Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

Глава двадесет и шеста

— Какво те тревожи, сине? — попита Джон Хадли момчето, докато Талис побутваше храната в чинията. Джон не желаеше да изпуска Талис от очи, затова двамата се хранеха в частните му покои, а не в залата. Първия път, когато седнаха на масата, Талис помоли да присъстват и братята му. Струваше му се неестествено баща им да предпочита един син пред другите, а и компанията на Филип и Джеймс му допадаше.

— Как ще пораснеш, ако не се храниш? — настояваше Джон.

— Не е ли пораснал достатъчно? — попита Филип полу на шега, полу със завист заради начина, по който баща му се отнасяше с новия „брат“. — Всички коне цвилят от ужас само като го видят.

При тази реплика Джон вдигна ръка, за да накаже сина си за проявеното нахалство, но Талис се разсмя и посегна към питката от бяло брашно. Липсваше му кухнята на Мег със здравословната, непретенциозна храна. В тази къща понякога се чудеше какво яде, защото дори сиренето се поднасяше оформено сякаш е парче говеждо.

— А за тебе, братко, да вземем да оседлаем някой скакалец? — не му остана длъжен Талис. — Или пък градинска змия, за да не ти се влачат краката по земята.

Смаян, Джон отпусна ръка.

Като продължаваше да гледа Филип, чиито ръце трепереха от напрежението през деня, Талис продължи:

— Така че — кое да бъде, братко?

— За мен ли? — учуди се Филип, който ни най-малко не желаеше вниманието — и особено това на баща му — да се съсредоточава върху него.

За миг Талис се загледа във Филип; видя треперещите му ръце, кръговете под очите. Тримата спяха в едно легло и той много добре знаеше колко зле кашля Филип през нощта.

— Утре ще се състезаваме — обяви Талис. — Ще се боря срещу двама ви. Ако успеете да ме съборите от коня, и двамата ще прекарате деня, легнали по гръб под дървото. Ако не успеете — тогава аз ще дремя под дървото, докато вие тренирате.

Двамата млади мъже погледнаха Талис, сякаш е полудял. Баща им никога не би допуснал подобно излежаване.

— Хайде, хайде. Не гледайте толкова мрачно. Докато двамата се потите на слънцето няма да хъркам силно. Хю ще ви натръшка по земята. Утре ще съм готов да прекарам нощта в танци, а вие ще бъдете прекалено изтощени, за да се държите на крака.

При тези думи Джон се захили — Талис му напомни колко самоуверен и дързък бе самият той на неговите години.

Джеймс бързо схвана какво крои Талис и за миг очите му се изпълниха с любов. Бе направил всичко по силите си, за да накара баща им да разбере, че Филип не може да тренира по цял ден и от време на време трябва да си почива. Джеймс знаеше, че утре Талис ще се озове на земята и Филип ще „спечели“ съревнованието и така ще прекара деня в сянката на дървото.

— Ти! — включи се и Джеймс. — Ти си толкова готов за съревнование, колкото и един касапин. Никога няма да успееш да събориш от коня някой трениран като мен. Я кажи, Талис, какво яздеше в онази твоя ферма? Да не би крави?

— Ще… — започна Джон, но Талис го прекъсна:

— Бях добър фермер, както ще стана и добър рицар — похвали се Талис. — Отглеждах толкова големи кокошки, че можех да ги яздя. Разбира се, срещах трудности, когато прескачах огради, защото перушината им влизаше в устата ми. Но реших проблема, като продадох перушината за греди при строежа на кораби. Нали знаете, че перата на кокошките не потъват?

При тези думи даже Джон се разсмя и до края на вечерята не се обади, а слушаше как синовете му се надсмиват един на друг. Като че ли мрачността, обсебила дома му, започна да се разсейва. Джон винаги бе вярвал, че е щастие да имаш син, и това красиво, силно, интелигентно момче доказваше, че е бил прав.

Но едва вечерта на петия ден Джон започна да забелязва, че нещо не е наред със скъпоценния му син. Първоначално енергията му не знаеше граници. Смееше се, нападаше и какво ли не още, за да покаже, че умее да борави с оръжие. Не беше трениран, но имаше невероятен талант.

Когато не тренираше, учителите му не можеха да се нахвалят какви знания показва по изкуствата и науките. Твърдяха, че само Джеймс е бил по-добър ученик. Джон почти не обърна внимание на последното; какво значение имат успехите на недъгавия му син?

Но Талис е различен. Той е достоен за обич.

Така че какво става с него, чудеше се Джон. Сякаш нещо го изпиваше. Предположи, че може да е уморен, но Хю прие обяснението:

— Как може на шестнадесет години някой да е уморен? Какво правеше ти на неговата възраст? По цял ден тренираше и по цяла нощ ходеше по жени. Знам, че на неговите години въобще не спях.

