Джуд Деверо
Спомен (27)

Глава двадесет и седма

— Сър — започна Талис с изопнати рамене и високо вдигната глава, — бих помолил за вашето разрешение да се оженя за Каласандра.

Джон се стъписа. Синът му е още момче. До вчера бе в пелени. Как може да мисли за женитба!

Бавно се извърна от бюрото, където проверяваше сметките, представени му от управителя на имението. Когато един младеж се ожени, той насочва енергията си към други неща.

За нищо на света Джон няма да признае, че ревнува. Току-що откри сина си; не е готов да го дели с някой друг. Но и не иска да разочарова момчето. У Талис има една самостоятелност, която плашеше Джон. Другите деца му принадлежаха — телом и духом. Може да изисква от тях каквото му хрумне — да ги насърчи или отпрати — и бе сигурен, че на следващия ден отново ще са до него.

А у Талис има нещо, с което Джон не се бе сблъсквал досега. Не чувстваше никаква благодарност от страна на момчето, че го избави от бедност. Вижда, че Талис се наслаждава на новия си начин на живот, но не усеща да му е благодарен. Без да е много сигурен, Джон допускаше, че ако на Талис не му допадне някое негово решение, ще вземе момичето и ще напусне имението Хадли завинаги.

— Да, да, разбира се — побърза привидно да се съгласи Джон, за да не заяви направо: „Не.“ — Но очевидно ще трябва да разговарям първо с майка ти.

— Да, сър — каза Талис, а на лицето му цъфна усмивка, която огря стаята.

Опитвайки се да се държи спокойно, той напусна помещението и се втурна надолу по стълбището. Литнал от радост, почти събори порядъчната и превзета Едит, която точно в този момент се изкачваше, но с лекота я прихвана, за да не падне. После — за нейно огромно изумление — я целуна по устата. За него не беше повече от братска целувка, но не и за нея — никога не бе изпитвала подобно нещо.

Талис продължи да тича надолу по стълбите и подскачайки щастливо, се измъкна през вратата.

Дороти и Джоана останаха на стълбището със зинала уста и наблюдаваха как Едит гледа след Талис. Едит смяташе, че мъж не може да я развълнува. Според нея причината да е на двадесет и девет години и неомъжена е, че не е срещнала мъж, когото да хареса. А сега, съдейки по изражението на лицето й, Талис определено и бе допаднал!

Най-после Джоана се изхили и Едит дойде на себе си. Продължи величествено нагоре, стараейки се всячески да запази достойнство. Но на площадката не се сдържа и през прозореца погледна прекрасното същество, което тичаше през двора.

Като се обърна с усилие към сестрите си, тя разпореди:

— Хайде. Работа ни чака.

— Да, Едит — привидно примирена изрече Джоана, но зад гърба й се опита да имитира гордото й придвижване по коридора.

 

— Разбира се, че може да се ожени за дъщеря ти — каза Алида на съпруга си. Нужна й бе цялата воля, за да запази самообладание. Не бива да позволи на съпруга си да забележи как бие сърцето й.

— Моят син — натърти Джон със свъсени вежди, като искаше да подчертае, че Талис е негов.

Алида разбираше, че трябва да внимава, но беше и убедена, че не бива да се показва като страхливка. Ако някога се е налагало да мисли бързо, сега бе моментът. Тя не беше важна, но от следващите няколко минути зависеше бъдещето на децата й. Първият й инстинкт бе да се изсмее на съпруга си. Какъв стар глупак бе да си въобразява, че може да представи смуглото момче за свой син. Той е един слаб мъж, тя слаба жена и заедно създадоха единадесет слаби, бледи деца. Кой, според него, ще повярва, че сред тези руси деца се е появило и това едро момче със смугла кожа, тъмна коса и черни очи?

Алида се стараеше да съобразява бързо. Имаше прекалено много причини да не позволи тази женитба да се състои. Брачният съюз означава, че Джон ще даде всичко на това момче, което не е негов син, а тя не може да понесе мисълта, че собствените й деца ще останат без наследство.

