Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

Глава седма

Прекарах почивните дни затворена в апартамента. Обикновено успявам — поне в някаква степен — да се откъсна от книгата, която пиша в момента. Е, може да съм била „влюбена“ в някой мой герои и да ме налегне тъга, когато свърша романа, но винаги съм знаела, че е поредната измислица, а не истинският живот.

А сега бях объркана. Никак не успявах да запомня дали съм лейди дьо Грей или Хейдън Лейн. Понякога дори не знаех дали Джами съществува, или е само на хартия.

Думите на Нора ме засегнаха несравнимо по-дълбоко от всичко чуто от терапевтите, защото в тях се съдържаше много повече истина. След прочетеното за лейди дьо Грей сякаш започнах да си „припомням“ разни неща. Например как Джами извръща глава. Какво беше това — измислица или истински спомен?

Дойде понеделник, а аз нямах никакво желание да напусна апартамента. Нямах желание дори да живея. Не си измих косата; не си дадох труда да се облека. Цял ден останах по хавлия и унищожавах кофичка след кофичка замразено кисело мляко (залъгвах се, че е по-здравословно, отколкото да ям сладолед) и гледах телевизия.

Отклонение: защо все срещам жени, които твърдят „Бях толкова потисната, че пробягах пет километра?“ Аз мога единствено да призная (но не го правя): „Бях толкова потисната, че три дни лежах на дивана и изядох огромно количество телешко печено с много пържени картофи и шест кутии сладолед.“ Когато съм потисната, нямам сили да се изправя, а още по-малко — да тичам. Единствено съм в състояние да дъвча.

Както и да е — ядях и гледах дневната програма на телевизията, особено американските злободневни дискусионни предавания; те ме хипнотизират, както кобрата се хипнотизира от движещата се флейта. Винаги съм се озадачавала защо някои искат да покажат на целия свят своите чувства, омрази и предразсъдъци, да не говорим за особеностите си. Изгледах „Сестри, които се мразят“, после — „Мъже, които искат да са жени“, след това предаване за някакъв мъж, който постоянно носел със себе си гумена кукла с човешки ръст; дъщерите му много се смущаваха (за разлика от тях той не се поколеба да запознае публиката с целия гардероб на „Елейн“).

Около шест следобед, с доста бръмнал мозък, попаднах на някакво предаване за връщане в минали животи. Ставаше въпрос за хора, подложени на хипноза с цел да разберат какви са били през миналите си съществувания.

През цялото предаване седях напрегната на края на стола. Иска ми се да мога да кажа, че дори престанах да ям, но всъщност ядях два пъти по-бързо. В главата ми се въртяха думите на Нора: „Можеш да го имаш, ако успееш да промениш миналото.“

Втурнах се към телефона да позвъня на Нора още преди да съм преглътнала остатъка от подсладеното кисело мляко. Наложи се доста да се постарая, за да се свържа с нея. По-лесно щях да установя връзка с президента на САЩ. Какви проблеми имаха хората, че им трябваше толкова отчаяно медиум? (Не причислявам моя случай към тези на другите.)

Когато най-после чух гласа й, ми бяха нужни броени секунди, за да попитам каквото ме интересуваше: ще мога ли под хипноза да се върна назад и да видя Джами?

Продължителното й мълчание така ме изнерви, че започнах да говоря със скорост сто думи в минута. Обяснявах, че ми е необходимо заради книгата, която пиша; възникват толкова въпроси. Какво е принудило лейди дьо Грей да изчезне? Защо съпругът й е починал същия ден? Защо не са имали деца?

Не спирах да дрънкам. Попаднала от няколко седмици в налудничава ситуация, желаех да въведа малко логика в събитията. Разбира се, не съществува такова нещо като минали животи, така че никой няма къде се „връща“, но все пак, ако е възможно, се налага да го направя в името на изследователската работа. Е, добре. Може любовните романи да не се нуждаят от задълбочени изследователски проучвания, но за да се получи по-достоверна история, си заслужава, нали?

— Не бива да правиш това — обади се най-после Нора.

— Кое? Какво да правя?

— Ти си прекалено нещастна, за да се върнеш.

Кълна се — тази жена ме побърква!

