Сали Кослоу
Оттатък рая (39)

Тридесет и осма глава
1939

Нуждая се от известна дистанция. Колонката ми няма да започне да се пише сама. Ако не бъда внимателна, горчивите абсурди в живота на Скот напълно ще ме погълнат и ще допусна всеки важен шанс да ми се изплъзне, особено откакто придобих злощастния навик да отхвърлям милионери и благородници, които биха дали всичко да ме превърнат в техен домашен любимец. Ето защо приемам лелеяната покана от Сесил Б. Демил да пътувам в частния му вагон, който ще направи няколко спирки по пътя към премиерата на последния му филм „Юниън Пасифик“. Седмици наред пренебрегвах поканата, защото се притеснявах, че трябва да бъда на разположение заради благополучието на Скот.

Какво пък толкова.

Таксито ме оставя на гарата, чийто дизайн е безсрамен миш-маш от испанска колониална архитектура, мисионерски стил и ар деко. Подобно на по-голямата част от Лос Анджелис, отстрани сградата изглежда недовършена — поне за лондончанин, свикнал с мрачния и внушителен силует на „Падингтън“.

Настанявам се под сянката на едно лимоново дърво в саксия и дискретно нагласям периферията на новата си синя филцова шапка. Ето го и него, наполовина творец на филми и наполовина — на митове, облечен в кремав костюм, макар лятото още да не е настъпило. Радвам се на този маестро, който се стреми да създава епически ленти, а не обикновени игрални филми. Част от чара се дължи на самия Сесил.

— Шийла, ангел мой — Сесил се привежда да целуне ръката ми с плътните си, жвакащи устни.

— Не мога да опиша колко съм благодарна да бъда включена в тази група. — Може ли човек да не се превъзнася в присъствието на режисьори? — Как е здравето ви?

Развеселила съм неустрашимия господин Демил, като съм съобщила, че след претърпяна операция е режисирал голяма част от „Юниън Пасифик“ на носилка.

— Като на двайсетгодишен — отвръща той. — Пиши за това по вестниците. Сега, ако ме извиниш… — той се отправя към Барбара Стануик, която се приближава към екранния си любим Джоел Маккреа.

Пътуващото имение на Сесил Демил се оказва салон с удобни столове с пищна тапицерия, меко осветление, махагонови маси и бюра, вагон-ресторант с кристал „Бакара“ и баварски порцелан, в който ни сервират ястия, приготвени от френски майстор готвач, и два спални вагона, чиито колосани чаршафи носят монограма СБДМ. С Джона си намираме места един до друг на задоволително разстояние от Хеда и Луела и докато се носим на изток, равномерното тракане на колелата се превръща в опиат, който ме потапя в блажен транс. Няма да мислиш за Скот. Няма да мислиш за Скот. Пейзажът добива провинциални краски, аз се протягам, а напрежението ме напуска с всеки изминат километър.

Първото ми интервю е със Сесил, който изтъква как филмът му превъзхождал нискобюджетните уестърни. Когато приключваме, ме предават като щафета на младия актьор Робърт Престън.

— Изглеждате ми познат — усмихвам се аз в опит да го предразположа. — Ще ми разкажете ли накратко за кариерата си?

Той споменава няколко скромни филмови участия и допълва:

— Изиграх главната роля в студентска продукция в Пасадена, озаглавена „Диамантът, голям колкото «Риц»“.

Тази дребна подробност няма да попадне в колонката ми. Същата вечер, след задължителните преструвки с холивудски мъже, които отвръщат на флирта ми и ми напомнят, че уменията ми в тази сфера не са залинели, оставям пухтенето на влака да ме унесе в най-сладкия ми сън от седмици.

Чак на третия ден ми се удава възможност да интервюирам истинските звезди.

— Какво беше усещането да плувате с голата Долорес дел Рио в „Райски птици“? — питам Джоел Маккреа, каскадьора, който буквално за една нощ се превърна във водещ актьор. — Вие също ли бяхте гол?

В отговор на въпроса си получавам само любезна усмивка. Джоел е същинско проклятие за един автор на клюкарска колонка — съпруг, който е изключително доволен от брака си.

Най-накрая се срещам с Барбара Стануик. Последна съм на опашката, но какво ли бих могла да очаквам? Доколкото знам, нито Луела, нито Хеда са позволили да ги разсейват въоръжени пияници.