Имаше и друго, което само тя знаеше: оставаха и най-много още две години живот. От няколко месеца бе започнала да кашля кръв; засега малки ръждиви петна се появяваха върху кърпичката, но достатъчни, за да я разтревожат. Не допусна никоя от прислужничките да забележи. Намери начин да посети една старица, която я погледна в очите, после взе купа с мазна вода и й предсказа бъдещето: до две години Алида ще умре и някой, който не е нейна кръв, ще получи всичко, което принадлежи на синовете й. Старицата обаче каза, че предсказанията само посочват какво би могло да се случи. А какво ще стане, зависи от постъпките на хората. С други думи — ако Алида не стори нищо, след смъртта й всичко ще попадне в ръцете на това момче, което не е нейна кръв.

Въоръжена с тази тайна, Алида възнамеряваше да промени съдбата. Нямаше да допусне плодовете от труда на нейното семейство, градежите на съпруга й да попаднат в ръцете на едно момче, което няма нищо общо с нея.

— Хайде, съпруже — подхвана тя с меден глас, — ти и аз знаем истината. Нека погледнем фактите. Момчето прилича на Гилбърт Рашър. Ако го наредиш до синовете на този отвратителен мъж, няма да можеш да го различиш.

— Тогава е добре, че ще се ожени за моя дъщеря — настоя Джон, а в гласа му имаше гняв. — Не знаеш ли, жено, че мога да те изгоня от къщата, мога да…

Алида съзнаваше, че страхът й не бива да проличи:

— Да, можеш, но не виждаш ли, че желая същото като теб? Аз също искам момчето да се ожени за нашата дъщеря. Той е доста як. Убедена съм, че ще й направи много здрави синове.

Едва изрече последните думи. Как не се задави, докато се преструваше, че желае така силно синове, както съпругът й. Беше му родила две интелигентни, добри момчета. Не виждаше с какво това, че не бяха силни и яки, може да им навреди.

— Грижа ме е за Гилбърт Рашър — продължи тя високо, за да преодолее гнева, който се долови в гласа му. — Не се ли страхуваш, че той ще се появи и ще иска да вземе сина си? Не му е платено за момчето, не помниш ли? След… пожара ти отказа да му дадеш обещаното. А в замяна той искаше едно от момичетата за съпруга и земи.

Наложи се да спре, защото се сети, че Джон бе обещал на противния Рашър имението Пениман — нейното имение! Забеляза, че Джон я слуша внимателно, и бързо продължи:

— Ако Рашър се появи и започне да претендира за момчето, оженено за една от нашите дъщери, могат да последват големи главоболия. Ами ако поиска тлъста зестра за момичето? Ами ако отиде да се жалва пред кралицата, защото твърдиш, че момчето е твое, когато ясно се вижда, че не е?

При тези думи Джон стисна облегалките на стола. Не му харесваха нейните намеци, че не той е дал живот на момче като Талис. Вината, разбира се, е нейна. Ако се бе оженил за по-силна жена, за по-яка, вероятно щеше да му даде мечтания син. За удобство забрави, че майката на Талис бе доста дребничка.

Алида отиде при него, коленичи пред стола и положи ръка върху неговата. Не бе красива както някога, но притежаваше изискани маниери и знаеше как да погледне мъж, за да му внуши, че е най-храбрият, най-силният и всичко на света.

— Преди да ожениш момчето за наша дъщеря, трябва да си сигурен, че всичко е наред. Да си осигуриш нещо написано, документ. Да платиш на Рашър за момчето, да го възмездиш за онова, което се случи преди години. Нали знаеш, че Рашър загуби двама сина при злополуки.

През годините се бе интересувала от съдбата на Рашър и мръсните му синове с развалени зъби. Те имаха сприхав нрав и силни тела и за радост на баща си се биеха и издевателстваха над всички. На два пъти на хората им бе преляло от „момчетата“ и две от тях бяха убити. След като най-големият бе намерен с прерязано гърло, Гилбърт настоя за разследване. Искаше да разпита всеки, който имаше и най-малка причина да мрази синовете му.

Твърдеше се, че смехът на кралицата е кънтял из целия дворец, когато узнала, че сто и дванадесет души били изправени пред Гилбърт Рашър — и всичките с основателни причини да искат да видят сина му мъртъв. А това бяха само онези, които не успяха да избягат навреме, след като се разчу за убийството. Гилбърт беше бесен, защото по-късно кралицата нареди никой да не бъде обесен за престъплението (Гилбърт бе определил седемнадесет мъже и три жени да понесат наказанието). По думите на кралицата всеки, който си е спечелил толкова много врагове, не е бил убит, а справедливо екзекутиран.

