Сали Кослоу
Оттатък рая (11)

Десета глава
1923

В една съботна вечер дълга черна кола спря пред пансиона и шофьор в ливрея застана на пост, докато обичайният ми ескорт — Джордж, звънеше на вратата. Побърза да се настани отпред, а сестра му Хелън и як мъж с пухкави бузи в същия цвят като нейната цикламена рокля се сместиха, за да ми направят място отзад. Мъжът се представи като Монти Колинс.

Първата ни спирка беше пиеса, която с Джордж гледахме от реда пред Хелън и господин Колинс. Опитах да се съсредоточа върху сюжета, но можех да мисля единствено за вперените в главата ми миши очи на господин Колинс. Представлението приключи в единайсет, ала той настоя да отидем в къщата му в „Найтсбридж“.

— Колинс е милионер! — прошепна Джордж. — Хелън добре се е уредила, а?

В дома на господин Колинс брокатени възглавници улавяха лилавия оттенък на дебелите турски килими. От вазите извираха паунови пера и лилии с натрапчив мирис. От всеки ъгъл проблясваше сребро. Над сандвичите, които стискаше с месестите си пръсти, домакинът ни обясни, че е натрупал богатството си посредством верига от хранителни магазини и въпреки че Хелън пърхаше около него като пеперуда, той не спираше да ми приказва. Само на мен.

Харесала ли ми пиесата? Забелязала ли съм, че лилиите са любимите му цветя? Въпросите прииждаха така напористо, че се съмнявах изобщо да е чул глуповатите ми отговори. Макар че придружаваше друга жена, милионерът Монти Колинс открито флиртуваше с мен. Очевидно правеше каквото си поиска, което — впоследствие щях да установя — беше присъщо на повечето заможни мъже. Превърнах се в папагал, който бърбореше ли, бърбореше без капка срам. Вечерта напредваше, а аз вдигнах тост:

— За нашето приятелство — и срещнах погледа на господин Колинс. Джордж простена.

Господин Колинс настоя шофьорът му да закара мен последна. Не след дълго бяхме сами на задната седалка на ролс-ройса му. Тогава съжалих, че докато бяхме у тях, не помолих да посетя тоалетната. Бях спряла да броя погълнатите чаши шампанско — божествена разновидност на любимата ми газирана вода. Сега, оу gevalt, мой пикочен мехур.

Щом наближихме пансиона ми, аз дълбоко въздъхнах от облекчение, че скоро ще посетя тоалетната. Тогава обаче Майката природа пое юздите. Под мен се разля топлина, която попи в палтото ми и несъмнено остави миниатюрно езерце след мен. Щом шофьорът ми отвори вратата, аз се втурнах към верандата, като благодарих на господин Колинс през рамо. Това е последният път, когато се виждам с милионер — както и с Джордж — казах си аз, нетърпелива да избягам от престъплението на пикочния ми мехур. Бях права, но само относно Джордж.

На следващата вечер хазяйката ми връчи първата ми тънка цветарска кутия. Вътре намерих лилии и бележка върху пергаментова хартия с монограм. Пишеше следното: „Омагьосваща Лили, очаквай ме следващата неделя по пладне. Твой Монти“. Бях твърде шокирана, за да се отвратя от идеята, че желая компанията на този мъж. Щом следващата седмица се присъединих към Монти в черната му кола, открих, че сме се запътили към Мейдънхед на Темза. Това някаква шега ли беше? Хуморът май не беше в репертоара на този човек. След като направи комплимент за външния ми вид, той кимна с червендалестото си лице към санитарните помещения на ресторанта. Докато сърбахме бульона си и продължихме с крехките дивечови птици и желирания крем от нишесте и подправки, които прокарвахме с вино, Монти ми разказа как се е отличил като „стара пушка“ в „Хароу“ и се е превърнал в гладиатора на магазините за хранителни стоки. Слушах монолога му с половин ухо, понеже бях хипнотизирана от обстановката.

В понеделник казах на Джон, че съм вечеряла в ресторант на име „Скиндълс“, и той изсумтя.

— Трябва да внимаваш. Мястото е пословично с прелюбодейските си срещи.

