Джуд Деверо
Спомен (19)

Глава деветнадесета

— Защо трябва да бера къпини? — негодуваше Талис. — Това е женска работа. Аз съм мъж.

Преди Мег да се обади, Кали се изсмя:

— Ти си толкова мъж, колкото съм и аз. По-скоро си суетен петел и те бива само да береш къпини.

Думите й бяха сурови — през зимата Талис порасна цели десет сантиметра, а единственото, което порасна при Кали, бе косата. Ядосваше се, защото понякога в селото той се надбягваше с два пъти по-големи момчета и я оставяше почти час сама. А тя не би се надбягвала с връстнички — по-скоро би умряла, отколкото да признае пред Талис, но момичетата я отегчаваха. Затова оставаше при Уил, докато Талис обикаляше селото.

Вчера Талис настъпи две пчели и сега кракът му бе така подут, че не можеше да свърши обичайните си домашни задължения. Независимо че Кали стори много, за да докаже противното, той смяташе, че само „мъж“ може да ги свърши. Мег обаче реши, че Талис не е чак толкова зле, та да не може да изкуцука с тях горе на хълма и да помогне да напълнят кошниците с едри, сочни къпини. И сега Талис протестираше срещу „наказанието“, като твърдеше, че не е достойна работа за мъж.

Но на Кали й бе известна истината. Талис обичаше да се прави на як, свиреп и силен, ала тя знаеше и още нещо, което дори Мег не подозираше — Талис имаше извънредно деликатна кожа. Парещата коприва така го нараняваше, че нощно време сълзите мълчаливо обливаха лицето му. Не че не издържаше на болката; не болеше повече от ударите на кожения колан на Уил, които бе понасял нееднократно заради своята небрежност. Но всичко, което повърхностно нараняваше кожата, му причиняваше големи страдания. Ненавиждаше се, че има толкова чувствителна кожа. Само от допира на кожения елек му се появяваха пришки, затова тайничко Кали често пришиваше меки парченца плат върху грубите ръбове на дрехата.

С подутия крак днес се налагаше да куцука до билото на хълма и да се влачи сред обраслите с коприва къпинови храсти, които жулеха нежната му кожа.

Обикновено Кали изпитваше състрадание, но сега му бе сърдита, защото вчера пак се надпреварва с някакви момчетии от селото и я остави сама. И когато Уил за да подразни Талис, подхвърли, че по-късно може да изпече сладкиш с къпините, Кали се изсмя необичайно високо. Талис я изгледа с присвити очи и й даде да разбере, че ще си го върне.

Няма нищо по-несръчно от мъж, който върши нещо с неохота, мислеше Мег, докато наблюдаваше как Талис вяло и бавно бере къпини. А и не изпива никакви угризения да се оплаква непрекъснато от всичко, каквото му дойде на ум. Най-много протестираше, че Кали не изпълнява „задължението“ си да му разкаже приказка, за да му мине по-леко времето, докато толкова усилено се труди.

Мег го търпя около два часа и тъкмо се канеше да отстъпи и да прати Талис вкъщи, когато откъм дърветата се зададе черна сянка. Беше кон — едро, буйно животно, препускащо право към къпиновите храсти, където бяха Мег, Талис и Кали. Когато стигна до тях, се изправи на задните си крака и надвисна над главите им като гигантска мечка от някоя приказка.

За пръв път на Мег й прилоша; кръвта се дръпна от главата й, коленете й се подгънаха и тя се строполи. Дори когато започна вече да пада, единствената й мисъл бе за децата: ще бъдат ужасени от това огромно животно над главите си, не бива да губи съзнание. Трябва да ги защити — дори, ако се наложи, с риск за живота си.

Докато се свличаше на земята — колкото и да се стараеше да не припадне, — видя широко отворени очи на децата. Трябва да ги спаси!

Минути по-късно Мег се съвзе. Лежеше върху пръстта, а наоколо нямаше ни деца, ни кон. Само някакво момче лежеше под близкото дърво.

Разтърси глава, за да я избистри, надигна се и тръгна към детето, но когато го наближи, се поколеба. Беше богато облечено — никога преди това не бе виждала подобна премяна. Пелерината му бе украсена със скъпоценни камъни; дръжката на малкия нож, втъкнат в колана, бе сребърна, със смарагди. Кадифеното му таке бе обшито по краищата с рубини колкото лешници.