Винаги съм смятала, че истинският талант на Барбара е да убеждава хората колко е ослепителна. Когато я питам дали има роднини на запад, където снимат филма, научавам, че не е така — тя е от Бруклин. Приблизително на една и съща възраст сме, като и двете сме били заточени в сиропиталища, защото родителите ни са починали или изчезнали. Обучението ни е приключило на една и съща възраст — четиринайсет години, когато Руби — Барбара — също си е измислила по-бляскаво име и е започнала работа в универсален магазин. Барбара Стануик е тайното ми алтер его.

— Знаех, че след като навърша четиринайсет, ще трябва сама да си изкарвам прехраната, и бях готова да го правя — казва тя. Още нещо общо помежду ни. Когато Руби станала на шестнайсет, вече ходела по прослушвания за театрални мюзикъли, както постъпих и аз. Оттам нататък станала момиче на Зигфелд и скоро триумфирала и в Холивуд. Иска ми се да се сприятеля с Барбара и тайно ликувам, че и двете сме се издигнали над скромния си произход, но докато актрисата споделя своята история с гордост, аз крия моята в срам. И все пак си напомням, че на нея не й се е налагало да се бори с английската класова система или с традицията евреите да бъдат отлъчвани.

— Винаги съм изпитвала леко съжаление към разглезените хора, а те, разбира се, „много“ са съжалявали мен — допълва тя. Възхищавам се на факта, че Барбара може да го признае, при това с намигване. Дали хората биха казвали същото и за мен, ако знаеха истината за произхода ми?

Преминаваме към по-близки до читателите теми, но далеч по-безинтересни за мен самата.

— С Робърт Тейлър заедно ли живеете?

Срещали се. Не се срещали, убеждаваше ме Робърт последния път, когато вечеряхме заедно. Ту живеели заедно, нарушавайки неписаното правило на филмовото царство, ту се разделяли. Дали любовта им е истинска, или само за пред камерите?

— Ако ме питате дали искам да се омъжа — което не правя — все още не съм готова да предприема подобна стъпка.

Приветствам ловкото измъкване на Барбара, но продължавам да я притискам.

— Знам, че вие, влюбени гълъбчета, често се виждате.

— Робърт винаги ще ми бъде близък приятел — долавям стомана в чуруликането й. — Може да ми има доверие, че ще го напътствам — знаете ли, че е типично момче от Небраска?

Знам.

— И двамата обичаме да яздим, да се разхождаме в планината, да ловим риба, такива неща.

— Значи сте му нещо като по-голяма сестра?

Барбара е с пет години по-възрастна от Робърт.

Тя се изкашля, прочиства гърло и от седалката зад нас се материализира лакей:

— Шийла, времето ти свърши.

Убедена съм, че Барбара е достатъчно изкусна да спечели Робърт, ако наистина го желае. Не бих могла да кажа същото за собствения си романс, ако изобщо е редно да говоря за него в сегашно време.

Няколко часа по-късно навлизаме в Омаха за конга от паради, банкети, радиопредавания и — едва ли не между другото — прожекция на филма. На следващия ден летя за Калифорния. Петдневният спектакъл ми помогна да забравя за Скот. Но не съвсем.

У дома се натъквам на купчина сметки, писмо от Джони, описващо в детайли поредната му схема за бързо забогатяване, и списание „Ескуайър“, за което вече съм абонирана. Избутвам пощата настрана и един плик пада на дървения под. Марката е от Енсино. Разкъсвам го, очаквайки извинения или дори любовно писмо, а защо не и поема. Нали съм „невярната любима“ на Скот?

Намирам чек за две хиляди долара.

„За отделеното време“, гласи размазаното мастило по бележката, сякаш уреждаме сметката за предоставените сексуални услуги.

Отново ме обхваща ярост, която не се отдръпва. Осъзнавам, че Скот очаква да избухна от възмущение и да разкъсам чека. Но око за око. Ще го осребря. Нищо че може да е без покритие.

През следващите няколко дни изгарям от желание за мъст, докато претупвам колонката си, чистя гардеробите и изкоренявам плевели — и лимоновата върбина, дявол го взел. Точно седмица по-късно ме изненадва обаждане на съпругата на Франк Кейс, който е собственик на хотел „Алгонкин“ в Манхатън, както и на вилата в Малибу, където Скот живее под наем. Можела ли съм да помогна на бедния господин Фицджералд? Озовал се в болницата — отново — вследствие на някаква тупурдия и останал там, докато не укрепнал достатъчно да пътува до Лос Анджелис. Очевидно се бил върнал вчера „в стряскащо състояние“.

Не осъзнавах, че той е напуснал града още преди мен.

— Има нужда от подкрепа — моли ме жената.

— Защо са го приели в болница? — питам аз.

— Зелда твърди…

Зелда. Чувам само „туберкулоза“, обичайното оправдание, с което Скот замазва очите на всички.