Непорочността ми обаче си оставаше непокътната. Монти сложи край на следобеда с една-единствена невинна целувка по бузата.

Той наложи рутина, която приех без възражения — все още не можех да повярвам, че един толкова заможен мъж ме харесва. Хапвахме заедно в сряда вечерта и в неделя следобед. През другите нощи често се виждах с Джон, чиято компания далеч превъзхождаше тази на господин Колинс. За разлика от Монти, който притежаваше грацията на морски слон, излегнал се зад витрина в Британския музей, Джон беше безупречен танцьор, изгарящ от желание да ме научи на чарлстон и пийбоди под съпровода на плочите, които пускаше на своя фонограф „Виктрола“. Докато времето, прекарано с Джон, беше нещо средно между приятелство и флирт, нямаше съмнение, че Монти Колинс ме ухажва — след четвъртата ни сряда отново се озовахме в дома му.

Този път, щом пое наметката ми, ме обзе страх. Бях се вкопчила в девствеността си през сиропиталищните ми години, защото добре знаех какво бе сполетяло приятелката ми Фреда в следобеда на един Шабат. Бях се защитила от свинете в „Степни Грийн“ и проявих резервираност дори във физическото си пробуждане спрямо Джон, въпреки че той не ме притискаше. Да, банковата сметка на Монти ме блазнеше, но още не бях готова да се отдам на един дебел мъж, който сядаше твърде близо до мен и се взираше прекалено настойчиво — ескорт, който ми подаряваше бонбони всяка неделя и неизменно ме предупреждаваше да ям само по един, за да не си разваля апетита. Когато танцувахме в предпочитаните от него шикозни клубове, ми се щеше да бъда с някого от благородно изглеждащите типове, които въртяха партньорките си на дансинга така, сякаш бяха направени от тюл. Но коя бях аз, че да отхвърлям бронята на парите, особено когато го сравнявах със сър Джон Гилам, за когото вече знаех, че далеч не е преуспяващ.

С помощта на клюките в офиса бях добила представа, че „Джон Греъм Къмпани“ се държи над водата единствено благодарение на благородна традиция, непозната за рода Шийл, а именно семейна финансова подкрепа — в случая на Джон това беше по-голяма сестра, омъжила се над общественото си положение и склонна да му угажда. Същевременно Джон притежаваше други качества, които бяха много по-ценни от бизнес нюха: топлина, чувство за хумор, необикновената способност да ме накара да се чувствам така, все едно мога да полетя, и очарователния навик винаги да носи накривена папийонка. Заподозрях, че нарочно я килва на една страна, за да изпълнявам всяка сутрин ритуала по наместването й и да му казвам:

— Готово, Джон. Сега вече е както трябва.

За рождения ми ден Монти ми връчи блестяща брошка във формата на гущер — неудачен избор, като се има предвид асоциациите, които събуждаше в ума ми. Когато Джон се възхити на бижуто, признах, че брошката е подарък от мъжа, когото вече назовавахме „господин Скиндълс“. Не твърдя, че между двете събития непременно съществува причинно-следствена връзка, но седмица по-късно Джон направи удивителен жест. Желаех ли да отида до Париж, за да издиря френски парфюм на престъпно ниска цена?

Несъмнено. Все още грейвах при спомена за полудневното пътуване до Дувър. Фактът, че не знаех и думичка на френски и се притеснявах от донкихотовските прояви на Джон, който преследваше вятърни мелници под формата на тоалетна вода, не ме разколебаваше. Избълвах новината пред Монти следващия път, когато се видяхме.

— Ще ми се да не ходиш — нацупи се той.

— Но подобен шанс се появява веднъж в живота.

— В такъв случай, докато те няма, хубаво ще премисля нещата — повдигна рошавата си вежда той. За да се увери, че няма да го забравя, ми запази часове в „Елизабет Арден“ и „Ланвен“ и ми даде хиляда паунда за харчене.