— Тогава какво му е?

Хю нямаше представа. Когато Талис с лекота го метна на земята и нахално постави крак върху гърдите му, им беше подсказано, но те не се досетиха. В онзи момент на Талис определено не му липсваше енергия. Те, разбира се, забелязаха, че Талис иска да направи впечатление на момичетата, но кое момче не иска? Затова не обърнаха внимание.

Вече седмица Талис бе при тях. През цялото време Джон се грижеше всяка секунда момчето да е заето. Не оставиха Талис нито за миг сам. Джон не знаеше от какво се страхува, но имаше чувството, че Талис ще изчезне, ако не го надзирава неотклонно.

След вечеря Джон тръгна с момчетата към спалнята им, а Хю ги следваше.

Именно на стълбите Джон прозря какво мъчи Талис. Срещу тях се зададе ятото на дъщерите му — не си даваше труда да ги различава; за него всички бяха еднакви.

Изведнъж Талис се вцепени като омагьосан; очите му бяха широко отворени, сякаш виждаше нещо неземно. Срещу него, облягайки се на стената, се спря едно от момичетата; лицето й бе огледално отражение на Талис.

Отначало двамата — момичето и Талис — не се докоснаха, но Джон не бе виждал хората да се гледа така, както те се гледаха. Не, не беше нещо, което може да се види; беше нещо, което може да се усети. Двамата не откъсваха очи един от друг и сякаш изпълниха въздуха с някакво напрежение — така става в летен ден, преди да се разрази гръмотевична буря.

Никой от околните не можеше да помръдне или да проговори, сякаш усещаха вибрациите на двамата. Въздухът около тях трептеше.

Кали и Талис така тръпнеха, че не можеха да разменят и думичка. Бяха минали дни, откакто не се бяха виждали. Никога досега не бяха разделяни дори за ден; и двамата не знаеха какво точно означава раздяла. Преди време, когато Талис ходи до пазара без Кали, само дето не умряха, докато не се съберат.

Да се каже, че сега си „липсват“, е все едно да не се каже нищо. Бяха като растения, лишени от вода или от слънце дни наред. Бяха като разсъхнати бъчви за дъждовна вода: цялото им съдържание се бе изпразнило.

Много, много бавно Талис повдигна ръка към Кали; пръстите му бяха готови да посрещнат нейните. В следващия миг — замръзнали по местата си, другите продължаваха да ги наблюдават — ръцете на Кали и Талис се срещнаха.

Всички до един усетиха докосването. Силата от тяхното свързване отново се разля по изпълнените им с копнеж здрави млади тела и се разпростря върху околните. Сякаш и камъни, и въздух потрепнаха от допира на тези две същества.

Нито Кали, нито Талис възприемаха присъствието на другите, не осъзнаваха и какво впечатление правят. От дни и двамата полагаха усилия да са добри, да са смели и силни, да се държат — както се бяха договорили — като „възрастни“. Особено Талис се бе старал да не мисли постоянно за Кали. Нали е мъж! Няма нужда от досадно момиче, което да го следва навсякъде, както правеше във фермата. Знаеше, че тук ще му се присмиват, ако тя е все по петите му, както беше досега. Тези хора не бяха Уил и Мег, чийто живот се върти около децата. Тук смятат, че децата трябва да се подчиняват на начина на живот на възрастните.

Никой не би могъл да определи колко дълго Талис и Кали стояха мълчаливи, с протегнати ръце и оплетени пръсти, за да си дадат взаимно сила. Ако нямаше други, запътили се към стаите си, можеха да останат там цяла нощ.

Първи се съвзе Джон.

— Ей, момче, дай да минем — наруши той тишината и леко побутна Талис.

Това ги върна към действителността.

Внезапно всички се съвзеха и сякаш се отърсиха, за да отпъдят току-що преживяното.

— Хайде, Каласандра — обади се и Едит. Тя побутна Кали и сестрите си да продължат надолу по стълбището. Бе готова да направи какво ли не, за да избегне гнева на баща си.

Кали я послуша. Не се обърна да погледне Талис — той вече бе поел нагоре. Сърцето й биеше забързано, краката й се подкосяваха от желание да го докосне, да поговори с него, да го погледа, но си наложи да продължи да слиза.

Зад гърба й Дороти прошепна на Джоана:

— Така ли се чувства влюбеният?

— Не — отвърна Джоана. — Не мисля, че тези двамата са влюбени.

Дороти — момиче с романтична душа — изгледа сестра си ужасена. Повече от всичко на света тя мечтаеше да е влюбена.

