Джуд Деверо
Спомен (16)

Глава шестнадесета

Само Пенела, прислужницата на Алида, знаеше колко е разстроена господарката й през последните дни. Алида съобрази, че заради сделката на Гилбърт със съпруга й няма да има повече възможност да го дари със син. Съпругът й никога повече нямаше да посети постелята й, да не говорим, че за да зачене последното им дете й бяха нужни месеци. Скоро нямаше да може да ражда повече.

В деня, когато Джон Хадли обяви, че чернокосото момченце е негов син, съпругата му загуби всякаква надежда.

В продължение на деветнадесет години Алида бе таила блянове. Все вярваше, че дари ли съпруга си с онова, за което мечтае, един ден той ще се обърне към нея с любов. Сега разбираше, че това никога няма да се случи. Както с лека ръка даде имението Пениман, така нямаше да се поколебае да й отнеме всичко, независимо колко скъпо й беше.

„Единственото, което имам сега, са моите деца — мислеше тя, застанала до тесния прозорец на древния замък. — Моите деца. Не детето на друг мъж и неговата…“ — не беше сигурна как да опише детето-жена, което бе държало ръката й по време на раждането и бе изрекло странни неща.

Моето дете ще бъде твое;

Твоето дете ще бъде мое.

Ще бъдат един дух в две тела.

Заедно ще живеят; заедно ще умрат.

Това бе изрекла чужденката. Думите се бяха загнездили в съзнанието й.

— Елате да легнете, милейди — подкани я мило Пенела. Сложила ръце върху раменете на господарката си, тя се опитваше да я успокои.

Никога не я бе виждала такава. Изплаши се. Алида от край време бе хубава. Възрастта и многото раждания почти не бяха повлияли на красотата й, но събитията през тази седмица я промениха до неузнаваемост?

Косите на Алида увиснаха около лицето и всеки ден ставаха по-сиви. Минаха два дни от раждането, а Алида отиваше от зле към по-зле. Отказваше да се храни. Лягаше си чак след като часове наред бе кръстосвал стаята; заспиваше неспокойно и в съня си бълнуваше. Пенела бе прогонила всички останали и сама се грижеше за господарката си. Не желаеше никой друг да я вижда такава.

След третата нощ бръщолевенето на Алида придоби някакъв смисъл за Пенела. Първоначално не искаше да повярва, на чутото. Долавяше думи като: „Трябва да умрат заедно.“ Повтаряха се непрекъснато — „Трябва да умрат заедно. Трябва да умрат заедно.“

Пенела сложи плетката настрана и застина. Не й се искаше да мисли, че господарката й е загубила разсъдъка си.

— Огънят ще ги пречисти — говореше Алида. — Огънят ще ги накара да умрат заедно.

Пенела нямаше представа какво става, но се надигна и отиде до прага. Някаква прислужница тъкмо пресичаше преддверието. Тя я дръпна, заповяда й да остане пред вратата на милейди и й даде да разбере, че ако допусне някой да влезе, ще бъде сурово наказана. Всички познаваха нрава на Алида, така че момичето се подчини.

Повдигайки поли, Панела потъна в нощта. Забърза към далечната кула. Именно там Джон бе оставил за по-сигурно „своя“ син заедно с дъщерята, от която въобще не се интересуваше. Пред вратата имаше стражар, но той спеше, така че без особени усилия Пенела успя да се промъкне.

Вътре в стаята единствено лунната светлина й помогна да намери голямото легло — там дойката спеше между двете деца.

— Събуди се — разтърси я внимателно Пенела, за да не събуди стражата.

Почти припадна, когато усети мъжка ръка върху рамото си. Обърна се и съзря нисък, набит, приятен на вид мъж с обветрено лице.

— Кой си? — сепна се тя.

— Уил. Съпругът на Мег. Какво има?

Личеше, че е човек на здравия разум.

— Страх ме е — довери му се тя, но тутакси почувства вина — сякаш предаваше господарката си. Хрумна й, че не трябваше да идва, и се приготви да си тръгне. Уил обаче здраво я хвана за рамото.