— Милорд — започна Мег плахо, протегнала напред ръка, за да докосне момчето, но не се осмеляваше. Дали не е син на някой голям благородник? Най-вероятно.

Момчето простена и се опита да се изправи, а Мег се готвеше да го подкрепи с ръка.

Изведнъж той отвори очи и й се озъби, а ноздрите му трепереха от гняв.

— Не ме пипай, старице! — сряза я той с глас, който се придобива само с образование и видни предци.

Мег се дръпна, но продължи да го наблюдава, докато се изправяше. Установи, че е слабичък, вероятно малко по-голям на години от Талис, но сравнен със здравеняка Талис прилича на сянка.

Гледаше го как, облягайки се на дървото, се изправя. На главата му имаше голяма цицина.

— Какво направи с коня ми? — попита той и я изгледа, сякаш бе скрила животното в полите си.

— Аз… — започна Мег и тутакси си припомни всичко.

Къде наистина бе животното и, по-важно — къде бяха децата?

Страх обзе Мег, като си представи своите скъпи невинни дечица стъпкани от чудовището, онова дяволско изчадие, надвесено над главите им. Какво знаеха нейните мили дечица за бесни коне с железни подкова които можеха да счупят черепа на човек? Нейните деца бяха отрасли във ферма с домашни животни. Единственият кон, който бяха виждали, вероятно е теглил каруцата на Мойсей, когато е пресичал Червено море.

След бърз реверанс пред момчето, хванало се за дървото, Мег вдигна поли и се затича нагоре по стръмния хълм над къпинака. В друг случай щеше да се задъха при изкачването, но щом се касаеше за безопасността на децата, сякаш й пораснаха криле.

И все пак на върха на хълма се спря. Сърцето й биеше диво. Имаше чувството, че всеки момент ще изскочи от гърдите й. След минута-две погледът й се проясни. Не повярва на очите си.

В подножието на хълма, на равното пасбище, онова отвратително животно с разширени ноздри ту вдигате във въздуха предните си крака, ту ги сваляше. На гърба на коня Талис седеше изправен като рицар и изглеждаше, сякаш се е родил на седлото. С лекота се справяше с огромния кон — придърпваше юздите и успяваше да се задържи всеки път, когато животното се изправяше на задни крака.

Мег не можеше да помръдне; бе замръзнала на място. Някъде през годините бе забравила, че Талис не е син на фермер. Виждаше пред себе си млад благородник. Независимо от грубите дрехи Талис имаше осанката на елегантното момче — собственик на коня.

— Нека аз! — крещеше Кали и дърпаше Талис за крака. — Нека аз!

Мина малко време, докато Мег разбере какво точно казва Кали — очевидно се готвеше да се качи на коня. Сърцето на Мег, едва започнало да се успокоява, отново заби лудо и тя се втурна надолу по хълма. Талис ще се погрижи за Кали, успокояваше се тя, без да смее да мисли кой ще се погрижи за Талис. Той няма да допусне нещо да й се случи, повтаряше си тя.

Какво става там?! Мег отново застина на място: Талис слезе от коня и повдига Кали. Но той й помага да яхне разбеснялото се животно! Сама! Остави мъничката Кали сама върху огромното буйно животно. Мег не можеше да диша. Не можеше да диша, не можеше да мисли и определено — не можеше да протестира.

Трудно е да се опишат чувствата на Мег, докато наблюдаваше дребното момиченце с разпуснати коси — плитката й се бе разплела — да седи върху гърба на животното с размери на плевня. Мег бе убедена, че в следващия миг ще види детето размазано и окървавено под огромните копита.

Нищо подобно: Кали дръпна юздите, смехът й се разнесе из полето, а конят се изправи на задните си крака.

— Дръж го! — викна й Талис. — Контролирай го!

Как, чудеше се Мег, дребното момиченце се справя с огромния кон? И още — какво пък знае Талис за конете?

Приседна тежко на земята. Спомни си нещо, което искаше да забрави. Децата не бяха нейни. Ако бяха нейни и на Уил, щяха да се страхуват от такова голямо животно. Щяха да постъпят както Мег с момчето-собственик на коня: щяха да му се поклонят и да се обръщат към него с „милорд“. Никога, никога на фермерски деца нямаше да им хрумне, че имат право да яздят богато украсения кон на обсипан със скъпоценности благородник.

