Сали Кослоу
Оттатък рая (21)

Двадесета глава
1936

Превърнах се в жена, решена да шокира. Запознах се с Кларк Гейбъл и написах как той „отметна глава назад и разкри брадичка, под която вече започва да се натрупва тлъстина“.

След като изгледах предварителната прожекция на „Сузи“ на „Метро Голдуин Майер“ с участието на Джийн Харлоу, публикувах следния отзив: „Не разбирам защо компания, събрала под шапката си най-добрите продуценти, най-способните сценаристи и най-опитните кинооператори, прави филм с най-бездарната актьорска игра, най-ужасния монтаж и най-покъртителната режисура“.

На друга прожекция размених любезности с изключително уморена жена с нездрав вид. Не успях да разпозная в нея Джоан Крауфорд и точно това споделих в репортажа си.

Марион Дейвис ме покани на гости в къщата си на плажа. „Защо госпожица Дейвис си е позволила да задръсти фоайето си с такива отвратителни карикатури“, питах аз в публикацията си. Кой да предположи, че това били картини на екранните превъплъщения на госпожица Дейвис?

След вечеря в „Трокадеро“ — най-модерния ресторант в Холивуд, написах: „Дори спорното удоволствие от това да седиш рамо до рамо с Луис Б. Майер не би могло да компенсира високите цени на сравнително посредствените ястия“. Дали си бях направила труда да разбера, че той е собственикът и на най-влиятелния парцал в града „Холивуд Рипортър“? С едно изречение отчуждих студиен титан и призовах „Рипортър“ да тръгне на лов за Шийла Греъм. Луела Парсънс жизнерадостно оповестяваше във всеки вестник, собственост на Хърст: „Възможно е началниците на печатните издания да предприемат мерки, за да забранят достъпа на млада кореспондентка от голям вестникарски синдикат. Момичето напада холивудски прожекции… Няколко търкания със студиата… Говори се, че Хейс ще повика хора, които да свършат мръсната работа“.

Тепърва ми предстоеше да идентифицирам недосегаемите хора в града и да установя какво би обидило студиата — „Метро Голдуин Майер“, „Парамаунт“, „Уорнър Брадърс“, „Туенти Сенчъри Фокс“, „Юнайтед Артистс“ и „Ар Кей О“, които бяха Холивуд. Бомбастичните клюки в нюйоркската ми колонка скандализираха кръвосмесителната корпорация, която представляваше филмовата фабрика на страната. Извадих късмет, че Уил Хейс — холивудският цар на цензурата, не ме хвърли лично на акулите, позовавайки се не на морална упадъчност, а на факта, че премахвах бляскавото лустро на индустрията с такава лекота, все едно беше лак за нокти.

Отне ми три месеца да проумея, че зад кулисите можеш да сипеш каквито пожелаеш омърсяващи хули, граничещи с клевета, но колонката ти трябва да е изтъкана от деликатни, закодирани намеци. Джон Уилър ми го изясни, като ми изпрати следната телеграма: „Ти не си Уолтър Уинчъл^[1]!“. Можех да доловя невидимите ругатни.

Джон уреди приятелят му Робърт Бенчли — една от знаменитите остроумни личности на „Ню Йоркър“, да ме вкара в правия път и господин Бенчли ме покани на обяд в „Браун Дарби“. Изглежда, го забавляваше фактът, че едно префърцунено английско момиче, което припкаше от студио на студио, за да сплетничи, си е спечелило ненавистта на най-големите имена в Холивуд. Когато направих саркастичен коментар, той избухна в неукротим смях, който ме накара да повярвам, че наистина съм „Малката Шийла, Убийцата на великани“, както ме кръсти той.

