Джуд Деверо
Спомен (40)

Глава четиридесета

— Чу ли? — попита лейди Франсес с вирнат нос и глава, наклонена по начин, който Талис намираше за особено неприятен. Какви ли досадни приказки за Кали щеше да му надрънка този път?

— Бях прекалено зает да си гледам работата, за да чуя каквото и да било — отвърна Талис, докато държеше меча върху воденичния камък. С опита си от фермата бе един от малцината, които можеха да наточат добре острието на меч.

— Преди по-малко от час твоята Каласандра се омъжи за Питър Ерондел.

— Нима? — Талис ни най-малко не се угрижи. Какво ли щяха да измислят тези ревниви кокошки следващия път. Разбира се, че е приятно да се бият за него, но въпреки всичко понякога е твърде досадно.

— И кой е Питър Ерондел?

— Майка ти го доведе тук. Дочух, че се наложило да му наброи доста парици, за да склони да вземе за жена това невзрачно същество. Но малката Кали послушно и без много възражения си изпяла всички сватбени вричания. А сега с нетърпение очаква първата брачна нощ.

Талис бе спрял с остренето, за да погледне лейди Франсес.

— Ти си лъжкиня.

— Моля да ме извините, сър, но казвам самата истина. Срещнала го и се омъжила за него в един ден. Той е добра партия за такава като нея. Тя случи.

Разбира се, нямаше и думичка истина. Талис си представи какъв присмех ще събере от всички в имението Хадли, ако повярва на подобни нелепици. Най-добре да се прави, че вярва, за да си спести накърнената гордост. Ала само при мисълта Кали да се омъжи за друг кръвта му така нахлу в главата, че му причерня.

Внимателно, бавно той отново доближи меча до воденичния камък.

— И къде се е състояла тази хубава сватба? Защо няма гости? Никакво празненство?

Главата на Талис така бучеше, че едва си спомняше днешния следобед — Кали се опита да го накара да повярва, че ще се жени. Но как, но дяволите, е успяла да включи и лейди Франсес в играта? Сега най-вероятно чака Талис да изтича гневен при нея, за да я помоли да се омъжи за него. Номерът не минава. Няма да се хване…

— Къде е тя? — чу с изненада собствения си глас и ужасен забеляза, че държи меча до красивата бяла шия на лейди Франсес.

— Дори и да ме убиеш, това не променя нещата — говореше лейди Франсес със самочувствието на красавица. Имаше ли мъж на света, който ще я нарани?

Талис свали меча и Франсес се усмихна мило.

— В момента е в стаята до лейди Алида и очаква младоженеца.

Талис заряза жената насред двора, а смехът й кънтеше в ушите му, докато с все сили тичаше към къщата. Единствената му мисъл бе, че ще извие врата на Кали. Но същевременно бе доволен от поредното доказателство за любов. Може би Кали бе права и трябва да е по-твърд с лейди Алида; може би Джеймс, Филип и Хю също са прави, когато го предупреждават за лейди Алида; за тази жена, която твърди, че му е майка, но дали е така?

Докато тичаше нагоре но стълбите, прекалено много мисли се въртяха в главата му, за да успее да ги подреди.

Кали бе сама в мрачната стая, осветена от една единствена свещ. Седеше на ръба на леглото и когато влетя, не се обърна да го погледне, но той усети нейното отчаяние. Този път наистина не се шегуваше; не беше номер.

Престъпи към нея, коленичи и взе ръцете й в своите. Сърцето му почти замря. В очите й нямаше нищо. Абсолютно нищо. Сякаш душата й не бе в тялото.

Талис отказваше да се замисли върху току-що чутото. Невъзможно бе това да е причина за нейната скръб.

— Какво е станало? — попита той. — Нещо с Мег ли? Или Уил? Да нямаш новини от къщи?

Изведнъж си даде сметка, че при Мег и Уил наистина се бе чувствал у дома и сега, повече от всичко на света искаше да се върне там.

— Хайде — подкани я той. — Ще се махнем от това място. Ще се върнем вкъщи.

Кали не помръдна. Само измъкна ръката си и го погали по бузата.

Хвана отново ръката й и я целуна по дланта. Може и да не бе в състояние да мисли, но чувстваше онова, което тя изпитва.

