Серия
Викинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fires of Winter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 233 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Зимни огньове

Издателство „Калпазанов“, Габрово

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово


Глава първа

Няколко мили навътре в сушата на западния бряг на Уелс и вляво от Ейнджълсий Айлънд се беше сгушило малко селище, препичащо се на изобилното лятно слънце върху стръмен хълм, от който се виждаше всичко наоколо. Внушителната сивокаменна сграда гледаше към селото, почти както майката наблюдава и не изпуска от поглед детето си. Не можеше обаче да се каже същото за къщата на хълма, която си оставаше студена и неприветлива дори когато слънцето докосваше грубите й сиви стени. Пътници, които минаваха наблизо, имаха чувството, че от нея лъха студенина.

Един непознат след доста лутане откри центъра на селището, като се ориентираше по голямата сграда на хълма. Но скоро вниманието му бе изцяло погълнато от движението наоколо. Безпокойството го напусна и на негово място дойде усещането за очакващи го приятни изненади. Няколко пъти той направи пълен кръг и очите му жадно поглъщаха спокойствието, което властваше тук: няколко близко разположени къщурки, припкащи насам-натам деца, играещи игрите си, и жени — ах, жените! Набързо набеляза няколко, които му харесаха, но те дори не го забелязаха, тъй като всяка бързаше по свои задачи.

Странникът носеше обточени с ширити панталони, доста овехтели, и изтъркана вълча кожа, която му служеше за наметало. Той почти не вярваше на очите си. Тук нямаше мъже, а жените бяха толкова много и от всякакви възрасти! Да не би да е попаднал в някакво древно селище на амазонки? Но не. Тук имаше деца — момичета и момчета. Може би мъжете работеха някъде по полетата на изток, защото дори и по пътя си не беше видял никого.

— Мога ли да ви помогна с нещо, странниче?

Изненадан, непознатият подскочи и се обърна. Пред него стоеше момиче с привлекателна, любопитна усмивка, което беше на не повече от шестнадесет години. Тя чудесно отговаряше на изискванията му, тъй като имаше разкошна руса коса, големи зелени очи и ангелски невинно лице. Погледът му се плъзна по тялото й, но това беше за секунда, тъй като момичето можеше да отгатне намеренията му. Точно в този момент едрият й бюст се притисна в него и стегнатият й широк ханш предизвика тръпки в слабините му.

Тъй като мъжът не казваше нищо, момичето отново го заговори:

— От много месеци от тук не е минавал пътник — поне не оттогава, когато хората от Ейнджълсий Айлънд си търсеха нови места за живеене. Ти също ли идваш от Ейнджълсий?

— Да — отвърна накрая той. Би могъл да й разкаже за трудностите, през които бе преминал, но не беше в такова настроение, пък и тя щеше скоро да си има такива, ако той продължеше да се занимава с нея.

— Къде са мъжете от това село? Не видях дори старец, който да си губи времето наоколо.

За момент момичето се усмихна тъжно.

— Така се случи, че старците се разболяха от треска преди две зими и измряха. Много млади и стари мъже умряха тази година. — След тези думи усмивка отново озари лицето й. — Тази сутрин е забелязан глиган и мъжете организираха хайка за залавянето му. Довечера ще има празненство и аз ви каня да се присъедините към трапезата ни.

Любопитството му го подтикна да попита:

— Нямате ли ниви за обработване? Или глиганът е по-важен?

Момичето се разсмя.

— Веднага се разбира, че сте живели край морския бряг, защото в противен случай щяхте да знаете, че реколтата се засява на пролет и се събира на есен — през останалото време има много малко работа.

По челото му се изписа дълбока бръчка.

— Значи очакваш мъжете да се приберат скоро?

— Не, ако успеят да го хванат — разсмя се тя. — Предполагам, че доста ще се забавят, докато го преследват, за да се насладят по-дълго на гонитбата. Не се случва толкова често да се види глиган наблизо.

Чертите на мъжа се отпуснаха, а върху устните му се появи усмивка.

— Как се казваш, момиче?

— Енид — кратко отговори тя.

— А имаш ли съпруг, Енид?

Тя се изчерви и сведе поглед.

— Не, господине, аз все още живея с баща си.

— И той ли е с останалите?

