Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

ЧАСТ ВТОРА

Глава тринадесета

АНГЛИЯ, 1571

 

— Това, мадам, е син — заяви Джон Хадли на съпругата си в напреднала бременност. Той не толкова изрече, колкото излая думите по неин адрес. През деветнадесетте години брак много пъти й ги бе повтарял. Като мъж с малко въображение и не особено изискан вкус, единствената цел в живота му бе да се сдобие със син — висок, широкоплещест и хубав като него.

Красивата му руса съпруга Алида седеше до него с ръка върху огромния корем, а в сините й очи бушуваше огън. Знаеше, че е по-добре да мълчи и да не коментира казаното; нека беснее.

— Виж само какво си ми дала досега — не спираше той, без дори да се опита да сниши глас, макар че никой нямаше да го чуе дори ако крещеше. Старият камерен замък, собственост на семейството на съпругата му от неколкостотин години, се тресеше от глъчката на полупияните гости, удостоили сватбата на първата от осемте дъщери на Джон. Момичето бе на осемнадесет. Омъжваше се малко късно — бяха нужни години и много молби, преди баща й да склони да й намери съпруг. Неохотата на Джон да задоми дъщерите си се коренеше в нежеланието му да се охарчи около сватбите. Непоносима му бе мисълта, че трябва да даде един от замъците си като зестра. Нямаше никакво значение, че цялото си богатство е получил чрез неочакваната женитба с имотната Алида дьо Клерк преди толкова много години.

Гневът на Джон към съпругата му бе породен както от осемте дъщери, с които го бе дарила, така и от двамата синове, които презираше. Рядко виждаше десетте си деца накуп, защото те полагаха всички усилия да стоят настрана от баща си — той не криеше своята враждебност. Момичетата неспирно умоляваха майка си да склони баща им да им намери съпрузи — каквито и да са. Нямаха нищо против да са три пъти по-възрастни, с прогнили зъби и лош дъх. Всички момичета имаха една цел — да се отърват от постоянната враждебност на баща си.

Сега едно от момичетата се измъкваше. Останалите му завиждаха. Какво значение имаше, че кокалите на жениха стърчаха под дрехите, а той се държеше по-зле от коняр. Важното е, че утре тя ще напусне бащиния дом.

Що се отнася до Джон, той гледаше да забрави колко изтерзан е животът му от осем дъщери и двама никакви синове. Всеки буден миг прекарваше по нивите, вадеше душата на селяните и ги изцеждаше от работа, за да натрупа още нари, или в лов, за да убие всяко същество, което бе имало нещастието да прекоси или прелети над земите му.

— Само ги виж — не спираше Джон. — Трябва да подкупя някой бедняк да се ожени за тях, а те са осем! Знаеш ли какво ще ми струва това?

Алида искаше да му напомни, че едва ли ще му струва и половината от онова, което баща й му бе дал като зестра, но не посмя. Интелектът не може да надвие мускулите и ината.

Не че съпругът й бе глупав. Дори бе умен по своему. Изключително добре се справяше с всекидневния бит: например успяваше по-добре от всеки друг стопанин в провинцията да накара селяните да произвеждат повече. Беше наясно къде отива всяко зърно и никой не смееше да го излъже, защото винаги разбираше. А когато откриеше измамата, наказанието не закъсняваше. Беше едър, привлекателен мъж и днес коремът му бе толкова прибран, колкото и когато се ожениха преди деветнадесет години.

Но Джон не се интересуваше от нищо, което нямаше връзка с получаването на повече пари, храна или власт. Музиката го отегчаваше. „Тя не може да ме нахрани“ — отсичаше той. За него образоването бе чиста загуба на време; всяко забавление, като изключим напиването понякога — е достойно само за глупаци. Веднъж завари съпругата си да чете. Гневно сграбчи книгата и я метна през прозореца.

— Ето защо ми раждаш само дъщери — разкрещя се той. — Аз хвърлям в утробата ти момчета, а ти, с твоите измислени приказки, ги превръщаш в негодни за нищо момичета.