— Искаш ли да опиташ и ти? — Талис покани Мег, щом я зърна. — Много е забавно.

Мег успя само да поклати глава и продължи да ги наблюдава. Сякаш бе попаднала в една от приказките на Кали. Талис стоеше пред коня, който се вдигаше на задните си крака, но сега сърцето на Мег почти не трепна. Тя вече знаеше, че Талис е наясно какво върши. Не можеше да си обясни защо е така — та нали бе сигурна, че през живота си не е виждал кон като този, — но тя му вярваше почти толкова, колкото той бе уверен в себе си.

Подскачайки, за да хване юздата, Талис придърпа главата на коня към своята. В първия миг животното погледна като полудяло, но само след секунди Талис успя да го укроти с ръце и същевременно нашепваше нещо, а конят сякаш разбираше.

— О, ти го укроти — докато се изправяше на седлото, Кали едва прикри разочарованието в гласа си. — Можех да го накарам да лети.

— Да лети! Ха! Какво знаеш ти за летящи коне, пък и за конете изобщо?

— Знам колкото теб. Пусни го и ще пояздя из полето.

— Не и сама — решително се възпротиви Талис, като с лекота се метна пред нея на седлото. Напълно бе забравил болния си крак, а само допреди час твърдеше, че ще умре от него.

— Дръж се за мен — провикна се той през рамо, преди огромният кон да се вдигне отново на задните си крака и да хукне, сякаш бе шибнат с камшик.

Мег гледаше и не вярваше на очите си.

 

Някакъв вик върна Мег към действителността. О! Младият благородник, накуцвайки, се спускаше по хълма, а конят му бе поел с двама ездачи на гърба. За миг умът на Мег заработи трескаво. Представи си Талис и Кали увиснали на бесилото, безжизнените им телца. Обесени, защото са откраднали коня на това момче.

Първата мисъл на Мег бе да го убие. По-добре да обесят нея за убийство, отколкото някой да посегне на скъпоценните й деца.

Мег бе онемяла, но същото можеше да се каже и за момчето. Днес сутринта то открадна коня от баща си, за да му докаже, че наистина е мъж и може да язди звяра. Ала щом седна на седлото, конят препусна. Галопира толкова километри и толкова часове, че сега Едуард нямаше никаква представа къде се намира. И нещо по-лошо — две селски деца току-що препуснаха нанякъде с животното. Само че при никакви обстоятелства той няма да признае, че те яздят с несравнимо по-голяма лекота от него.

Хвърляйки поглед към дебелата стара жена, очевидно фермерска съпруга, Едуард забеляза, че тя го наблюдава убийствено. Може и да го убие, помисли си той, и така ще спести усилието на баща му.

Но в това време видя, че двете деца и конят се връщат, и мигом се окопити. Онзи там наистина яздеше дяволски добре! Къде ли се е учил? Кой му бе учител? В никакъв случай не е на повече от десет, най-много на дванадесет, а язди, сякаш майка му е кобила.

Едуард гледаше децата, обзет от завист: докато яздеха, момичето се смееше, а великолепната му коса ту се вееше, ту обгръщаше и него, и момчето. Ако яздеше така, баща му щеше да го взема със себе си. Едуард се съмняваше дали онзи там е падал от кон дори веднъж през живота си.

Докато Едуард ги наблюдаваше, зле настроената жена се приближаваше към него, сякаш възнамеряваше да го нарани; но в следващия миг той хукна надолу, крещейки с цяло гърло:

— Слизайте! Как смеете да крадете коня ми! Ще ви обеся.

И Мег се затича надолу, а протегнатите й ръце бяха насочени към гърлото на момчето.

— Да го крадем ли? — засмя се Талис. — Ние му попречихме да избяга. Ако не бяхме тук, щеше да го загубиш. — Наклони глава и изгледа момчето надменно от високо. — А дали е твой този кон? Ако беше твой, защо не можеш да го яздиш?

На Мег й идеше да се разплаче. Трябваше да се досети, че на Талис и през ум няма да му мине да се извини на младия благородник. Без съмнение цялото й семейство ще увисне на бесилото.

— Лошо ти се пише — крещеше момчето, побесняло от гняв. Как смее някакъв прост селяндур да му говори по този начин? Реч на необразован човек; така говори само момче, годно да върви след плуга. На двадесет и пет ще е състарен от работа.

— Така ли?

