Джуд Деверо
Спомен (24)

Глава двадесет и четвърта

Двамата тичаха към фермата, но нямаше начин Кали да догони Талис. Тя за малко да си загуби едната обувка, плитката й се развърза, докато прескачаше плетовете; успя да избегне три блеещи овце, но не успя да го настигне.

Гледката пред къщата я вцепени. Дворът бе пълен със снажни, богато облечени ездачи, а огромните копита на конете им тъпчеха цветята на Мег. Вниманието на всички бе насочено към повален на земята мъж. Кали виждаше само краката му, но ако съдеше по неподвижността им, май беше мъртъв. Застанали встрани, Мег и Уил се бяха вкопчили един в друг, а по лицето на Мег бе изписан страх.

Кали сигурно не би се решила да изтича в средата на кръга, образуван от петнадесетината мъже, но не и Талис. Той се втурна напред и независимо от грубите си дрехи приличаше на един от тях.

Станеше ли въпрос да следва Талис, Кали не се колебаеше. Само след миг бе зад него — на мястото, което се бе освободило сред смълчаното смутено множество.

Надничайки иззад гърба на Талис, видя проснатия на земята — хубав мъж със стоманеносиви коси, но сега привлекателното му лице бе посиняло от липса на въздух. Около брадичката ясно личаха кървави дири от нокти. Не бе нужна кой знае каква интелигентност, за да се разбере какво е станало, тъй като до главата на мъжа беше паднала неизядена ябълка. Бе отхапал прекалено голямо парче, очевидно заседнало в гърлото му, и то го бе задушило до смърт. Всички опити да бъде спасен са били напразни и сега единственото, което тези потресени мъже можеха да направят, бе да гледат изумени.

Талис дори не се огледа да види дали Кали го е догонила; той знаеше, че е до него.

— Тилди — прошепна той и Кали моментално разбра какво е намислил.

Първоначално никой не забеляза високия момък и бледото момиче, надничащо зад гърба му. Но резките движения на Талис скоро привлякоха погледите им.

Още никой не беше се опомнил от шока, когато Талис хвана Кали през кръста, вдигна я над главата си и я пусна — право върху стомаха на мъртвия мъж.

Разнесоха се гневни викове, предизвикани от непочтителното отношение към мъртвеца. Но преди някой да се опита да сграбчи момичето, други забелязаха как устата на „мъртвия“ се отвори и оттам изхвърча огромен къс несдъвкана ябълка.

— Тихо! — провикна се един от благородниците — очевидно се ползваше с уважение сред останалите — и всички погледнаха към проснатия на земята.

Талис имаше по-ясна представа от останалите какво ще се случи, затова, с Кали напред, си проби път сред надвесилите се мъже и видя как миглите на човека трепнаха.

Само след секунди мъжът седна и силно се закашля. Талис тихичко изведе Кали от кръга, където сега помагаха на доскоро мъртвия мъж да се съвземе.

— Как успя? — бе всичко, което Найджъл можа да попита, а в очите му отново се появи пламъчето — знак че смята Талис и Кали за необикновени.

— Магия — обясни Талис, наслаждавайки се на недоумението, изписано но лицето на Найджъл.

— Магия, как ли не! — обади се Кали. — Веднъж се изтърси от едно дърво и падна право върху Тилди — обясни тя; Тилди бе една от дойните крави. — Удари я толкова силно, че храната, която преживяше, се разхвърча по полето. Просто постъпихме по същия начин.

Найджъл бе впечатлен, че Талис успя да приложи знанията си, но не го похвали. Талис и без това бе достатъчно надут. Не се нуждаеше от повече адмирации.

Кали забеляза, че Мег и Уил продължават да стоят встрани, все още прегърнати, а лицата им бяха необичайно бледи. Разбираше защо са толкова уплашени. Бе чувала за гнева на някои от господарите и как си го изкарват на горките селяни. Какво щеше да стане, ако този богат благородник бе умрял на тяхна земя? Щяха ли роднините му да ги обвинят за смъртта му?

Но защо Мег и Уил продължаваха да се тревожат, след като е ясно, че мъжът няма да умре? Талис му бе спасил живота. Може дори да го възнаградят.