Тази вечер Джон бе в едно от най-мрачните си настроения, защото виждаше заедно осемте дъщери и двамата синове. Преди четири години Алида най-после роди така дългоочаквания син. Тя заплака от радост. И през сълзи видя как съпругът й се втурва към нея. Сграбчи я в силна прегръдка, без да мисли, че току-що е родила, но Алида нямаше нищо против — та нали на лицето му бе изписана такава радост. За миг сърцето й се изпълни с цялата надежда и опиянение още от времето преди да се оженят. Докато Джон я държеше в обятията си и задъхан целуваше лицето и шията й, като не спираше да повтаря, че е най-възхитителната съпруга, тя си представяше изпълнен с щастие живот.

— Дай да го видя — настоя таткото и в този миг Алида разбра, че щастието е отлетяло, защото по лицата на прислужничките разбра, че нещо с детето не е наред.

— Не — прошепна тя с надежда да отложи момента, когато истината щеше да попари неимоверната радост на съпруга й.

Алида виждаше, че прислужничките се стараят да укрият проблема — те поднесоха бебето повито в плътни стегнати пелени, които да попречат на костите да растат накриво. Но Джон искаше да се увери, че детето е момче, и нареди на прислужничките да го разповият.

Със затаен дъх Алида наблюдаваше съпруга си: при вида на поразголеното телце на момченцето той сякаш се разтопи от нежност. Взе го на ръце — никога не бе докосвал някоя от дъщерите им. Щом узнаеше пола им загубваше интерес към тях. А сега бе прегърнал сина си, сякаш го е чакал цял живот както впрочем си беше.

— Хубав е — промълви Джон, а очите на Алида се напълниха със сълзи. Съпругът й никога не бе съзирал красота в цвете или залез, или дори в жена, а сега не се поколеба да определи, че синът, който тя му дари, е хубав.

С помощта на прислужничката Алида се понадигна за да наблюдава заедно с опиянения си съпруг детето! Тя несъзнателно посегна да отметне пелената от крачетата на момченцето. В този миг прислужницата рязко пое дъх и това я накара да отдръпне ръка, сякаш пелената беше жив огън.

Не особено проницателният Джон обаче долови движението и отметна завивката. Едно от крачетата бе деформирано. Детето никога нямаше да може да ходи нормално.

Любовта и радостта, озарявали само до преди минута лицето му, бяха изместени от омраза.

— Как изобщо можах да си помисля, че вие, мадам, ще ме дарите с онова, което така силно желая? — почти излая той и пусна детето. Ако една от прислужниците не се бе притекла навреме, бебето щеше да падне на каменния под. В следващия миг Джон напусна стаята и оттогава дори не си даваше труд да прикрива отвращението към жена си.

На следващата година тя отново му роди син, но междувременно Джон вече бе станал циник. Дори не отиде да види детето при новината, че се е появило на бял свят.

— Какво му е? Не вярвам жена ми да е дала живот на здраво момче.

Според Джон имаше три възможности: да повярва, че Господ е виновен да му се родят само дъщери и недъгав син; да реши, че той е причината; или да обвини съпругата си. Той се спря на последното.

— Детето не е много здраво — успя да прошепне прислужницата.

При тези думи Джон се разсмя.

— Не храня надежда, че ще умре, но не се и надявам, че съпругата ми ще почине при раждане, та де ме освободи и да си взема жена, която знае как да ражда синове на един мъж. — Той сграбчи бокал вино от масата. — То ще живее — заяви с фатализъм в гласа. — Така, както всички мои деца са живи, и това ще живее. Ще ми струва пари да го храня и обличам и никога няма да ми достави радост. Върви! Остави ме сам.

Пророчество на Джон се сбъдна: детето оживя, но боледуваше непрекъснато — дробовете му не бяха здрави и кашляше постоянно.

Две години по-късно Алида роди съвсем здраво момиченце, ала Джон дори не го погледна; просто не попита за него. Забеляза, че съпругата му вече не е трудна, но заплаши, че повече няма да посещава спалнята й. Каква полза? Околните села му предоставяха достатъчно жени, за да задоволява страстта си. Отказваше обаче да забележи, че ако някоя от тях раждаше — и без съмнение от него — винаги бе момиче. Джон просто не приемаше, че детето е негово. Нищо, че бебето имаше неговите сини очи или брадичката му. Джон си знаеше едно — щом е момиче, отказваше да се погрижи за него. Добре известно бе, че ако някоя жена — независимо от какъв произход — дари Джон Хадли със син, тя ще бъде отведена в дома му и ще живее охолно. Макар че няколко се опитаха да го постигнат (една — цели три пъти), никоя не успя да го дари с идеалния син.

