Сали Кослоу
Оттатък рая (24)

Двадесет и трета глава
1937

— Знаех си, че между вас с маркиза няма да се получи — злорадства Скот. — Глупав брак.

Няма да ми достави удоволствието да признае, че чувства облекчение, задето съм развалила годежа си. Фактът, че вече наистина съм необвързана, обаче го окуражава — знам, че може да бъде обезоръжаващо любознателен, досущ като четиригодишно дете. Повечето мъже предпочитат да говорят за себе си, но той подхожда към мен така, все едно прави проучване за дисертация. Най-вече го интересува дали някога съм се влюбвала и в други мъже, освен в Дон? Колко пъти? В кого? Може би животът ми ще се появи на страниците на бъдещ роман. Осъзнавам, че повечето преживявания и познания на Скот се озовават именно там.

Бог да ми прости, но казах на Скот, че съм на двайсет и седем, така че със сигурност имам минало. Не крия, че съм разведена, затова споделям подробности за Джони. Надявам се те да усмирят Скот. Не се получава. През септември, докато караме към Малибу, той отново подема:

— Като изключим бившия ти съпруг и Дон, имало ли е други мъже в живота ти?

Бих предпочела да запазя бройката за себе си, но понеже колата се движи с обичайната за Скот главоломна скорост от трийсет километра в час, той разполага с предостатъчно време за настъпление. Разпитът му заприличва на комар, който нямам търпение да размажа. Най-накрая изтърсвам в отговор:

— В интерес на истината е имало няколко други мъже.

Грабвам изцяло вниманието му.

— Наистина? Колко?

Вече съм прочела „Нежна е нощта“. Дик Дайвър зададе подобен въпрос на Розмари Хойт и тя детонира бомбата със: „Спала съм с шестстотин и четирийсет мъже“. Можеше да я цитирам. Вместо това казвам:

— Осем.

Понеже навърших пълнолетие през Бурните двадесети в Лондон, а не във викторианска Минесота, се надявам тази бройка да ме постави в златната среда, макар действителната цифра да я надхвърля поне два пъти. Веднага се впускам в история от богатия ми житейски опит.

— Един от първите ми сериозни ухажори — казваше се Монти — ме заведе в много луксозен ресторант. Поръчах си калкан и нямах търпение да го опитам. Тогава вдигнах поглед. Монти се взираше в лицето ми със същата наслада, с която аз гледах ястието си. — Продължавам да дърдоря. — Безсрамникът танцуваше като ранено кенгуру, подскачаше от крак на крак и си въобразяваше, че ще се омъжа без официално предложение. „Ще ми бъдеш жена“ — изричам, като наподобявам спорния оксбриджски акцент на Монти Колинс.

Пропускам частта как той ми подари диамантена брошка и гривна и ме заведе на оглед на имение в провинцията, където планираше да живеем, а също и факта, че по онова време името ми беше Лили Шийл. Въпреки това продължавам да бръщолевя в опит да разкажа историята си така добре, както го прави Скот.

Отнема ми няколко минути да осъзная, че мъжът до мен, който скандализира следвоенна Америка с истории за девойки, проявили дързостта да захвърлят корсетите си и да се опипват на задните седалки на спортни автомобили, излъчва отвращение. Под безупречните тоалети на Скот Фицджералд — остарели с достойнство, но все пак прекрасно скроени палта от туид с кръпки на лактите, сиви бархетни костюми и бели обувки, украсени с тъмночервена кожа, които го карат да изглежда така, сякаш тъкмо е завършил „Принстън“ — се крие старомоден джентълмен, който все още не ми е позволил да го видя гол. Скот е своеобразен пуритан. Също така не е обикновен флиртаджия, а моногамен прелюбодеец, който предпочита апетитно основно ястие пред асортимент от мезета и съсредоточава цялата си страст в една-единствена любовница.

Аз съм жена, допуснала значителна тактическа грешка в играта ни на романтичен покер. Презрението, което виждам, оповестява, че Скот е обзет от реципрочна завист при мисълта, че моя милост прелъстява мъж след мъж. Трескаво се опитвам да върна думите си назад.

— Шегувам се. Излъгах за бройката — казвам аз. Това е самата истина. — Дразня те.

Гримасата му обаче не успява да прикрие факта, че съм затънала още по-дълбоко в блатото.

Той не продумва цели двайсет минути и аз си губя ума от яд. За девица ли ме мислеше?

— Мъжът може да има минало, а жената не, така ли? — избухвам аз накрая и вкусвам горчилката от факта, че несъзнателно съм предизвикала първата ни кавга.

— Когато мъжът се влюбва, чувството всеки път е съвсем ново — заявява Скот. Не изглежда толкова красив, когато се усмихва презрително. — За жената преживяването допълва тези, които вече е имала.

Да не би да намеква, че жените сравняват любовниците си, а мъжете — не? Нима е изтрил всеки спомен за Зелда, която след седмица ще посети в Северна Каролина?

Караме в мълчание, докато той не казва:

— Всичко е наред. Тези мъже са без значение.

Очевидно обаче не са. Колкото и самотна да ме правят тайните ми и колкото и да е различен от другите мъже — никой след Джони не е бил и наполовина толкова нежен и искрено заинтересован от мен, а да не говорим, че Скот няма равен и в леглото — вече съм убедена, че не мога да му споделя цялата истина, както си бях позволила да мечтая в моментите на любовно опиянение.

Надявах се гневът на Скот да изтлее, но на връщане от Малибу той пак не ме оставяше на мира.

— Как е пълното име на баща ти?

— Джон Лорънс Греъм — Джон и Греъм от името и презимето на бившия ми съпруг. Лорънс от Оливие, когото смятам за най-добрия жив актьор.

— Майка ти?

— Вероника Розлин Греъм. — Име, избрано от булеварден роман.

— Каква беше тя?

— Приличаш ли на нея?

— Къде сте живели в Лондон?

— Какво дете беше?

— Откъде произхожда родът ти?

— Греъм шотландска фамилия ли е? Английска?

— Баща ти бизнесмен ли беше?

Прииждащият поток от въпроси малко по малко подкопава крехката конструкция от измислици, която поддържа целостта ми. В мига, когато отговоря на някой от тях, друг ме подлага на вражески огън. Скот няма да престане, а аз не мога да се скрия. Главата ми започва да бучи. Разплаквам се. За свой срам и позор вече съм загубила и последната си частица самообладание, когато той отбива встрани от пътя.

— Шайло, скъпа, какво има? Какво направих? — пита той и ме прегръща. — Сигурно семейството ужасно ти липсва. Нали при мен не е така — той рядко казва добра дума за родителите си, макар да пази своето най-изконно презрение за майка си, описвана от него като най-простоватата жена, която някога е срещал — затова често забравям какво може да изпитват другите.

Докато сълзите се стичат по лицето ми, аз яростно клатя глава в отрицание.

— Разстроих те. Нараних те. Толкова съжалявам. Какво казах?

Той ме прегръща така силно, че размазаната ми спирала за мигли оставя следи по бялата му риза.

Мислех си, че той ме е избрал. Влюбена съм в Скот Фицджералд, който в никакъв случай не трябва да заподозре, че някога съм била мърлява съпруга, добрала се до него чрез поредица от измами. Срамувам се от произхода си, който така дълбоко съм погребала в съзнанието си, че чак ми е трудно да си го припомня. Искам Скот на всяка цена да се гордее с мен. Няма да разкрия истината за себе си. Je refuse^[1].