Джуд Деверо
Спомен (21)

Глава двадесет и първа

Прислужничката шепнеше така възбудено, че първоначално Алида не успя да схване какво казва. Понякога Пенела се престараваше; друг път напомняше на Алида за онази ужасна нощ на пожара — нещо, което Алида искаше да забрави завинаги.

Сега Алида въобще не бе онази жена от преди девет години. Тогава беше красива. Стараеше се да се поддържа, за да привлече съпруга в леглото си и да спечели любовта му — нещо, което бе уверена, че ще постигне, стига само да го дари със здрав син.

Но след нощта на пожара — Алида отказваше да мисли за всичко случило се тогава: че именно тя подпали замъка и няколко души, включително новородената й дъщеря, загинаха — тя се промени.

Долови, че съпругът й е склонен да й даде ако не любов, то поне другарство. Тогава си наложи да не му припомня за времето, когато той желаеше тялото й. Много бързо се промени и сякаш остаря с двадесет години: косата й посивя, талията й се разшири, кожата загуби свежия си тен. Сега тя и съпругът й бяха приятели — стари приятели, които вършат заедно различни неща и се наслаждават на взаимното си присъствие. Когато съпругът й се заглеждаше по други жени, Алида се усмихваше и си мислеше колко е приятно да няма страсти, които да раздират старото й тяло.

Най-голямо удоволствие в живота й доставяха децата. Грижеше се за тяхното образование и религиозното им обучение. Успя някак да убеди Джон, че синовете му не са за подценяване. По-големият, Джеймс, наистина бе с деформиран по рождение крак, но можеше да язди — и тя непрекъснато го изтъкваше пред съпруга си. Независимо че Филип, по-малкият, бе със слаби гърди и бързо се изморяваше, бе склонен да опита всичко, което баща му пожелае.

Разбира се, Джон никога не узна, че волята на съпругата му е движещата сила. На Джеймс не му бе леко да язди; не толкова заради недъга, колкото заради влечението към науката; не му се размахваше меч, голям почти колкото него. Ако баща му бе друг и ако Джеймс не бе първородният, щяха да го изпратят да учи за църковен служител или право и щеше да прекара живота си с нос забит в книгите.

Колкото до Филип, нощно време Алида често отиваше тайно при него и му втълпяваше колко е важно целия ден да прекара на седлото и да преследва поредния глиган из гората. Когато слабото тяло на момчето се разкъсваше от болка и умора, тя го налагаше с билки, а понякога прибягваше до заплахи и наказания, само и само да го накара да приеме желанията на баща си без хленч и без молби да бъде освободен. Филип трябваше да избира между гнева на двамата си родители и му се струваше, че баща му е по-милостивият.

А самата Алида, колкото и да не искаше да признае, бе често спохождана от спомена за времето, когато съпругът й даде почти всичко свое и нейно за момче с чужда кръв и плът.

Сега Пенела жужеше в ухото й като комар и за миг Алида се пренесе във времето, което толкова искаше да забрави. Много добре помнеше нощта на обзелата я лудост. Не беше на себе си; не тя извърши всичко онова. Дяволът бе обсебил душата й през онази нощ. Беше обсебил нея… и съпруга й. Дяволът бе подлудил всички.

От досадното шепнене в ухото Алида разбра, че дойката от онази пъклена нощ е тук. Сега. И чака да се срещне с нея.

— Кой я е видял? — попита рязко Алида. Всичките й сетива бяха изострени.

— Никой — увери я Пенела, горда от себе си и изпълнена с надежда, че тази постъпка ще й възвърне благоразположението на господарката.

След пожара лейди Алида промени отношението си към прислужничката, но Пенела така и не си обясни защо. Бяха почти приятелки и внезапно Алида започна да се държи студено и резервирано. Някога единствено Пенела чуваше какво мисли господарката й, а после незнайно защо Алида спря да споделя с нея; на моменти Пенела дори улавяше господарката да я наблюдава почти с омраза.