— Само го виж — настоя Джон пред съпругата си, кимайки към някакъв мъж в дъното на помещението. — Защо неговите съпруги могат да му раждат синове, а ти — не? Хората разправят: момчетата били толкова едри, че жените умирали при раждането им.

Опитвайки се да изглежда покорна, сякаш готова да научи нещо, Алида обърна глава натам, където й сочеше Джон. Но сърцето й, не — цялата й същност бе преизпълнена с гняв. И това ли е камък в нейната градина — че не е умряла при раждане на дете с размерите на теле? Нима децата трябва да се преценяват само по теглото им, сякаш ще ги пращат при касапина? Съпругът й не се интересуваше, че техните дъщерите са интелигентни и с приятна външност; първородната бе направо хубава. Синовете им пък — с добър нрав, а по-големият дори можеше вече да чете. Какво като по-голямото им момченце понакуцваше, а по-малкото кашляше така, сякаш всеки ден му е последен.

С примряло сърце Алида погледна накъдето сочеше съпругът й. Гилбърт Рашър бе животински тип, едър като мечка, немит, със зъл нрав, необразован, но в младините си бе участвал в редица турнири и се бе доказал като непобедим. Някои дори разправяха, че от прекалено многото удари с пика по шлема мозъкът му се е размътил и е изглупял. Но тогава как да си обясни човек че нищо не оставаше встрани от вниманието му и той винаги знаеше как да измъкне от хората всичко, което поиска?

Гилбърт бе имал три съпруги. Всяка му роди по един син, наследил едрото му телосложение. И трите бяха починали при раждането. Гилбърт обичаше да се хвали, че неговата мъжественост убива съпругите му, но жените в околността бяха убедени, че клетниците са предпочитали да умрат, нежели да трябва да търпят развратното му тяло и още по-порочния му нрав.

В момента Гилбърт завираше лице в щедро надарения бюст на едно от слугинчетата — Алида мислено се закани да я махне още утре, а синовете му както винаги създаваха хаос в и без това шумното сватбено тържество. Единият — осемгодишен, но с ръст най-малко на дванадесетгодишен, тероризираше някакви кучета с камшик и се смееше от удоволствие. По-малкият му брат караше две от дъщерите на Алида да плачат от ужас. Имаше и трети снажен простак, но Алида не знаеше, а и не искаше да знае нито къде е, нито с какво се занимава в момента.

Това ли търсеше съпругът й в един син? — чудеше се тя. Беше му родила две нежни и внимателни момчета, интелигентни и грижовни — обичливи деца. Джон никога не им каза нито една насърчителна дума. А ето сега се прехласваше по тези неописуеми грубияни, които изпитваха удоволствие да ужасяват по-малките от тях.

Наоколо никой не слушаше какво говори Джон. Толкова често бе изричал гръмко тези думи, че хората възприемаха с насмешка вечните му вайкания. Съседите дори сочеха синовете си и предлагаха услугите си. Колкото повече се засягаше Джон, толкова по-дръзки ставаха те и толкова повече му се подиграваха.

Ала гневът му съвсем не даваше повод за смях на Алида. През последните девет месеца коленете й бяха все ожулени и разкървавени от безкрайните й молитви да го дари със здрав, жизнен син. Вече бе на тридесет и пет и знаеше, че не й остават много шансове да зарадва съпруга си с идеалния мъжки наследник, за които той така копнееше. Ако… — мислеше си непрестанно тя. Ех, само да можеше да роди такова дете. Денонощно си спомняше израза на съпруга си, когато си бе помислил, че го е ощастливила с бленувания син. На жената й стигат подобни мигове, признаваше тя. За какво й е Раят на една жена, ако има съпруг, който да я удостои с онзи поглед.

Този път веднага щом разбра, че е бременна, започна да се моли. По-голямата част от деня и нощта прекарваше на колене, отправяйки горещи молби към Господ в утробата й да има момче.

