Джуд Деверо
Спомен (9)

Глава девета

Усещането как напускам тялото си и се рея наоколо бе великолепно. Чела съм доста за отделянето на душата от тялото, но темата никога не ме е привличала. А сега се чувствах чудесно. Никакви грижи, никаква болка, никакъв гняв; сякаш плувах във въздуха.

Сепнах се, когато изведнъж се появи ярка светлина и аз се озовах в спалня, извадена сякаш от мой роман. Или може би от някой мой сън. Бе обзаведена с най-изящните образци на английския провинциален стил: огромно легло с балдахин от плътна зелена коприна, стените облепени с тапети — всъщност ръчно изработени китайски рисунки — и мебели нови-антики; нови за времето, в което бях попаднала, но антики за там, откъдето идвах.

Погледнах надолу, защото се реех в един от ъглите на тавана и сякаш бях без тяло. Бях нещо като енергия. Реших, че колкото по-малко разсъждавам, толкова по-добре. Представяй си, че гледаш филм, насърчавах се аз. Не си луда, просто гледаш филм.

В стаята имаше трима души — всичките с гръб към мен. Едната бе прислужница с хубава черна рокля и бяла престилка. Тя мълчаливо и сръчно помагаше на жената, седнала пред голямото огледало, да облече сутрешната роба — одеянието, което дамите от времето на крал Едуард VII слагали в началото на деня, след което се преобличали още пет-шест пъти.

Вдясно от мен стоеше петнадесетинагодишно девойче с дълги кестеняви коси, разпуснати по раменете, облечено в сладка рокличка, подходяща за малко момиченце. Наистина бе приятно да съзреш девойка в нещо по-различно от черни кожи и високи токове.

Исках да видя колкото се може повече. Исках да попия всичко, все едно че се потапях във вана с топла благоуханна вода.

Но докато наблюдавах сцената и се стараех да я запомня, за да я използвам в следващата си книга, жената пред огледалото се обърна и погледна право в мен. Мисля, че не ме видя, защото самата аз сякаш не се виждах, но тя определено усещаше нещо.

Не смеех да си поема дъх. Тя се взираше към мен, а аз към нея. Можете ли да си представите как ще се чувствате, ако се видите в друго време? Ще бъдете изпълнен с любопитство, нали?

Аз бях.

От прочетените книги за кръга Марлборо, знаех че лейди дьо Грей е била голяма красавица. Но това означаваше, че е била красавица в сравнение с другите светски дами. А каква е била в сравнение с някоя продавачка, която би пожънала небивал успех, ако по времето на Едуард VII е имало топманекенки или изгряващи кинозвезди?

Като цяло бях разочарована от „себе си“. Още от дете не харесвам външния си вид. Толкова съм руса, почти безцветна, затова независимо от бурните протести на мама, започнах да се гримирам още от дванадесетгодишна. Постепенно увеличавах грима, докато стигнах дотам, че предпочитах да ме видят гола, отколкото без три цвята сенки, очна линия и много аркансил. Виждах, че „моите“ мигли са потъмнени и устните на тази жена бяха леко розови, но за мен лицето й си оставаше безцветно.

Както и да е, помислих си, това не ме засяга. Аз съм наблюдател, нищо друго.

— Катрин? — чух да се обажда момичето. — Добре ли си?

— Да — прошепна жената, която може би всъщност бях аз и която продължаваше да се взира към мястото, където се намирах; знаех, че много силно усеща присъствието ми.

Къде ли е Джами, чудех се, защото преди всичко исках да видя него. Нищо лошо да се зърна, но вече ми се искаше тя да излезе от стаята и да отиде при него.

Никой обаче не се готвеше да стори подобно нещо. Прислужничката се взираше в Катрин — мислех, че се казва Хортенс, момичето също гледаше към нея, а Катрин гледаше към мен, но не можеше да ме види.

В следващия момент се случиха едновременно няколко неща. В главата ми сякаш искаха да нахлуят някакви други хора. Първо различих гласа на тексаския хипнотизатор да ме призовава да се върна.