Алида не спомена на съпруга си, че й бяха донесли как когато е пиян, Гилбърт вини понякога Джон Хадли за всичките си злощастия. Твърдял, че целият му „лош късмет“ започнал от нощта, когато децата се родили, а по-късно загинали в пламъците. Ако бил получил всичко обещано от Джон — никога не споменава защо му е било обещано, — щял да бъде богат човек. Реколтите му не били добри не защото прибираше такива данъци от селяните си, че те измираха от глад, а защото не бил получил дължимото от богатия Джон Хадли.

Не, Алида не възнамеряваше да споделя това със съпруга си. След като манията му да има син го прави сляп за всичко останало на света — нека бъде така.

— Ако той се ожени за… — на Джон му бе трудно да признае, че Талис не е негов син — …за моята дъщеря, тогава ще е свързан с мен.

Парите нямаха значение; имотите — също. Истината е, че той харесва момчето. За краткото време, през което е тук, то промени живота в къщата. Няколко пъти през последните две седмици Талис разсмя Джон и двамата му синове. Джон много добре разбираше какви са целите на Талис със „състезанията“, които губеше — да даде мечтания отдих на слаботелесния Филип. Джон прозираше какво има предвид Талис, когато надълго и на широко възхвалява ученолюбието на Джеймс и как на него, Талис, не се отдават така лесно уроците.

Но макар да съзираше тези „измами“, на Джон му бе драго, че Талис така милее за останалите. И което е по-важно — самият Джон започна да гледа на синовете си по нов начин. Може би умът на Джеймс не е за подценяване? Реши да покани момчето да прегледа сметките — нещо, което винаги го бе отегчавало — и Джеймс откри маса грешки.

— Талис е добро момче — отбеляза Джон и му бе приятно да произнесе името.

— Разбира се. Той е най-добрият. Всичките ти синове струват нещо; имат добър баща.

За миг Алида спря да диша, като се чудеше дали ще повярва на думите й.

Джон помисли и призна:

— Да. Всеки е добър по своему.

При тези думи Алида едва не избухна в сълзи. Най-после усилията й се възнаграждаваха. От години се стараеше да убеди съпруга си, че синовете им са добри и заслужават внимание. И сега, точно когато той започваше да го разбира, се появи това момче, което може да ги лиши от всичко. С великолепната си физика, искрящи очи, смях момчето засенчваше собствените й синове. Скоро всичките й усилия щяха да бъдат погълнати от него. Съвсем скоро той щеше да отнеме всичко от децата й.

Не й идваше на ум, а ако някой й го кажеше, нямаше да повярва, че за две седмици със смеха и добрия си нрав Талис накара Джон да харесва синовете си повече, отколкото тя за двадесет години издевателства. Алида постоянно тормозеше момчетата да изпълняват капризите на баща си. А Талис обърна внимание на Джон какъв всъщност е талантът им и колко са полезни.

— Сега — започна Алида строго — трябва да направим план за бъдещето. Ти искаш момчето; същото желая и аз. Той е интелигентен и силен. Ще се справи добре с управлението на имотите, когато нас вече няма да ни има.

Имотите на Гилбърт Рашър, помисли си тя. Самата тя нямаше никакви контакти с момчето след първия му ден тук, когато я бе отнесъл до покоите й, но Едит я държеше в течение. Едит казваше, че е дързък и самоуверен, но… Тук Едит бе свела глава и се бе изчервила. Дори студенокръвната Едит бе спечелена от него.

Алида се дразнеше, че всички го обичат. Това правеше нейните намерения трудно осъществими. Не че желаеше злото на момчето; просто не го искаше в своето семейство. От приказките за Гилбърт Рашър разбираше, че той се нуждае от момче точно като Талис — поне малко почтено, което да се погрижи за разорените му имоти. Всъщност, ако разкара момчето, всички ще спечелят.

— Мислиш ли, че е редно момчето да прекарва толкова време заедно с Каласандра? — понита Алида.

Джон я погледна недоумяващо — нямаше представа за кого говори.

— Дъщеря ти. Онази, за която това момче иска да се ожени — обясни Алида.