Талис с лекота се плъзна по гърба на коня и застана пред момчето. Макар да бе висок, Мег знаеше, че няма още и девет години, а другият бе на единадесет-дванадесет.

Тя моментално застана между двете момчета, или, както бе започнала да мисли за тях — двамата благородници.

— Всичко е наред вече, милорд. Ето ви коня. Децата само се погрижиха да ви го върнат. Всичко е наред.

И двамата не я чуха. Гневът на Едуард растеше. И как не: колко дръзка е стойката на тъмнокосото, тъмнооко момче и как само го гледа момичето на коня. Още е дете, но тази разпусната коса и тези очи, които изглеждат толкова мъдри, го притесняват. Как е възможно това селянче да е способно на всичко, а той, Едуард — на нищо. Ето — облечен е в кадифе и обсипан със скъпоценни камъни, а това грубо момче…

Едуард посегна пръв — Талис лесно парира удара: отстъпи встрани и избегна юмрука, насочен към лицето му. Следващият удар обаче бе комбиниран с настъпване по ужиления крак. Пронизителната болка накара Талис да се хвърли върху момчето. В следващия миг и двамата бяха на земята и размахваха крака и юмруци.

Мег помисли, че отново ще припадне. Със сигурност щяха да ги обесят.

— Какво става?

Никога през живота си Мег не се бе радвала на някого така, както в този миг се зарадва на Уил.

— Мислех, че берете къпини — Уил бе доста раздразнен. — На никого от вас ли не мога да разчитам?

Уил не се впечатляваше от титли, нито пък че едно от момчетата в краката му е благородник, а другото — не. За него те бяха две сбили се момчета и той ги разтърва. Сграбчи ги и ги раздели, макар че те продължаваха да замахват едно към друго, готови да се разкъсат на парчета.

— Я внимавайте как се държите! — смъмри ги и ги раздруса.

— Пусни ме… Пусни ме, селянин такъв! — изкрещя Едуард, опитвайки се да си възвърне достойнството.

— Да, такъв съм — потвърди Уил спокойно. — А сега ми кажете какво става тук?

— Те ми откраднаха коня — заяви Едуард, като оправяше жакета си и се отърсваше от прахта.

— Този кон? — попита Уил. — Те откраднаха този кон, който стои тук? Искаш да кажеш, че са ти го отнели?

— Не… Аз… Не беше моя грешка, но паднах на земята.

— Значи са го откраднали, след като те е метнал от гърба си? И къде го закараха, когато го откраднаха? В Лондон? Да извикам ли стражаря да се разправя с тях?

Мег никога не бе обичала Уил повече, отколкото в този момент. Беше толкова разумен. Отнасяше се към момчетата именно като към момчета, независимо кой в каква къща живее.

Младият благородник гледаше съвсем объркано, а Уил го прегърна през раменете с такава лекота, сякаш бе Талис.

— Сега — кажи ми къде живееш.

От сълзите в очите на момчето Мег разбра, че се е загубило.

— Мег! — обади се строго Уил. — Остана ли от говеждото? А от къпиновия сладкиш? Кали, слизай от това животно и го прибирай вкъщи. Всички сме гладни.

Това, което в началото приличаше на бедствие или определено щеше да се превърне в такова, ако бе останало в ръцете на Мег, се превърна в чудесен ден. Първоначалната враждебност между двете момчета се стопи и те проявиха определен интерес един към друг. И двамата бяха изключително горди и не желаеха да си задават въпроси, но подтиквани от Уил, скоро се разприказваха. Талис показа на Едуард дървения си меч. Едуард се засмя, като го видя как дупчи въздуха, и започна да му показва как е правилно да го държи един истински рицар.

Уил остави Мег да насърчава взаимния интерес на момчетата и тръгна да поразпита къде живее неочаквания гост. Доколкото можеше да прецени — на не по-малко от тридесетина километра. Нямаше да е лесно да открие дома му. Отдалечеше ли се някой на повече от десетина километра от родното си място, селяните смятаха, че е обиколил света. Мег ни най-малко не се съмняваше, че Уил ще открие къде живее момчето. След случилото се сутринта тя бе убедена, че Уил може всичко.

След като Уил излезе, Мег забеляза как Талис изучава госта: облеклото, походката, дори на няколко пъти се опита да имитира говора му.

