че се смееше, Уил съжаляваше Кали с нейното слабо, плоско тяло. Смяташе, че щом са на една възраст, трябва да изглеждат еднакво.

Селяните така се развеселиха от случката, че започнаха да поднасят Талис за неговата „приятелка“ циганката, та скоро му лепнаха прякор „циганина“. Първоначално злобните момчета от селото го замислиха като обидно прозвище, но за тяхна огромна изненада момичетата решиха, че прякорът подхожда на смуглите красиви черти на Талис и продължиха да го наричат така.

Сега Кали и Талис се бяха усамотили на любимото си място под огромния бук; там можеха да са сами, далеч от останалите. Там можеха да са те; да са равни. Нямаше значение, че телата им са така различни: когато бяха сами, те бяха равни.

— Какво ще стане с нас? — попита Кали сериозно. Напоследък всичко й се струваше сериозно.

— Не знам. Може да отида да чиракувам при някой рицар и да стана като Ланселот.

— Ха! — възрази Кали. Не обичаше Талис да споменава истории, които не са измислени от нея. Много от нейните разкази бяха толкова хубави, колкото историята за мъжа, който се бе влюбил в жената на друг. Кали бе доволна, че и двамата незаконни любовници са получили наказанието си. Според Талис историята бе възхитителна. Кали истински се тормозеше, защото Ланселот черпеше сили от своята девственост и никога не биваше да се жени.

Кали погледна към плоските си гърди — не правеха и най-малка гънчица на дрехите й. Всяка сутрин оглеждаше тялото си с надежда, че през нощта е станало женствено, но не и не. В селото момичета на нейна възраст бяха вече омъжени. И което е по-важното: имаше по-големи от нея, които не криеха, че искат да се омъжат за Талис.

Тя забелязваше как той ги гледа, докато се шляят край него през пазарните дни — бедрата им се поклащаха, а главите извърнати, сякаш изобщо не ги е грижа за него. Но Кали знаеше, че единствената им цел е да спечелят вниманието му.

Опитваше се да се шегува с липсата на женствени белези у себе си. Но истината бе, че се тревожеше. Ами ако Талис се влюбеше в някоя от онези?

Престраши се да поговори с него за това, но той я изгледа неразбиращо и продължи да разправя за рицари, доспехи и мечове. Реши се да разпита Мег за омъжените си връстнички, но на Мег й се щеше Талис и Кали да останат деца, така че не отговори на въпросите й. Тя се ужасяваше при мисълта, че двамата може да я напуснат. Талис се шегуваше, че ако зависи от Мег, тя ще продължава да ги храни с лъжичка.

Уил прояви най-голямо разбиране към „проблема“ на Кали. Усмихна й се:

— Ти и Талис сте объркани — обясни той. — Ей тук — и посочи челото си — ти си жена, но никъде другаде.

Беше прекалено възпитан, за да погледне надолу към неузрялото й тяло.

— При Талис е обратното. Прилича на мъж, но още разсъждава като момче.

Кали се натъжи, а Уил й се усмихна отново.

— Често става така — увери я той. — Не се тревожи, тялото ще те догони и когато това стане, умът на Талис ще е готов. — Той повдигна брадичката й. — Един ден ще те погледне и ще се захласне.

Кали се разсмя при тази мисъл, но тъкмо това я бе крепило в продължение на дни. Ала нищо не я задоволяваше за дълго. Вечно бе неспокойна. Ако седеше, искаше да се изправи; ако бе права, искаше да върви; ако вървеше, изпитваше неописуемо желание да тича. Беше все недоволна. Понякога искаше да се сгуши в скута на Мег; друг път — да я отблъсне.

Най-лошо от всичко бе начинът, по който започна да гледа на Талис. Досега Талис винаги бе човекът до нея. Не можеше да си представи и ден без него. И двамата искаха едновременно да правят едни и същи неща, да посещават едни и същи места. Понякога, докато хранеше зайците, чуваше Талис да я „вика“. Втурваше се на секундата и веднага го откриваше, където и да беше — независимо дали в клоните на дървото или на брега на реката.

