Джуд Деверо
Спомен (11)

Глава единадесета

Вероятно съм заспала, а когато се събудих, знаех, че съм плакала. Бях плакала за онова, което загубих и което никога нямаше да намеря. Защо не бях оставила всичко на мира и не се бях омъжила за добрия безобиден Стивън?

Гладът ме накара да напусна леглото и стаята. Къде бяха изчезнали прислужничките, които носят на господарките си подноси с храна? Всъщност какво бе станало с моята сръчна и мълчалива прислужничка? Според информацията ми за времето на Едуард VII вероятно бях пропуснала часа за хранене и следователно нямаше да ям.

Бях склонна да сменя претрупаната с волани роба, но нямаше начин да се напъхам в някоя рокля на лейди дьо Грей без зверски стегнатия корсет и понеже не беше абсолютно наложително да се преоблека, не изпитвах мазохистично желание да го надяна. Стаята беше тъмна и един поглед към прозореца ми подсказа, че навън е нощ.

Отворих вратата и в слабо осветения коридор пред мен изникна жена със свещ в ръка. Тя я доближи толкова близо до лицето ми, че се изплаших да не ме опари.

— Той е мой — заяви тя. — Ти няма да го имаш. Никога.

Обърна се и побягна, а дългите й черни поли шумоляха подире й.

Ако бе по-млада, щях да реша, че е плодовитата Фиона, но тя бе на възрастта на майка ми, макар и с идеална кожа и пощадено от бръчки лице — ефект, осигурен от влажния английски климат. На младини вероятно е била направо красива, ала сега лицето й бе загрозено от очевидната ненавист към мен.

— Чувствам се като в готически роман — обявих на глас и си казах: „Иска ми се да съм у дома.“ — Като чу това, лейди дьо Грей зачурулика някъде вътре в мен, че и тя желаела да дойде. Не се стърпях да не се изсмея на подобно хрумване.

Доверих се на носа си, за да ме насочи към някаква храна. В изящно подредена трапезария, осветена със свещи, открих моя обичан/омразен съпруг, разположил се като на истински пир. Нагъваше, сякаш утре идва краят на света.

Ами, разбира се, помислих си аз, нали сме сродни души. Всеки стрес ме кара да се насоча към кухнята.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз. Изчаках да ми направи знак с ръка, и седнах от дясната му страна. Натрупах в чинията си камара по-висока от неговата. Той дори не трепна. Хайде да видим как ще се намъкне лейди дьо Грей в корсета си след като аз приключа с тялото й.

— Разкажи ми за писмата — помолих с пълна уста.

— Защо аз да ти разказвам за твоите писма? — последва не особено услужливият отговор.

— Загубих си паметта. Идвам от бъдещето, а духът ми се всели в тялото на твоята съпруга, така че всъщност съм друг човек.

— О, Катрин, твоите истории ще ми липсват.

Не казах нищо.

— Добре — съгласи се той. — Ще играя играта. Според мен не си искала да бъдат изпратени. Вече ми е ясно. — Тук той ме погледна. Може би все пак се бе изненадал, че съм девствена. — Откъде научи всички неща, които пишеш за… любовта?

— Секса ли имаш предвид?

Той трепна. Според мен Катрин никога не бе произнасяла тази дума, ако въобще я знаеше.

— Бива ме да правя справки — обясних аз. — Много съм добра. Каквато и информация да ми трябва, знам как да я намеря. На кого съм писала тези пикантни писъмца?

— Изглежда, на половината мъже в Англия. Някои от писанията ти са попаднали в редакцията на вестника. Кралят обяви, че не ни познава. Опасява се от нови скандали.

— Разбирам. И нямаш никаква представа кой все пак ги е изпратил на мъжете и в редакцията?

Сви рамене, за да покаже, че не само не знае, но и не го интересува.

— Възможно ли е да съм ги написала, за да предизвикам ревността ти? Искала съм да ги видиш само ти й никой друг?

Точно така щях да накарам някоя от моите героини да се държи, ако трябваше да привлече вниманието на героя. Но, от друга страна, никога не бях имала герой който да има неговия „проблем“. Всичките мои герои бяха неимоверно мъжествени и обръщаха огромно внимание на героините.

— Не е важно защо си ги писала, нито пък кой ги е изпратил. Важното е, че е сторено. За мен е въпрос на чест да се разведа с теб.

Продължавах да ям. Само ако можех да опиша как се чувствах в негово присъствие. Неговите приказки ми се струваха най-долното, най-мръсното нещо, което някога бях чувала. Никой от моите герои не се държи така. При моите герои, след дълги години брак, героинята го е дарила с три деца и чака четвърто. Ненавиждах го, но същевременно исках да бъда с него. В него имаше нещо, което ме изпълваше. Не че ме правеше щастлива; далеч не беше така. Но когато бях до него, имах чувството, че да, тук ми е мястото. Как можеше да иска да ме отпрати?

— Никога не съм обичала друг — чух се да прошепвам нежно. — Никога в живота си не съм обичала някого, както обичам теб.

— Да — съгласи се той. — Знам.

— Тогава защо постъпваш така с мен? — Стараех се да не се разплача. Не исках!

— Не сме подходящи един за друг. Има нещо сбъркано между нас.

— Не се ожени за мен само заради парите ми, нали?

— Разбира се, че не! — сряза ме той гневно, сякаш аз го бях измислила.

— Но ти каза…

— Ти каза, че си се любила с всички мъже в Англия! Как можа да сториш това с мен, Катрин? Как? Бяхме се разбрали, че е по-добре да се разведем без много шум, но ти написа проклетите писма. Господи! Защо някой не ти отнеме перото? Не съм виждал друг да съчинява такива лъжи, когато е с перо в ръка.