С тъжно лице Кали наблюдаваше двете момчета — чувстваше се изоставена. Но Талис я покани в техния свят, докато седяха в сянката на дървото и пиеха сладкия ябълков сок на Мег.

— Разкажи ни нещо, Кали — помоли Талис.

Усмихната, уверена, Кали започна една от най-хубавите си истории — обмисляше я от дни и в нея имаше дракон, кон и вещица със зелена коса. Но едва започнала, Едуард се прозина:

— Чел съм по-интересни. Баща ви няма ли да се връща? Исках да… да се сбогувам, преди да тръгна.

За нищо на света нямаше да признае, че се готви да попита един фермер как да се прибере вкъщи: Не че някакъв селянин знае къде е богатата къща на баща му, но все пак може да подскаже нещо.

Потънал в собствените си грижи, Едуард не забеляза изненадата по лицата на Кали и Талис. Ала и да я бе видял, нямаше да разбере причината.

Да прочете история, помисли си Кали. Тук само селският свещеник чете. Според него не е хубаво други освен божиите наместници да могат да четат. Четенето изисква много мислене, затова свещеникът чете Библията и обяснява на селяните кое какво значи. Обикновените хора не могат да четат.

— Какво четеш? — попита Кали с прибрани към брадичката колене. — Библията ли?

Едуард я изгледа под вежди. Беше на възраст, когато не можеше да реши дали момичета са добри, или лоши. А това момиче го правеше особено неуверен. Не беше хубавица, а и никога нямаше да стане; лицето й бе прекалено бледо, безцветно, чертите й — обикновени. Косата й обаче, сега сплетена на дебела плитка и метната на гърба, бе възхитителна. Странно как следваше момчето навсякъде; следваше този чернокос Талис, чиито дрехи и говор бяха селски, но държанието му — като на кралски син.

Момичето го следваше, сякаш бе негова сянка: той уж не я забелязваше, ала стига тя да откъснеше поглед от него, той се обръщаше с мрачен поглед. Талис винаги знаеше, кога вниманието й не е насочено към него, дори когато бе с гръб.

Това беше крайно необичайно за Едуард — в неговия дом държаха момчетата отделно от момичетата. А и те го искаха. Кому е притрябвало някое глупаво момиче да се мотае през цялото време наоколо? И защо това момиче е толкова мълчаливо? Момичетата, които Едуард познаваше, бръщолевеха през цялото време. А тази Кали си отвори устата само за да подхване някаква скучна история за летящи животни и вещици. Подобни истории му бяха омръзнали преди години. Сега предпочиташе истински истории за рицари, крале и войни — неща, за които тази малка селянка не е и чувала.

Едуард се канеше да й го каже, но се появи Уил и след малко той вече знаеше накъде да поеме. Не знаеше обаче как да каже довиждане. Не вървеше някак да благодари на селяни, нали? Какво ли щеше да направи баща му при подобен случай?

Едуард възседна коня и изгледа отвисоко четиримата. Установи, че са доста странна група. Възрастните имаха похабения вид на селяни, работили на открито, но децата бяха… Е, облечи ги в хубави дрехи и могат да се явят пред кралицата. Особено момчето (Едуард можеше да си позволи да е великодушен, след като откри, че е цели четири години по-голям от Талис.) Ако Талис е облечен в кадифе вместо в кожа, ще бъде много привлекателен.

Изведнъж Едуард реши, че не го интересува какво би казал или направил баща му; И без друго ще го убие, когато се прибере, какво значение има как постъпва в последните си мигове на този свят?

Галантно свали шапка, сложи я до сърцето си и се поклони на четиримата.

— Благодаря на всички до един за прекрасния следобед.

Импулсивно отвори кожената чанта, прикрепена към седлото, и извади изящно подвързана книга за рицарите на Кръглата маса; книга — собственост на баща му.

— За вас, милейди — обяви той, сякаш бе куриер от двора на кралица Елизабет, и метна книгата към жадно протегнатите ръце на Кали. После обърна коня наляво и препусна натам, където се намираше къщата на баща му според Уил.

След като момчето си тръгна, трима от семейството изпитаха чувството, че нещо в живота им се е променило. Единствен Уил мислеше за несвършената работа — колко време само пропиля да обикаля, за да разбере къде живее някакво загубило се момче. Мег знаеше, че никога повече няма да види „своите“ деца същите. Макар че Уил и тя ги отгледаха, те не приличаха нито на единия, нито на другия. Тя се почувства нищожна пред богатото момче, но Кали и Талис от самото начало се бяха държали с него като с равен.