— … но не може да се вярва на нито дума, излязла от устата на това момиче — дърдори госпожа Кейс. — Изгубена душа е тя. Не беше в състояние да пътува. Сестра й я върна право в Ашвил.

До този момент не съм изпитвала нищо друго, освен състрадание към тази съсипана жена, но сега, независимо дали е болна, или не, трепвам от отвращение. Дали Зелда е отприщила последната криза на Скот? Да горят в ада дано, и тя, и съпругът й.

— Кой ви даде номера ми? — Дали е бил Скот?

— Дороти.

Благодаря на госпожа Кейс и затварям. Нищо не дължа на Скот. За пореден път обаче си припомням как предадох собствената си майка. Ами ако е тежко болен? Татко учеше всички ни колко е важна rachmones. Милостта. Къде е моята? Може да се преструвам, че вече не съм еврейка, но никога не съм спирала да вярвам в основните постулати на религията ми, а един от тях е изворът на човешката добрина. Обаждам се на Скот в Енсино и го считам за mitzvah.

— Господин Фицджералд спи — уведомява ме Ърлийн. — Не може да разговаря.

Тревожа се, че Скот е твърде болен, за да отиде до телефона, и на следващия ден звъня отново.

— Господин Фицджералд работи.

Не притеснявайте този велик мъж.

Вече съм раздразнена, особено предвид факта, че на следващия ден ми каза как Скот бил заминал.

— Пак ли е напуснал града? — Без да се сбогува. — Да не би господин Фицджералд да ме отбягва?

— Съжалявам, госпожо, но той не желае да разговаря с вас.

— Благодаря ти, Ърлийн. Повече няма да те безпокоя — казвам аз и долавям как един приглушен глас я моли да му даде телефона.

— Знам колко се ядосваш, когато не ти отговарят на обажданията. — Скот, трезвен като светец. — Не желая да ти причинявам подобно неудобство.

Чак сега осъзнавам колко много съм се бояла, че никога повече няма да чуя изисканата реч на истинския Скот — не на пропадналия алкохолик — и колко се надявам тази маслинова клонка да прерасне в примирие. Отвръщам:

— Съжалявам, че ти ударих шамар и че изрекох всички онези ужасни неща. — Които се надявам да не са верни. — Знаеш, че не ги мисля.

Или не искам да ги мисля.

Бих могла да изрецитирам Клетвата за вярност към американския флаг, докато го чакам да ми отговори.

— Предполагам, че и двамата имаме вина — склонява той с треперещ глас.

Скот беше чудакът с пистолета, негодникът, чието пиянство почти го бе лишило от възможности за здраве и благополучие, и онзи, чиито настроения ме изтощават. Аз съм момичето, чийто баща го е учил на състрадание, както и оптимистката, убедена, че пълнокръвният Скот може да прогони грубия самозванец, който го държи в плен. Вярвам в щастливия край. Виждам ни заедно. Завинаги. Лебеди. Със Зелда или без Зелда. Казвам си, че да бъдеш великодушен не е същото като да бъдеш жертва.

— Надявам се, че ще ме посетиш — отстъпва лебедовият принц.

По-късно същия ден се присъединявам към него в двора на „Бели Ейкърс“. Блед е като стара гравюра върху слонова кост, лошо избръснат и отслабнал. Косата му се нуждае от подстригване. Отмятам я от челото му, полагам ръка на тила му и се взирам в любимите си очи. В сумрака те са сини като ралицата, катереща се по близката решетка.

Той седи в люлеещ се стол и смуче кока-кола от сламка на червени и бели райета.

— Съжалявам, Шайло. За всичко.

Аз също.

— Не трябваше да отправям онези обиди и…

Той посяга към ръката ми и я притиска до устните си.

— Нека не говорим повече за това.

Дяволита усмивка се прокрадва по изящното му лице.

— Знаеш ли, че пистолетът беше зареден?

— Защо, за бога, ти бе притрябвал?

— О, можеш да предположиш. Лъвове, тигри и мечки.

— Кажи ми истината или си тръгвам.

Не очаквам да ме погледне в очите, но той го прави.

— След Дартмут и Ню Йорк имах лош ден. По-точно поредица от лоши дни. Мислех, че отново ще рухна. Исках да ми е подръка, просто за всеки случай.

Твърде потресена съм, че да отговоря.

— Тогава се сетих за стихотворение на Дороти: „Бръсначите режат те, реките давят те, киселината яде те, а лекарствата гърчат те“.

— Огнестрелните оръжия не са законни… — подемам аз. — Така че защо да не поживееш.