— Какво си направила? — прошепна той, макар някъде в себе си да знаеше, но се страхува да чуе думите.

Погледна я и разбра, че е истина. Разбра, че е изпълнила заканата си.

През него премина нещо повече от гняв. Обзето унищожителна омраза. Омраза — обратната страна на любовта. Изправи се, отиде до прозореца и се загледа, без да вижда.

— Омъжила си се за друг? — попита той със стиснати от гняв челюсти, като пълната сила на предателството още не го бе ударила.

Кали кимна мълчаливо, забола поглед в ръцете си.

Хиляди думи нахлуха в главата на Талис; хиляди спомени за двамата като деца, като юноши. Видя я в деня, когато се захлупи по лице в кочината; видя я седнала на ябълковото дърво, а голите й крака се поклащаха. Спомни си как изглеждаше миналата седмица, застанала гола в сламата. Представи си я с децата им. Видя всичко, което направи, за да осигури бъдеще за двамата, за да си намерят място в живота.

— Защо? — успя само да пророни той. Хиляди думи и образи изразени ведно.

— Така ти подарявам света — отвърна тя. — Баща ти може да те направи крал.

В първия миг не схвана смисъла, но постепенно започна да си припомни какво му бе говорила лейди Алида — че Гилбърт Рашър е родственик на кралицата. Много пъти му го повтори, но Талис не я слушаше внимателно. Веднъж го попита иска ли да стане крал и Талис се изсмя.

— Искам само Кали и онова, което е мое — отвърна тогава и никога не бе изричал по-искрени думи.

Сега гледаше Кали и устните му се изкривиха презрително.

— Толкова малко ли ме познаваш, та да помислиш, че искам подобно нещо? Смяташ, че бих посветил живота си на една страна, след като единствено искам… — не можа да завърши. Докато я гледаше осъзна, че това е съпругата на друг. Съпругата!

— Ти не ме искаше — пошепна тя. — Попитах те и ти не ме пожела.

Талис се тресеше от гняв. Разказа й всичко. Клетвите му пред Бога вече нямаха никакво значение. Какво го интересуваше безсмъртието на душата, щом загуби Кали? Разказа й за обещанията, за усилията си да спечели имението Пениман за нея, за да живеят там с Мег я Уил.

— Но ти не ме изчака — завърши той. — Не ми се довери, не ми повярва…

Не можеше да говори; дори не можеше да издържи да остане в една стая с нея. Цял живот бяха живели заедно и сега тя го предаде.

— Вече имаш съпруг — гласът почти му изневери от напиращите сълзи. Не можеше да си представи друг да докосва Кали; самата мисъл му бе непоносима.

— Никога да не обикнеш друг! — изрече той и излезе от стаята.

 

Час по-късно установиха, че Кали я няма. Лейди Алида впрегна всички да я търсят. Щом се разбра, че и Талис е изчезнал, всички решиха, че са избягали заедно.

Само Дороти бе сигурна, че Кали и Талис не са заедно. Стореното от майка й я вбеси. Да раздели Кали и Талис — все едно да разсече къщата; никоя половина не може да се задържи.

При вида на крайно възбудената Пенела Дороти се прекръсти, защото допускаше какво ще чуе.

— Къде е тя? — попита Дороти.

— Аз съм виновна — вайкаше се Пенела почти неразбираемо. — Не трябваше да се намесвам. Бог ме наказа. Аз съм виновна. Не биваше да предупреждавам за пожара.

Дороти разтърси прислужницата.

— Къде е Кали?

— Пожарът, пожарът — повтаряше Пенела. — Не успях да я събудя. Два пъти тя умря там.

Дороти видя почернелите от сажди ръце на Пенела и разбра, че Кали е в старата изгоряла кула. Не искаше да се замисля за втората част от думите на Пенела.

В имението цареше пълен хаос. Джон Хадли, разбрал, че съпругата му е разсърдила любимия му Талис, крещеше по всички.

— Къде е Талис? — Дороти попита Хю, като се опитваше да надвика баща си, Хю я погледна и на Дороти й се прииска да изчезне — очите му бяха пълни с неизмеримо отчаяние.

