Сали Кослоу
Оттатък рая (8)

Седма глава
1922

Животът в сиропиталището протичаше според волята на гонга. В шест ставаш от койката си, миеш се с леденостудена вода и навличаш униформа в миши цвят. В шест и половина изгълтваш воднистото си какао. Преглъщаш хляб, намазан с маргарин с подозрително качество. В седем търкаш подовете, тенджерите и тиганите. В осем се молиш. В девет влизаш в клас и така нататък, и така нататък до следобедните молитви, храненето и вечерния звънец, който оповестяваше изгасянето на светлините. Сетне цикълът започваше наново. Понеже нощем напикавах леглото, ме отлъчиха в специално спално помещение и ме биеха всеки път, щом матроната подушеше сламеното ми ложе на сутринта и установеше, че съм се изпуснала. Ако не бяха следобедите всеки Шабат, когато ни оставяха в парка за няколко часа, всичките двеста деца спокойно можехме да минем за затворници, отделени от света с висока ограда и — поне докато не навършехме дванайсет — плешивите си глави. Открих, че стригането на косата не беше просто предпазна мярка срещу въшките. То ни белязваше, в случай че проявяхме chutzpah^[1] да избягаме.

Когато ми позволиха да си пусна коса, тя израсна неравномерно, досущ като стар картоф. Бях кльощава и ме мъчеше сърбеж заради постоянната екзема. Носът ми не преставаше да тече, а ръцете ми бяха зачервени и загрубели от домакинските задължения. Когато важните клечки пристигаха с дългите си черни лимузини на ежегодно посещение, някои сираци получаваха потупване по главата, но щом попечителите зърнеха мен, забързваха крачка. Реакцията им потвърждаваше опасенията ми. Бях отвратителна.

Бях и лукава. Ароматът на пай с месо — деликатес, който ядяха учителите, матроните и директорите, но никога ние — ме привличаше, затова се научих как да крада от кухнята, за да задоволявам неотслабващия си апетит. Щом измъкнех някоя круша от плена на sukkah^[2] обаче, ме хващаха и ме биеха с бастун по голия задник — наказание, което не намирах за изцяло неприятно. През съботите двамата с Морис стояхме пред киното до парка със скръбни изражения на лицата, докато някоя жена не ни дадеше по пени, за да гледаме следобедния филм — двойна прожекция. Каубой препускаше през Големите равнини на Америка, а родители в бляскави къщи kvelled^[3] с децата си дори когато бяха непослушни. Мислех, че виждам картина от рая, за който знаех единствено от поезията, понеже нашата религия не ни разглезваше със съблазните на отвъдния живот. Наградите ни бяха оскъдни, но аз се стремях да ги грабна до една. Състезавах се във всеки спорт и бях отлична ученичка. Спечелих призове за иврит и писане и ме избраха да чета съчинението си „Защо Англия побеждава хуните“ пред цялото сиропиталище.

— За теб е въпрос на живот и смърт, нали, Лили? — попита ме матрона Вайс, след като спечелих шест пенса, задето рецитирах поемата на Киплинг „Бремето на белия човек“, която успях да науча само за два дни.

— Благодаря ви, госпожо — отвърнах угоднически аз. Докъде обаче ме беше докарала упоритостта? Оставах си грозно момиче в сиропиталище.

— Имаш остър ум — допълни тя. — Ако продължиш да работиш прилежно, можеш да станеш… — тя направи пауза — … машинописка. — Думата звънна така, сякаш беше ударила клавиша за удивителната. За момент си представих как, облечена в колосана синя риза и лачени обувки, вървя към безупречно чист офис в някоя от сградите, които зървах по време на пътуването до зъболекаря, при когото ни водеха два пъти в годината. Щях да пиша важни писма, да си правя почивка за чай следобед и да го пия от чаша без пукнатини. В края на деня щях да се отпускам в спретнатата си всекидневна с включена газова печка, сияеща като ухилена гримаса. Никога вече нямаше да треперя от влажния студ. Образът обаче избледня по-бързо и от светкавица.

Когато бях на четиринайсет, ме извикаха в кабинета на матроната. Очаквах най-сетне да ме удостоят с възможността да се явя на тест за стипендия. В края на краищата бях единствената ученичка, на която позволиха да пропусне един клас. Когато Артър Балфур^[4] обяви, че един ден Палестина ще бъде дом за нашия народ, избраха само мен да му напиша благодарствено писмо. Бяха ме назначили за префект и седях на почетната маса в трапезарията.

