Сали Кослоу
Оттатък рая (44)

Четиридесет и трета глава
1939

Холивуд е село. Новините се разпространяват бързо и през следващите няколко седмици, докато лекувам разбитото сърце и охлузената си челюст („Такъв съм простак“), кавалерията от необвързани мъже постепенно запълва графика ми. Първата ми среща е с Виктор Матюр, миниатюрна версия на Джони Вайсмюлер, който е роден да носи набедрени превръзки и ме просветлява какво е да играеш пещерен човек. Лекцията включва разнообразни грухтящи звуци. След Скот имам чувството, че съм прекарала вечерта в компанията на привлекателен примат. От друга страна, режисьорът Гарсън Канин приказва доста, особено за себе си, а Джон ОʼХара иска да говори само за приятеля си Скот. По тази тема аз също съм безмълвна.

Робърт Тейлър ме кани на обяд, „толкова лежерен, че можеш да си сложиш дънки“. Понеже не притежавам никакви джинсови дрехи, обличам тъмносини панталони и очаквам да отидем на кея или в някой парк.

— Дано обичаш да яздиш — казва ми той, когато идва да ме вземе.

— Не съм се качвала на седло от години, но обожавам ездата.

Отправяме се към ранчото на Боб, където часове наред пришпорваме конете по пътеки сред шубраците, които с наближаването на зимата все още притежават ненатрапчива красота, а след ездата хапваме говежди пържоли, които той сам изпича. В ботушите и широкополата си шапка, с токата на колана, проблясващ на стройния му кръст, каубоят Боб е също толкова ослепителен, колкото и Вик — с допълнителните облаги на човешката реч. В сравнение със Скот… не, не мога да ги сравнявам, защото Боб е скромен, успешен, трезвен, не владее дясното кроше, нито пък притежава зареден пистолет или знае тайни от миналото ми, които да разпространява. Лесна победа.

— Барбара Стануик не живееше ли наблизо? — преструвам се на невинна след ездата ни, докато пием силно кафе на селската маса, която Боб сподели, че сам е изработил.

— Имаш предвид Гейшата?

— Внимавай. Харесвам Барбара.

— Аз също.

— Достатъчно, че да се ожените? — подсмихвам се аз.

Когато и той се усмихва, забелязвам трапчинка.

— Отговорът зависи от това дали си носиш бележника. Прибери го и ще ти кажа.

— Много добре. Считай разговора ни за неофициален.

Трапчинката изчезва.

— Ето как стоят нещата. Женени сме от май.

Той вади златна халка от джоба си и я слага на пръста си.

— Отначало господин Майер ме предупреди да не се забърквам с Барбара. Смяташе, че бракът би навредил на имиджа ми. Но когато Луис Б. Майер осъзна, че ще правим каквото, по дяволите, си поискаме, ме завлече до олтара за ухото.

Денят вече не е безгрижен, а Робърт Тейлър не ми изглежда чак толкова изряден и праволинеен.

— Щом си съпруг на Барбара Стануик, какво правим заедно?

— Харесвам те, Шийла, мисля, че и ти изпитваш същото, а и не бих казал, че с Барбара изгаряме от любов. За бога, тя ме нарича „младежо“.

Той заобикаля масата и ме прегръща. Аз го отблъсквам. Да не би на задника ми да е жигосана думата „повлекана“? Ако любовта към женен мъж, чиято съпруга се намира в санаториум на три хиляди километра оттук, е глупава, то трябва да съм напълно побъркана, че да се задявам с филмова звезда, женен за любимката на нацията.

— Следобедът ни заедно приключи — уведомявам Робърт.

Няма кой знае какво да си кажем в колата, но когато Робърт ме изпраща до вратата, аз го целувам по бузата, благодаря му за срещата и добавям:

— Надявам се с Барбара да си изясните какви, по дяволите, ги вършите.

С облекчение се прибирам у дома, но когато влизам вътре, откривам бележка, която е била подпъхната под вратата.

Господин Фицджералд отново дойде на себе си и постъпките му дълбоко го потресоха. Иска да знае дали трябва да напусне Холивуд, за да смекчи, доколкото е по силите му нещастието, което Ви причини.

Искрено Ваша,

Франсис Крол

Почеркът принадлежи на Франсис. Езикът е изцяло на Скот.