Не обичаше да си припомня какво бе сторила. Например тайнственото посещение до съседното селце при онази отвратителна мръсна жена, дето можеше да определя пола на детето. И когато оповести, че милейди пак носи момиче, Алида изпадна в истерия и се разкрещя, че жената ще бъде изгорена на кладата като вещица. Още на следващия ден баячката напусна малкия си дом и тръгна да броди по незнайни пътеки. По-добре да умреш от глад, нежели на кладата.

Алида откри друга вещателка; тя твърдеше, че полът на детето може да се промени, ако бъдещата майка се съсредоточи върху мъжки неща. Дори сега Алида се изчервяваше при мисълта за картинките и мъничката фигура, които жената й даде, за да се концентрира върху тях. Всички бяха свързани с мъже. През тези девет месеца Алида не бе прочела нито една книга — според съпруга й това бяха женски дивотии. Беше се ограничавала колкото се може повече от всякакви женски занимания и през цялото време упорито насочваше мисли само към неща, които биха занимавали само мъжете.

Но повече от всичко бяха молитвите й към Бога. Толкова дълго прекарваше в параклиса, че прислужничките насила я изкарваха оттам и всеки ден й повтаряха, че такова стоене на колене не е никак полезно за бебето.

— Ако не е момче, предпочитам да се роди мъртво — натрапчиво повтаряше тя.

Обикновено никоя не й противоречеше, защото и те смятаха така.

Съпругът й обаче нямаше представа за всичките тези усилия. Пред него не показваше какви чувства я раздират. Никога не се метна на врата му, за да помоли да й прости, че не му ражда така желания син. Поне по този начин се стараеше да спаси гордостта си.

Захласната в мислите си, тя не чу началото на онова, което съпругът й говореше.

— …сигурно е момче, щом едва го износва — коментираше съпругът й. — Видях я да лежи горе. Коремът й е по-голям от самата нея. Гилбърт пак ще има син.

Алида се сепна.

— В къщата има жена, която е на път да роди?

Защо никой не я бе уведомил? Ще има да се разправя с прислужничките, щом останат насаме. Ако в нейния дом някой се готви да ражда, има да се свършат толкова много неща.

Тромаво и тежко Алида се надигна.

— Трябва да отида при нея.

Първата болка я проряза и тя разбра, че и на нея й е дошло времето. Не, не може да бъде, преценяваше трескаво, прекалено рано е. Не е наедряла достатъчно. Нали молитвите бяха за голямо момче, та да впечатли съпруга си? Ако роди сега, при такъв малък корем, детето ще е хилаво.

Хвана се за облегалката на стола и се опита да скрие болката, но не успя. Джон, загледан в изпълнението на жонгльорите, не би забелязал дори ако тя роди върху сламата в краката му. Но някои от гостите не бяха толкова безсърдечни.

— Джон — провикна се някой, — май пак ще ставаш баща!

— А има ли ден в който той да не става баща? — подкачи го друг и всички се изсмяха.

Джон не сподели закачката. Бащинството отдавна бе престанало да го вълнува. Небрежно махна и нареди на Алида:

— Върви.

— Благодаря, че ми разрешаваш да се оттегля — отвърна тя с горчивина.

Гилбърт Рашър откъсна лице от гръдта на слугинята, за да се провикне:

— Трябва да стъкмиш тая твоя съпруга до моята. Може и да научи нещо от нея.

Алида не бе подозирала, че е възможно да презира повече това отвратително същество. Двамата със съпруга й си приличаха: за тях жените не бяха нещо повече от тела, появили се на този свят единствено за да им раждат деца. И какво значение има, ако децата предизвикат смъртта на родилката. Нали има и други жени? За такива като тях жените нямаха ни душа, ни мисли, ни желания; те бяха само плът.

При следващия напън прислужничката на Алида, Пенела, вече бе до господарката си. Прихвана я за лакътя, за да й помогне да се качи в стаята, където всичко бе приготвено за раждането. Вече съвсем близо до вратата Алида нареди:

— Заведи ме при съпругата на Рашър. Ще родим заедно.

И дано нещо от Рашър да се всели в нероденото ми дете, помисли си тя.

Преданата Пенела я погледна разтревожено.

— Какво има? — остро попита Алида. — Няма да те чакам цяла нощ.