— Тя наистина е потънала дълбоко — чух го да казва. — Хейдън! Хейдън! Чуваш ли ме? Мили, защо не опиташ да я извикаш обратно?

После сладкият глас на Мили ме увещаваше да се върна, но долових и нещо, което ми даваше да разбера, че тя иска да постъпя така, че да съм щастлива. Ако Дариа ме бе викнала, за нула време щях да се върна в онзи тексаски хол. Дариа щеше да настоява: „Къде са страниците, които чакам?“, и ако това не беше дало резултат, щеше да продължи: „Хейдън, какво ще кажеш за нов договор?“, което със сигурност щеше да ме дръпне обратно.

Но вместо това чувах гласа на Мили и не изпитах никаква потребност да се завърна незабавно. Бях дошла да видя Джами и възнамерявах да го сторя.

В момента, когато Мили и тексасецът ми заговориха, усетих странно подръпване от русата жена — тя продължаваше да ме гледа. Чувствах, че жената ме моли да й помогна. Сякаш ми казваше, че има нужда от мен.

И още нещо. Отне ми известно време да разбера какво точно изпитвам, но накрая разбрах — тя се страхуваше от нещо или някого.

О, Боже, само това не. Не ме изправяй пред човек, който се нуждае от помощ и в същото време се страхува. На подобна комбинация не мога да устоя. Защото колкото и да се старя да си придавам вид на силна и рязка, не съм в състояние да се сдържа пред вида на някой онеправдан. Колко нови, подплашени авторки бях взимала под крилото си и подритвах по задника, докато не се решат да поискат от издателя си по-голям хонорар или по-шумна реклама! (Веднъж Дариа ми се ядоса не на шега, защото направих същото и с нейна авторка. Затова сега превъзпитавам само авторки на други издателства — за голяма радост на симпатичния ми мил издател Уилям Уорън.)

Както и да е; усещах, че тази жена се нуждае от мен и се оставих да се понеса към нея. В края на краищата щеше да е страхотно за романите ми да видя отблизо какво се върти в главата на истинска представителка от времето на Едуард VII.

Насочих се към нея: тя ме придърпваше, а гласът на Мили отслабваше.

И тогава се случи!

Доколкото мога да го опиша, съзнанието ми се сля с нейното и през първите няколко секунди беше божествено. Докато прониквах в мислите на жената и срещах правила и още правила на поведение, които витаеха там, се чудех дали Нора изпитва същото. Имаше правила за обличането и правила за поведението, имена на хора и тяхното място в обществото и още много информация, напълно излишна за днешно време. Всичко в съзнанието на тази жена бе изключително порядъчно и това ме накара да се усмихна доста самодоволно.

Но после усетих страха. Жената се страхуваше от нещо, а аз нямах понятие какво е то.

Възнамерявах да я напусна. Честно. Ала колкото и трудно да е да си го представи човек, в един миг продължавах да съм аз, попаднала в главата на друга жена, а в следващия тя се оттегли. Продължаваше да е там, усещах я, но сега аз излязох на преден план. Сякаш капитанът на кораба се бе отдръпнал и поверил управлението на помощника си.

„Не!“ — успях да изрека чрез устата на жената, след което затворих „очите й“ и се постарах да се измъкна. Виках с мисълта си Мили, но тя не отговаряше. Нямах никаква представа как мога да се измъкна, както и не разбирах как съм попаднала там.

Със сигурност знаех единствено, че съм го загазила.

 

Отворих очи. Стоях пред огледало, облечена в рокля с цвят на праскова и украсена с финтифлюшки.

Мигом проумях от какво е починала лейди дьо Грей. Изпитвах такава болка в диафрагмата, че не можех да дишам. Причерня ми пред очите, притиснах ръце към стомаха си и усетих, че коленете ми се подгъват.

— Милейди! — чух някой да извиква точно преди да припадна.

Сложиха под носа ми шишенце с нещо парливо — вероятно амонячна сол — и се съвзех. Сега, помислих си, ако съм истинска героиня, ще скоча и ще изнеса лекция за предимствата на съвременната медицина. В следващия миг обаче си дадох сметка, че не съм наясно какво точно ще направи лекар, завършил „Харвард“ през 1994 година, за да свести дама, припаднала от прекалено стегнат корсет.