Матроната обаче рече студено:

— Лили, боя се, че трябва да ти предам скръбни вести.

Поех си рязко дъх.

— Нещо се е случило с Морис?

Миналата седмица едно момче беше починало от менингит.

— О, не — тя махна с възлестата си ръка. — Нищо подобно.

Може би щеше да ми се наложи да почакам, преди да се явя на теста. Способна бях да го направя. Само един глупак можеше да живее години наред в сиропиталище, без да се научи на търпение.

— Майка ти се е разболяла. Помоли да те освободим от опеката ни, за да се грижиш за нея. Знам, че се надяваше на стипендия… — гласът й заглъхна.

Разочарованието се сгърчи в мен и прие формата на самосъжаление, а сетне премина в отвращение и накрая в бяс. Като изключим спорадичните й посещения, мама си остана прегърбена, нервна непозната, която чистеше обществените тоалетни и все още не можеше да говори или пише на английски. Четеше ли изобщо на идиш? Отдавна смятах, че заслужавам да бъда освободена от шестата заповед, но в случая очевидно нямах избор.

— Заминаваш след две седмици.

Седях неподвижна и изгубена. Матрона Вайс се надигна от стола си, приближи се до мен и постави ръка върху моята.

— Запомни, Лили Шийл. Съдбата ти зависи от това как подхождаш към участта си.

Исках да се изсмея на тази банална сентенция, макар години по-късно да осъзнах, че това може би е най-практичният съвет, който някога съм получавала.

* * *

Политиката на сиропиталището изискваше момичетата да бъдат изписвани с функционален гардероб, изработен от самите тях. Впуснах се в трескаво шиене, в което напредвах също толкова бързо, колкото и в крикета — отборът начело с мен премаза момчетата. Завърших две черни рокли с дълги ръкави и сменяеми престилки, вълнена нощница с висока яка, дебели сиви кюлоти и муселинови жилетки. Сутиен, който вече бях напълно способна да запълня, не влизаше в списъка. Също така ми връчиха сако от туид в неопределен цвят и първата ми шапка — тъмносиня, сламена, със синя панделка, ветрееща се отзад.

В деня, в който си тръгнах, останалите момичета, учителите и Морис се наредиха, за да ме изпратят. Матроните се редуваха да ми стискат ръката и повтаряха:

— Gay ga zinta hate.

В превод значеше „Върви си със здраве“. Аз обаче чувах „Махай ни се от главата“.

— Обичам те, Лили — прошепна в ухото ми моят брат, когато се прегърнахме. Понеже беше момче, от него не се изискваше да слугува на майка си.

Напуснах приюта и се качих на първия от четирите автобуса, които щяха да ме върнат в „Степни Грийн“. Вместо да се чувствам свободна, бях уплашена. Няколко часа по-късно стигнах квартирата под наем на Ривке Шийл и натиснах звънеца.

— Kumen in — измърмори нечий глас.

Приземното жилище, където се беше преместила майка ми, едва надхвърляше размерите на килер, а старата печка на въглища беше възможно най-малката, която някога бях виждала. Стана ми ясно, че тук ще ми е дори по-студено, отколкото в сиропиталището. Стаята миришеше на мръсни подмишници и гниещо месо. Свита в твърдо кресло в ъгъла, майка ми беше пепелявосива от ситните къдрици до бледата си кожа.

— Как си, майко? — попитах сподавено на идиш.

— Yeder mentsh hot zikh zayn pekl — промърмори тя. — „Всеки носи своето бреме.“ Не можах да измисля никакъв отговор. Опитах се да потърся в себе си съчувствие, но се сблъсках с крепост от презрение. Бях достатъчно умна да получа стипендия, което можеше да ме отведе до престижна работа и един по-широк свят. Вместо това бях осъдена да се грижа за една непозната, която ме беше призовала обратно от изгнанието ми, защото се нуждаеше от слугиня подръка.

След като покорно предложих да й направя чай, заявих, че съм изтощена, преоблякох се в нощницата си и заспах на неравното кресло. В съня си рецитирах своето победно есе пред цялото сиропиталище, но видението ми не трая дълго. От него ме изтръгна някой, който шепнеше дрезгаво името ми.

— Събуди се, дяволите да те вземат — нареждаше той. — Ставай, мързелива путка такава.

Широкоплещест мъж запуши устата ми с косматата си ръка, щом изпищях:

— Господи! — Бях сигурна, че сърцето ми ще спре.