Оползотворих всяко пени. С английско-френски речник и пътеводител в ръка спокойно можех да мина за първата англичанка, която се надява да попие изтънчеността на Париж. През първия ден на пътешествието се записах в „Берлиц“, където се отличих като схватлива ученичка. На втория ден си подстригах косата на черта. На третия ден, разкъсвана от колебания, си поръчах рокли в цветове, които преди бяха твърде непрактични, за да ми хрумне да ги нося — пастелно синьо и кремаво, както и сребриста вечерна рокля с пайети, все до коленете, с отворено деколте и ниска талия. Този силует далеч не представяше в най-добра светлина фигурата ми с форма на пясъчен часовник, но за мен нямаше значение — исках дрехи само по последна мода. Също така си купих подходящи шапки, копринени кюлоти и обувки с Т-образни каишки. Едва се въздържах от покупката на тигрова боа.

Когато не бях в клас, изпълнявах мисията си към Джон — изпращах щайги с парфюми за Лондон. Все пак намирах време да обхождам Париж пеша и с метрото от „Монмартър“ до „Монпарнас“ — дивях се на Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка и „Нотр Дам“. Отпивах еспресо на външните масички на кафенетата, докато пушех „Голоаз“, или обикалях бирариите, където мажех щедри количества гъши дроб върху прясно изпечени багети все едно беше мармалад.

Завърнах се с чифт кожени куфари и малко по-въздържано поведение в сравнение с момичето, което бе отпътувало от Лондон. Същата вечер Монти ме заведе на вечеря в един от най-първокласните ресторанти в Лондон. Облякох парижката си рокля. След менюто от пет блюда се върнахме в жилището му. С особено драматичен жест той извади от джоба на елечето си кутия, чийто размер и форма не можеше да бъдат сбъркани, и я отвори преднамерено бавно. Извади пръстен с диамант. Голям. Квадратен. Крещящ.

— Това е смарагд — обясни Монти, все едно беше геолог. — Ти ще бъдеш моя жена.

Пое ръката ми. Не ми предложи, паднал на коляно. Въобще не ми предложи, а само се зачуди:

— Лили, обичаш ли ме? — едва го чух, защото бях прекалено съсредоточена върху пръстена, който надхвърляше очакванията ми в карати. Приличаше на фалшификатите, които актрисите — или по-лошо — носеха. Несъмнено съм изглеждала смаяна, защото той повтори въпроса си:

— Обичаш ли ме?

Обичах сигурността, която щях да спечеля, ако станех съпруга на Монти. Също така си припомних, че ако живеех под опеката на родителите си, най-вероятно щях да бъда обещана на мърлявия селски идиот без пукната пара. В Париж нямах никакви притеснения да харча стипендията на Монти, но рядко се сещах за самия него. Сега, когато бракът се очертаваше на хоризонта, си представих как умира няколко седмици след сватбата ни и така ми дава възможност да изтичам обратно в обятията на Джон. Мигновено заместих тази мисъл с прозрението, че ако се омъжех за Монти и той ми направеше услугата да издъхне, Джон щеше да ме заклейми като златотърсачката, която действително бях. Докато тези сценарии задръстваха ума ми, аз заекнах:

— Обичам те. Благодаря ти.

Лицето на Монти придоби същото доволно изражение, както когато ядеше вкусен десерт.

— Докато бях на пазар, ти взех и това, скъпа моя.

Гледаше ме как изпивам с очи гривна, обсипана с дребни сияйни диаманти, и я плъзна по ръката ми, която беше така вкочанена, сякаш току-що бях получила удар.

— И за да стане комплект… — той извади диамантена брошка от поредната кутийка от черно кадифе.

Дори само пръстенът… Да му се не види. Щеше да бъде достатъчен, макар че никой нямаше да повярва, че е истински, най-малкото пък Джон. Реших да не му показвам бижуто, което ми тежеше като окова.

— О, Монти! — не можах да се насиля да изрека „мили“. Не бях чак толкова добра актриса.

— Ако приемеш тези подаръци, ще ме направиш истински щастлив.

Думите звучаха отрепетирано, от което се засрамих и за двама ни. В отговор можех да кажа единствено: „Леле“.

Когато се върнах в пансиона, напъхах бижутата между дамските си превръзки. Докато се унасях, осъзнах, че така и не бях казала на Монти колко се вълнувам да стана госпожа Монти Колинс. Поне не го бях излъгала.