Докато наблюдаваше Мег и Уил, Талис разпитваше Найджъл за мъжете, изпълнили малкия двор.

— Спряха тук да купят ябълково вино — обясни Найджъл. — Тази година ябълките на благородника не дали много плод. Чул за хубавото вино на Уил и дошъл да си купи. Пожела да опита ябълките. Всичко беше съвсем обикновено. Уил му подаде плод, той отхапа, в този момент Мег излезе от къщата и мъжът я зяпна, сякаш видя призрак. — Найджъл се намръщи. — Мъжът беше още на коня си. При появата на Мег си пое дълбоко въздух; конят се изправи на задните крака и в следващия миг ездачът вече се задушаваше. Положиха много усилия да му помогнат, но парчето бе заседнало дълбоко в гърлото. Докато го свалят от коня, той вече беше… мъртъв.

Изрече последното и мнително изгледа Талис, сякаш е магьосник, върнал живота на труп.

— Не е бил мъртъв, както видя — заяви Талис, без да се впечатлява от подозрителния поглед на Найджъл.

Вляво от тях още се чуваше кашлянето и бухането на мъжа. Бе заобиколен от рицарите и не го виждаха, но ясно го чуваха.

— Кой е той? — полюбопитства Кали, все още гладейки към Мег и Уил. Мълчаливи сълзи се стичаха по лицето на Мег, а Уил се стараеше да я успокои, но си личеше, че и той е разтревожен. Кали искаше да отиде при тях, но усещаше, че те няма да й кажат нищо. Отдавна знаеше, че Мег и Уил имат тайни, които не споделят с никого. Едно от изискванията да си разказвач е да можеш да наблюдаваш хората и да търсиш отговори на въпросите. Кали вече бе открила, че всички хора си имат тайни.

— Не съм го чувал. Името му е лорд Джон Хадли, трети син на граф. Мисля, че титлата му е наследствена, а не придобита. Оженил се сполучливо — информира ги Найджъл, като им даде да разберат, че лорд Хадли не е от най-висшите кръгове на аристокрацията. — Неговите рицари казаха, че никога не е идвал по тези места. — Той странно изгледа Кали. — Разправят, че някакъв сън го подтикнал да тръгне насам.

Преди Кали да успее да проговори, мъжете до тях отстъпиха и направиха път на лорд Джон, придържан от двамина.

— Негово благородие иска да те види — обяви мъж, наметнат с красива дълга кадифена пелерина, а косата му беше до раменете. Отчасти поведението му говореше, че не желае да има нищо общо с тези селски деца, но, от друга, — като че ли намекваше за благодарност. В очите му все още се забелязваше тъга за онзи, когото почти бе загубил, тъй като Хю Келън бе истински привързан към господаря си.

Джон Хадли не изпитваше подобно раздвоение. За себе си знаеше, че е бил мъртъв. Бе видял собственото си мъртво тяло, кървавите белези от нокти, където се бе драл, за да отскубне парчето, запушило гърлото му. Бе видял как неговите хора се навеждат над тялото му. И докато духът му се отнасяше, Джон изпита единствено облекчение, че напуска този свят, който никога не го бе радвал. Никога не получи онова, което желаеше най-много в живота, и времето, прекарано на земята бе изпълнено с чувството, че нещо му липсва.

При вида на онази жена острото чувство за загуба го връхлетя с пълна сила. Сякаш се върна назад във времето към онзи най-щастлив ден през живота си. Онази нощ, когато най-после се бе сдобил с така мечтания син.

Ала всичко му бе отнето с един замах. Получи и загуби всичко буквално за дни. През следващите години успя да потуши мъката от онази болка. Хвърли всичките си усилия върху строежа и се опита да направи мъже двамата си нефелни синове. Макар нищо да не можеше да го върне отново към истинския живот, все пак някак оцеля.

А днес видя тази жена и тя му напомни фаталната нощ. Тя беше там тогава. Знаеше го. Тя беше там.

Болката се оказа прекалено остра. В този миг не желаеше да е повече жив. По-добре мъртъв, отколкото да изпита мъката от онази нощ.

Избра да умре. Не се опита да се пребори с липсата на въздух, която го довършваше. Беше се предал.