— Жената умира — прошепна Пенела. — Свещеникът вече я навести. Остават й само няколко часа живот. Не е редно вие и нероденото да сте толкова близо до смъртта. Затова не ви казах, че е тук.

— Какво става с детето й? — успя да попита Алида преди новия пристъп. Какво става с детето?

— Още не се е родило. Акушерката смята, че ще умре заедно с нея. Прекалено едро е за жената. — Пенела си пое дълбоко дъх. — О, милейди — прошепна тя почти разплакана, — само да я видите. Тя е чужденка и е толкова дребничка; дума не отронва. А умира от това дете в нея. Вече втори ден се мъчи.

Умът на Алида работеше трескаво. Ако тази жена умира, защото ражда момче, което също е на път да издъхне, значи, отивайки си от този свят, духът му може да се всели в нейното дете и да го превърне в момче? Някой й бе казал, че до самото раждане полът на детето не е определен. Преди това то не е нито момче, нито момиче. Може би е вярно?

— Отведи ме при нея! — заповяда Алида така, че на Пенела не й оставаше нищо друго освен да се подчини.

Въведоха Алида в малка мръсна стая. На пода върху пълен с бълхи сламеник лежеше съвсем млада жена. Мръсното й лице бе обляно от сълзи, по брадичката й имаше кръв: толкова жестоко бе хапала устните си. Дълги черни кичури коса се увиваха около врата й, сякаш щяха да я удушат.

Въпреки мръсотията Алида успя да види хубаво личице. Матовата кожа подсказваше, че идва от слънчева страна. Човек неволно си представяше ярка светлина, цветя, чуруликане на птички и веселия й смях. Беше млада, едва ли на повече от шестнадесет и под бледността на смъртта прозираше красота.

Но сега Алида ясно виждаше, че тя е на прага на силите си. Като че ли се бе отказала да живее. Само слабото повдигане на гърдите над издутия от умиращото й дете корем загатваше, че още е жива.

— Помогнете ми — Алида направи знак на прислужничките да я положат до умиращата.

Пенела, готова както винаги да защити господарката си, запротестира: как така нейно благородие ще легне в такава мръсотия. Ала свирепият поглед на Алида я сплаши и тя се подчини без повече възражения. Сламеникът бе тесен, а и двете бяха наедрели — оказаха се плътно прилепнали една до друга.

При други обстоятелства Алида несъмнено би изпитала съчувствие към умиращата млада жена. Но сега единствената й мисъл бе как да дари съпруга си със здрав син.

По стълбите се чуха тромавите стъпки на акушерката Берта, дебела мързелана, от чиито услуги лейди Алида така често се нуждаеше, че тя живееше постоянно в замъка. Още вчера заяви, че чуждоземната умира и нищо не може да се направи, за да бъде спасена тя или детето. Берта не се готвеше да положи никакви усилия за жена на Рашър — добре знаеше, че той никога няма да й плати. Макар че имаха нужда от нея само по няколко часа на всеки девет месеца, тя се мислеше едва ли не за господарка, понеже помагаше на милейди да ражда децата си.

Алида вдигна крака в добре познатата й поза за раждане, а акушерката се надвеси да провери докъде бе стигнало бебето. Ръцете и бяха толкова мазни от свинското, което бе изяла на сватбеното тържество, че нямаше нужда да ги маже с друго.

— Скоро ще тръгне — определи тя и хвърли поглед към притворените очи на смъртнобледата жена до Алида. — Тази няма да я бъде. Казах го още вчера — отбеляза с тон, сякаш упорството на родилката да продължава да живее бе лична обида за нея.

От главата й не излизаше угощението — ето, трябваше да го напусне, за да се занимае с милейди. И нека всички разберат, че никак не й влиза в работата да помага на мръсни тъмнокожи чужденки.

Контракциите на Алида зачестиха. Тя вплете ръка в тази на младата жена и почувства студената кожа. Пръстите й се вкопчиха в почти безжизнените пръсти. Не го стори, за да я утеши или за да сподели болката си; истината бе, че Алида можеше да продължи да се занимава с ръкоделието си, докато ражда.

Тя хвана ръката на чужденката, за да насърчи духа на детето й да влезе в нейното. Обърнала лице към нея, Алида започна да се моли; устните й бяха до ухото на другата.