Обаждам се в дома на Франсис и я моля, ако е възможно, да бъда оставена на мира. Така и прекарвам следобеда — чета „Гордост и предразсъдъци“ с маска от авокадо на лицето, облечена съм по хавлиен халат, правя си педикюр и слушам Шопен.

Два дни по-късно пристига друга бележка, този път излязла изпод ръката на Скот и пропита със самосъжаление… Как все мислел за доверчивото момиче, което „обичал повече от всичко на света“ и което наскърбил, въпреки че искал да го изпълни само с радост. Обвинява треската, алкохола и успокоителните за поведението си. „Надявам се, че последният ужасен спомен за мен ще избледнее, докато някой ден не си кажеш: «Не може да е бил чак толкова лош».“

Не отговарям. Точно толкова лош беше.

На следващия ден Джон Уилър ми препраща втора телеграма от Скот.

ИЗПРАТИХ ВИ ПРЕДИШНАТА ТЕЛЕГРАМА С ИЗГАРЯЩА ТРЕСКА И ЗНАЧИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО АЛКОХОЛ В КРЪВТА. НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ ШИЙЛА ПОДДЪРЖА ВРЪЗКА СЪС СТУДИАТА. ИМАХМЕ НЯКОИ ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ ЗА КОИТО ДЪЛБОКО СЪЖАЛЯВАМ.

Прочитам телеграмата със същото безразличие, което изпитвам и на другия ден, когато у дома пристигат рози от сорта „Американска красавица“, изпратени от Скот. Обмислям да ги изхвърля, ала после решавам, че цветята не заслужават да бъдат наказвани за чуждата глупост, и ги подреждам във ваза, която поставям в дневната.

На следващия ден се отбива Франсис.

— Спрял е пиенето завинаги — уведомява ме плахо. Франсис ме харесва и аз харесвам Франсис, ала тя дължи лоялност преди всичко на Скот.

— Чувала съм го и преди.

Тя поглежда към розите. Очаквам да докладва на Скот, че съм ги задържала. Ще го възприеме като триумф.

— Освен това завърши втора глава от книгата си и е прекрасна.

И какво от това? Последните пет седмици ми донесоха удоволствие, макар лекотата им да се дължеше на безцелни разговори, дори с драматурга Ъруин Шоу, който изтъкна:

— Удивително е колко сте начетена.

Преди няколко месеца тази реплика щеше да ме поласкае. Сега, когато Едноличният колеж ми помогна да придобия известна увереност, осъзнавам, че разликата между по-красноречивите хора и мен далеч не се дължи на интелектуалния капацитет, както си мислех някога. Имам бърза мисъл. Само е трябвало да се науча да я използвам. Затова съм задължена на Скот и признателността подхранва гнева ми, защото ми напомня какво съм изгубила.

Същата нощ, след вечеря в „Коконът Гроув“ и мамбо в „Сиро“ в обятията на Робърт Бенчли, тъкмо прекрачвам прага и изритвам сандалите си, когато телефонът звъни. Точно полунощ е. Знам, че е Скот още преди да съм отговорила.

През може би единствената нощ от пет седмици насам, в която съумях да не мисля за него на всеки пет минути, той изрича напълно compos mentis^[1]:

— Благодаря ти, че не затвори. Искам само да поговорим, Шайло. От уважение към всичко, което съществуваше между нас.

Броя до десет, преди да отвърна:

— Слушам те. Какво искаш да ми кажеш?

— Би ли се срещнала с мен?

Тишината се издига помежду ни като стъклена стена.

— Съсипах всичко хубаво помежду ни с егоизма и липсата си на самоконтрол. Липсваш ми като изгубен крайник. Бродя из тези стаи, изричайки името ти.

Красиви думи.

— Прояви милосърдие. Само за това те моля. Срещни се с мен веднъж. Позволи ми да ти разкрия какво тая в сърцето си.

— Челюстта ми тъкмо се излекува. Как да знам, че няма отново да ми удариш кроше?

— Дълбоко се срамувам от действията си, Шайло. Никога през живота си не съм посягал на жена. Онази нощ се държах като животно… — Долавям сълзите му. — Аз съм птица с пречупени крила, но те обичам и искам да ти се извиня лице в лице. Твоят мъж те умолява.

Не продумвам.

— Уважаваш ли връзката ни?

— Да.

Никога не съм изживявала по-дълбока близост, никога не съм изпитвала подобно удоволствие в компанията на друг мъж, нито пък съм се чувствала толкова разбирана.

— В такъв случай…