Джон продължаваше да гледа безизразно. Очевидно не разбираше защо споменава момичето.

— Вчера — продължи Алида — Едит ми съобщи, че Каласандра доста нахално отказала да й се подчини. Щях да говоря с тебе по този въпрос. Поставих момичето под грижите на Едит, тъй като възпитанието й е крайно неподходящо. Не може нито да бродира, нито да свири на някакъв инструмент.

Алида не спомена на съпруга си за познанията на Кали по латински и гръцки, нито по математика, не защото искаше да ги укрие, а защото знаеше, че те не представляват интерес за Джон.

— Преди две нощи Каласандра се измъкнала от леглото и прекарала цялата нощ навън. — Вдигна вежди, за да даде да се разбере какво мисли, че е правила дъщеря им. — Върнала се едва сутринта, а корсетът и диадемата й липсвали. По-късно един от градинарите ги намерил в нивите около стария замък.

Джон никак не хареса чутото.

— Не можеш ли да контролираш дъщерите си, мадам? В леки жени ли смяташ да ги превърнеш?

Алида се напрегна.

— За тази дъщеря не съм се грижила в продължение на години.

Успя да се престори, че страда, задето са й отнели възможността да се грижи за момичето, както и даде да се разбере, че ако я бе отгледала тя, щеше да я превърне в образец на добродетелта.

Джон я изгледа с вдигнати вежди, но тя не разбра какво мисли. Истината е, че Джон намираше скованите им дъщери с набожни мисли и безупречни маниери за доста скучновати. Само безочливата Джоана представляваше интерес за него и то в редките моменти, когато го предизвикваше.

Алида продължи:

— Корсетът и диадемата принадлежат на Каласандра и от онази нощ тя не е на повече от десет сантиметра от този млад мъж — Талис.

Джон премигна насреща й. Целия ден вчера и днес Талис бе с него. Тренираха на двора и Талис се представи изключително добре — внимателен и силен, той на два пъти успя да събори Хю на земята и го накара да се оплаква, че започва да остарява за подобни игри. Следобеда се разходиха в градината и Джон запозна подробно Талис кое какво е и какво възнамерява да прави. Откакто откри Талис, Джон се държеше сякаш може да умре всеки момент и иска Талис да е наясно с всичко.

— Грешиш — възрази той. — До сина ми нямаше никакво момиче.

С огромно усилие Алида се овладя да не се подиграе на съпруга си. Беше наясно, че до това момче, за което Джон твърди, че му е син, може да застане лилав дракон с огнени ноздри и съпругът й няма да забележи. Освен, разбира се, ако драконът не заплашва живота на Талис, и тогава Джон ще застане между огнения дъх и обичания си син.

Тя му се усмихна:

— Ти си прекалено зает с важни дела, за да забележиш невзрачното момиче до него, но тя неизменно е там през последните няколко дни. Непрекъснато е до него. Трябва да я отпратиш.

— Какво значение има? — попита Джон, защото не желаеше да разстройва сина си. — На мен не ми пречи, че момчето я иска. Щом като е щастлив, когато тя е наоколо и му се възхищава — какво от това.

Алида стисна юмруци и се опита да не избухне. Само преди минути съпругът й дойде при нея с издължено лице, нещастен, разяждан от ревност; опасяваше се, че ще загуби вниманието на скъпоценния си син, ако момчето се ожени. Джон се бе опитал да скрие своята потиснатост, но очевидно е искал да чуе от Алида защо да не позволи женитбата. Защо иначе ще дойде при съпругата си? Ако Джон искаше Талис да се ожени, щеше да каже „да“ и изобщо нямаше да се допита до нея.

А сега, след като Алида изпълни задължението си и се показа майката-злодей, Джон й връзваше ръцете — отказваше да раздели физически децата. Резултатът от всекидневната им близост щеше да се появи във вид на плачещо бебе след девет месеца.

— Не е почтено — промълви Алида плахо. Беше наясно, че подобен аргумент няма да повлияе на съпруга й. Стига момчето да поиска ято проститутки около себе си, Джон щеше да го позволи.

Уморен от разговора, Джон се надигна да си върви. Бе стоварил по-голямата част от проблема върху съпругата си; бе постигнал своето.