— Господи, направи така, че това дете да влезе в мен — шепнеше тя.

От доста време младата жена лежеше неподвижно. Коремът й бе издут до спукване. Може би детето в нея е загубило надежда, че ще излезе на бял свят, и вече се е примирило с предстоящата си смърт?

Умиращата пое дъх сякаш за последен път. Алида доближи още по-плътно лице до нейното. С цялото си сърце се молеше Господ да всели духа на момчето на тази жена в нейното дете.

Дъхът на Алида направи чудо: клепачите на другата родилка трепнаха и след няколко опита тя успя леко да ги отвори. При вида на пламенно молещата се със затворени очи Алида младата жена като че ли живна.

Алида мислеше, че другата е в безсъзнание, затова се учуди, когато усети лекото стискане на пръстите й. Натискът бе нежен като на котенце, но Алида проумя, че животът й не си е отишъл.

Младата жена проговори, но тъй тихо, че само Алида можа да я чуе. Другите в стаята се суетяха, така че никоя не долови шепота на умиращата.

Моето дете ще бъде твое;

Твоето дете ще бъде мое.

Ще бъдат един дух в две тела.

Заедно ще живеят; заедно ще умрат.

Английският й бе доста особен и при други обстоятелства Алида едва ли би я разбрала. Но може би защото нещо ги свързваше — в момента и двете бяха прага да дадат живот, — думите прозвучаха кристално ясни. Алида знаеше, че те ще останат вписани в сърцето й завинаги.

— Вземи детето ми — прошепна чужденката.

Алида пребледня при тези думи. Да вземе детето означаваше да я разрежат и да я оставят да умре в още по-страшни мъки от сегашните.

— Какво казва циганчето? — попита Берта. За нея всеки, който нямаше бялата кожа на англичанин бе „циганин“.

— Вземи детето ми — повторно промълви тя.

Алида продължаваше да се колебае. Ала умиращата сграбчи ръката й с всички сили.

— Вземи детето! — простена тя, а лицето й бе толкова близо, че дъхът й влезе в дробовете на Алида.

— Да — реши се Алида и стисна ръката й. Знаеше какво е да си майка.

— Извадете детето й — нареди тя.

Четирите прислужнички и акушерката стояха вкаменени, сякаш господарката им не знае какво приказва.

— Извадете детето на тази жена, ви казвам! Извадете го! — почти извика тя.

Акушерката се съвзе първа.

— Трябва ми нож — обърна се Берта към стъписаната прислужничка зад гърба си. — Голям и остър нож — повтори тя и я блъсна към стълбището.

Алида нямаше повече време да разсъждава — усети три контракции една след друга и разбра, че скоро ще роди. Отново започна да се моли, но сега не го правеше тихо, защото искаше тази до нея да чуе думите й.

— Нека нашите деца се слеят — молеше се тя. — Нека бъдат едно цяло. Дай ми сина на тази жена. Нека бъде мое дете.

Изведнъж всичко като че ли стана едновременно: ужасената прислужничка се върна с кухненския нож, а детето на Алида започна да се спуска по родилния канал в момента, когато акушерката разпори корема на чужденката, за да освободи задушаващото се вътре дете.

Всичко потъна в кръв. Странно бе, че такова крехко същество има толкова много кръв; а нещо не бе съвсем наред и с Алида. Известно време никой не можеше да каже коя кръв на кого е.

В суетенето около родилките почти забравиха бебетата. Все още с непрерязана пъпна връв — в момента майките бяха под угрозата на смъртта, — двете деца бяха положени заедно като новородени кутрета между обезумелите от болка майки.

Едното дете бе момче — огромно с много черна коса и черни очи, а кожата му — с цвят на блед мед. Другото дете бе момиче — розово и бяло като капчица роса. Мъхестата косица бе златиста, а кожата — като мляко.

Зашеметени от раждането, двете бебета се притиснаха едно в друго, и се вкопчиха така, сякаш искаха да се утешат заради току-що преживяното. Никой не ги държеше с главата надолу, никой не ги потупваше и те като че ли не изпитваха никаква потребност да изплачат.

Сред хаоса от викове за още парцали и слама, за да се попие кръвта, сред объркването, създавано от акушерката, която знаеше, че сега е моментът да докаже, че не е яла напразно хляба на дома през последната година, се появи дойката.