Но докато духът му кръжеше над тялото, се появиха два ангела. Единият — висок момък, красив като картина, с тъмни очи и коси, леко матова кожа, изправен и силен като рицар от приказка. Девойката бе така бяла и бледа, сякаш идеше от подземния свят. Всичко по лицето й — вежди, мигли, дори устни — беше бледо като слонова кост. Само очите й, с необикновен синьо-виолетов оттенък, придаваха малко цвят на лицето. Към раменете й и чак до кръста, се спускаше водопад от руси коси, те май тежаха колкото цялото й тяло.

Съзирайки ги отвисоко, Джон се поколеба, преди да напусне този свят завинаги. Нещо в тези двама младежи привлече вниманието му.

Сега той знаеше, че именно мигът на колебание е причината да е още жив. Момчето стовари момичето върху подутия му стомах, заседналото в гърлото му парче ябълка изхвръкна и в следващия миг духът на Джон бе отново в тялото. Той беше жив.

Сега, все още замаян, подкрепян от двама рицари, той чувстваше, сякаш нещо го преследва. Когато момчето стовари момичето върху безжизненото му тяло, едно име изплува в съзнанието му. Нужно му бе време, за да си припомни това име, и докато се напрягаше, кашлицата му се засили.

Гилбърт, спомни си той. Гилбърт Рашър.

Мъжете около Джон се отдръпнаха и дадоха възможност на господаря си да види момчето, спасило живота му.

Талис стоеше изправен и силен, посрещайки погледа на мъжа. Макар да бе израснал във ферма, маниерите му не издаваха никаква сервилност. Талис притежаваше непоклатимата самоувереност, която само младостта и интелигентността могат да дадат.

Джон бавно огледа момчето от глава до пети. Едва ли можеше да се нарече момче — беше висок като мъж. Тялото му още не се бе наляло, затова краката и ръцете му бяха големи, раменете необичайно широки над тясната талия, но само след няколко години щеше да е истински исполин.

— Как се казваш? — попита Джон рязко с все още наболяващо гърло.

— Талис — отговори момчето. Стоеше изправен в цял ръст и го гледаше право в очите.

Не спомена презимето на Уил — Уоткинс, — защото от много време знаеше, че неговото е друго. Така, както знаеше, че Талис е единствено негово.

Джон почти загуби равновесие. Това бе името на баща му; древно, необичайно име. Не знаеше, а и откровено казано, не го интересуваше, как Талис е оцелял в пламъците. Но със сигурност знаеше, че това е момчето, с което бе дарен преди шестнадесет години. Това бе неговият син.

С цялата сила, която успя да сбере, Джон разбута мъжете наоколо. Застанал, макар и доста нестабилно, той разтвори широко ръце.

— Ела — промълви, задавен от вълнение. — Ела и целуни баща си.

Талис не се поколеба да го направи. От най-ранно детство бе изпълнен с увереност, че нещо подобно ще се случи. Затова бе „тренирал“ толкова усилено. Или поне колкото бе по силите му, и бе изучавал всичко необходимо, за да стане рицар. Готвеше се да се изправи пред истинския си баща и не желаеше да го разочарова. Преди години, когато Мег се завърна след онова кошмарно изчезване и по-късно обяви, че е ходила да търси учител, Талис не се учуди. Рицарят трябва да е образован и следователно той трябва да научи всичко, което може, за да се подготви за този ден.

Талис усещаше сълзите на мъжа по врата си, но самият той не изпита желание да се разплаче. Единствената му мисъл беше: сега започва. Започва истинското му предназначение в живота.

Джон се отдръпна от Талис, за да го огледа по-добре, да погали лицето му, да усети чистата млада кожа, къдриците. И докато Джон докосваше момчето, животът сякаш отново се върна в него. От години, по-точно шестнадесет, искаше да умре. Не виждаше причина да живее. А сега, чрез досега с това красиво момче, животът отново добиваше смисъл.

Талис се усмихваше щастливо, докато Джон го изучаваше с ръце, сякаш бе току-що купен кон. Ухилен, Талис огледа мъжете наоколо — някои намръщени, други полуусмихнати, трети гледаха с недоумение.

Изведнъж Джон се обърна.

— Трябва да се качваме на конете. Така и така няма да се приберем преди мръкнало. Хю, дай коня си на сина ми.