— Ще поговоря с Рашър — заяви той. — Трябва да го сторя.

Личеше си, че предпочита да горят тялото му с нагорещени железа, но не и да проведе този разговор.

Импулсивно Алида предложи:

— Мога да отида да разговарям аз с него.

Джон я изгледа, а тя уточни:

— Да отида да поговоря с него вместо теб. Чувам, че Гилбърт Рашър не е особено добре настроен към теб през всичките тези години.

Тук Джон се изсмя и й даде да разбере, че всъщност знае повече, отколкото тя подозира. Окуражена, Алида продължи:

— Може би мекотата на жена би постигнала повече пред него. Чувам, че отново е без съпруга, а ние имаме няколко неомъжени дъщери.

Джон се усмихна още по-широко:

— С годините вкуса на Рашър го кара да налита на все по-млади. Въпреки че, ако питаш мен, се нуждае от жена като Едит.

При тази шега — представиха си порядъчната, властна Едит, омъжена за пияница и негодник като Гилбърт Рашър — и двамата се разсмяха искрено. За пръв път от години споделяха нещо, така както беше в самото начало на брака им, преди Джон да се прости с мечтата, че някога тя ще го дари със син.

— Да — съгласи се, вече на вратата, — може би ти ще успееш да се спазариш с него.

В гласа му се долавяше благодарност. Преди да излезе, импулсивно се върна при нея и я целуна по устните. Целувка между приятели заради съвместно преживените години, загатваща, че може да последва и друга по-късно.

— Ще направя всичко но силите си — увери го тя, а когато той излезе, се отпусна и затвори очи.

За миг Алида се облегна на вратата. Тя е виновна, мина й през ума. Тя предизвика всичко. Ех, защо пожела онази нощ преди толкова години да я отведат в стаята при умиращата чуждоземка! Ако Алида не бе се намесила, момчето, което Джон обичаше толкова много, нямаше да се роди.

Отстъпвайки от вратата, Алида съзнаваше, че е късно да съжалява. Можеше само да опита да оправи онова, което обърка.

Първо: не бива да позволи това чаровно младо момче Талис да остане в имението Хадли. Дали като син на Джон или като съпруг на дъщеря на Джон — няма значение. Остане ли близо до Джон, съпругът й щеше да даде на Талис всичко — и земи, и цялата си любов и внимание. Децата от Алида нямаше да получат нищо. Джон щеше да продължи да пренебрегва дъщерите си; те никога нямаше да се сдобият със съпрузи. А що се отнася до синовете им — Джон отсега бе готов да ги захвърли и да не ги види повече никога.

Не, Алида трябва да се отърве от Талис. Но как? Тя добре знае, че ако Талис продължи да настоява за брак с Кали, Джон ще преглътне ревността си и накрая ще позволи.

Алида вдигна глава. Разрешението е да се попречи на Талис да настоява. Нещата трябва да се докарат дотам, че децата да не искат този брак. Какво ли знаеха за любовта и семейството? Бяха още невръстни, не бяха срещали други, достойни за чувствата им.

Трябва да ги раздели и физически, и в мислите им. Ако успее да посее семето на съмнението в душите им, да ги накара да се усъмнят в любовта си един към друг, след време няма да искат да се оженят.

Да, реши тя — в главата й вече назряваше план, — ако всичко стане, както го замисля, накрая единственият наранен ще бъде Джон. И при тази възможност сърцето на Алида възликува. Тя искаше Джон да изпита болка.

Колкото до другите — първоначално се налагаше да е твърде сурова спрямо собствената си дъщеря, но щеше да я възмезди по-късно. По-късно щеше да намери най-добрия съпруг за Кали; мъж, който да я обича и да се грижи за нея. Талис щеше да отиде в кралския двор, да спечели благоразположението на кралицата и да се ожени за някоя красива наследница. Собствените й синове щяха да получат онова, което по право им принадлежеше. Ако Джон не „пести“ всичките си пари за Талис, Алида щеше да го убеди да даде зестри на другите им дъщери.

Да, усмихна се Алида, може да легне в гроба със съзнанието, че е оправила ужаса, който създаде преди толкова години. Сега, когато смъртта й е така близко трябва да постави нещата на мястото им. Когато срещне майката на Талис в Рая, иска да я увери, че се е погрижила за сина на бедното момиче.