— Я млъквай — изсъска ми той.

Избутах го от себе си, крещейки Gay avek, и забих гърдите на непознатия с юмруци.

— Махай се! — виех аз, обзета от ужас.

Дъхът на мъжа вонеше на нещо, което скоро щях да свързвам с бира.

— Херцогинята не разпознава собственото си семейство — изръмжа той.

Дебел врат. Провиснал мустак. Дълъг нос с подутина. Тежки очила. Гласът на мъжа извика в съзнанието ми образа на гъсти вежди и четинеста брада. Тате. Къде ли беше защитникът ми сега? Ами сестрите ми, които скоро научих, че до една са се омъжили и изнесли на север?

— Кой точно си ти? — попитах подозрително. Едва помнех, че имам по-големи братя.

Мъжът се приведе към мен и залепи целувка на бузата ми. Отдръпнах се отвратено.

— Аз съм Хайми, а ти си в шибаното ми легло, така че си разкарай проклетия задник. Отивай да спиш при майка.

Заклатушках се полузаспала в тясната стая, в която майка ми стенеше и кашляше. Наместих се в леглото, като внимавах да не я докосвам — не толкова, защото се притеснявах да не събудя инвалид, а защото при мисълта за допира с нея ми се повдигаше. Прозорец, покрит с вестници, пропускаше смразяващ въздух. В мрака дъхът ми приличаше на призрачна мъгла.

Прояденото от молци одеяло, което предлагаше единствения източник на топлина в стаята, беше твърде оскъдно, че да покрие и двете ни. Давеща се в самосъжаление, облякох палтото си и се преместих в края на леглото. Хъркането на Хайми от другата стая беше в унисон с пулсирането в главата ми. Започнах тихичко да рецитирам:

Носете свойто бреме!

И своите синове

във жертва принесете

на чужди богове.^[5]

Призори опитах да си представя, че извършвам епична саможертва. Повтарях си, че мога да го направя, мислейки си за мъчениците, които познавах от ограничения си досег с литературата. Добрите ми намерения оцеляха почти ден. Майка ми очакваше от мен да пазарувам, готвя и чистя. Не възразявах срещу първата задача, понеже ми позволяваше да напускам жилището, макар и околните гета да гъмжаха от паразити, изпражнения и мъже, които подсвиркваха одобрително при вида на подскачащия ми бюст, или ако бяха по-дръзки, се отъркваха в мен. За готвенето обаче не знаех нищичко — посещенията ми в кухнята на сиропиталището се изчерпваха с кражбите. Имах предостатъчно опит в чистенето, но така се бях наежила от обзелата ме неприязън, че умишлено правех грешки. Въпреки слабостта си майка ми постоянно ме хокаше, че съм немарлива. Дразнеше се дори когато бършех прах.

Търпях тирадите й само защото беше твърде слаба да ги гарнира с побои, а и защото гълченето й беше много по-приемливо от най-тежкото ми бреме: да бъда болногледачка. Хайми ми каза, че тя страда от рак на стомаха. Болестта изискваше да почиствам коремна дупка, следствие от операцията, и това беше най-приятната част. От мен се очакваше и да пера наквасените й с изпражнения превръзки. По-скоро бих се продавала на улицата, отколкото да върша тази гнусна работа. След всяко пране многократно повръщах в тоалетната.

Такъв беше животът в „Степни Грийн“. Не само че майка ми врещеше заповеди, ами и Хайми следваше примера й — а неговите бяха по-заплашителни. Нощем, щом се върнеше от работа във фабриката, моят брат ми връчваше празна халба. Трябваше да я напълня с бира от кръчмата, в която вонящите пияндета правеха груби подмятания относно задника и гърдите ми.

— Върви на майната си и сам си я напълни, прасе такова — изкрещях една вечер. Вече fershikkit, Хайми вдигна ръка да ме цапардоса, но щом видя, че не му отстъпвам, се отдръпна.

Долавях постоянна готовност да ми се нахвърли и в крайна сметка го направи. Хората, които ме познават, може и да отсъдят, че си заслужавах атаката. Мразех факта, че майка ми очаква да търкам калдъръма пред вратата ни, където всеки съсед можеше да ме гледа с презрение и насмешка. Докато търках, си представях как трупам похвали в сиропиталището. Не бях някоя мръсна повлекана. Спомените обаче не успяваха да ме разсеят от унижението ми.