— Не са влюбени? — повтори невярващо Дороти.

— Мисля, че между тях съществува нещо друго; то не е любов. Не знам дали е от Бога или от дявола, но съм сигурна, че не е естествено.

Недоволна, Дороти се начумери и последва сестра си по стълбите.

 

Тихичко, за да не обезпокои двете момичета в леглото, Кали стана, взе дрехите си и се отправи към тоалетната. В малкото каменно помещение успя да се облече, без да я чуят. После безшумно напусна стаята, слезе по задното дървено стълбище към кухнята и излезе навън.

Изчака достатъчно дълго другите в леглото да заспят. Чакаше и знаеше, че Талис ще бъде там.

Когато той пристъпи иззад дървото, макар да бе като сянка, тя не се поколеба. Повдигна тежките си поли и се втурна към него с единственото желание да се притисне до тялото му.

Но Талис даже не я прегърна. Просто я хвана за ръка и хукна, а Кали се стараеше да не изостава, докато заобикаляха сгради, постройки, дървета и поеха по пътеките в градината. Не знаеше накъде я води и не се интересуваше. Искрено се надяваше, че я отвежда на края на света, където и двамата щяха да скочат; а ако земята е кръгла — ще тичат безспирно в кръг. Само никога повече да не бъдат разделени; а какво друго ще стане, не я интересуваше.

Отведе я до място, което тя дори не подозираше, че съществува; стар изгорял замък, от който все още стърчаха две кули. Стените бяха почернели от пожар, а по земята се валяха греди. Очевидно селяните отмъкваха каменни блокове, за да си строят къщи.

Талис, здраво стиснал ръката на Кали, тичаше нагоре по стари, изтъркани, хлъзгави стъпала. За момент тя загуби равновесие и щеше да полети надолу, но той я задържа, опря я на стената и залепи гърба й с тялото си към каменната повърхност.

Тази нощ е различен, помисли си тя. По-различен от всякога. Последния път, когато бяха заедно сами, се целуваха, а ръцете му се прокраднаха под полите й. Сега притисната към стената толкова дълго, усещаше дъх му върху лицето си, а черните му очи я пронизваха; усещаше как бие сърцето му.

Кали усети как тялото й се отпуска, докато се обляга на него, а устните й се приближават към неговите, в следващия миг той се засмя, сграбчи я за ръката и започна да я тегли нагоре по стълбите, докато стигнаха до стара дъбова врата, заключена с ръждясал катинар.

Обърна се и съзря разочарование по лицето й. Но само с един ритник изби прогнилите дъски. Старата врата се повали на пода и Кали се засмя възторжено, а Талис я взе на ръце. Излязоха на голяма тераса. На широкия парапет, където в стари времена е стояла нощната стража, той я повдигна и я завъртя; тя отметна глава и се заля от смях.

Талис също се засмя, после свали диадемата й. Тя тръсна глава, а той прокара ръка през освободените й коси и ги разпиля по тялото й. Повей на вятъра ги поде и забули с тях и двамата в смълчаната лунна нощ.

Непринудено, естествено той я прегърна и започна да я целува нежно и сладко; изведнъж се отдръпна, а на лицето му се изписа учудване.

Повдигайки се на пръсти, Кали искаше да продължи да го целува, но той не й позволи.

— Какво е това? — попита Талис и продължи да опипва корсета под роклята.

— Желязо — отвърна тя, като съзнаваше, че в този миг е по-щастлива от когато и да било.

Само за две минути Талис развърза връзките на гърба на роклята й — същите онези връзки, които й създадоха такива неприятности в тъмната тоалетна. Нежно смъкна роклята през раменете й и освободи гръдния кош и ребрата й от корсета.

Като държеше чудноватия предмет с протегната ръка той се канеше да го изхвърли долу в отдавна пресъхналия ров, но Кали запротестира.

— Не! Едит ще ме убие, ако го загубя.

Талис само се изсмя и в следващата секунда корсетът прелетя над бойниците и изчезна. Кали притича до стената и го видя как пада. В това време той метна над главата й и диадемата. И тя се понесе във въздуха.

— Идиот такъв. Ще си имам неприятности заради това.

Той мълчеше. Извърна се да го погледне. Мислеше, че няма изражение по лицето на Талис, което да не е виждала, но това сега наистина никога не бе виждала. На лунната светлина тъмните му очи изглеждаха черни и блестяха по непознат начин. За част от секундата почти се изплаши от него. Изглеждаше така възрастен. Това не е момчето, което я бе гонило през къпиновите храсти, а мъж, който я гледа, както се гледа жена.