Мег Уоткинс бе едра, може би дори дебела, но мнозина твърдяха, че огромното й сърце я прави толкова голяма. Вече бе почти на тридесет — възрастна според представите на фермерите съседи — и с любов бе отгледала десетки чужди деца.

Преди девет месеца Мег забременя и почти всички в селото се радваха заедно с нея. Не преставаха да се шегуват с „възрастния“ й съпруг Уил, а той, по своя тих начин, се изчервяваше. Но всеки можеше да забележи, че е толкова доволен, колкото и Мег.

Преди четири дни Мег роди близнаци, но те живяха само колкото свещеникът да ги благослови. Нито тя, нито съпругът й плакаха. По никакъв начин не изразиха скръбта си от смъртта на бебетата. Мег продължи да си върши работата, сякаш животът й не бе почернен, а съпругът й погреба малките телца в църковния двор.

Минути след като Алида напусна сватбеното тържество на дъщеря си, цялото село знаеше какво ще стане и беше ясно, че ще е нужна дойка. Вкупом отидоха при Мег и съпруга й. Ала този път Мег заяви, че не желае да гледа повече чужди деца. Съпругът й обаче я „убеди“: просто я вдигна на ръце и я натика във впрегнатата каруца без да й даде възможност да протестира.

И така Мег се озова в самия център на хаоса. Хвърли поглед към двете жени на сламеника: едната бе с разпран корем, мъртва, а милейди бе толкова бледа, че сякаш не бе далеч от смъртта. Любовта на Мег към децата бе тъй всепоглъщаща, че тя малко се интересуваше от майките им. И сега насочи цялото си внимание към преплелите се едно в друго бебета, сгушени между двете жени.

Добрият нрав на Мег не й пречеше да си върши работата както трябва, а и се познаваха с Берта от момичета. Отлично знаеше, че Берта е грубиянка и стига да я оставиш, ще създаде колкото се може по-голяма бъркотия, а ще свърши колкото се може по-малко работа, като същевременно ще си придава огромна важност.

Докато Берта омайваше младите наивни прислужнички с неразбираеми обяснения за състоянието на Алида след раждането, Мег грабна ножа, провери дали е остър и преряза пъпната връв на момченцето. Макар и по-едро, тъкмо то се нуждаеше първо от внимание, защото бе така притихнало, че Мег се разтревожи за живота му. Ако имаше време, направо щеше да разплаче акушерката, че е зарязала децата. Бързо протегна едрите си силни ръце, за да повдигне хлъзгавото момченце.

Ала щом го докосна, ръчичките и крачката на двете деца се сплетоха още по-здраво. Мег леко подръпна момченцето, но безуспешно. Постави една ръка върху гърдичките на момиченцето, а другата — върху момченцето. Опита се да ги раздели, ала те здраво се държаха едно за друго. Не плачеха. Бяха като сраснати.

Мег се загледа с почуда в децата. От опит знаеше, че след раждането новородените или плачат, или спят. Понякога се раждаха гладни, понякога — не. Но никога не бе виждала будни бебета като тези тук да се гледат така едно друго в очите, а крайниците им да са така преплетени. Ако цветът на кожата им не бе толкова различен, нямаше да може да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Момченцето, макар и доста по-едро, в момента бе по-слабото, а момиченцето го държеше по начин, който можеше да бъде определен единствено като закрила.

— Искате да сте заедно, така ли? — прошепна Мег, докато прорязваше другата пъпна връв. После пое и двете деца в широките си обятия.

Новородените явно се почувстваха добре при нея; като че ли точно там им беше мястото. А Мег все още твърде съсипана от загубата на своите близнаци, изпита истинско щастие, че ги държи на ръце.

Но бебетата очевидно не й вярваха. Дали не подозираха, че тя ще се опита отново да ги раздели, та се вкопчиха още по-здраво едно в друго? Открито даваха да се разбере, че няма да допуснат някой да го стори.

— Всичко е наред — гукаше им тя. — Няма да позволя да ви разделят. Ще ви пазя. Няма да допусна някой да ви нарани.

Децата като че ли я разбраха: поотпуснаха се и се сгушиха в ръцете на Мег.