— Не говоря за „връщане“. Искам просто да се завъртя натам и да видя… — Желаех да видя Джами. Да надзърна в очите му. Да надникна в погледа на мъжа, който е другата ми половинка: — Искам да разбера какво всъщност е станало по времето на крал Едуард VII. Да се запозная…

— Ако се върнеш, не е изключено да пожелаеш да останеш там — прекъсна ме Нора. — Няма нищо, което да те дръпне към настоящето.

— Имам договор за книга, срокове за предаването й, а бюрото ми е затрупано със сметки за плащане — пошегувах се аз.

Нора не се засмя.

— Не бива да правиш това. Обещай ми. Опасно е.

— Но съществува възможността тя да е призрак!

— Призраците са много нещастни духове и ти не можеш да се справиш с тях — сряза ме тя строго.

Макар и на тридесет и девет години, започнах да хленча:

— Гледах предаване по телевизията… Много хора са го правили. Съвсем обикновено е. В Калифорния…

— Ти не си обикновена — прекъсна ме тя твърде разпалено. — Нищо от случилото се в предишните ти животи не е обикновено.

Тя си пое дъх, за да се поуспокои, а аз тайничко се зарадвах, че съм успяла да смутя хладната й безпристрастност.

— Хейдън — подхвана тя, — знам, че не ми вярваш за кармата и за проклятията, но те съществуват. Остави природата да следва хода си.

— Да изчакам три прераждания, докато видя Джами, така ли? Да прекарам този живот и следващия и последващия сама, без нето?

Имам моменти, когато човек загубва здравия си разум. Случи ми се сега. Приличах на дете, което моли майка си за още бонбони. Искам Джами и го искам сега! — настоявах аз инатливо.

— Ела утре и ще поговорим. Ще се опитам да ти обясня някои неща по-подробно. Дотогава си почивай и… — тя направи пауза — спри да ядеш.

При последните й думи се изплезих и затворих телефона. Трябва да има закони за медиумите; не бива да имат право да надникват в някои сфери на живота ти, а в други да им е забранено. Или поне навиците за хранене да са във втората група.

Макар че се държах невъзпитано, не се почувствах по-добре, отколкото преди да й се обадя. Признах обаче, че е права за яденето. Реших да си направя салата. Извадих най-голямата купа и изпразних хладилника, като не забравих да прибавя и китайски сусам към марулите, достатъчни да нахранят два заека. Сложих също ядки и залъчета хляб. Накрая залях всичко с половин бутилка сос за салата.

Ако не направя нещо, за да се отърва от това настроение, ще имам проблем с килограмите — мина ми през ума, докато, седнала отново пред телевизора, започнах да ям.

 

Мисля, че всичко щеше да е наред, тоест щях да послушам Нора, ако не се бяха случили две неща. Първо — препънах се в една книга и второ — обади се Мили.

Уверявам ви, че ако знаете как живея, нямаше да ви се строи необичайно, че съм се препънала в книга. Притежавам хиляди, буквално хиляди книги. Те са навсякъде: по полици, маси, по пода, под мебелите. Навсякъде. Повечето хора се ужасяват от количествата книги, разпръснати наоколо. Като изключим Дариа. Когато ми идва на гости, се налага да поприбера част от книгите, иначе тя прекарва цялото време ровейки се в тях и не ми обръща внимание.

Така че да се препъна в книга, понеже в нея се закачи хавлията ми, не е нещо странно. Но когато я взех, установих, че съм я купила преди години от едно градче в Уелс, което, за да привлече туристи, се представяше като град с най-много книжарници в света.

Книгата, издание от 1898-а, е посветена на благородническите фамилии, описани от Дебрет.

Досега не бях успяла да открия особено много подробности за съпруга на лейди дьо Грей и неговото — а и нейното — семейство, тъй като родът вече е изчезнал. Но през 1898 година все още е съществувал.

Жадно запрелиствах страниците, за да намеря името на рода. Понякога Дебрет описва как е починал някой от благородниците, за които споменава. Посочва и дати — нещо, което малцина правят. Нищо чудно да попадна на важна информация.

И все пак не бях очаквала да открия точно това. То само дето не ме довърши.

Пред мен, на страница 645, черно на бяло, пишеше нещо шокиращо. Но шокиращо само за мен.

Пълното име на съпруга на лейди дьо Грей бе Адам Тависток, лорд дьо Грей.