Открихме, че сме съседи. Бях се настанила в малък апартамент на булевард „Сънсет“. Той живееше от другата страна на улицата и ме покани на вечеря в „Градината на Аллах“ — псевдоартистична колония с изкривен мавритански дизайн, в която приятелката ми Дороти Паркър щеше да се пренесе заедно с новия си съпруг — сценариста Алън Кембъл. Скоро започнах да прекарвам все повече време в компанията на тези трима души, както и с писателите Джон ОʼХара и Марк Конъли.

С тяхна помощ започнах да разшифровам парадоксите на Холивуд, където талантът и посредствеността съжителстваха в тандем. Научих се какво не мога да казвам и какво съм свободна да публикувам — в най-добрия случай преди Луела, новата ми съперница. Също така осъзнах колко идиличен може да бъде градът за едно момиче, което не се е врекло на никой мъж и чийто социален и професионален живот се смесва така неусетно, че беше трудно да различиш къде свършва дългът и къде започва развлечението.

През втората година в Холивуд дописките за колонката ми, съдържащи излъскани до блясък инсинуации, бяха вдъхновени колкото от собствения ми разрастващ се приятелски кръг, толкова и от обиколките ми по студиата. Също така се бях преместила в малка, очарователна вила, боядисана в прасковено розово, и се срещах с много мъже, които на драго сърце придружаваха привлекателна репортерка на парти при Дейвид О. Селзник или Базил Ратбоун. Когато отварях пощата си, неизменно намирах любящи послания от прилежния лорд Донегъл.

През юни 1937 година предприех кратко пътуване до Лондон, за да оформя развода си. Джон се държеше формално, както и аз, но се разделихме като приятели. През последния ми ден в града с Дон обядвахме заедно. Уведомих го, че съм необвързана, чак когато стигнахме до десерта.

Той изпусна вилицата си.

— Скъпа Шийла — изломоти. — Как ти даде сърце да изчакаш четири блюда, без да ми кажеш? Хоризонтът вече е чист.

Очите му искряха от емоция, когато пое ръката ми и притисна меките си устни към нея.

Можех да се науча да обичам този мил мъж.

Две седмици по-късно той се появи в Холивуд, за да отрази погребението на Джордж Гершуин за един английски вестник, заведе ме при бижутер на булевард „Холивуд“ и ми купи пръстен с диамант, голям колкото този от Монти — временен заместител на семейна скъпоценност. Дон падна на едно коляно, сложи пръстена на пръста ми и ме помоли да се омъжа за него, като предложи сватбата да се проведе на Нова година — британските закони повеляваха да изчакаме шест месеца.

Името ми щеше да се появи в „Бъркс“, както и в „Дебретс“. Децата ми щяха да са с благородническо потекло. Представях си се в Бъкингамския дворец като лейди, маркиза, виконтеса и баронеса — четирите коннички на апокалипсиса, събрани в общ патрициански пакет, и по-долу единствено от херцозите и принцовете с кралска кръв. Разбира се, това обществено положение щеше да върви ръка за ръка с купища прашасал протокол, а и Мама трябваше да даде съгласието си. Тъй като ми се струваше толкова малко вероятно, колкото и шансът да пропиша хайку, не виждах причина да не приема предложението на Дон и да се насладя на една безобидна — било то и кратка — приказка. Преструвах се, че няма да се натъкна на заглавия като „Авторка на светска хроника и бивша вариететна танцьорка се омъжва за маркиз“ и отказвах да вярвам, че етиката ми е като на грабител на гробове.

Казах да.

Робърт Бенчи беше първият, който ни поздрави.

— Довечера ще празнуваме — обяви той и ни обсипа с прегръдки. — Четиринайсети юли е Денят на Бастилията. Тъкмо ще отбележим и него.

Важното беше да има повод за гуляй.

Тогава започна истинският ми живот, защото онази вечер зърнах за първи път Ф. Скот Фицджералд, скрит в мъгла от син дим, не съвсем реален, не съвсем млад… когато позволих на сърцето си сляпо да ме води… когато захвърлих парашута и трезвата си преценка.

Същата вечер започнах да се уча да обичам.