Един ден отказах да чистя и майка ми ме зашлеви през лицето. Сякаш dybbuk, излязъл от една от любимите ми народни приказки, пое контрола над ръката ми и й отвърна със същото — умираща жена, стопила се до петдесет килограма. Усетих как скулата й изпращява под ръката ми. Точно в този момент Хайми влезе вкъщи и завари майка ни ридаеща на земята. Побягнах засрамена, а той ме преследваше и крещеше така, че всички да чуят:

— Проклета путка!

Бях смаяна и ужасена от постъпката си, а и нямаше къде да се скрия в жилище с размерите на два конски бокса. Хайми ме замлати с юмруци, докато майка ми го молеше да спре. По пода капеше кръв и почувствах болка в челюстта си, преди да пропадна в мрака.

На следващата сутрин се опитах да се извиня.

— Остави ме на мира — простена мама. — Никаква дъщеря не си. Не те искам. Gal kukken afen yam.

Върви да сереш в океана. Върнах се в сиропиталището.

* * *

Два дни по-късно се возех на влака за Брайтън, където един учител ми беше намерил работа като подчинена на камериерка — възможно най-нисшия ранг — в крайморско имение, собственост на две стари моми. Всеки ден търках пода на мазето и стъпалата на входа, лъсках двайсет месингови крана на мивки, както и обувките на работодателките ми, чистех девет стаи, поднасях три яденета и миех чиниите. Хранех се в кухнята, не ми бяха позволени посетители — макар че нямаше кого да поканя — и бях принудена да влизам и излизам през задния вход.

Всеки четвъртък от два до шест преустановявах работния си ритъм, защото ми разрешаваха да се разхождам по крайбрежната алея. Винаги се спирах да купя и прочета „Вестникът на Пег“. Той съдържаше две версии на една и съща история. Благородник се появяваше на място, където момиче като мен можеше да се блъсне в него и двамата да се влюбят, или след като завършеше префърцуненото си образование, девица от заможно потекло отиваше във Франция, където я представяха в двора на краля и кралицата, и се омъжваше за виконт или граф. Героите можеше да са странни конярчета или лордове, но краят на всяка една история неизменно беше щастлив.

Един ден някакъв млад мъж ме видя да чета и ме попита на колко съм години.

— Осемнайсет — отвърнах аз, като добавих няколко отгоре.

Къде съм живеела? Никога преди не бях изкарвала бляновете си на бял свят, но казах, че домът ми е имението надолу по пътя. Младежът предложи да ме закара дотам с мотоциклета си. Макар да го видях как се смее, докато камериерката ме гълчеше, задето съм позвънила на входната врата, аз не се смутих. Открих, че съчиняването на лъжи е не по-трудно от дишането. Хората им вярваха, стига да ги изричаш убедително.

Безделничех на тази работа почти година, когато получих писмо от Хайми, в което той настояваше да се завърна в „Степни Грийн“. Животът на майка ни наближавал своя край. Напуснах с препоръка от старите моми, която изхвърлих в боклука. Заклех се никога вече да не чистя друга тоалетна, освен моята.

Няколко седмици по-късно бях забучила нос във вестника, когато чух лека въздишка. Надникнах в спалнята почти безразлично. Майка ми, бледа като платно, се беше свлякла на пода и вяло мяташе крайниците си. Мъчех се да я вдигна, когато тя издъхна в ръцете ми.

Никога не бях виждала смъртта — научих, че привлича зяпачи. Жилището бързо загъмжа от съседи, които наглед страдаха за скръбната, обречена Ривке Шийл повече от мен — имах чувството, че съм сред публиката на някаква пиеса, и то на последния ред. Хора, чиито имена така и не си бях направила труда да науча, се погрижиха да отнесат тялото и според еврейския обичай уредиха погребението за следващия ден. Отказах да присъствам на службата, така и не разбрах кой плати за ковчега — Хайми не притежаваше и пукната пара — нито пък къде положиха тленните останки на майка ми.

Чувала бях, че когато хората починат, е по-лесно да ги обичаш, но дори тогава аз мразех майка си и отказвах да допусна мисълта, че тази потънала в бедност жена не е имала никакъв друг избор, освен да ме остави в сиропиталище. Беше ли ме обичала? Никога нямаше да разбера, нито пък да задам този въпрос на глас. Единственото ми наследство се състоеше от малка снимка с прегънати ъгълчета, която открих в шкафчето й — на нея бях на две години. Носех престилка и малки черни ботушки и стисках дървена лъжица.

Мислех единствено за угнетеното дете на снимката, което вече беше истински сирак.