Сали Кослоу
Оттатък рая (14)

Тринадесета глава
1924

За моя изненада Шийла Греъм — тоест аз — беше наета в хора, най-вероятно защото шоуто „Купа за пунш“ скоро приключваше. Разполагах с три дни да упражнявам катапултиране в злочестите ръце на момче с елфически вид, което щеше да ме вдигне на раменете си, след като съм направила циганско колело. С Джон изрепетирахме същите движения у дома седемнайсет пъти. В нощта на първото ми представление, преди съпруга ми — когото представих като мой чичо — да ме преведе в задната част на театъра, той ми напомни да се усмихвам. Винаги. Спомних си съвета му чак когато се намирах надолу с главата.

Шоуто приключи по план, но аз все пак се увенчах с второ постижение: спечелих сребърна купа в конкурса за най-красива хористка в Лондон. От мен се изискваше само да дефилирам наперено пред журито и да танцувам чарлстон, ала въпреки всичко Джон слагаше това постижение, за което ме наградиха с трофей, гравиран с надписа „Бъди вярна на себе си, смела и благословена с късмет“, в същата категория като богопомазването на светец. Той убеди един свой приятел сценарист да ми уреди прослушване при С. Б. Кокран — лондонския импресарио, чието театрално ревю беше вдъхновено от парижкото „Фоли Бержер“^[1]. След като изпях половин строфа от Rose Marie, господин Кокран ме помоли да потанцувам блак ботъм^[2] и ме повика в офиса си.

Докато очите му обхождаха извивките ми, моя милост, втората по хубост хористка в Лондон, преливайки от надменност, заяви:

— Искам да бъда нещо повече от хористка.

Господин Кокран ме нае на мига — с хонорар от четири лири седмично — за новия мюзикъл на Роджърс и Харт^[3] „Една проклетия след друга“, макар че си останах в хора — третата отдясно.

Една проклетия след друга. Моят живот.

На първия ден от репетициите попитах актрисата в главната роля, Мими Крауфорд:

— Как се става звезда?

Тя ми отвърна с искрено снизхождение:

— Когато сте на сцената, госпожице, не мислете за нищо друго, освен за ролята си.

Във всеки един момент, който прекарвах в театъра, без да съм на сцената, запаметявах стъпките и песните й — самопровъзгласих се за нейна дубльорка. Това не остана незабелязано.

— Ако не разкарате тази мазна лунатичка, обезателно напускам — оплака се Мими Крауфорд на С. Б. Кокран след няколко дни.

Оставих малко дистанция помежду ни, само че тогава грипът си каза думата. След няколко седмици репетиции госпожица Крауфорд се разболя и аз измъчих господин Кокран с молбите си да изиграя нейната роля. Докато припряно премервах костюма й, чух как публиката разочаровано въздъхна, щом обявиха, че „ролята на госпожица Крауфорд ще поеме госпожица Шийла Греъм“. Отекна гонгът за начало на представлението. Завесите се разделиха. Тресях се от земетресението, което бях предизвикала със стремежа си да бъда звезда, а после застинах, сложих ръце на кръста и вирнах брадичка — театралният продуцент ме увещаваше да се размърдам и накрая ме избута в кръга от прасковена светлина.

Танцувах. Пях. Прелъстих публиката, потънала в тъмнина. Когато завесата падна, гръмнаха аплодисменти, а аз се окъпах в слава. Хареса ми. О, колко много ми хареса.

Първото ми ревю гласеше „Хористка се изкачва към славата“ и Джон го прочете на глас — май беше по-развълнуван и от мен.

— „Неподправената красота и нежният й глас омагьосаха препълнения театър…“

Изиграх седем представления, след които „Дейли експрес“ изтъкна: „Госпожица Шийла Греъм… невероятен успех… влезе в ролята, без да е репетирала дори час. С. Б. Кокран я нарежда сред най-обещаващите млади актриси на лондонската сцена.“

Изпълнението ми се струваше по-скоро като единично божествено провидение, отколкото проява на истински талант, но хвалебствията по мой адрес навярно повлияха на господин Кокран, защото ми уреди малка роля с реплики в следващата си продукция — „През това лято Господне“. Заплатата ми щеше да се удвои: десет лири на седмица, което би позволило да помагам на Джон с изплащането на дълговете му.

— Ти можеш всичко! — каза той. Исках да му повярвам.

Не очаквах да срещна сценариста още на първата ни репетиция, но той стоеше редом до режисьора.

— Докато пееш, гледай главния актьор с презрение — инструктира ме Ноел Кауърд, млад мъж с подигравателна усмивка, която никога не слизаше от лицето му, и уши като дръжки на кана.

Нямах представа какво значи „презрение“, затова се ухилих и изчуруликах:

— Аз съм само една невинна девойка и ще си остана такава, докато не навършва осемдесет и две.

Той ме изгледа сърдито. Запях отново, този път с погребално изражение на лицето. Господин Кауърд стъпка цигарата си на земята. Пеенето ми бе трагично, но танцуването ми беше още по-зле. Какъвто и двигателен усет да бях проявявала преди, той вече се беше изпарил. Не бях ритмична, ритах наполовина на височината, която се изискваше от мен, и се въртях в грешната посока. Но се усмихвах толкова много, че лицето ме заболя — станах комедиантка по презумпция. Когато открихме шоуто, снимката ми се появи по таблоидите, съпътствана от заглавия като „Шийла Греъм си проправя път към победата“.