Но през последните месеци като че ли можеше само да го съзерцава. Толкова бе хубав. Наблюдаваше го как се движи, как се къдри косата му. В такива моменти понякога усещаше, че кръвта й кипи. Сякаш кръвта й бе прекалено много и не можеше да се побере в тялото.

Талис продължаваше да я гони и искаше да играят както някога, но от време на време, когато я хванеше със силните си ръце и я завъртеше около себе, сърцето й започваше лудо да бие. Това усещане я ядосваше и тя се дръпваше — понякога дори се страхуваше да го хване за ръка, за да не изпита същото.

Сега всичко се промени. Дори спането. Тя и Талис имаха на тавана два дюшека, пълни с перушина, и спяха там от момента, когато можеха да се покатерят по стълбата. Но почти всяка вечер Кали напускаше постелята си и лягаше при Талис. Чувстваше се по-добре, сгушена до него.

Ала преди седем години се появи Найджъл и на спането в една постеля бе сложен край. Той настоя между двамата да се постави завеса, а своя дюшек сложи напречно на техните легла.

Появата на Найджъл промени доста неща в живота на семейство Уоткинс. Мег се възхищаваше на добрите му обноски и изпитваше известен страх от него. Но Уил се държеше с него, сякаш е в изпитателен период и всеки момент може да се превърне в жив дявол.

От самото начало Найджъл обяви, че Кали и Талис са странни. Това не се хареса нито на единия, нито на другия. Никой не беше казвал, че са странни. Селските деца ги приемаха, но те ги виждаха само през пазарните дни и единственото, което им се струваше странно, бе че Кали и Талис не са брат и сестра. Винаги, когато някой наречеше Кали негова сестра, Талис неизменно го поправяше. Същото правеше и Кали.

Когато станаха на десет години, Мег настоя Уил да им поразкаже нещо от истината за раждането им. Все по това време заможен фермер предложи да оженят Талис за единствената му дъщеря. Искаше Талис да отиде да живее при тях и да наследи половината имот при женитбата, а другата — след смъртта му. Тъй като цялото село смяташе, че Талис и Кали са брат и сестра, предложението изглеждаше изгодно. Така съпругът на Кали щеше да наследи фермата на Уил.

Мег не си представяше, че децата ще бъдат разделени, нито пък че ще напуснат нея и Уил. Много твърдо каза на Уил да обясни на децата, че не са брат и сестра и ще останат заедно във фермата (това бе най-многото, което можеше да спомене, за да се разбере, че един ден ще се оженят). При тази новина Талис само кимна, но Кали се засмя щастливо. Той никога не мислеше за бъдещето и за евентуален брак, но не и Кали. Само мисълта, че може да се наложи да живее с друг, а не с Талис, я тревожеше.

Найджъл промени много неща. Обяви, че Кали и Талис не са като другите деца и че иска да ги раздели. Първоначално възнамеряваше да обучава само Талис, но Уил не желаеше да чуе за подобно нещо. На аргумента, че момичетата не възприемат бързо като момчетата, Уил се изсмя и каза, че Найджъл е по-зелен и невеж, отколкото изглежда. След един месец с Кали Найджъл никога повече не отрони дума за невъзприемчивостта на момичетата.

Обучението на двамата не означаваше, че Найджъл не търси други начини да ги раздели. Не желаеше да спят заедно или да тичат с часове сами.

— Не знаете какво може да направят — настояваше той високопарно пред Мег и Уил. В гласа му се прокрадваха тайнствени нотки, сякаш единствено той на този свят имаше представа какво могат да сторят двама здрави млади представители на различни полове, ако са сами.

Уил не понасяше арогантността на Найджъл.

— Да, момко, ние в провинцията сме такива тъпоглавци, че не ни идва на ум какво може да направят младеж и девойка, когато са сами цял ден. Не можем да четем, затова и нищо не знаем.

Изчервен, Найджъл млъкна за известно време, но това не го отказа да раздели децата, защото — според него — грехът дебне на всеки ъгъл. Веднъж Уил му посочи, че е като в Райската градина — там нямало грях, докато някой не посочил на Адам и Ева, че такъв съществува.

— Момко — каза Уил, — мисля, че се налага да им обясниш какво може да стане, когато са сами. Те не знаят.

По този повод каза на Мег:

— Струва ми се, че на младини този момък е извършил нещо, от което се срамува.