Страхът на Кали трая само миг. Тя скочи и се метна на врата му, устата й се впи в неговата. Роклята й, смъкната до кръста, едва се крепеше на слабите й бедра и почти падна, а отдолу носеше само тънка ленена риза.

Дали от нейното връхлитане или от неговите емоции, но се озоваха на земята върху протърканите каменни плочи. Ръцете и устните им се изследваха — търсещи, жадни, развълнувани… ненаситни.

Кали нямаше никакво намерение да спира онова, което се случваше между тях. От месеци се усещаше неспокойна; наблюдаваше тялото на Талис и то я вълнуваше. Гледаше бедрата му, когато върви, силните мускули на гърба му, които се стягаха, докато помагаше на Уил да избутат каруцата от калта, раменете му, когато се разсъбличаше до кръста, за да измие потта. Кали почти припадаше, съзерцавайки тази красота.

Сега докосваше всичко, което бе наблюдавала. Не изпитваше свян или задръжки; нямаше чувството, че не бива да го прави. Талис бе неин; принадлежеше й повече, отколкото собственото й тяло, и имаше по-голяма нужда от него, отколкото от всичката храна или вода у на света.

Когато ръката й се намести между краката му и той изстена, Кали го усети с душата си. Не само сърцето й биеше лудо; цялото й тяло се тресеше неудържимо. Искаше да усети кожата му върху своята и започна да дърпа дрехите му.

— Не, Кали — успя да продума той. — Не.

Кали не му обърна внимание и постави ръце под ризата му, върху голата топла кожа, а устните й търсеха неговите.

— Не! — почти извика той и с бързо решително движение се откъсна от нея. Застана с гръб към бойниците, развълнуван от обзелото го силно чувство. Дори на лунната светлина Кали виждаше, че е зачервен.

Седнала на камъните, без да го изпуска от очи, Кали едва дишаше, камо ли да мисли.

— Тали — прошепна тя и протегна ръце към него.

Нямаше да й устои, ако продължава да го гледа така. Обърна й гръб и плъзна поглед наоколо, но сърцето и мисълта му бяха с нея. Усещаше как го желае, колко е готова за него. Дълго стоя така, втренчен в тъмната нощ — изчакваше тялото му да се успокои, искаше тя да не го изкушава така. В него се бореха благородното чувство и силното желание.

През последните седмици много неща се промениха. Всичко се промени. Във фермата мечтаеше за онова, което смяташе, че му принадлежи по рождение. А сега когато го имаше, мечтаеше единствено за Кали. Дори пред себе си не искаше да признае как се чувстваше през последната седмица, когато не бяха заедно. Кух, изцеден, слаб. Какъв рицар ще бъде, ако тя не е до него?

А сега, вече син в тази богата къща, как може да я има, без да бъде наказан от баща си? Как ще се грижи за нея? Как ще й осигури дом?

За миг се изкуши да я хване за ръка и да се върнат при Мег и Уил. Понякога си мислеше, че появата на Джон Хадли е най-ужасното, което можеше да им се случи. Но това е абсурдно. Сега има възможност да осигури на Кали всичко. Щеше да й осигури дом. Не иска тя да се съсипе от работа и да изглежда като старица, преди да е навършила тридесет. Иска тя да има най-хубавото, което светът предлага.

Обърна се отново към нея и й се усмихна, но забеляза, че тя е на път да се разплаче. Познаваше я добре и знаеше, тя си мисли, че той не иска да я докосва. Само ако имаше представа колко всъщност я желае. До тази седмица не си бе давал сметка, че тя е всичко за него. Искаше да е рицар, за да се гордее тя с него; мечтаеше за богатства, за да може да й осигури всичко, което пожелае. Всичко бе за нея.

Той не бива да я лишава от онова, което няма право да вземе. Сигурен е, че Кали с радост ще му го даде. Дори да я предупреди, че ако продължат, може да й навлече позор и да се окаже, че носи неговото дете, тя не би се смутила. Съзнаваше също, че Кали очаква той да разреши проблема. Не се съмняваше, че е готова да живее с него и в коптор; парите не означават нищо за нея. Но той е наясно, че би умрял, но не и да допусне тя за се труди като селянките и да се състари, без да се е порадвала на живота.

Трябваше да се погрижи за правното и практическото уреждане на нещата, преди да откъсне така желания плод. Иначе нямаше право на онова, което тя му предлага; няма право на наградата, ако не е свършил работата. Чувството му за чест не позволява да вземе нещо, което още не е заслужил.

— Не ме гледай така.

Възнамеряваше да прозвучи небрежно, но гласът му бе умоляващ, изпълнен с всичко, което изпитваше към нея. Тя нямаше представа колко е красива на лунната светлина; очите й бяха огромни и изпълнени с копнеж, а сребърната светлина на луната се отразяваше в тях.