Талис пък сякаш надзърна в свят, за който знаеше, че му принадлежи. Обясняваше на Кали, че прекарва толкова малко със селските момчетата, защото му е съвестно да я оставя сама (изпитваше особено удоволствие да я кара да се чувства виновна; тя ставаше много по-мила с него, когато той правеше нещо специално за нея). А истината беше, че му е скучно с тях.

Но днес! Днес никак не се бе отегчил. Този Едуард е страшно превзет, разбира се, но знае неща, които и Талис иска да знае. Знае за коне и мечове, знае как рицар получава шпорите си. Знае новини от кралския двор и даже веднъж е виждал Великия Лестър, за когото мнозина разправят, че вероятно ще е следващият крал.

А Кали притискаше книгата към плоската си детинска гръд и си припомняше всяка дума, изречена от момчето. Да четеш, мислеше тя. Беше чел истории като нейните. Истории, по-хубави от нейните.

Част от нея бе готова да се защитава. Всички харесваха нейните истории. Мег и Уил ги обожаваха. Талис ги намираше за превъзходни. Кое бе това момче, та да твърди, че има по-хубави от нейните истории?

Кали не знаеше думата съревнование, но усещаше, че й липсва именно такова нещо. Нямаше с какво да сравни своите истории. Никога не бе чувала за пътуващи разказвачи — онези, които обикалят страната и се отбиват от една богата къща в друга, още по-богата, за да разказват историите си в замяна на храна и малко злато, когато е възможно. Те сравняваха своите разкази, а и публиката им сравняваше чутото.

През останалата част от деня тримата останаха смълчани. Уил не искаше да признае, но притихналостта им го смущаваше. Той самият не бе разговорлив, но нищо не го правеше по-щастлив от бъбренето в семейството. А сега тримата седяха на масата и гледаха храната замислено.

След вечеря седнаха пред незапалената камина: Мег с дрехите за кърпене в скута, а децата загледани в пространството.

— Хайде мъничка Кали — подкани Уил, — разкажи ни една от твоите истории.

Със съсредоточен израз тя се обърна към Талис. Както обикновено, когато трябваше да се вземе някакво решение, го погледна.

— Какво искаш да чуеш? — попита го внимателно.

Днес самоувереността й бе накърнена от нечакания гост.

— Без магии — прошепна Талис. Обърна се към нея и повтори: — Искам история без никакви магии.

Кали успя само да премигне, докато през главата и минаха хиляди мисли. Как може в една история да няма магия? Как може момче да убие дракон без магия. Драконите са големи, а момчетата — малки.

Забелязал широко отворените очи на Кали, Талис вирна нос. Цял живот се бе опитвал да затрудни Кали с някоя история. Дразнеше се, че е толкова умна. Каквото и да пожелаеше да чуе, тя се справяше лесно. Сега той се усмихна самодоволно.

— Без магии, без вещици, без летящи коне. Нищо, което не е истинско.

Кали имаше необичайно странно изражение на лицето. Сякаш мислите й бяха отлетели в някоя далечна страна. Очите й не виждаха; не гледаха на фокус.

— Трябва да помисля — обади се тя след малко и пак млъкна. Дори не реагира, когато Талис затанцува злорадо наоколо. Той не можа да скрие възторга си, че най-после е успял да я затрудни.

Два дни Кали не продума. Ядеше само ако Мег тикнеше храната в ръцете й. Изпълняваше домашните си задължения само защото тялото й помнеше как се вършат. Мисълта й бе другаде. Мег беше силно смутена. Талис бе толкова самодоволен и самонадеян, загдето е затруднил Кали, че Мег изпитваше желание да го раздруса.

На третия ден следобед Кали излезе от вцепенението. Дойде на себе си изведнъж. До преди миг не беше при тях, а в следващия се върна. Отвори очи, премигна насреща им, докато те я наблюдаваха, сякаш току-що се е събудила, изгледа Талис, усмихна му се подигравателно и рече:

— Никакви магии.

До края на деня свърши всичко каквото трябва — подскачаше и не обръщаше никакво внимание на закачките на Талис да му каже какво е намислила. Двамата рядко имаха тайни един от друг за повече от секунди, ала сега Кали не продума нищо цял следобед.