Мег се поколеба:

— Не мислиш, че в думите му има истина, нали?

Уил поклати глава.

— Дори така да е! Ще имаш ли нещо против прибързана сватба и внуци, за които да се грижиш?

Мег се оживи и Уил започна да се забавлява как търси повод да „изгони“ от къщи децата при всяка възможност. И тя като Уил знаеше, че тялото на Талис и умът на Кали са узрели. Някой ден, скоро, двамата щяха да се изравнят.

Но онова, което бе забавно за Мег и Уил, се оказа влудяващо за Кали. Тя не разбираше какво изпитва, какво я разкъсва ден и нощ. Нощем Талис я викаше шепнешком да дойде при него, защото му било студено. Кали не се подчиняваше, защото знаеше, че той я вика именно защото му е студено.

Сега, скрита в клоните на дървото, тя свирепо гледаше Талис. Играеше си с проклетия стар меч, откакто го помнеше. В селото постоянно приказваше с другите момчета за всеки ездач, минал оттам. Питаше как е бил облечен, какво е казал, дали е бил засмян или намръщен. Имаше богати познания за нравите на рицарите и постоянно обясняваше как един рицар казва това или онова. Така тормозеше Найджъл да му разказва непрекъснато за рицари, че на човека му идеше да вие от досада.

— Какво става с теб? — попита Талис изведнъж, като замахна във въздуха близо до главата й.

— Не знам — отвърна тя кисело. — Нещо отвътре ме кара да се чувствам особено. Сърдита. Тъжна. Щастлива. Просто не знам.

Продължаваше да стои облегната на дървото и избягваше да го погледне.

Талис не се впечатли особено от думите й, но се дразнеше, когато не искаше да играят. Понеже беше едър на ръст, в селото трябваше да се прави пред останалите момчета на мъж. Но пред Кали нямаше защо да се преструва. Понякога тя измисляше, че е благородничка, пленена от дракон, и той я спасява. Но последния път, когато играха тази игра, тя се държа много необичайно — разправяше, че трябвало да се оженят и да имат деца. Почувства се доста объркан и оттогава не бяха играли не само тази, но и никоя друга игра.

Сега се опитваше да привлече вниманието й. Замахна силно и заби меча в дървото до ухото й.

— Сега ти си моя пленничка, принцесо.

Тя побутна меча.

— Такова си бебе — отбеляза с негодувание Кали.

— Аз? — Талис не можеше да повярва на ушите си. — Ти си малко по-голяма от бебе — отсече той и посегна да я сграбчи.

Подобни пререкания бяха нещо обичайно между двамата; винаги ги бяха имали. Пред другите хора не се докосваха, ала насаме изпитваха непреодолимо желание да се пипнат. Далеч от бдителния поглед на Найджъл, те учеха уроците си — по гръцки и латински, по астрономия и математика, — седнали плътно един до друг, сякаш бяха залепени.

Но днес Кали гневно се отдръпна. Никога не бе се съпротивявала той да я докосва, така че Талис нямаше представа колко е сериозна. Сграбчи я отново и дори когато тя започна да се извърта, за да се отскубне, той реши че се преструва.

Най-после Талис си даде сметка, че тя наистина иска да избяга, и реши, че се страхува от нещо. Това му хареса, защото обичаше да си представя, че е снажен и силен рицар.

— Няма от какво да се страхуваш — увери я с най-гърления си глас. — Аз ще те защитя.

— А кой ще ме защити от теб? — сряза го тя саркастично.

— От мен?

Талис бе потресен. Как може да мисли, че той ще я нарани? Тя му бе правила отвратителни номера — направи го за смях пред цялото село; но въпреки всичко никога не поиска да я нарани.

— Никога няма да ти сторя зло — повтори той и се отдръпна.

Понякога Кали бе накърнявала гордостта му, но никога не бе го подозирала, че с неговото чувство за чест ще си позволи да нарани толкова крехко и безпомощно същество като нея. За какъв го смяташе тя?

Кали мигом почувства колко го е засегнала. Винаги знаеше точно колко може да си позволи да го дразни. Но сега стори нещо глупаво и накърни чувството му за чест, толкова важно за него. Знаеше, че би умрял от глад, но никога нямаше да урони честта си.