— Може би трябва да пиша романи.

— Непрекъснато си настроена да се шегуваш. Само че на мен ми омръзна. Този път прекали. Утре е шести, а на десети трябва да отида до Лондон. Тогава…

Сепнах се. Защо не се бях сетила да погледна в някой календар коя дата сме днес?

— Шести кой?

— Юни, разбира се. Искаш ли да те осведомя и за годината — полюбопитства той високомерно.

— Няма да ходиш до Лондон — обявих аз тихичко. — На осми юни ти и аз ще загинем заедно. Или поне аз ще загина. Тялото ми никога няма да бъде открито.

За миг той ме погледна изпитателно. След това отметна глава и се разсмя:

— Катрин, наистина ще ми липсваш с твоите истории. Наистина ще ми липсват. Твърде много ме забавляваше през всичките тези години.

Първоначалният ми импулс бе да го увещавам да ме послуша, но вътре в мен лейди дьо Грей ме уверяваше, че е опитала всичко, за да го накара да я чуе, ала той все отказвал. След като бях писала писма, в които твърдях, че съм се любила с повечето мъже в Лондон, докато всъщност бях девствена, нямаше как да се кандидатирам за титлата най-честен човек.

Докато разсъждавах върху това, той сложи лакти на масата и се взря в мен.

— Добре, разкажи ми. Знаеш, че никога не съм устоявал на твоите истории.

Пооперих се, като го чух. Мъж, който не може да устои на моите истории? Стивън ме слушаше възпитано, но никога истински не му допадаха разказите ми за рицари на коне, втурнали се да спасяват благородни дами — или обратното, както беше в повечето от моите романи.

Разказах му всичко: че сме сродни души, и му обясних какво означава. Признах му, че съм дух от бъдещето в тялото на съпругата му и че трябва да променя омразата и гнева, натрупани помежду ни, за да съм щастлива в живота си през 1994 година.

Слушаше, сякаш има достатъчно опит в подобни истории, и когато приключих, леко вдигна вежди.

— Трябва да призная, че тази бе една от най-добрите. Наистина — защо не ги записваш? Може и да има публика, която да ги харесва. А сега, ако ме извиниш, трябва да си лягам.

Скочих и сграбчих ръката му.

— Всичко е истина. След три дни някой ще ни убие.

— Така ли? И кой иска да ни убие?

— Не знам… Сестра ти отчаяно търси съпруг, а една отвратителна старица се мотае по коридорите и твърди, че й принадлежиш.

Челюстта му се стегна.

— Малката ми сестра е убийца? И доколкото разбирам смяташ, че Айа, старата ми дойка, също е такава? На нея не й харесват лъжите ти по мой адрес. Не можеш да я виниш.

— Трябва да ме послушаш. Трябва…

— Да? Какво трябва? Да живеем като мъж и жена? — Той дръпна ръката си. — Убеди се, че е невъзможно.

Разбеснях се.

— Да, уверих се, че трябва да страдам заради твоята неспособност.

От косия му поглед разбрах, че отново съм прекалила. Дали нашата кончина беше убийство или самоубийство? Дали ме е убил, а после се е самоубил? И ако беше така, какво е станало с тялото на лейди дьо Грей?

Той напусна стаята.

Останала сама, исках единствено да съм отново вкъщи, в безопасност в апартамента си, в онзи свят, който разбирах. С натежали крака се изкачих горе и легнах да спя.

 

На следващото утро се събудих с една натрапчива мисъл: да се върна във времето, от което бях дошла. Нора се бе оказала напълно и абсолютно права. Изобщо не биваше да предприемам такова пътуване. Бях направила нещата по-лоши, отколкото бяха. Познанието не можеше да победи чувствата. Дори и да знаех, че трябва да бъда с този мъж, това ни най-малко не помагаше на събитията.

Когато пиша роман, винаги съм склонна да се откажа, ако не се получава. Доколкото си давах сметка, бях попаднала на неуспешен сюжет и най-добре ще бъде да приема загубата и да си отида.

Но как? Как да се върна? Имаше шанс след два дни, когато лейди дьо Грей и ядосаният й импотентен съпруг умрат, духът ми да се върне в настоящето, но не ми се рискуваше. Исках да се върна веднага.

Открих кога и къде е закуската и успях да се явя навреме. На масата се запознах с Хюбърт дьо Грей, чичо на Тависток, симпатичен старец, който ме гледаше с огромна тъга.

— Ех, само ако имаше как да предотвратя това — сподели той.

Предположих, че говори за развода.

Разпитах Елън за него.

— Той уреди женитбата ви. Как може да си забравила, Катрин? Толкова ви обича и двамата.

След закуска отидох да се разходя в парка; по-скоро крачех — какъвто навик имах, щом трябваше да разрешавам някакъв проблем. Възрастен мъж на име Джак, с огромна гърбица на едното рамо, ми поднесе букетче и прошепна: „Съжалявам за всичко, което ви сполетя, милейди“, и изчезна.

Нора беше казала, че хората си спомнят неща от минали прераждания, и понякога ме побиваха тръпки, когато поглеждах някои от тези хора. Например онази жена, Айа, ме мразеше. Постоянно се навърташе наоколо и ме гледаше, сякаш иска да ме затрие от лицето на земята. Долавях, че Катрин доста се страхува от нея. Ако някога е имало нещастен дух, то той се е въплътил в старата дойка, която Тависток смяташе за безобидна. Нямаше как да не съобразя, че е нужно повече от едно поколение, за да натрупа толкова омраза към мен. И въпреки това някъде дълбоко в себе си изпитвах копнеж тя да ме обича. Пълна нелепост, разбира се.

Най-много обаче ми се искаше да престана да се опитвам да разгадая мотивите на хората тук и да се прибера у дома.