Е, добре. Съвзех се, но заради пристегнатия си кръст и талията, на която би ми завидяла и мравка, се отказах от правото на възражение. Всъщност бе твърде приятно наоколо да се суетят двете жени и благият сивокос мъж. Когато човек живее сам като мен, колчем се разболея, получавам нежни грижи единствено от момчето за доставки по домовете, което ми донася плик с портокали и книжни салфетки. На този фон сегашното внимание бе доста приятно.

— Ето — започна мъжът с типичната мъжка интонация. Има неща, които не се променят и след век. — Мисля, че вече си по-добре. Вие, дамите, наистина прекалявате понякога с пристягането. — И се обърна към прислужничката. — Следващия път не я стягай толкова, за да може да диша.

Прислужничката измърмори едно: „Да, сър“, но виждах, че го прави единствено за да го успокои. Като си помисля само, мъжете си въобразяват, че е имало времена, когато жените наистина са им се подчинявали.

— Добре ли си? — понита младата девойка от другата ми страна. Тя се надвеси над мен и хвана ръката ми със загрижен поглед, сякаш се страхуваше, че ще умра.

— Малко дезориентирана — успях да продумам и се опитах да се надигна от тапицирания с брокат диван.

— Всичко е наред — констатира докторът, докато потупваше ръката ми, сякаш бях четиригодишна. — Причината за този припадък може да е и друга — завърши той с многозначителни пламъчета в очите.

Знаех, че няма предвид пътуване във времето, затова му се усмихнах — както се надявах — подобаващо за една дама. Последното нещо, което исках да узная за епохата на Едуард VII, бе как се е извършвал гинекологичен преглед.

Усмивката ми вероятно го задоволи, защото той се надигна, започна да рови из украсената с монограм лекарска чанта, а преди да излезе от стаята ми даде задължителните съвети за отдих и диета. Също като моя лекар в Ню Йорк, помислих си аз, с тази разлика, че и Ню Йорк трябва да го посетя в кабинета му и ще ми вземе повече пари.

През цялото време прислужничката симулираше заетост: прибираше дрехи в гардероба, подреждаше сребърните четки за коса върху тоалетката, а всъщност съвсем очевидно умираше от любопитство да разбере защо съм припаднала. Това ми подсказа, че лейди дьо Грей не припада често. Което пък за мен означаваше, че е била достатъчно жилава да се научи как да диша, заклещена в желязното менгеме.

Повторно се опитах да седна, но не беше лесно — нещото под роклята ме опасваше от под гърдите до бедрата и бе еластично почти колкото водолазните костюми от романите на Жюл Верн.

— Остави ни — нареди с нужната тежест момичето на прислужничката.

Тутакси се оказахме сами в стаята с девойката, която ме гледаше изпитателно. Е, Хейдън, а сега?

— Какво е станало? — попита тя. — Променила си се.

— Нима? — възкликнах аз и пак се отпуснах на дивана, притваряйки очи така, че да не може да види погледа ми. Имах нужда известно време да бъда сама, за да успея да се ориентирам. Опитвах се крадешком да огледам пищната стая. Лъснати до блясък сребърни предмети бяха подредени на най-различни места. Висока витрина в единия ъгъл бе отрупана с изработени от Фаберже украшения. Сред тях зърнах зелената нефритена маймунка, описана в книгата.

Потреперих при спомена за спалнята ми в Ню Йорк: потънала в прах тоалетка, постоянно свличащи се от полицата списания за дома, в ъгъла кашон, натъпкан с дрехи, които от месеци възнамерявах да изпратя на сестра си.

— Катрин? — обади се девойката. — Добре ли си?

Обърнах се и я дарих с нещо, което се надявах да прилича на изнурена усмивка. По-добре бе да приключа с това още сега. В момента, когато проговоря, тя щеше да разбере, че съм самозванка.

— Не се чувствам добре — фактически се чух за първи път. Говорех с английско произношение.

Мога да ви уверя, че бях във възторг: та аз звучах като лейди Даяна.

Тя приседна в края на дивана и ме погледна строго.