— Нараняваш ме — успя да промълви той.

Кали долови болката в гласа му и за хиляден път през живота си прокле чувството му за чест. Без съмнение той смята, че вършат нещо греховно. Как може нещо, което вършат заедно, да е грях?

Талис протегна ръце, за да й помогне да стане, но внимаваше да я държи далеч от себе си.

Кали въздъхна и прие помощта; опита се да го измами и да го целуне. Със смях Талис се отдръпна.

— Погледни косата ми. Не е ли посивяла? Ти ме състаряваш. Нямаш ли чувство за почтеност? Момичетата трябва да стоят настрана от мъжете. Те не се хвърлят отгоре им и не ги събарят на земята.

Кали се засмя, когато той я завъртя и започна да завързва роклята й. Без корсета не й стоеше толкова добре, но определено бе по-удобно.

— Чудно — толкова си силен, че счупи вратата, а не ти стигат сили да ме държиш. Освен ако аз не съм по-силна от дъбовата врата.

Докато завързваше последната връзка, не успя да се стърпи и я целуна по врата.

— Ти си по-силна от всички дъбове на света.

— О? Нима?

Преди да се обърне към него, той така затегна връзките, че тя рязко си пое въздух и се хвана за стомаха.

— Кали, трябва да се държиш прилично. Аз съм само мъж.

Тя се засмя на безпомощните нотки.

— А аз съм доволна, че най-после забеляза, че аз пък съм жена — обади се тихо тя.

— Да — съгласи се той, а гласът му бе пълен със съжаление. Почти със сълзи, сякаш много го болеше, се съгласи: — Да, забелязах, че си жена.

Завъртя я за раменете и се вгледа в очите й. Не се налагаше да отбелязва, че сега нещата между тях са променени. Не само че се бяха преместили от фермата, но тази вечер продължиха започнатото в деня на първата среща с Джон Хадли. А през изминалата седмица разбраха и как раздялата се отразява на двамата.

— Ела да поседиш при мен — повика я той и се настани в една от бойниците — облегна гръб в едната стена, а дългите му крака се подпряха в отсрещната. Протегна ръце да я поеме. Кали веднага прие поканата и се настани в скута му: краката й — върху неговите, а гърбът й — опрян на гърдите му.

— Стой мирна — нареди Талис така, че Кали се засмя. — Разкажи ми всичко — подкани я той, когато тя най-после спря да шава. — Разкажи ми всичко значително и незначително, което си сторила, видяла или помислила, откакто те видях за последен път. Измисляла ли си истории, разказвала ли си ги на някого?

Облегната на рамото му, тя се наслаждаваше на ревността в гласа му. Дали да не го подиграе, да му каже, че е била толкова щастлива без него. Не можеше. От друга страна, не й се искаше да мисли, че тя е потисната. Щеше да се разтревожи.

— Тъжна си — отбеляза той, усещайки настроението й.

— Не, не. Не съм. Всичко е чудесно. Толкова е хубаво да има такива прекрасни жени около мен. Те са ми като сестри: внимателни, учат ме на толкова много неща.

Талис зарови нос в косите й, вдъхвайки аромата. По-рано често си мислеше, че косите на Кали само пречат. Ако не бяха оплетени, постоянно се закачаха по клоните на дърветата, по трънаците, даже но ръцете му. Кога бяха станали толкова красиви?

— Лъжеш — отсече той. — Кажи ми истината.

Тя замълча.

— Хайде, забрави ли кой съм? — попита той подкупващо. — Нали знаеш, че няма как да ме излъжеш.

Кали заговори, а гласът й трепереше от сълзи.

— Ти ме забрави.

Отдръпна се, за да вижда профила й.

— Как можеш да приказваш такива неща? Нито миг не съм спрял да мисля за теб. Каквото и да погледнех, с когото и да разговарях, все за теб се сещах. Бях като…

Спря. Не искаше да й казва повече. Все пак трябваше да съхрани мъжкото си достойнство. Не биваше да й казва цялата истина.

Кали се усмихна. Нямаше нужда от повече.

— Беше потиснат без мен и искаше да ме впечатлиш.

— Ха! — възрази той. — Да те впечатля? Толкова малко е нужно да те впечатля. Погледни се. Толкова си дребничка, че мога да те смачкам.

Обви кръста й с ръце и я стисна така здраво, че дишането й секна. Сетне освободи хватката.

Смеейки се, тя се облегна пак назад.

След време той подхвана предпазливо:

— Искам да се гордееш с мен. Искам да ти покажа какво умея с меча.