Очите й отново се засмяха.

— Не би пропуснал такъв шанс!

„Прекалено е хубаво, за да бъде истина“ — помисли си той, преди да заговори отново.

— Пътувам отдалече и сутрешното слънце е толкова изтощително, Енид. Мога ли да почина за малко у вас?

За първи път по лицето й се изписа смущение.

— Аз, аз не…

— Само за няколко минутки, Енид — бързо прибави той.

За момент тя се замисли.

— Сигурна съм, че баща ми няма да има нищо против — отвърна момичето и го поведе.

Домът, в който живееше, беше много малък: състоеше се от една стая, по средата на която имаше импровизирана стена от две черги за спане. На едната стена беше почернялото каменно огнище, а пред него — два груби стола и маса. Върху масата се виждаха две чаши за вино изключително красиво изработени с инкрустирани по тях полускъпоценни камъни. Те веднага привлякоха вниманието на непознатия. Струваха цяло състояние и той не можеше да си обясни как са попаднали на това място.

Енид с внимание наблюдаваше мъжа, докато той разглеждаше подаръците, които тя беше получила от лорда за работата си при него. Високият непознат не беше красив, но и не отблъскваше. Не притежаваше кой знае какви физически данни, но имаше широк гръб и би могъл да й стане съпруг. Тя нямаше шанс да се омъжи за някой от селото, тъй като мъжете вече бяха опитали от прелестите й и въпреки че я намираха за доста привлекателна, никой от тях не би я взел за съпруга, знаейки, че приятелите му също са наясно с красотите й.

Енид се усмихна вътрешно. Когато баща й се върнеше, тя щеше да говори с него и да му изложи плана си. Той щеше да се зарадва, ако тя се сгодеше, още повече че на него му се искаше да има зет, който да му помага на полето. Заедно биха могли да убедят този непознат да остане за известно време. И тогава тя би могла да пусне в ход целия си чар, за да го предизвика да й направи предложение. Този път, да, този път тя първо щеше да се омъжи, а игрите щеше да остави за после. Нямаше да прибавя още грешки в и без това дългия им списък.

— Искате ли бира? — сладко запита, отново привличайки вниманието на мъжа върху себе си.

— Да, ще ти бъда много благодарен — отвърна той и търпеливо зачака да му донесе чашата.

Като поглеждаше нервно към отворената врата, мъжът бързо изпи бирата си. След това, без да каже дума, стана и я затвори.

— Навън става все по-горещо — обясни той и момичето възприе това, без ни най-малко да се усъмни в намеренията му.

— Искаш ли нещо за ядене? Няма да ми отнеме много време да приготвя.

— Да, много си мила — отвърна той, а тънките му устни се разтегнаха в благодарствена усмивка. Бе решил, че храната може да чака, но не и слабините му.

Момичето се обърна с гръб към него и отиде до огнището. В този момент той извади нож изпод туниката си и тихо се промъкна до нея. Тялото на Енид се изпъна като стрела, когато ножът докосна гърлото й и мъжът се прилепи до нея. Не се страхуваше за тялото си, както повечето момичета на нейната възраст биха се страхували, не, тя се боеше за живота си.

— Недей да викаш, Енид, защото иначе ще трябва да те нараня — бавно й прошепна той, като я опипваше с едната си ръка. — Същото ще стане и с всеки, който ти дойде на помощ. Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи.

Енид сподави риданията си. Плановете й щяха да се провалят. Толкова кратко съществува мечтата й, че ще си намери съпруг.

 

 

На юг от селото една самотна фигура се препъваше между дърветата и мърмореше на всяка крачка. Конят, който беше хвърлил ездача си на земята, не се виждаше никъде наоколо, но въпреки това младежът размахваше юмрука си във въздуха и високото проклинаше.

— Много време ще мине, преди отново да те прибера, отвратително животно!

Гордостта му беше много повече наранена, отколкото задните му части, върху които се беше приземил, и с притисната на удареното място ръка той продължаваше пътя си към селото. Като наближи мястото, където щеше да си почине, младежът гордо вдигна глава пред любопитните погледи на селяните.

Една жена се приближи и вместо да зададе очевидния въпрос — какво се е случило с коня ти — тя каза:

— Имаме посетител, Брен. Енид го покани в дома си.