Притича и се изправи пред до него, сложи ръце върху раменете му и го стисна силно. Той не откликна — със същия успех можеше да държи скала. Гърбът му бе изправен, а главата — вдигната; гледаше напред, високо над нея.

— Талис, съжалявам. Наистина съжалявам. Разбира се, че няма да ме нараниш.

Чувството й за безпокойство бе изчезнало. Можеше да понесе почти всичко в живота, но не и Талис да е нещастен, когато са заедно. Не се случваше често, ала когато станеше, бе най-скръбното чувство, което можеше да си представи.

Надига се на пръсти — наложи се да се облегне на него за подкрепа, и започна да целува лицето му, или по-точно онова, което можеше да достигне.

— Тали? — шепнеше тя. — Тали, скъпи, любов моя, прости ми.

Той не реагира. И тя положи нови усилия — продължаваше да го целува, обви врата му с ръце. Но той стоеше все така неподвижно. Надигна се от земята и увисна на шията му.

— Никога няма да ме нараниш. Знам го. Знам, че напоследък съм невъзможна, а ти си като светец. Затова ме извини. Наистина нямам представа какво става с мен.

След неколкоминутно умилкване се отдръпна и го погледна. Той продължаваше да стои скован, загледан надалеч, но тя знаеше, че вече не е обиден. Защо тогава не направи както обикновено, когато й прощаваше? Възползваше се от разкаянието й и я придумваше да играят някоя игра: тя е безпомощна жена, а големият силен мъж я спасява.

Той продължаваше да стои с отпуснати ръце. Не я отблъскваше, не й казваше да престане да лигави лицето му, както правеше в редките случаи, когато тя го целуваше.

Повдигната на пръсти — едва докосваше земята, — тя обви ръце около врата му и плътно притисна тяло към неговото. Погледна го. Винаги ли очите му са били толкова тъмни, учуди се тя. А косата толкова черна? И кожата — с такъв необичаен цвят? Сърцето й биеше лудо. Това бе Талис, момчето, с което бе живяла цял живот. Беше й така познат, както слънцето и въздуха, но в момента й се стори най-възхитителното, най-непознатото нещо на света.

— Пропусна едно място — чу го да казва.

— Пропуснах? — изненада се тя. Нямаше представа за какво говори.

— Не целуна цялото ми лице — съобщи той най-сериозно и се наведе, за да й даде възможност да продължи.

До преди миг целувките й бяха бързи, както винаги го бе целувала; целувки на малко момиче — така го възнаграждаваше, когато убиеше паяк заради нея или веднъж, когато удари едно голямо момче, което я дразнеше по особено злобен начин. Тогава от благодарност целуна бузата му няколко пъти. Единственият знак, който Талис даде онзи път, че усеща целувките й, бе, че леко се наведе, за да й е по-удобно.

Той никога не я беше целувал даже след като направеше някои особено добри неща за него, например да поеме домашните му задължения, защото той е заспал под дървото. Талис казваше, че рицарите не целуват момичетата.

— Какво целуват тогава? Конете си? — бе попитала тя подигравателно.

Като чу това, Мег бе вдъхновена за една от рядко находчивите си забележки:

— Рицарите целуват майките си — и наведе глава, за да получи целувката.

Талис бе напуснал къщата, подсвирквайки си триумфално.

А сега същият той почти молеше Кали да го целуне. И тя го стори. Никога през живота се не бе искала нещо така, както в този момент да целуне Талис. Сякаш целият свят изчезна; нищо друго не съществуваше, само те двамата бяха под дървото.

Тя целуна брадичката му с дълги, изпълнени с копнеж целувки, а той сведе леко глава.

Кали долепи устни до неговите — не бе твърдата, намусена детска целувка; устните й бяха меки и леко отворени. От седмици устните на Талис я привличаха. Бяха плътни, харесваше й как се движат, когато говори. Наистина напоследък дори не чуваше какво й говори — така се бе вторачила да гледа как устните му се извиват при всяка дума. Понякога го вбесяваше, защото не го гледаше, когато й приказва, но тя изпитваше необходимост да разкъса връзката между очите си и неговите устни.