Това доведе до покани за среднощни вечери, които Джон настояваше да приемам, „защото ще се отразят добре на кариерата ти, а може и да убедиш хората да инвестират в компанията ми“. Някои от молбите идваха от господин Кокран, който ме излагаше на показ като екзотична птица, но заваляха и много други от легионите контета с черни вратовръзки, фракове и ослепително бели ризи, които запълваха местата в театъра.

Сред елегантната тълпа беше и сър Ричард Норт — мъж, навлязъл в петдесетте, който се хвалеше с конюшните си в Ирландия и все повтаряше колко му се искало да има дъщеря като мен. Доверявах това на Джон както дъщеря споделя с майка си. Когато се строполявах в леглото в два сутринта обаче, не му казвах, че макар да бях „смела“ и „с късмет“, както бе гравирано на любимата ми купа, не отговарях на определението за „вярна“. Еди-кой си и еди-кой си господин — не сър Ричард, но други млади мъже — на няколко пъти ме бяха погълнали за десерт в края на вечерта. Отзовавах се на сексуалните им призиви от чисто любопитство. Исках да разбера какво е чувството от истинския, пълноценен секс. Открих, че той върви с удоволствието, макар че продължавах истински да обичам Джони.

За нула време станах редовна посетителка на „Савой“, където през някои вечери откривах, че всяко ястие носи моето име — от Potage ala Belle Sheilah до Bombe a la Belle Sheilah. Разговорът беше смесица от веселие, клюки и хвалби, придружени от изпълнени с обожание погледи. В този свят, в който се чувствах все повече като у дома си, произношението ми полека започна да придобива нюанси от ниския, мелодичен тон на Джон. Една вечер със сър Ричард танцувахме в близост до Уелския принц. По-късно той ми каза, че принцът е питал коя съм. Започнах да забравям коя беше Лили Шийл — така се бях залисала по легендарната, възхитителна особа на Шийла Греъм.

Една нощ, когато се прибрах късно, заварих Джон да се мъчи да напише статия за великденските яйца с надеждата да припечели няколко шилинга. Без финансовите кръвопреливания на сестра му, която така и не си промени мнението, както той предвиждаше, сметките ни си стояха неплатени въпреки моя принос.

— Кой изобщо се интересува от великденските яйца? — запитах аз и мигом съжалих за тона си.

— Кажи ми по-подходяща тема — наежи се той.

Бях достатъчно егоцентрична да вярвам, че на хората ще им хареса да четат за една хористка, и го споделих. Съпругът ми се тръшна в леглото и изсумтя през рамо:

— Тогава ти я напиши.

Седнах и надрасках задъхано репортаж за младежи с цилиндри, които причакват очарователните хористки след представлението. На следващата нощ Джон коригира правописа ми и изпрати репортажа. Месец по-късно той разтвори един от таблоидите на Флийт стрийт и попадна на моя материал, публикуван с моето име. Обадих се на редактора, който ми съобщи, че ще ми платят две гвинеи. Ако наемът ни не беше пресрочен, щях да сложа чека в рамка.

Иска ми се да кажа, че станах журналистка от днес за утре, но впоследствие се опитах да продам седем други статии, които до една бяха отхвърлени. Месеците минаваха, а аз се чувствах твърде изтощена, за да продължа с писането.

Дните и нощите ми се превърнаха във въртележка от уроци, репетиции, назидателни режисьори, наелектризиращи представления, среднощни вечери, танци, шампанско, флиртове и спорадичните любовни завоевания, преди да потъна в неспокоен сън в ръцете на съпруга, който никога не ми задава неблагопристойни въпроси. На финансовите ми тревоги съперничеше единствено страхът, че бракът ни — и произходът ми — ще излязат на бял свят. Страдах от непоносими стомашни спазми и постоянни главоболия.

Сър Ричард, с когото останахме приятели, започна да се притеснява за очевидната ми преумора. Настояваше да посетя лекар на негови разноски. Според диагнозата на доктора се намирах на ръба на колапс и той ме посъветва да отида на почивка някъде на топло. Сър Ричард искаше да ме изпрати в чужбина и да се погрижи за сметката. В изблик на откровеност му казах, че никога не бих могла да приема подобен щедър жест: бях госпожа Джон Гилам, нечия съпруга. Точка.

— За бога, трябва незабавно да се разведеш с този човек — нададе вой той. — Аз ще бъда посредникът.

Само искрените ми сълзи го убедиха, че не съпругът ми е проблемът. Прави му огромна чест, че не отказа да оттегли предложението си. Не само че ме изпрати в Кап дʼАй на шестседмична почивка, а и настоя Джон да ме придружи.

Отначало Джон негодуваше, че друг мъж плаща за пътуването ми. В крайна сметка обаче не след дълго склони да ме придружи в Южна Франция, където май се наслаждаваше на екстравагантния лукс също толкова, колкото и аз.

— Ще възстановя разходите на сър Ричард, бизнесът ще потръгне — повтори той мотото на брака ни.

Когато се завърнахме, бях на двайсет и една и говорех почти свободно два езика, но след седмици пренебрежение „Джон Греъм Къмпани“ издъхна.