До настъпването на нощта и тримата бързаха да приключат с вечерята, за да чуят историята на Кали. Уил се преструваше, че се дразни от суетенето и му е все едно какво ще стане, но Мег забеляза, че не изяде обичайната си трета порция, а побърза да седне пред камината. По покрива барабанеше лек дъждец и когато Кали започна да разказва, трима души се заслушаха с огромно внимание.

Тя започна бавно историята за две деца: те много се обичали, той бил много красив и от род, свързан с кралския престол, а тя — по-обикновена и една от многото дъщери на мъж, който искал да се отърве от всичките.

Тук Мег и Уил се спогледаха над главите на децата. Вероятно е съвпадение, че историята на Кали е толкова близо до действителността.

Разказваше се за политика и за женитби но сметка, а не по любов. Били още съвсем млади, неукрепнали. Казали на момичето, че трябва да се откаже от момчето в името на бъдещето му щастие. Ако се ожени за друга ще стане крал и следователно неимоверно богат. Ако се ожени обаче за момичето, което обича, и неговият, и нейният баща ще ги лишат от наследство и ще ги захвърлят без никакви пари.

Първоначално двамата решили да уважат волята на родителите си, защото им се сторило разумно. Но в сватбения си ден момъкът избягал, намерил любимото момиче и я отвел със себе си.

И понеже били без пари, той станал дървар, защото нямало много работа за почти-крале. Живеели в къщичка дълбоко в гората. Зимата била трудна — храната била оскъдна. Ала хората от селото знаели за тях, че са се отказали от всичко в името на любовта, и всеки помагал с каквото може.

Понякога сутрин намирали по малко месо на прага. Или пък шепа бобец. Но с идването на пролетта цялото село останало без храна и момъкът разбрал, че няма да може да изхрани съпругата си. Била доста отслабнала, защото му отстъпвала и последния си залък, за да има той сили да сече дърва.

Мислил дълго и решил, че е по-добре да предпочетат смъртта, отколкото да гледа как любимата му умира от глад. Възнамерявал да я убие в съня й, да отнесе тялото й до реката и там да умре с нея в ръце.

Същата вечер й казал колко я обича, дал й да пие нещо, което да я приспи, защото не можел да понесе, че ще я заболи или ще я изплаши. Тя заспала, а той я целувал и подреждал красиво косите й.

Вдигнал брадвата, за да я съсече, а сълзи обливали лицето му. Знаел, че щом тя умре, и неговата душа ще умре с нея.

Но изведнъж! Какво е това! Пристигнал галопиращ кон. Момъкът оставил брадвата, за да разбере кой е дошъл. Долетял вестоносец, за да съобщи, че баща му и по-големият му брат са умрели и сега той е собственик на всичко.

При тези думи младият мъж благодарил Богу не заради кончината на баща си и брат си, а защото сега той и възлюбената му щели да живеят в доволство.

Изпълнен от щастие, той я събудил, отвел я до коня на вестоносеца и заедно отишли в замъка.

Щом станал господар, се отплатил на всички селяни за многото им добрини и им дал голямо угощение. Прогонил лошите мъже, които работили при баща му, и наел добри хора от селото. До края на живота си делил с всички богатите реколти и никой никога повече не бил гладен.

Младият мъж и съпругата му родили много деца и живели щастливо дълги години.

 

Историята свърши. Мег и Уил избърсаха сълзите си, но Кали почти не ги забеляза. Целият й интерес бе насочен към Талис.

Известно време той не помръдна; не я погледна, но знаеше, че тя се е вторачила в него със затаен дъх. Най-носле каза:

— Никоя магия не ми е харесвала толкова.

— Да — съгласи се тя тихо. — Никоя магия не е толкова хубава.

Мег знаеше, че когато децата смятаха, че никой не ги наблюдава, са много любвеобилни един към друг. Държаха се за ръце, Талис често полагаше глава в скута на Кали, сядаха колкото се може по-близо един до друг. Но в присъствието на други дори не се докосваха. Мег бе сигурна, че Талис иска така, защото чувстваше, че ако зависи от Кали, тя щеше да се закачи за него с верига, но Талис обичаше да се преструва, че няма нужда от Кали.

Тази вечер, след изключителната й история, Талис се изправи и подаде ръка на Кали. Пред двамата възрастни той открито я хвана за ръка и я отведе да спят. Това бе най-големият комплимент, който Талис знаеше — публично да похвали.