— Ако скалъпваш някоя от твоите истории, този път няма да ти помогна. Брат ми е доста сърдит.

Преди да се усетя, изтърсих:

— Кой е брат ти?

И още докато задавах въпроса, знаех отговора. Това девойче беше снаха ми, бе на шестнадесет години и отчаяно, неистово мечтаеше да се омъжи.

— Знам, че ти го мразиш — лицето й се сви в гримаса, — но аз — не. Ако му дадеш възможност, той…

— Възможност! — чух отново гласа си. — Брат ти не заслужава повече възможности. Направих всичко, за да потръгне брака ни, но какво повече да сторя, след като той отказва да… Отказва да…

Какво отказваше? Докато се опитвах да разчета мислите в главата си, болка прониза слепоочията ми. Но нали не беше моята глава; тя принадлежеше на друга. Кой освен мен можеше да го разбере?

— Катрин — подхвана припряно девойката, — какво става с теб?

Бих дала всичко, за да мога да поема дълбоко въздух, ала „разхлабения“ ми корсет продължаваше да ограничава талията ми до петдесет сантиметра.

— Не си спомням.

— Кое не си спомняш?

— Не си спомням кое не си спомням — обявих аз с усмивка.

— Още една от твоите гатанки! О, Катрин, не можеш ли да си сериозна поне веднъж?

Намръщих се. Не бях очаквала, че ще се върна сто години назад, за да се сблъскам със същите упреци за характера ми, които бях слушала цял живот.

Тя се надигна и започна да крачи из стаята.

— Дори не подозираш колко е сериозно. Този път Тавей наистина ти е сърдит. — Обърна се да ме погледне. — Възнамерява да се разведе с теб!

При тези думи разбрах, че сгушилата се в мен жена знае, че съпругът й възнамерява да се разведе. От това ли се страхуваше? Или от скандала? Хайде де, не беше ли тя — аз — от по-жилав материал?

— Защо? — попитах аз.

Девойката закри лице с ръце и се разплака.

Макар и трудно — беше ми почти невъзможно да движа средната част на тялото си, — станах и отидох до това дете.

— Елън — започнах аз нежно, незнайно как сещайки се за името й, — всичко вече се промени. Няма да има никакъв развод. Брат ти… Тавей и аз ще се сдобрим и всичко ще е наред.

Опитвах се да не съм прекалено самодоволна, докато се усмихвах. Закриляна и пазена цял живот, Елън нямаше откъде да знае, че не разговаря с невинна дама от епохата на Едуард VII, а с тридесет и девет годишна жена, видяла нещичко от живота. А освен това знаех много повече от лейди дьо Грей. Знаех, че този мъж, моят съпруг, е сродната ми душа, единственият идеален за мен в целия свят. Лейди дьо Грей никога не бе го подозирала.

Елън се отдръпна.

— Не и сега. Този път ти отиде прекалено далеч. Тавей научи за… за него.

При тази новина очите ми се разшириха. С всички сили призовавах лейди дьо Грей, която се укриваше в мен, да сподели какво е сторила, но тя не ми подсказа нищо.

— Всичко ще е наред — опитах се отново да уверя снаха си.

— Трябва да бъде наред. Трябва! Ти обеща.

Интуитивно усетих, че съм се заклела да намеря съпруг за Елън.

— Ще изпълня обещанието си.

Господ знаеше как ще го сторя, помислих си аз. Да й купя? Дали три яйца-украшения, изработени от Фаберже, са равни на един съпруг?

— Знаеш колко Тавей мрази женитбите. Твърди, че ще ми е по-добре неомъжена. Но аз трябва, трябва, трябва да се омъжа!!!

При тези думи хванах ръката й.

— Да не би да си… трудна? — попитах я внимателно. Тя бе поразена.

— Питаш ме дали съм бременна? Нали знаеш, че не съм омъжена, как може да съм бременна?