Никога нямаше да му признае, че ще го обича независимо дали умее да борави с меча и конете, или не. Тя просто го обича. Обича го със или без умения, даже, както каза Дороти — със или без ръце и крака.

— Много ли неща научи? — попита тя, не че я интересуваше, но това е важно за него, а той е всичко за нея.

Когато той не отговори, разбра, че нещо го тормози. Подозираше го от известно време. Непременно трябваше да разбере какво е и да му помогне. Няма значение, че умира от скука в компанията на тълпа сервилни жени с празни глави. За нея значение имаше само дали Талис е щастлив или не.

— Какво има? — попита тя.

Талис мразеше да си признава слабостите. Как да се издаде, че му липсва. С всеки изминат миг, всеки ден разбираше, че се нуждае от нея повече, отколкото някога е предполагал. Какво означава един триумф за него, кое научено е важно, ако тя не е там да сподели радостта му. Не, не само да я сподели. Ако не е там, за да го постигне заради нея. Защо ще си дава труда да става рицар, ако Кали няма да е там, за да завърже своя шал на доспехите му?

Другите мъже като че ли вършат подвизи, без да се нуждаят от хубави момичета. Сякаш са доволни, че постигнат нещо заради самите себе си. Вярно, приятно им е да ги гледат момичетата, но не се нуждаеха от тях, както Талис се нуждае от Кали.

По-рано Уил се сърдеше, защото понякога не изпълняваха домашните си задължения, ако двамата бяха разделени.

— Вие сте като две половинки — разсърди се той веднъж. — Трябва непременно да сте двамата, за да стане един човек.

Това ли не е наред с него? Нима е само половин човек, а другата половина е Кали? Дори на него му прозвуча много нелепо. Подобно нещо не е възможно.

— Кажи ми — настояваше тя, — кажи ми какво не е наред.

Не можеше да събере сили да й разкрие какво мисли. Искаше Кали да го смята за най-силния, най-смелия човек на света. Тя трябва да се обляга на него, не обратното.

— Я ми кажи истината за тези момичета — смени темата той. — Щастлива ли си с тях?

Съзнаваше, че гордостта му пречи да сподели какво го тормози, но все пак отговори:

— Едва ли може да се нарекат момичета. По-скоро застаряващи жени, които искат мъж.

Само дето не уточни моя мъж.

— Така ли? Тогава може би аз трябва…

Тя го сръга в ребрата, преди той да успее да завърши изречението, което го развесели.

— Не ти харесват — подсказа той.

— Те не ме харесват — поправи го тя.

Той се засмя.

— Как е възможно? — попита той напълно искрено. За него Кали бе забавна, интелигентна и находчива; беше най-добрата компания на света; винаги знаеше кога да проговори и кога да замълчи.

Докато мислеше за нея, така, както бе в ръцете му, той я целуна по врата, по ухото, но само след секунди разбра, че трябва да спре. Опитвайки се да се върне в невинното детство, започна да я гъделичка. Но въртенето й в скута му направи такива неща с тялото му, които дори целуването не бе сторило.

— Каласандра… — прошепна той измъчен.

Кали започна да му разказва за сестрите Хадли.

— Всъщност проблемът не е, че не ме харесват. Те са по-скоро безразлични към мен. О, Тали, те са толкова отегчителни.

Вниманието на Талис все още бе погълнато от нейното тяло и той не я слушаше, но Кали вече бе разработила план. Както винаги обаче, беше наясно, че идеята трябва да изглежда негова.

— Вината е твоя — обяви тя и тази декларация изцяло привлече вниманието му. Като всички мъже, и той поемаше отговорност за грешките си само ако беше неизбежно.

— Моя? Какво съм направил, та тези жени да не гледат на теб с добро око? Не, Кали, сигурно ти си сторила нещо, което ги кара да се държат така с теб.

— Смятат, че съм образована като мъж.

Талис се изсмя подигравателно.

— Ти? Като мъж? Да не би да знаеш как се борави с меч или кама? Ти си толкова крехка, че няма да издържиш тежестта на доспехите, ако се наложи да ги сложиш.

Кали настояваше на своето:

— Понеже съм била с теб толкова много години, не се чувствам добре с момичета. Говорят си за такива идиотски неща като дрехи или клюки. А аз съм свикнала на твоите приказки за политика и философия и въобще… За важните неща в живота.

За момент Кали се усъмни, че той ще се хване на този номер. Можеше да се изсмее и да й припомни, че никога не са говорили за политика или философия; говореха главно за дрехи и гадаеха какво става в кралския двор.