Алида отвори вратата и попита някаква прислужница:

— Къде е Пенела?

— Пенела? — момичето бе отскоро в имението.

— В кухнята, милейди — обади се друга жена. — Изпратихте я там преди години.

— Да дойде веднага — нареди Алида.

Изпълнена със съзнанието, че времето й на този свят е кратко, Алида искаше да оправи всички злини, които бе предизвикала през живота си. Пенела е добра прислужница, предана, но веднъж я предаде и Алида не й прости. Сега обаче смяташе, че Пенела си е научила урока, а освен това й бе нужен човек, комуто да се довери напълно.

 

— Мога ли да ти вярвам? — попита Алида с леден глас, докато наблюдаваше бившата си камериерка, застанала смирено до огъня. Годините, прекарани в кухнята, бяха състарили Пенела с векове. Алида нямаше да я познае: съсухрена, с мазни коси, загрубели ръце, дълбоки бръчки по лицето, отпуснати рамене.

Пенела погледна господарката си в очите и Алида съзря молба, а не гордост. Добре е била наказана за стореното преди години, когато предупреди селяните за пожара. Оттогава нямаше ден, в който да не е съжалила за постъпката си.

— Можете да ми имате пълно доверие. Готова съм да го докажа с живота си — промълви Пенела разчувствано, убедена във всяка изречена дума. За удобно легло, за малко топлинка сега бе готова със собствените си ръце да убие селяните.

— Седни — покани я Алида ласкаво. — Яж колкото искаш.

Пенела седна и с треперещи ръце посегна към храната на масата пред камината, а Алида заговори:

— Искам да ми припомниш всичко, което онази старица каза. Тя ми разказа за Талис и дъщеря ми. Искам да знам какво си спомняш. Всяка дума.

За миг Пенела понечи да протестира, че с изпълнила заръката на господарката си да ги остави насаме, но само един поглед на Алида й подсказа, че сега не е време за преструвки. Тя бе подслушвала всичките й разговори.

Не беше лесно да събере мислите си и да си припомни всичко. Но всеки залък от вкусната храна — истинска храна, не остатъци — й напомняше, че ако иска да се храни така, трябва да се сети за всичко.

— Каза, че са две половинки на едно цяло. Ако нещо нарани единия, и другият изпитва болка. Всеки иска най-доброто от всичко да е за другия. Те не може да бъдат разделени; раздялата ще ги унищожи. Много са ревниви; особено момчето. Не понася вниманието на момичето да не е насочено само към него. Момичето го обожава, лъже заради него, готово е да краде, може да стигне и до убийство заради него. Той има силно чувство за чест и няма да извърши лоша постъпка за нищо на света.

Тук Пенела не се стърпя да си помисли, че няколко години, прекарани в кухината на имението Хадли, са достатъчни да сринат чувството за чест у всекиго. Именно чувството за чест я накара да предупреди онези селяни тогава; мислеше, че невинни деца не заслужават подобна съдба. Странно какви неща може да направи празният стомах с чувството за чест. Сега тя сама би предизвикала пожара, стига да е сигурна, че няколко дни няма да е гладна.

— Добре — рече Алида и наля на прислужничката вино. През годините почти бе забравила каква забележителна памет има Пенела. — Нужна ми е твоята помощ. Искам пълна дискретност. Трябва да съм сигурна, че мога да ти се доверя и че ще си предана единствено на мен.

Пенела вдигна поглед от чинията — очите й блестяха.

— Ще направя каквото поискате — обеща тя и думите идваха от дълбините на душата й.

— Искам да се отърва от момчето — заяви Алида.

Пенела остави яденето:

— Ще го убия.

— Не! — сряза я рязко Алида. — Искам да го изпратя на истинския му баща. Не желая да е свързан с тази къща. — Сниши глас. — Имам една тайна и искам да остане тайна: умирам. Остават ми най-много две години живот.

При тези думи Пенела дори не вдигна поглед. Алида разбра какво е загубила. Някога Пенела щеше да стори всичко за господарката си от любов, но сега я интересуваше единствено оцеляването. Алида обаче нямаше време за разнежване. Предстоеше й да спаси семейството си и подобно на Пенела, щеше да направи всичко, за да го постигне.