През цялото време Кали, Мег, Уил и Найджъл стояха безмълвни. След всяка изречена дума Мег се вкопчваше все по-здраво в Уил. Самият Уил въпреки усилията си чувстваше, че му прилошава само при мисълта да се раздели с Талис. До този момент не съзнаваше колко силно обича момчето. Талис, с неговото чувство за хумор, с променливите му настроения, с постоянното изискване за внимание, дори с цялата си непохватност, бе всичко за тях.

Найджъл по-скоро би умрял, но не би признал — защото непрекъснато подчертаваше, че е над фермерското семейство, — обаче истината беше, никъде не са го хранили по-добре и никъде не се бяха отнасяли по-уважително, отколкото тук. И независимо от резервите, които имаше спрямо учениците си, техният дух за живот бе заразителен. Те бяха двамата най-обични младежи, които бе срещал. А сега всичко свършваше.

Кали, втрещена от събитията, не помръдваше. Радваше се за Талис. Да, да, да, повтаряше си тя. Много, много се радваше за него. Точно това искаше той; заслужаваше го. Може би някой ден ще отиде да го види как изглежда в доспехи. Може би някой ден той ще ги навести във фермата, за да го видят всички как изглежда.

При тази картина тя си представи как, облечена в парцали, останала без храна, събаря плевнята греда по греда, за да осигури дърва за огрев през зимата. Представи си как Талис се завръща, за да обяви, че животът му без нея е нещастен, вярно — охолен, но нещастен, и кани всички да живеят при него.

Талис се отдръпна от мъжа, който твърдеше, че му е баща, и заяви колкото се може по-любезно:

— Не, сър. Не мога да оставя семейството си.

Никой не проговори. Някои от по-възрастните мъже се усмихнаха — колко идеализъм демонстрира момчето. Идеализмът обаче не е от особена полза при зимния студ и, разбира се, момчето няма представа от какво се отказва като отхвърля предложението на негово благородие за закрила.

Макар Талис да си даваше вид, че всеки ден отказва предложения да живее като благородник, Кали прекрасно съзнаваше какво изпитва той. Беше изплашен и несигурен. В момента чувството му за чест, което никога не го лъжеше, и силното желание се бореха у него.

Тя пристъпи мълчаливо и застана до него. Не го докосна, но знаеше, че толкова близкото й присъствие ще му вдъхне кураж. Двамата заедно бяха далеч по-силни, отколкото поотделно.

Мислено го окуражаваше да е спокоен и разумен. Мег бе казвала хиляди пъти: „Талис е силен, защото Кали вярва, че е силен.“

За момент Джон изглеждаше озадачен; не можеше да схване отговора. Вероятно объркването му се дължеше на скорошната среща със смъртта, умът му като че ли още бе замъглен. Бе открил сина си, а той отхвърляше предложението му.

От дълги години Хю Келън служеше при Джон; пристигна малко след фаталната нощ. Бе слушал много как Джон най-после се сдобил със син, а този син му бил отнет от пожар. Много се говореше за онази нощ и за всички последици за господаря и господарката. Хю знаеше, че сега Джон не е какъвто някога е бил.

Това ли е синът на Джон? Момчето, загинало в пламъците? Тези дебели фермери ли го бяха откраднали тогава? Защо не бяха върнали момчето, когато опасността е преминала? И кое е това момиченце, застанало толкова близо до привлекателното момче? Приличаше на руса сянка, сякаш беше част от него.

Зад гърба си Хю дочуваше ропота на рицарите. Предприеха най-обикновен излет, който едва не се превърна в трагедия, а сега настъпваше пълна мистерия. Най-добре всички да седнат на масата, помисли си той. Малко вино и хубаво месо чудесно ще успокоят хората.

Пристъпвайки напред, Хю сложи ръце на раменете на Талис.

— С това момче може да се гордее всеки. Разбира се че ще дойде с нас, господарю. И момичето също.

Той се опита да я придърпа напред, но тя се изплъзна и се скри зад Талис.

— Кх — прочисти гърлото си Хю, всъщност се опита да прочисти главата си. Ще има нужда от повечко вино, за да схване какво става този ден. — Както и другите. И те тръгват с нас. Нали така, милорд?