Не се изсмях. Не можех да си позволя да се изсмея на невинността на Елън. Като хлапе смятах, че се сдобиваш с бебе, като ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Припомняйки си детството, разбирам, че не е лишено от логика. Винаги в неделя след църква мама обявяваше: „Джордж, ако всяка неделна сутрин голямото момиче на Бейл не престане да ходи в дрогерията на Лойд вместо на църква, ще го загази.“ А после избухна страхотният скандал, когато се разбра, че най-голямата дъщеря на Бейл ще си има бебе, без да има съпруг. Не ми трябваше дълго да съобразя, че „да загазиш“ означава да имаш бебе, без да имаш съпруг. А това ставаше, ако ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Лошото за мен се случи когато една неделна утрин след църква мама се спря пред дрогерията и ме накара да й купя някакви лекарства. Парализирах се от ужас.

Но страхът от мама в крайна сметка се оказа по-силен от угрозата какво ще ми се случи в дрогерията на Лойд в неделна утрин.

Ето защо не можех да се надсмея над тревогите на Елън, но тя долови, че нещо не е наред или най-малкото не е както обикновено при мен. Сграбчи ръката ми с необикновена за възрастта си сила. Бях пропуснала, че по времето на Едуард VII момичетата от висшето общество прекарваха голяма част от живота си в езда, така че може би силата й не бе толкова необяснима. Тя се взря в очите ми.

— Ако ме предадеш, ще… ще… Не знам какво ще направя с теб, но не бива да престъпваш обещанието си.

Може би беше онази, другата моя същност, по-страхливата, но при тези нейни думи ме побиха леки тръпки. Припомних си, че лейди дьо Грей бе „изчезнала“ от лицето на земята и тялото й така и не бе намерено. Някой е бил недоброжелателен към нея. Да не би снаха й, според която обещание не биваше да се престъпва?

Единствената мисъл в главата ми бе, че искам да видя Джами. Имах потребност да му кажа, че го обичам, да го уверя, че не го мразя и че си принадлежим. Исках да го предупредя; исках да…

— Къде е съпругът ми? — попитах Елън. — И имаме ли гости в момента?

Мяркаха ми се образите на Джени Чърчил и на херцогинята на Девъншир. А може би дори на краля?

От резкия начин, но който Елън си пое дъх, разбрах че нямаме гости. Тя изглеждаше шокирана. Все така се случва, помислих си аз. Постоянно шокирам хората.

— Никой не идва тук след онази случка.

Исках да попитам какво се е случило, но погледът в очите й ми подсказа, че не бива. Или може би Катрин ме възпираше да попитам? Колко много неща не знаех за Елън. Защото трябва аз да й осигуря съпруг? Не беше ли задължение на брат й? А от друга страна — според прочетеното, — лейди дьо Грей можеше да избере най-добрия за леглото съпруг, защото бе лягала с мнозина.

Докоснах с ръка челото си и се постарах да изиграя добре сценката готвя-се-да-умирам.

— Съжалявам, Елън, но напоследък ми се губят доста неща. А и знаеш колко сърдит ми беше Тавей. Ако ми кажеш къде е, ще отида и ще поговорим за съпруга ти.

Елън ме погледна с присвити очи.

— Там, където е винаги по това време на деня. Знаеш къде да го намериш.

— Да, да. Разбира се. Ще отида да го потърся.

С доста усилия успях да се надигна от дивана и се отправих към вратата, но ужасът в гласа на Елън ме спря.

— Не възнамеряваш да излезеш облечена така, нали?

— Боже, къде ми е акълът — подхвърлих колкото се може по-небрежно. — Къде са ми джинсите и пуловера?

Елън не се засмя; тя май не се смееше много.

— Ще извикам прислужницата ти — обяви тя и напусна стаята.

Бях й благодарна, тъй като и хабер си нямах как се казва момичето.

Прислужничката влезе и без да ми зададе никакъв въпрос какво възнамерявам да облека, започна да ме разсъблича и облича, без да си разменим думичка. Бих могла да свикна с подобно поведение, мислех си аз, докато протягах ръце и я оставих да ми навлече великолепна бледозелена муселинена рокля.