Точно сега честността щеше да провали всичко. Тя мечтаеше той да я отдели от тези жени. Искаше да са заедно и ако Талис бъде подтикнат да го направи, защото тя има нужда от това, щеше да премести планини, но да го постигне. Ала ако му споделеше истината — че има чувството, че без него ще умре, — той може да я смъмри, че се държи несериозно и в името на „дисциплината“ по-добре да остане при жените.

— Нищо не научавам — продължи да нарежда тя.

А всъщност си мислеше: без теб не искам да уча нищо.

Известно време Талис не се обади. Смръщен, обмисляше проблема. Отначало не знаеше как да постъпи, но видя изход. Ако помогне на Кали, не се налага да й признава, че умира без нея, че неговата енергия, волята му за живот отслабват, ако тя не е до него.

— Ще дойдеш при мен — отсече решително той. — Ще бъдеш близо до мен. Човек трябва да се научи да живее.

— Не може — подчерта тя мрачно. — Те не ми разрешават.

Знаеше, че най-сигурният начин да накара Талис да свърши нещо е да му каже, че не може, и затова продължи:

— Не ги познаваш тези хора. Жените са на една страна, мъжете — на друга. Живеят отделно. Събират се само, за да направят някое бебе и това е всичко.

— О? — учуди се той и повдигна вежди. — А ти какво знаеш за бебетата?

Тя не отговори, но се усмихна в тъмнината. Темата й харесваше.

— Не много. Искаш ли да ми разкажеш всичко, което има да се знае? — попита тя и се намести в скута му.

Не очакваше реакцията на Талис. По неизвестна причина в гласа му прозираше яд:

— Какво те кара да приказваш за правенето на бебета? Кой мъж ти е говорил за това?

— Никой — отговори тя искрено. През последната седмица бе живяла само сред жени. — Едно момче ми каза, че съм хубава, но това е всичко. Ти намираш ли ме за хубава?

Кали не възнамеряваше да предизвиква ревността му (не че нямаше да го стори, ако се бе сетила), но в момента искаше само един комплимент.

— Кое е това момче? — свирепо процеди Талис и здраво я стисна през кръста.

— Никой — отговори Кали подразнена, но решена да изкопчи комплимента. — Каза, че имам хубава коса. Красива коса. Ти мислиш ли, че е вярно?

— Защо не си носила онова, дето се слага на главата, за да скрие косата? Как е успял да види косата ти?

Кали отново се усмихна. Разбра, че имат противоположни цели и няма да получи комплимент. Или може би самата му ревност е комплимент? Доста странна ревност. Проявява се, когато най-малко я очаква, и никога не е сигурна, че ще я пробуди. Няколкото пъти, когато се бе опитала да го провокира, се провали напълно.

— Беше вечер и…

— Вечер! — почти извика той в ухото й.

Изведнъж Кали покри лице с ръце.

— О, Тали, отвратително е. Всички момчета и почти всички мъже са влюбени в мен. Не правят нищо друго освен да целуват красивите ми крака, деликатните ми ръце. Бият се да ми поднасят най-изискани подаръци. Пишат стихотворения за косата ми и божествения цвят на очите ми. Един каза, че били с цвета на небето точно преди буря. А косата ми! Изчервявам се като се сетя какво разправят за нея. Те…

Усещаше как напрежението напуска тялото му с всяка следваща дума и накрая той я стисна, за да спре да говори.

— Добре, номерът мина. А сега стой мирна и нека погледаме луната.

Облегна се назад, ръцете му я прегърнаха и загледана в луната, тя се помоли нощта да не свърши никога. Доста страдаше, че са напуснали Мег и Уил.

— Мислиш ли, че Мег и Уил се сещат за нас?

— Колкото и ние за тях — отвърна той и тя разбра, че и той доста съжалява, дето бяха напуснали дома си. В имението Хадли ставаха неща, които и двамата не разбираха. Как може човек да мрази собствените си деца, както Джон Хадли? Момчетата твърдяха, че обичат майка си, но Филип веднъж подхвърли, че се боят от нея.

— Страх ме е — промълви Кали. — Страх ме е от всичко тук. Не ми харесва.

Разбираше какво има предвид, защото и той самият често изпитваше същия страх, но искаше да я окуражи.

— Тук просто е по-различно. Те са богати.

— Нещо друго е. Не само това. Страхувам се за нас.

— За нас? Какво може да ни се случи? Да не си въобразяваш, че в мен ще се влюбят красиви жени и ще ме отвлекат?

— Ха! Ти ще тичаш след тях; никоя няма да иска да те отвлече.

Талис знаеше, че не поглежда — е, може би поглежда други жени, но никоя освен Кали не го интересува; все пак приятно е тя да си мисли, че е желан. Според него красивият от тях двамата бе Кали. Тя бе най-великолепното, най-възхитителното същество на света.