Откакто започна това охладняване, какво ли не стори Пенела, за да си възвърне благоволението на милейди: неуморно работеше за нея, изпълняваше всяко желание, опитваше се да предугади следващото, за да го изпълни предварително. Постара се господарката й да не може без нея. Алида приемаше всичките й усилия, но продължаваше да е хладна, нямаше ги вече разговорите за децата и бъдещето. Години наред границата в отношенията господарка-прислужничка бяха твърде неясни, но сега се спазваха стриктно.

Ако Пенела не бе толкова предана, а беше по-проницателна, щеше да се досети какво е отдалечило Алида. Няколко месеца след пожара самотният старец, обитател на изоставената горска колиба, където се грижеше за ранените соколи, които хората на Джон му носеха, видя нейно благородие да накуцва по пътеката, след като конят я бе метнал на земята. За да завърже разговор и да отклони мисълта на милейди от болката, спомена, че е истинско щастие, дето младата Мег (всички бяха млади за него) е успяла да се спаси с двете деца от пожара. В отговор на въпросите на Алида той разказа как Мег и Уил бяха претичали през гората недалеч от колибата му, а той ги видял, защото нощем не можел да спи… Старецът се уплаши от гневния израз на лицето на нейно благородие, според него тя се беше досетила, че както всяка нощ, и тогава е бракониерствал.

Нейно благородие си тръгна, но старецът разбра, че дните му са преброени. Беше разкрит и ако не се ометеше тутакси, щеше да увисне на бесилото. Затова, когато същата нощ изпратеният от Алида човек се прокрадна, за да убие стареца, от закоравелия бракониер нямаше и следа.

Старецът никога не узна какво си помисли Алида за бягството му. Нея хич не я интересуваха нощните му занимания. Какво значение имаха няколко зайци? От месеци тя се чувстваше в безопасност, защото смяташе, че момчето, което съпругът й така силно желаеше, та бе готов да го замени срещу собствените си деца, е мъртво. А сега ставаше ясно, че не е мъртво. Продължаваше да живее някъде. Най-много от всичко на света искаше да организира издирването му, да го открие и да го убие. Никога нямаше да е в безопасност, докато момчето е живо; ако се наложеше, щеше да го убие със собствените си ръце.

А нямаше как да предприеме издирването без знанието на съпруга й. Щом се организира такова нещо, той ще се досети за причината и ще разбере, че момчето е живо. Тогава той щеше да предприеме издирването.

Алида можеше само да се надява, че никои друг не е видял как дойката и съпругът й бягат през гората под прикритието на нощта, отнасяйки новородените деца със себе си. След дълги часове на размисъл Алида започна да се чуди как са се досетили за опасността. Единственият отговор бе, че са били предупредени. И само Пенела можеше да го стори.

От този момент Алида намрази прислужничката си. Знаеше много добре как да я накаже. Пенела изпитваше огромна гордост от близостта с Алида. Толкова се гордееше, че понякога се държеше, сякаш тя е господарката. Много пъти Алида я сварваше да заповядва на другите прислужници с недопустим за нея тон. Някога това се струваше забавно на Алида. Забавно, до нощта когато Пенела не превиши правата си — с постъпката си можеше да разруши живота на Алида.

Алида наказа Пенела, като я лиши от благоразположението си. Вече не споделяше тайните си с нея; държеше се като с обикновена прислужница. За Пенела щеше да е по-милостиво да я бяха сложили на кладата, отколкото подобно държане, и Алида добре го знаеше. Беше идеалното отмъщение.

Сега, докато известяваше господарката си, че онази жена, наета навремето за дойка на момичето и момчето, иска да я види, Алида не се изненада. Пенела трябваше да се досети, че има нещо подозрително. Но обладана от щастието да сподели нещо тайно с господарката си, тя не забеляза нищо нередно. Мисълта й бе изцяло заета с мечтите да си възвърне благоразположението на Алида, да има отново предишните привилегии и предишната власт.