— Убиха духа на момчето. По-милостиво щеше да бъде, ако бяха прерязали гърлото му с нож.

— Къде е той? — настоя Дороти.

— В конюшнята. Но все едно че го няма. Сякаш не е жив.

Повдигайки поли, Дороти се затича към конюшнята. Наложи се да си проправи път с лакти, за да се добере до Талис. Не я интересуваше, че хората мърморят или я пращат да си гледа работата.

— Ела — подкани тя Талис, подавайки му ръка.

Три жени започнаха да я блъскат, но тя не им остана длъжна. Необходимостта да действа й даваше сила.

— Хайде! — нареди тя на Талис.

Като в транс той се надигна, пое протегната ръка и я последва. Някои се опитаха да тръгнат след тях, но Дороти им нареди да останат; подчиниха й се.

Все още доста надалеч от старата изгоряла кула, Талис вдигна глава, сякаш чу нещо в хладния вечерен въздух. В следващия миг пусна ръката на Дороти и хукна.

Взимайки по две стъпала, Талис се качи на върха на кулата. Толкова неща им се бяха случили тук. Тук двамата бяха спасени от смъртта, тук се бяха смели, когато той хвърли корсета и диадемата в пропастта. Тук бяха щастливи; тук бяха живели.

Кали седеше на парапета с безжизнено отпуснати ръце; чу го, но не се обърна.

— Кали — прошепна той и я притисна в обятията си, като положи глава на гърдите й. — Кали, какво направи?

Тя сложи ръка на главата му, за да усети къдриците му, но в ръката й вече нямаше живот; животът в тялото й чезнеше.

— Давам ти свободата — пророни тя. Той плачеше, а сълзите мокреха гърдите й.

— Никога не съм искал свободата. Искам само теб. Кали, моля те не ме оставяй. Не мога да живея без теб.

— Не — промълви тя. — Можеш да живееш без мен. Ти трябва да живееш заради мен. Ти ще бъдеш крал. Ще бъдеш най-великият крал, живял някога на земята.

— Не — възрази той, поглеждайки я с пълни със сълзи очи. Нямаше нужда да му казва, че е погълнала нещо от отвратителната си градина. С всяка секунда усещаше как животът я напуска. — Нищо не искам да съм без теб. Защо не ми каза? Защо…

Тя сложи пръст на устните му.

— Свърши вече, Талис. Обичах те. Обичах те с цялото си сърце и душа. Не може някой да обича повече, отколкото аз те обичах. Но чувствах, че не мога да те накарам и ти да ме обичаш по същия начин. Някъде не успях…

— Не, не — спря я той. — Обичах те… Обичах те повече от…

Долови, че Кали вече не го чува. Дъхът й бе на път да секне.

Как щеше да живее без Кали? Какъв смисъл щеше да има животът, ако нея я няма? Помисли си за годините напред, когато няма да чува смеха й; години, без тя да му казва, че е прекрасен, че може да стори всичко.

— Аз съм нищо без теб — прошепна той. Усещаше, че животът я напуска. Сякаш някой заби игла във вената му и кръвта му започна да изтича; с наближаването на нейната смърт сякаш свършваше и неговият живот. Половината от него умираше.

Внимателно повдигна почти безжизненото й тяло и се качи на парапета. Не мислеше какво прави. Нямаше нужда да мисли.

Долепи устни до устните на Кали. Тя отвори очи и се вгледа в него. Нямаше нужда да погледне, за да разбере, че са на ръба на каменния парапет високо над земята.

— Не — прошепна тя, но протестът й бе съвсем слаб. С малкото останали й сили тя обви ръце около врата му и го целуна. Той прекрачи във въздуха, а тя не се отдръпна от него. Остана с устни върху неговите, докато се разбиха в пропастта.

 

Джон Хадли пристигна в мига, когото любимият му син се размаза върху камъните. Остана загледан в двете млади тела, така плътно преплетени, че не се разбираше къде свършва едното и къде започва другото. В краката на Кали лежеше мъртвото тяло на маймунката — любимият й подарък от Талис.

Джон отметна назад глава и нададе вик, който можеше да се чуе километри наоколо.

— Не, Господи. Не! — и се строполи върху телата на двамата.

Две невинни души умряха, защото се бяха обичали много.