Освободена от задачата за дрехите, разполагах с време да се съсредоточа върху целта си. Нямах понятие колко ще се задържа тук. В края на краищата всъщност не бях тук; само временно обитавах тялото на друга жена. Всеки миг можех да бъда призована обратно от хипнотизатора на Мили. Трябваше да установя контакт със сродната си душа, да залича продължилата векове омраза, да се върна вкъщи и да открия истинския Джами.

Ако не успея, ще прекарам този живот сама, както и следващия, и ще се срещна с Джами едва в третия.

Вече облечена подходящо, тръгнах да търся тоалетна, като се молех да не съм попаднала в къща с емайлирани гърнета под леглата. Озовах се в хубаво помещение — в тоалетната имаше дори течаща вода. После доста продължително оправях дрехите си, а не беше никак лесно, като се има предвид колко ката бяха.

Най-после се нагласих и тръгнах. Единствената ми мисъл беше за ядене. Доколкото бях отсядала в провинциални английски хотели, знаех че сервирането е в строго определени часове и пропуснеш ли някое, просто нямаш късмет и се налага да чакаш следващото.

Около час изследвах къщата. Беше огромна, а помещенията пълни с изящни предмети. По стените висяха картини от Реноар, Рубенс, Гейнсбъро и твърде много от Джон Сингър Сарджънт. Килимите така добре подхождаха по размер на всяка стая, че без съмнение са били поръчвани в Индия. Всяка мебел бе произведение на изкуството.

Особено много ми хареса, че от къщата лъха живот; личеше, че е обитавана, а не като музей. В рамката на портрет от петнадесети век бяха втъкнати покани. Нови, тапицирани с копринен брокат мебели, стояха в съседство със стол, който се готвеше да се разпадне. Ботуши, палта и бастуни бяха разхвърляни небрежно, но стояха така артистично, че някой съвременен дизайнер трябваше да се труди дни наред, за да придаде подобна непринуденост.

Излязох да разгледам парка. Бях примряла от глад, тъй като не бях яла от часове, а корсетът не позволяваше на кръвта да достигне краката ми. Нищо чудно, че жените от времето на Едуард VII не са участвали в маратони, помислих си аз, когато започнах бавно да обхождам алеите.

Растителността беше божествена; всяко дърво, всеки храст беше подкастрен така, че да изглежда сякаш сам беше израснал такъв. Из къщата зърнах прислужници, но те изчезваха в мига на появяването ми. Тук бе по-различно. Имаше неколцина мъже с колички и огромни градинарски ножици. Носеха плътни панталони и ризи е навити до лактите ръкави, така че се виждаха силните им ръце.

Обожавам мъже, които се занимават с физически труд. Знам, че това издава произхода ми, а сега, когато съм писателка и следователно „интелектуалка“ (като изключим литературните критици, разбира се, които далеч не са на същото мнение), следва да ми харесват мъже в костюм и с вратовръзка. Нищо чудно да страдам от параноя или да е плод на богатото ми въображение, но непрекъснато се чудя дали искам да попадна на самотен остров с най-добрия адвокат на света или със строителен предприемач. Обичам мъжете да са полезни.

Е, добре, обичам и мускули. Не обаче натрупани от бегачите на дълги разстояния или в гимнастически салон. Харесвам мъже със силни ръце; силни, защото през по-голямата част от живота си е въртял инструмент. Гледката на мъж, който с един замах забива двадесетина пирона наведнъж, може да ми подкоси краката. Мъж без риза с торба цимент на рамо, който изкачва стълба, предизвиква така желанието ми, че трябва да приседна.

В къщата прислужниците страняха от мен, сякаш съм заразно болна, ала начинът, по който тези добре сложени мъже в градината ми се усмихваха и оправяха косите си, когато минавах край тях, ми подсказа как лейди дьо Грей може да си е спечелила лошата репутация. Надявах се, че тя — аз — не е имала любовна авантюра с някой градинар. Дариа би се разочаровала от мен. Всеки знае, че героят трябва да има благородническа титла. Ако всички херцози от романите са живели някога, днес щяхме да сме със синя кръв. Само херцозите на Барбара Картланд са достатъчни да населят малка държава.