— Кой друг знае за идването й? — попита Алида рязко.

— Никой. Беше долу на двора, забулена с шал, и щом ме видя, се втурна право към мен. Представяте си какво ми беше — такава като нея да заговори мен.

Алида едва се въздържа да й изтъкне, че е само прислужница и не по-важна от дебелата фермерка. Но през последните няколко минути Пенела бе решила, че отново си е върнала старото привилегировано положение; сякаш изминалите девет години не съществуваха.

— С никого не е говорила? Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Тя самата ми каза. Увери ме, че от два дни дебне удобен случай да види вас или мен. Знае колко държите на мен и да ми каже нещо, е все едно, че го казва на вас, затова говори само с мен.

Онова, което някога бе допадало на Алида, сега я отвращаваше. Как е могла да търпи самонадеяността на тази жена? На времето, самотна и нещастна, когато нямаше съпруг или приятелка, когато нямаше нищо освен омраза в сърцето си, се бе вкопчила в нея.

— Доведи я тук — нареди Алида. — Внимавай друг да не я види. Пъхни в ръцете й кошница с билки, та ако някой я зърне, да помисли, че е дошла да ми продава стоката си, а не да ми казва нещо.

— Да, милейди — поклони се Пенела с преливащо от радост сърце.

С част от съзнанието си долавяше, че гневът на нейно благородие е свързан със случката в нощта на пожара. С годините Пенела започна да съжалява, че бе предупредила онези селяни за намеренията на милейди. Какво значение имаха за нея те или бебетата? Ако Алида ги искаше мъртви, коя бе Пенела, че да й се противопостави? Но колкото до справедливостта, тя продължаваше да не разбира какво толкова бе сторила през онази нощ, та разгневи Алида. После всичко се подреди чудесно, нали? Така че какво лошо бе сторила? Не правеше ли всичко за доброто на нейно благородие?

— Да, сега ще я доведа и ще поговорим с нея.

— Не! — сряза я Алида. — Ще разговарям с нея насаме.

Пенела отвори уста, готова да протестира, но се отказа.

— Да, милейди — промълви тя, като си позволи да го изрече толкова гневно, колкото смееше.

Прислужничката излезе, а Алида си помисли, че може би трябва да се отърве от нея. Направи усилие да се успокои. Да се успокои и да разсъждава трезво. Трябва да разбере къде живее тази жена и съответно — къде е момчето. Трябва да я разприказва.

Когато Мег влезе, Алида видя съвсем обикновена жена с набраздено от труд лице. Беше дебела, вървеше бавно и носеше кошницата с билките, сякаш бе много тежка.

Алида видя честни сини очи, открити и невинни като на коте. През целия си семеен живот тази жена не е понасяла омраза и тормоз както нея. Алида по-скоро би умряла, но не би признала, че изпита завист. Дебелата старица не бе родена красавица или богаташка; единствените й деца, заченати доста късно, бяха умрели. Но сякаш благословена от Бога, бе получила две здрави силни деца, които да ги заместят. Нямаше съмнение, че съпругът й я обича, закриля и не желае друго освен щастието й. А тя, Алида, живее в голяма хубава къща, която Джон продължава да изкусурява, има съпруг, но ако му кажат, че е умряла, най-вероятно само ще свие рамене.

Алида се усмихна на Мег, сякаш бе пратеничка на кралицата.

— Седнете. Сигурно сте уморена от пътуването. Да ви налея ли чаша вино?

Мег бе очаквала да се сблъска със студенина, затова подобно посрещане я обърка. Само три пъти в живота ся бе пила вино, и то силно разредено. И никога не й бе наливано в сребърен бокал от бялата ръка на господарка.

Отпи внимателно от виното — удари я право в главата. Нито капчица вода нямаше в това вино.