Стоманеносивите очи погледнаха към къщата на Енид и след това се върнаха отново на жената.

— Защо са предпочели да затворят вратата?

Жената се усмихна.

— Мисля, че познаваш Енид.

— Да, но тя не си предлага услугите на всеки срещнат.

Без да говори повече, младежът извади меча и се приближи до къщата на Енид. Отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да свикне с тъмнината в стаята, а след като започна да различава предметите, очите му се спряха върху двойката в ъгъла. Мъжът беше върху Енид, а движенията му бяха като на разгонен глиган.

В началото младежът гледаше като омагьосан съчетаването на две човешки същества: дълбокото проникване на мъжкия между широко разтворените бедна женската и стенанията, които се носеха от ъгъла. Но след това в сивите му очи проблесна сребърна светкавица и те потъмняха също както когато тъмните облаци предвещават буря. Бе видял ножа в ръцете на непознатия.

Без да изчаква и секунда повече, прекоси стаята и умело проряза с меча си гърба на мъжа. Стаята се изпълни от писъка на непознатия, той скочи от изплашената Енид и отскочи от нападателя си.

Енид беше безкрайно учудена, като видя причината, заради която насилникът й беше скочил толкова бързо.

— Брен, какво правиш тук?

Младежът спокойно отговори:

— Предполагам, цяло щастие е, че конят ми ме хвърли на земята, защото в противен случай нямаше да дойда навреме и да въздам справедливост. Той те насили, нали?

— Да — отвърна Енид и ридания на облекчение разтърсиха цялото й тяло.

— Момичето не беше девица! — яростно извика непознатият, притиснал с ръце кървящата рана на гърба си.

„Това не е бащата на момичето“ — помисли си странникът, видял колко младо бе всъщност момчето. Очевидно бе, че младежът не е от селото, тъй като богатството му бе видно от разкошно избродираната му мантия върху сребристата туника. Мечът, с който го бе ранил, беше такъв, какъвто никога преди не беше виждал: широк, но тънък и лек, а върху дръжката му бяха инкрустирани искрящи сини и червени скъпоценни камъни.

— Фактът, че не е девица, не ти дава право да я насилваш. Да, известно е, че Енид не скъпи красотите си — каза младежът и с по-нисък глас прибави: — Но те са само за хора, които сама си е избрала. Тя те е поканила в дома си и ти си й се отблагодарил по този непростим начин. Какво да бъде наказанието, Енид? Дали да не му отрежа главата и да я поставя в краката ти, или по-добре да скъся този орган, който беше толкова гордо издигнат само допреди малко?

Мъжът избухна:

— Ще извадя сърцето ти за тези думи, момченце!

Откъм вратата се дочу смях: там вече се бяха насъбрали жени. Лицето на голия мъж почервеня от ярост. И сякаш за да прибави още към унижението му, към смеха на жените се присъедини и смехът на момчето.

И тогава за всеобща изненада Енид с възмущение каза:

— Брен, не би трябвало да го правиш за смях пред всички.

Смехът изведнъж престана, момчето я изгледа с презрение.

— Защо, Енид? Странникът очевидно мисли, че може да мери сили с мен. Аз, която пронизах първия си глиган, когато бях на девет години, и убих заедно с баща ми петима мръсни разбойници, които щяха да унищожат селото ви. Аз, която от първите си стъпки съм държала меч в ръката си, вместо играчки и съм била обучавана в най-тънките умения на бойното изкуство. Тази жена си мисли, че той може да ми направи нещо с тази играчка в ръцете си. Погледнете го! Той не е нищо друго, освен един жалък страхливец.

Последната обида изтръгна мощен рев от гърдите на мъжа и той скочи, насочил напред ножа с твърдото намерение да изпълни заплахата си. Но младежът не се беше хвалил напразно и само леко пристъпи встрани. С едва доловимо движение на ръката остави кървава диря върху гърдите на мъжа. След това го срита с ботуша си в гърба.

— Може би не страхливец, по-скоро непохватен глупак — подразни го младежът, докато мъжът се подпираше на отсрещната стена. — Това стига ли ти?