Не можех да се спра да наблюдавам как тези мъже работят в градината. Никой не бе особено привлекателен, но мнозина бяха доста добре сложени. Докато се разхождах, започна да ми харесва усещането, че талията ми е толкова тънка. А и бюстът на лейди дьо Грей не беше лош. Като цяло тя бе доста мършава и нищо чудно, защото очевидно не се хранеше, но фигурата й явно минаваше за хубава.

Надявах се тези мисли да я извадят от убежището й, за да успея да събера някаква информация за живота й, но тя продължи да се крие и аз усещах страха й.

Паркът беше възхитителен, целият потънал в цвят. Разхождах се по пътечки през тревни площи или осеяни с цветя от двете страни; прекосих поляни, озовавах се до езерца с водни лилии. Имаше скулптури и живи плетове, дървета и разцъфнали храсти. Докато се разхождах, започнах да съчинявам истории, които може да се случат в подобен парк. Благородна, но бедна девойка се омъжва за възрастен мъж, за да спаси честта на разореното си семейство. В един такъв парк среща красавец, но те не могат да си принадлежат…

Спрях, защото срещу мен вървеше най-страхотният мъж, когото съм виждала. Не като онзи с хлътналите бузи, почти идеален американски тип, а мъж, който излъчваше страст. Да го наблюдаваш бе равностойно да седиш в подножието на действащ вулкан: знаеш на какво е способен, но ще го направи ли сега? Вървиш към кратера и се отдалечаваш от безопасността, а сърцето ти лудо бие.

Така ми въздейства този мъж, докато се приближаваше към мен: караше сърцето ми да бие все по-лудо при всяка следваща крачка. Не ме видя или не се заинтересува от мен — просто не вдигна очи от количката, която буташе.

Беше тъмен: тъмни коси, тъмна кожа по рождение, а не придобит загар, тъмни мигли. Силните му челюсти и квадратната брадичка бяха тъмни от наболата брада. Мускулите така се движеха под дрехите, че ми стана горещо.

Както винаги в съзнанието ми изплуваха делови въпроси и си помислих: това е мъжът, когото искам върху корицата на следващата си книга. Не! Това е мъжът, когото искам в следващия си живот.

Пристъпвайки към него, чух вътре в себе си лейди дьо Грей да казва: „Не! Не!“ Може би градинарите не са подходящи за една дама. Но аз идвах от равноправова държава и век.

— Здравейте — поздравих, усмихната приветливо.

Отмина, без да ме погледне. Не се ли предполага, че някогашните градинари трябва да се чувстват особено поласкани, ако ги заговори господарката на имението?

— Здравейте — повторих, но по-високо.

Вътре в мен Катрин бе обезумяла. „Не!“ — крещеше тя и разбрах, че този мъж й вдъхва смъртен страх. Тя беше изчезнала, може би е била убита; да не би това да е кандидат-убиецът?

Доколкото бе възможно, се опитах да потисна покорилата ме страст и обърнах глава назад към парка. В края на краищата и аз имам своята гордост. След като не се интересува от мен, не ме засяга кой…

— Ох! — извиках, усещайки остра болка в краката. Обърнах се и видях гърба на мъжа — буташе пълната количка, която току-що ме бе ударила. Отдалечаваше се по пътечката; мускулите му бяха напрегнати. Носеше мръсна бяла риза, широк кожен колан и плътни вълнени панталони. В гръб приличаше на Лорънс Оливие, когато на тридесет и три изигра Хийтклиф.

Минавайки край мен с количката, той удари крака ми и не само ме заболя, но върху хубавата ми и без съмнение скъпа рокля бе останала черна следа.

Може да е глупаво, но смятам, че ако някой те удари, трябва да се извини. А този мъж продължи невъзмутимо пътя си. Все пак спря на около три метра. Обърнах се към него:

— Не забелязахте ли, че ме ударихте?

Стараех се да съм любезна, но той дори не ме погледна, и хвана отново дръжките на количката.

Наведох се напред и приближих лицето си до неговото, независимо, а сърцето ми биеше лудо. Нямаше право да ми причинява болка само защото беше страхотен. А може би глух? Какъвто и да беше, почувствах, че съм готова да му простя.

— Не забелязахте ли?