— Какво има? Трябва да ми кажеш.

Имаше нещо толкова добродушно в нрава на този човек, нещо събуждащо доверие, че в следващия миг тя вече му разказваше всичко, макар и шепнешком.

— На господарката ми й се насъбра доста. Мисля, че се готви да нарани момчето. Май…

Тя покри лицето си с ръце.

— Как? — настоя Уил.

— Огън — отговори тя. — Непрекъснато говори за огън.

Уил не бе образован, но бе се справял с доста критични положения през живота си. Веднага схвана, че трябва да действа бързо.

— Ще отведа Мег и децата оттук.

— Може и да няма опасност. Все пак господарката ми бълнува. Сигурна съм, че…

— Да, може и така да е — зауспокоява я Уил. — Може да е било само насън. Та тя току-що роди. Понякога родилките приказват странни работи. Сигурно няма нищо страшно. Най-добре е да се върнеш и да се погрижиш за нея.

— Да, прав си — съгласи се Пенела, доволна от спокойната увереност и сила на този мъж.

— Върви. Легни си. Сутринта всичко ще е наред.

Тя си тръгна, а Уил веднага събуди Мег. Знаеше, че всички трябва да изчезнат незабавно. Откакто Мег му разказа за подмяната на децата, той очакваше нещо подобно. Разбира се, че Алида не би се поколебала да убие това момче, което заплашваше собствените й деца.

Мег, добрата, разбрана Мег, не зададе никакви въпроси, когато мъжът й я събуди и кратичко й обясни, че трябва да се промъкне покрай стражата с децата и да напусне земите на замъка колкото може по-бързо. Тя усети, че децата са в опасност и това бе достатъчно.

Уил седна при стражаря и започна да му разказва някаква неприлична история, а Мег притиснала спящите деца, се спусна по старото каменно стълбище. Озовала се навън, метна шала върху главата си и бързо се отправи към селото. Благодари на Бога, че живеят в модерен свят, та подвижният мост вече не се вдигаше вечер. Истината бе, че Джон Хадли продължаваше да живее в стария замък, защото бе прекалено стиснат, за да си построи удобна къща. Дебелите каменни стени не бяха нужни, за да се опази човек.

Уил пресметна, че Мег вече се е измъкнала. Потъна в дълбок размисъл. В случай на пожар, при който бебетата трябваше да изгорят, щеше да се очаква да намерят трупчетата им. Ако не ги открият, щеше да се организира издирване и момчето щеше да е под угроза докато е живо.

Нужно му бе съвсем малко време, за да реши какво ще предприеме. Никак не му хареса мисълта, че извършвайки такова отвратително деяние, вероятно щеше да си затвори вратите за Рая. Но ставаше въпрос за Мег и тези две деца, които тя вече така силно обичаше. Раят за него нямаше значение.

Тичешком напусна замъка и се отправи към църковния двор — само преди дни тук погреба телцата на собствените си деца. След като щеше да има пожар сред развалините, щеше да има и детски трупчета.

Точно преди зазоряване в стария замък избухна пожар. Старите дъбови греди на пода пламнаха като хартия. Стана толкова горещо, че оловният покрив се разтопи и се изля по хората в двора. Опитаха се да потушат пламъците, но толкова бързо стана прекалено горещо, че не можеше да се предприеме нещо.

Сред цялата суматоха Джон Хадли крещеше обезумял:

— Синът ми! Синът ми!

Щеше да се хвърли в пламъците да спасява детето, ако шестима яки мъже не го задържаха. Виждаха, че няма смисъл, защото първа пострада стаята на върха на кулата, където бяха децата.

Чак след два дни пепелта изстина достатъчно, за да се разчистят останките. Откриха телцата на две бебета. От стария замък не остана много и всички, чието препитание зависеше от поддържането му, чакаха с тревога какво ще реши Джон. Слуховете за случилото се след раждането на децата придобиха гигантски размери. Някои бяха убедени, че съпругата на Джон е родила чудовище. Други твърдяха, че момчето се е появило, защото Алида е продала душата си на дявола. Повечето хора бяха съгласни, че е станало най-добре, като децата са загинали в пречистващите пламъци.