Когато странникът се бе ударил в стената, ножът му беше паднал от ръката, но той бързо го сграбчи и нападна отново. Този път младежът направи прорез отляво надясно и мъжът с раздразнение и болка забеляза перфектния „Х“, който се беше получил върху гърдите му. Раните не бяха дълбоки, но кръвта течеше обилно по цялото му тяло.

— Ти правиш само драскотини, момче — изръмжа пострадалият. — Моят меч, въпреки че е малък, е достатъчен, за да те изтрие от лицето на земята!

Тъй като двамата бяха съвсем близо един до друг, мъжът видя в това своя шанс и бързо се опита да прободе нежното, бяло гърло на противника си. Но другият стъпи встрани с лекотата на матадор, който се отдръпва от пътя на нападащ бик. Ножът на мъжа проряза въздуха и само след секунда беше избито от ръката му със страхотен удар, който отпрати оръжието в другия край на стаята.

Странникът се обърна към Енид, която го гледаше без капчица жал.

— Глупак! Брен просто си играе с теб.

В този момент той разбра, че тя говори истината, и пребледня. Беше унижение да бъде победен от едно толкова младо момче, но той разбра, че животът му е в опасност. Погледна момчето и мислено си пожела смъртта да бъде бърза.

В студените сиви очи, които го наблюдаваха, нямаше милост и смехът, който излизаше от меките, чувствени устни смрази кръвта му.

— Как се казваш?

— Доналд, Доналд Джили — бързо отвърна той.

— И откъде идваш?

— Ейнджълсий.

При споменаването на това име сивите очи се присвиха.

— И беше ли там миналата година, когато проклетите викинги нападнаха Холихед Айлънд?

— Да, беше такъв ужас, истинска касапница.

— Спри! Не те карам да ми разказваш в подробности това, което тези копелета са направили. Доналд Джили, знай, че в момента животът ти лежи в ръцете на това момиче. — Младежът се обърна към Енид. — Какво да бъде наказанието му? Дали в този момент да не приключа земните му дни?

— Не! — извика Енид.

— Тогава дали да не го накажа по друг начин за това, което ти е сторил? Да му отрежа крак или ръка?

— Не! Не, Брен!

— Тук ще възтържествува справедливостта, Енид! — нетърпеливо извика момчето. — Ще бъда по-снизходителна, отколкото би бил баща ми. Ако лорд Ангъс те беше намерил тук в положението, в което аз те открих, сега щеше да бъдеш храна за вълците. Да, поиграх си с него, но той трябва да плати за това, което е направил.

Енид гледаше с широко отворени очи, Доналд Джили с ням ужас изчакваше по-нататъшната си съдба. Гладкото чело на момчето се набръчка, докато обмисляше решението си, и когато реши каква ще бъде развръзката, сивите му очи просветнаха със задоволство.

— Знам какво ще направя. Ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, Енид?

Отговорът на момичето се чу като едва доловим шепот.

— Да.

— Ти съгласен ли си да вземеш тази девойка за своя съпруга, Доналд Джили? — Сивите очи пронизаха непознатия със стоманения си блясък.

Мъжът вдигна глава.

— Да, ще се оженя за нея!

— Значи е решено. Вие двамата ще се ожените — каза накрая момчето. — Ти сключи доста добра сделка, Доналд Джили. Но знай: не можеш да кажеш да днес и утре да се отречеш от думата си. Не ме карай да съжалявам, че така лесно съм те освободила. Ако нараниш по някакъв начин момичето или я напуснеш, няма да има място в света, където да не те намеря и да не те накажа.

Мъжът не можеше да сдържи радостта си.

— Няма да я нараня.

— Добре — спокойно каза момчето, обърна се към жените и извика: — Хайде, тръгвайте си от тук. За днес се позабавлявахте достатъчно. Сега оставете тези двамата да се опознаят по-добре. — След това се обърна към Енид и каза: — Измий го, преди баща ти да се е прибрал. Ще има доста неща да разясняваш на този добър човечец.

— Вашият баща е отгледал един наистина достоен син, момко — каза Доналд Джили.

Младежът се разсмя от сърце.

— Моят баща няма син.

Доналд Джили се загледа в отдалечаващата се фигура, след което се обърна към Енид за обяснение.

— Какво искаше да каже с тези думи?

— Това не е той. — Тя се засмя на объркването му. — Това беше лейди Брена.