Подреждайки полите на тъмночервената си кадифена рокля, Алида седна срещу Мег и наблюдаваше как виното и сладките изчезват. На втората чашка Мег се поколеба, но Алида успя да я склони — щяла да я обиди, ако й откаже.

— В края на краищата ви дължа толкова много. През всичките тези години сте се грижили за дъщеря ми, нали?

— Да — съгласи се Мег.

Чувстваше се толкова добре, толкова спокойно. Мина й кощунствената мисъл, че разбира защо мъжете пият. И защо не допускат жените до чашката. Кой може да предскаже какво би направила една жена, ако се чувства така. Мег се чувстваше уверена; тя можеше да направи всичко.

— Разкажете ми за малката — подкани я Алида с най-сладкия си глас. — Разбира се, ако желаете. Имам чувството, че е повече ваша, отколкото моя.

— О, не, не е така — възрази Мег, макар да съзнаваше, че лъже. Та нали и двете деца си бяха нейни. Но приповдигнатото настроение от виното я накара да реши, че тази лъжа не е грях.

— Значи не възразявате да поговорим за тях? — попита Алида, като даде да се разбере, че би искала да узнае и за двете деца. Надвеси се и взе бокала от Мег — още миг и старата жена щеше да заспи.

От всичко на света Мег най-много желаеше да говори за децата. Дори понякога се ядосваше на Уил, че вместо за децата си мисли за фермата. Веднъж доста строго я предупреди: „Не се привързвай толкова към нещо, което не е твое.“ Беше се изсмяла — та имаше ли някой по-привързан към децата от него. На моменти Мег си мислеше, че обичта му към децата е по-голяма от нейната — толкова силна, че не може да говори за нея.

— Те са необикновени деца — подхвана Мег нежно, а мисълта й литна към фермата. Нищо, че в сравнение с тази красива и богата къща фермата е направо бедняшка. Мег не би заменила и една роза от градината си за всичкото богатство тук. През двата дни, докато чакаше да види нейно благородие, усети… Ами да — че тук има нещо нездраво. Сега й се искаше да приключи час по-скоро и да си върви у дома.

Мисълта й отново се върна към фермата и Мег изпита щастие заради Уил и малките.

— Децата са толкова еднакви, сякаш са две половинки на едно цяло. Ако едното е гладно, и другото е гладно. Каквото поболява едното, поболява и другото. Обичат едни и същи цветове, храни. Имат еднаква температура, и двете обичат… — Поколеба се, докато търсеше подходящата дума. — …обичат да играят роли — обясни накрая.

Алида съсредоточено се опитваше да проумее чутото. Театър, помисли си тя. Показност. Децата обичаха емоциите, които тя се бе научила да потиска.

Мег продължи:

— Понякога не си говорят с часове — например, когато вършат домашната работа, — но ако в този час ги попиташ за какво мислят, ще се окаже едно и също.

Очите на Мег добиха замечтан израз. Най-много на свята обичаше тези деца. Беше сигурна, че няма да иде в Рая, защото от време на време си мислеше, че всъщност е доволна, дето собствените й деца умряха и е имала щастието да прекара дните си с Талис и Кали. Собствените й деца едва ли щяха да бъдат толкова интересни; никога нямаше да скочат върху гърба на голям чер кон и да препускат из околността. Нейната собствена дъщеря нямаше да разказва истории вечер пред камината.

Мег вдигна глава малко рязко, защото виното я замая. Как можа да си помисли, че тази жена има лоши намерения? Сигурно сърцето й е разбито, задето й беше отнета възможността да преживее години с очарователната, възхитителната си дъщеричка. Разбира се, че е жадна да чуе всичко. На Мег не й хрумна, че докато разказва за дъщерята на Алида, всъщност разказва и за момчето, което Алида може би мрази.

— Децата възприемат еднакво бързо и се интересуват от едни и същи неща — продължи Мег, като мислено се похвали как непринудено въвежда темата за обучението. Докато приключи, лейди Алида ще я умолява да наеме учител за дъщеря й.