— Държах твоя портрет… и този на Скоти също… пред пистолета, за да ми напомнят за тези шест думи, макар че, Шайло, аз съм последният човек на земята, който би отнел собствения си живот. Прекалено голям страхливец съм.

— Мили боже, ти си побъркан.

— И не се гордея с това.

През следващия половин час Скот разказва цяла сага, която започнала в Северна Каролина, откъдето отвлякъл вече обсебената от Библията фанатичка Зелда и двамата стигнали до Хавана, защото „Ърнест я обожавал“. Скот обаче не. Мръсотията. Магаретата с превити гърбове. Слухът за кораба в пристанището, приютяващ немски евреи бежанци, на които правителството отказало да влязат в страната, обричайки ги на бог знае каква участ. Зелда била ужасена и се криела в стаята им, където денонощно се молела, за да избяга от хората, които зяпали опърпаните й рокли от 20-те години. Скот се скитал, нафиркан до козирката. Едва е подел своята повест, а аз си напомням, че любимият ми е творец на истории, така че се надявам поне петдесет процента от тази да са художествена измислица. Особено частта за евреите.

— Една нощ се натъкнах на бой с петли. Когато се опитах да разтърва два вкопчени един в друг петела, ме нападнаха и птиците, и кубинците — ниски, безврати мъже, вонящи ужасяващо на пури и потни подмишници. Преследваха ме надолу по улицата и добре ме подредиха. Насиниха ми окото, целият бях натъртен и не можех да си намеря хотела.

Историята е колкото нелепа, толкова и неприятна.

— О, Скот — отронвам, защото трябва да кажа нещо.

— На следващия ден отлетяхме за Ню Йорк и отседнахме в „Алгонкин“, където се регистрирахме като младоженци…

Ние. Младоженци.

— … ала Зелда започна да стене — Скот имитира банши. Имам чувството, че съм седнала край лагерния огън, докато цепеницата прегаря — не че някога в живота си съм седяла край лагерен огън. В „Алгонкин“ Скот сновял по коридорите и крещял, макар да не става ясно на кого, и какофонията — каква прекрасна дума — предизвикала оплаквания.

Поднасям мислено извиненията си на Зелда, задето преди няколко дни несправедливо реших, че тя е причинила проблемите на Скот, при положение че като нищо ще се окаже по-здравомислещата от двамата.

— Опитах се да метна един сервитьор надолу по стълбите — отсича безизразно, сякаш се гордее с подвига си. Управителят изпратил Скот в приют за алкохолици в Белвю. Оттам го преместили в Докторската болница. Отново.

— Скъпа, никой вече не знае как да се забавлява — оплаква се моят малолетен нарушител на средна възраст.

Историята щеше да е шокираща, ако не звучеше толкова познато. Въпреки всичко, като виждам Скот до мен — трезвен и изпълнен с разкаяние — любовта ми се завръща. Не искам да сме разделени с този мъж. Започвам да се надявам, че ще направи лирическо отклонение, за да обяви развода си със Зелда. Бракът им вече е само на думи, така твърди той. Времето им заедно било твърде… Не довършва изречението си. Болезнено? Лишено от секс? Не можел да спре да мисли за мен, казва той, за здравето и благоразумието ми. На финала на монолога си Скот потърква длани една в друга, сякаш изтърсва трохи.

— Ето как прекарах последните няколко седмици.

Това е.

Замлъкваме, докато жълтеникавата светлина се губи в сумрака, а залязващото слънце хвърля пурпурни сенки из долината Сан Фернандо. Птиците чуруликат приспивна мелодия, а светулките блещукат в мрака. Времето е захладняло, а бризът си играе с косата ми. Не откъсваме очи един от друг.

— Това безумие в Куба и Ню Йорк вече е в миналото — зарича се Скот. — Впиши го в счетоводната книга с моите злодеяния, която сигурно си водиш, но моля те, нека е с невидимо мастило, защото мога да се променя.

— Това искам от теб. Нуждая се от истинския Скот. Покажи ми го.

Той се изправя и ме притегля към себе си, отново улавя ръцете ми в своите и ме повежда през френските врати, нагоре по стълбището на Рет и Скарлет. Прегърнати, двамата влизаме заднешком в спалнята и се свличаме върху ленените чаршафи, напоени с уханието на цитрус и градински чай. Отворените прозорци пропускат вятъра, докато дрехите ни падат, а ние изличаваме миналото.

— Липсваше ми, мила — прошепва той, притиска ме в обятията си, а докосването му е като коприна. — Нуждая се от теб. Съжалявам.

Това се пее в песента, която копнея да изпълни за мен. А аз му отвръщам.