Сега усети как той пое дъх при допира на нейните устни до неговите, усети, че тялото му се отпуска, а после силните му ръце я прегръщат. Той непрекъснато демонстрираше новопридобитата си сила — вдигаше я и я завърташе около себе си. Харесваше му да я обръща с главата надолу или да я подмята във въздуха. Така че за нея не бе ново да усеща ръцете му около себе си, а тялото му така близо до своето. Но днес беше по-различно. Днес тя усещаше по различен начин силата му и едрото му тяло.

Днешното усещане от допира на ръцете и на устните му бе необичайно. Нейната неопитност, нейната боязън предизвикваха колебание, но Талис сякаш не изпитваше никакъв смут.

В началото той за миг се отдръпна, погледна я с широко отворени очи, а после съвсем самоуверено сложи ръка на тила й, наклони главата й на една страна (тя винаги се бе чудила как при целуването носовете не си пречат, но очевидно този въпрос не бе занимавал Талис; той някак си знаеше как става) и я целуна.

Бе страшно благодарна, че е толкова силен, защото коленете й се подкосиха и се наложи Талис да задържи тялото й със своето. Той го направи с лекота, сякаш не забеляза, че тя се топи като масло на слънце.

Само за секунда Кали отвори очи — той успя някак да задържи тежестта й с тялото си, а ръцете му бяха свободни да я изследват настойчиво и безпрепятствено. Кали бе почти отчаяна, че е толкова плоска отпред, но никога не й бе хрумвало, че гърбът й никак не е равен и особено една извивка предизвикваше неприкрит интерес у доста селски момчета. Тя не знаеше, че Талис бе блъснал един — цели три години по-голям от него — в калта, защото онзи каза нещо по неин адрес, докато тя се навеждаше над буре с туршия.

Сега Талис сложи ръка точно там; не преставаше да я целува по начин, който я опияняваше. Тя се държеше извънредно плахо, но не и той. Талис бе по-агресивният — влизаше в пещерата без никакъв страх. Той бе смелият, както обичаше да казва Мег. А сега, докато се целуваха, се оказва, че е и по-авантюристичният.

Вкара език между устните й.

Сепната, Кали се дръпна и го погледна изненадана. Ако бе направил подобно нещо само преди няколко месеца, щеше да реши, че е отвратително, но сега… й хареса.

До един момент стряха прави, а в следващия миг Талис я облегна на дървото и сякаш взе да я съблича. Кали не можеше да разсъждава. Всички мисли бяха напуснали главата й. Тя бе кълбо от чувства. Не беше сигурна какво иска от Талис и се съмняваше дали и той е наясно какво иска от нея, но знаеше, че желае да разбере.

Никога нямаше да научи как щеше да приключи всичко това, защото в следващия миг около тях настъпи оглушителна бъркотия. Препускаха коне; крещяха мъже; дрънкаше оръжие; хаос; суматоха.

Първи го чу Талис. За Кали коне и ездачи със или без оръжие не представляваха интерес. Единствено значение за нея имаше Талис.

Но при него не беше така. Откъсвайки се от нея, все още с ръка на оголеното й бедро, както бе допряно до неговото, той наведе глава и се заслуша.

Кали нетърпеливо се опита да обърне лицето му към себе си. Бяха в безопасност под дървото; никой нямаше да ги види каквото и да правеха.

— Нещо става — заяви Талис.

— Да — съгласи се тя, без да разбира, че той говори за друго. През последните минути всичко в живота й се промени: вече възприемаше нещата по друг начин.

Но онова, което ставаше между тях, сякаш вече не представляваше интерес за Талис. Той си дръпна ръката и хукна към къщата. След като си позволи краткотрайното удоволствие да го наругае, тя го последва. Как може след всичко, което току-що изпитаха, да я изостави просто ей така?

Но умът й се проясни достатъчно, за да съобрази, че нещо ужасно може да се е случило с Мег и Уил. Не й хрумна, че колкото и ужасно да им се струваше — на нея и на Талис, — съдбата на двама селяни едва ли би предизвикала шума и тревогата на крещящи рицари на коне.

Повдигайки поли, тя хукна, стараейки се да е колкото се може по-близо до Талис.