Той изобщо не реагира — не ме погледна, не трепна от звука на гласа ми. Застанала така близо съобразих, че не е стопроцентов англичанин. Предположих, че има средиземноморска кръв, тъй като кожата, очите и косата му бяха тъмни. Може би не знаеше английски?

— Не забелязахте ли, че…

И този път не ме погледна. Отказах се и промърморих: „По дяволите!“ Исках да си тръгна. Какво ме засягаше дали знае английски или не? Имах по-важни дела, а не да се захласвам по някакъв градинар.

Но докато се обръщах, той — дори сега ми е трудно да повярвам, че го стори — изтърси съдържанието на количката върху краката ми! В краката ми, върху воланите на елегантната ми рокля.

Стоях и гледах мръсотията върху себе си. Досещате се, разбира се, какво бе съдържанието на количката. Животински изпражнения. Какво друго? Само че не хубави, американски, приготвени за тор изпражнения в спретнати найлонови торбички, купени от магазина. Тези не бяха преработени, за да се отстранят буболечките и миризмата им. Те бяха събрани от оборите и оставени на купчина, за да „узреят“. „Узряваха“ сега около мен.

— Вижте какво направихте — успях да проговоря накрая. — Погледнете роклята ми.

Мъжът стоеше и ме наблюдаваше. Личеше си, че не е глух, а дори и да не знаеше английски, нямаше значение, защото изпражненията са си изпражнения на всеки език. Пламъчета играеха в тъмните му очи и нещо като едва забележима усмивка се появи на устните му.

Беше го направил нарочно! Знаех го със сигурност, така както знаех… Е, по-добре да не се впускам в тази посока, защото напоследък не съм особено сигурна в доста неща. Значи ставаше въпрос за установяване на контакт чрез враждебни действия. Той е някакъв чужденец, току-що слязъл от кораба, и няма представа, че аз съм господарката на имението, следователно трябва да се отнася към мен с уважение. По вида му съдех, че в страната, от която идва, всяка жена извън харема може да бъде малтретирана от представителите на мъжкия пол. Той явно си въобразяваше, че благодарение на външния вид всичко му е позволено.

Продължаваше да стои насреща ми и да мълчи. Реших да изоставя добрия тон. Хич не ми пукаше, че това е Англия от времето на Едуард VII, а аз съм лейди Не-знам-коя-си. Хвърлих бърз поглед наоколо, за да се убедя, че няма кой друг да ме чуе, и започнах словесния си поток. Наговорих му какво мисля за него. Изстрелях думи, които бях чувала във филмите по кабелната телевизия, но никога не бях произнасяла.

От факта, че очите му загубиха блясъка си, се досетих, че знае английски. Също така съм сигурна, че не разбра всички мои думи. Готова съм да се обзаложа, че единствената дума, която до този момент бе чувал от жените, е била „Да.“

Най-после реших, че съм казала достатъчно за поведението и предците му, и завърших с кратък урок по демокрация:

— Сега ти си в Англия и тази страна е почти толкова свободна, колкото и Америка. Не можеш да се отнасяш с жените както ти скимне.

Дори на мен това последното ми прозвуча малко неубедително, но бях безкрайно слаба от глад и умора.

Ако трябва да съм откровена, идеше ми да заплача. Бях гладна, сама, не само в непозната страна, но и в друго време, и исках да съм у дома. Къде беше Джами? Къде беше моят красив Джами, за когото бях писала толкова много и когото обичах от векове? Защо не бе тук да ме спаси? Всички мои книжни герои идват навреме, за да спасят героинята, щом се нуждае от помощта им.

За пълен мой ужас усетих сълзи да напират в очите ми. Миризмата на изпражнения се носеше около мен, а този отвратителен мъж продължаваше да ме наблюдава мълчаливо. Още секунда, и сълзите щяха да бликнат.

— Ще кажа на съпруга си за вас — успях да прошепна, макар да съзнавах, че звучи детинско. Вдигнах брадичката си и се готвех да тръгна.

Бях направила две крачки и половина, когато гласът на мъжа ме спря.

— Мадам, аз съм вашия съпруг!

За втори път през този ден припаднах.