— От какво се страхуваш? — попита той.

— Не знам. Не ти ли се струва неестествено, че никой не се изненада от нашето съществувание. По-скоро — от твоето. Слуховете гласят, че след раждането сме загинали при пожар. Открили труповете на две деца. Ако сме изгорели, защо сме живи? Какво е станало с моята майка? Дороти твърди, че била крехка и смугла, с черни коси и очи. Тогава защо веждите и миглите ми са като на заек?

— Мен не ме бива да разказвам истории като теб. Сигурно тези жени не знаят всичко. Не са били много големи по онова време. Едва ли помнят точно какво се е случило.

— Не — колебаеше се тя. — Всичко е загадъчно. Но каквато и да е истината, има нещо, което ме плаши, и то витае наоколо.

— Какво те плаши? Какво може да се случи?

Тя се обърна в прегръдките му и приближи лице към неговото.

— Страх ме е да не те загубя. Ще умра, ако те няма. Не искам да живея без теб.

Талис реши, че не подобава на мъж, какъвто се чувства, да повтори същото. Придърпа я плътно към себе си и преди да сложи устни върху нейните, заяви:

— Никой никога не може да ни раздели един от друг. Ние сме едно цяло, не знаеш ли? Не го ли усещаш?

— Да — прошепна тя. — Да, да… Но се страхувам. Опасявам се, че хората няма да ни оставят заедно.

— Кали, любов моя, защо някой ще иска да ни раздели? Да не би някой от нас да е богат? Да не би някой от нас да е дете на крал и да му предстои да наследи държава?

— Не — съгласи се тя с усмивка, — ние не сме важни.

— Видя ли? — той я държеше плътно до себе си. — Въобще не сме важни и утре ще съобщя на този човек — моя баща, — че ще бъдеш постоянно до мен. Ако ми откаже, се връщаме във фермата.

Понякога на Талис му бе трудно да мисли за Джон като за свой баща; Уил Уоткинс бе негов баща и такъв щеше да си остане.

Кали затаи дъх. Знаеше, че Талис ще спази обещанието си, но знаеше и от какво се лишава, като се отказа от такава богата къща заради нея. Талис ненавиждаше земеделския труд. Работеше, но нямаше амбицията да отгледа най-хубавата ряпа, както се бе надявал Уил. Пазарните дни го отегчаваха. Талис бе роден да язди кон и да носи доспехи и винаги е знаел, че е предопределен за това. Тя не можеше — не можеше — да позволи той да се откаже от онова, за което е предопределен на този свят. Не се съмняваше, че ако има възможност, Талис ще стане най-великият рицар, който някога е живял.

— Защо ме гледаш така? — попита той с пресипнал глас.

Не изчака отговора; ако не престане да го съзерцава по този начин, след минута ще се озоват на каменния под. Разумът му подсказваше, че трябва да се върнат в къщата, но до зазоряване имаше още няколко часа и той не можеше да понесе мисълта за раздяла. Толкова много време мина, откакто я видя за последен път.

— Дръж се, сякаш имаш някакво възпитание, и се обърни — разпореди й той строго, и когато тя се извърна, добави: — Разкажи ми някоя история. Отдавна не съм слушал глупавите те измишльотини.

— Щом са глупави, няма да си давам труда.

— Добре тогава… — Помълча, помълча и се обади: — Знаеш ли, тук живее един човек. Не прави нищо, само истории разказва. Много го бивало. Историите му били страшно интересни.

Кали започна веднага:

— Живяла веднъж една принцеса. Имала пет много ревниви сестри. Всички те били много грозни, а принцесата — невероятно красива. С възхитителни дълги златни коси. Най-хубавите коси, с които е било дарявано човешко същество.

— Не само с коси, но и със суета — добави Талис.

— Не, не. Тя била добра и невинна. Само другите съзирали красотата й. Тя се мислела за незначителна.

— Хм.

— Имало и принц — не спираше Кали.

— Привлекателен?

— О, не. Въобще не. Бил грозен като жаба.

При тези думи Талис се приготви да се надигне.

— Добре — продължи Кали, — може би бил малко привлекателен. — За секунда опря буза до гърдите му и придърпа ръцете му по-близо до тялото си. — Бил с черни лъскави къдрици, гъсти черни мигли и уста, нежна като на бебе. Но носът му бил прекалено дълъг и тесен.

— Убеден съм, че носът му е бил съвършен.

— Може би. Е, един ден принцесата…

— Чакай. Разкажи още как е изглеждал този приказно красив принц. Бил ли е висок и силен?

Първата реакция на Кали бе да го подразни, но вместо това взе ръката му и каза:

— Имал красиви ръце, дълги пръсти, силни мускули…