Малцина се досещаха за истината, но бяха достатъчно благоразумни да си мълчат.

Всички се страхуваха от едно; какво ще стане, когато Джон излезе от стаята, където се бе затворил.

След седмица той най-после се появи. Бе променен. Косата му, доскоро черна, сега сребрееше. Дълбоки бръчки очертаваха устата му от двете страни, а очите му гледаха с твърд, студен, мъртвешки поглед.

Пристигна, яхнал буен кон — до неотдавна твърдеше, че животното е достойно само за храна на кучетата; от устата на животното капеше кръв — така силно дърпаше Джон юздите.

— Какво се излежавате? — разкрещя се той на хората в двора. Като че ли и гласът му се бе променил. — Има работа да се върши — не спираше той. — Ще строя къща. Хубава къща. Къща, достойна за кралица. Хайде надигайте се и работете!

От този ден нататък не се спомена повече за сина, погълнат от огъня, а Джон Хадли стана друг човек. Преди показваше семпъл вкус и силни страсти — буйна любов и люта омраза. Сега като че ли бе кух. Не мразеше никого, никого не обичаше. Интересуваше се единствено да построи красива каменна къща и да я напълни с изящни предмети. Сякаш бе решил, че след като няма да остави деца, каквито искаше, ще остави къща, за която ще се говори.

Жена му също се промени, но за добро. Джон спря ла я кълне и ругае. Спря да посещава и леглото й, но това вече я радваше. Истината бе, че той започна да гледа на нея като на мъж и когато откри, че разбира от градини, непрекъснато се съветваше с нея.

С годините съпружеството бе заменено с приятелство, а надеждите на Алида малко по малко започнаха да се възраждат. Някои жени биха намразили съпрузите си, че не ги гледат с топлина, но за Алида липсата на омраза в погледа на Джон бе почти равнозначна на обич.

Дори за миг не съжаляваше, че предизвика пожара и уби момчето, а заедно с него и собствената си дъщеря. Смяташе, че те са умрели, за да могат останалите й деца да живеят сега и в бъдеще. Вече не се споменаваше, че ще се дава нещо на Гилбърт Рашър. Той се появи след пожара и настоя, че Джон му е длъжник, независимо че момчето е загинало. Не било по негова вина. Джон се изплю върху договора и му обърна гръб. Гилбърт си замина и повече не обезпокои семейство Хадли; дори не поиска десетгодишното момиче, което му бе обещано за съпруга.

Уил и Мег закупиха ферма на около стотина километра и се настаниха да отглеждат „своите“ две деца. Уил никога не сподели с жена си, че в нощта на бягството е измъкнал от ръцете на дълбоко заспалия Гилбърт Рашър торба с шест изящни златни бокала. Сега съкровището бе скрито на сигурно място под пода на къщата. Липсваше само един рубин, с който той плати фермата. Възнамеряваше да предаде реликвите на децата, когато поотраснат.

Не каза на Мег истината за пожара и за намерените сред развалините телца. Не желаеше тя да живее в страх за скъпоценните си бебета, защото се опасяваше, че няма да им позволи да си покажат носа навън.

Обясни й, че Джон му дал пари да купи фермата и поискал да се изселят от селото, където и двамата бяха израснали, защото имало случаи на чума. Уил каза, че Джон и съпругата му сега строят чудесна нова къща и след много, много години ще поискат Мег да им отведе децата. Дотогава обаче Джон иска той и Мег да ги отгледат в безопасната, здравословна провинция.

Мег беше безгранично щастлива, че са й поверили децата. Беше доволна, че няма да ги отведе в замъка и да ги предаде в нечии други ръце веднага щом ги отбие. Но за всеки случай тя ги кърми, докато станаха по на две годинки.

След като ги отби и никой не дойде да ги вземе, Мег сякаш забрави, че не са нейни.

Но Уил не го забрави никога и нито за миг не си позволяваше да отслаби бдителността, особено ако се появяваха на хоризонта странници.