— Да, разбира се — съгласи се Джон Хадли. — Вземете всички. Какво ме интересуват селяните?

— Като я гледам, милорд, момичето не е селянка — прошепна един от рицарите зад Джон.

— Да не би да е негова любовница? — попита друг.

— Ако е така, той наистина е син на Джон — изсмя се някой.

Постепенно Джон идваше на себе си. Преживяването на смърт и живот за толкова кратко време започна да му се отразява. Пред света бе обявил, че съпругата му е родила син, но знаеше, че не е така. Това бледо момиче, застанало така близо до неговия син със сигурност беше дъщеря му.

— Ела при мен, дете — Джон протегна ръка към нея. Кали се поколеба, погледна към Талис и когато той й кимна окуражително, пристъпи напред.

Да, помисли си Джон, прилича на съпругата му на младини. Макар тази да не е красавица, както се вижда. Беше прекалено безцветна, за да бъде хубава. Застанала до снажното красиво момче, което така я бранеше, тя бе незабележима.

— Да — прошепна той по-скоро на себе си, отколкото на другите, — ти си моя дъщеря.

Никой не бе подготвен за невъздържаната реакция на Кали към това повече от щедро признание.

— Не! — писна момичето. — Не съм твоя дъщеря! Не съм. Чуваш ли ме? Не съм!

Макар да бе плаха на вид, всеки, който познаваше Кали, знаеше за нейните изблици, когато ставаше въпрос за Талис.

— Цялото семейство са луди — подметна един от рицарите.

Първо момчето бе отказало да получи закрилата на богатия Джон, а сега това просто момиче крещеше, че не е негова дъщеря.

Писъците на Кали изтръгнаха Мег от уплахата й. Тя знаеше, че проблемът на Кали не е дали е или не е дъщеря на Хадли, а дали е сестра на Талис. Брат и сестра не можеха да се оженят.

— Милорд — обади се Мег високо, като пристъпи напред. — Не помните ли, че това дете е дъщеря на другия благородник?

Последва тишина, докато един от присъстващите — свидетел на фаталната нощ, се сети.

— Тя е дъщеря на Гилбърт Рашър, милорд. Макар да не е за вярване, че толкова деликатно дете може да е негово. По му приляга да е баща на синове, като това ваше момче — отбеляза той и кимна към Талис.

Мъжът не схвана защо Джон го изгледа с такава омраза. Единствен той си позволи да коментира външния вид на момичето. Дори изпита съжаление как ще живее с Рашър и онези негови синове като животни. Те бяха дива, груба и мръсна сган и момичето нямаше да оцелее дълго.

Джон потвърди:

— Да, тя е дъщеря на Рашър.

Какво го интересуваше. Разполагаше с достатъчно дъщери да отвори девически манастир; не му трябваха повече.

— Вземи момичето — обърна се той към Талис. — Вземи, ако щеш, цялото проклето село.

Всъщност единствената му грижа бе момчето да го последва като негов син.

През цялото време Талис стоя мълчалив. Нищо по лицето му не издаваше колко му се иска да тръгне с тези рицари, да облече дрехи като техните, да язди вран кон. Но семейството му знаеше.

На външен вид Талис бе мъж. Висок като възрастен, с осанка на възрастен, но всъщност още бе невинно момче. Сега Джон му разрешаваше онова, което иска. Талис осъзна, че ще запази достойнството си и същевременно ще получи кон. Обърна се към човека, който имаше най-голямо значение за него: Кали. С познат, добре отмерен жест той я хвана през кръста — тя сложи ръце на гърдите му, събра глезените си — и той я хвърли високо във въздуха, а тя се преметна няколко пъти. Бяха го видели от пътуващи акробати и после тренираха месеци. Нито веднъж Талис не я изпусна.

За близките им бе добре позната гледка как Талис подмята Кали. Но не и за петнадесетината мъже в двора. Със зяпнали уста рицарите наблюдаваха как момичето се върти във въздуха, а косите му се развяват. Няколко души дори си помислиха, че Талис няма да успее да го хване.

Той го стори с лекота и, забравяйки за всички наоколо, сграбчи Кали за ръката. Двамата хукнаха към къщата.