Сали Кослоу
Оттатък рая (38)

Тридесет и седма глава
1939

Може би намесата на доктор Хофман оказа някакъв благотворен ефект. Когато се връщаме в Калифорния, Скот започва да съчинява истории за „Ескуайър“, в които разказва за герой, наречен Пат Хоби — достопочтен сценарист, смешник и пияница на четиридесет и девет години, който се мъчи да си докара участия във филмови продукции. Пат е по-възрастен от Скот, не толкова талантлив и далеч по-безскрупулен, но надарен със същото чувство за хумор. Една нощ, около три седмици след завръщането ми, той ми дава да прочета един разказ.

В студиото Пат ядеше храната, използвана като реквизит — половин студен омар, останал от сцена от последния филм; често спеше на снимачната площадка, а последната зима се възползва от палто „Честърфийлд“ от департамента по костюмите. Бензедрин и внушителни дози кафе го будеха сутрин, уискито го упояваше нощем… и… разви ненавист към сътрудника му, която му служеше като резервно гориво… Работеше трескаво и нанесе дузина дребни поправки. Замени „Пръждосвай се“ с „Разкарай се от погледа ми!“, сложи „Като пиле в кълчища“ вместо „В беда“ и промени „Ще съжаляваш“ на звучната фраза „Ще си платиш за това!“.

Пат може и да е мързелив. Скот обаче не е. Не само че измисля разказ подир разказ за несгодите на господин Хоби, но и прави чернова на сценарий, който неговият агент му възлага. Парите прииждат — не са много, но ги има — и „дарът на надеждата преживя неволите“, както и при господин Хоби. Това засилва непоколебимостта на Скот да отделя повече време на романа си, който е решил да озаглави „Последният магнат“. Главният му герой, прототипът на Ървинг Талбърг, ще бъде Монро Стар.

— Защо „Монро“?

— Евреите често кръщават децата си на президенти — обяснява той. Аз не съм останала с такова впечатление, обажда се сестрата на Хайми, макар да се въздържам да го изрека на глас.

Скот решава да си наеме асистентка, която да набира на пишещата машина разказите му, написани на ръка, и на която да диктува диалозите, които предпочита да предава устно. Очаквам и че от време на време ще пържи и по някое яйце. Днес Агенцията по заетостта на Ръсти ни изпраща първата кандидатка за секретарското място — някоя си Франсис Крол, двайсетгодишна. Провеждам предварително интервю с нея и я намирам за ободряващо пряма, способна да набира текст със скоростта на светлината и да води записки, докато говоря. Слаба е, с къса коса, но не и разсейващо прелестна.

Съпровождам г-ца Крол до спалнята на Скот. В единайсет часа той все още е облечен в протритата си пижама и не се е избръснал.

— Моля да извините външния ми вид — започва той, сякаш е обичайна практика да интервюира служители от леглото. — Имам туберкулоза, която периодично се изостря.

Иначе казано, махмурлук. Едва седмица след като се завърнахме, отворих случаен шкаф и открих скривалище с празни бутилки джин, които сякаш ми се надсмиваха като стадо чаткащи с челюсти крокодили. Разправиите по въпроса само щяха да ме поставят в положението на превзета моралистка, така че спрях да се намесвам.

— Не се бойте, не съм заразен — успокоява той Франсис Крол и се прави, че сваля невидима шапка. — Приятелката ми госпожица Греъм е впечатлена от квалификацията ви, госпожице Крол, но откъде да знам дали мога да ви имам доверие? — Скот снижава глас: — Пиша за Холивуд и не мога да си позволя да наема секретарка, която ще доносничи.

Госпожица Крол отговаря с лека нюйоркска интонация:

— Тайните ви са на сигурно място при мен, господин Фицджералд. Баща ми е кожар, майка ми е домакиня, а брат ми композира в Калифорнийския университет. Тъкмо се преместихме тук и не познавам жива душа от филмовата индустрия.

— Права сте — пали цигара Скот. — Това е индустрия, не изкуство.

— Но ако съдя по видяното, бизнесът е интригуващ.

Правилен отговор.

— Бихте ли могли да отидете до бюрото и да ми донесете тетрадката?

Изтръпвам, докато гледам как Франсис Крол отваря чекмеджето и се натъква на шестте пълни догоре, плътно наредени една до друга бутилки джин на Скот. Ако я изпрати в банята, ще открие още няколко литра в тоалетното казанче.

— Какво мислите за това? — пита я той.

— Че се подготвяте за парти.

Наистина не мога да преценя дали тази млада дама е неимоверно хитра, или тъкмо пада от небето.

— Ще ми направите ли услуга? — пита Скот. — Имам дъщеря приблизително на вашата възраст, Скоти — малкото й име също е Франсис. Учи в колеж на изток. „Васар“.

Тъкмо се готвя да прекъсна Скот, защото се боя, че може да унижи Франсис, изтъквайки липсата й на друго образование, освен бизнес училището, когато той продължава:

— Дъщеря ми не е особено благоразумна. Често изпада във финансови затруднения. Бихте ли могли да й изпратите малко пари, когато се връщате в града?

— Разбира се — отговаря тя.

Скот я моли да отброи трийсет и пет долара от портфейла му, докато той записва адреса и телефонния ни номер.

— Моля, обадете се, когато се погрижите за това в „Уестърн Юниън“.

Благодари й и тя си тръгва.

— Какво мислиш? — питам го. — От агенцията ни предложиха още кандидати.

— Харесвам я — отвръща Скот. — Има интелигентен подход.

Час по-късно вдига телефона. Мисията е изпълнена.

— Работата е ваша, ако я искате — казва Скот. — Имам възможност да ви плащам трийсет и пет долара на седмица — доста щедра сума — и можете да започнете от утре.

Осъзнавам, че Скот е изпитвал честността й с изпращането на парите. Франсис Крол не ги задигна.

Наясно съм, че сбирщината псевдопсихолози в „Градината на Аллах“ се забавлява, като прокарва паралели между Зелда и мен. Отново си имат занимание, защото госпожица Крол не е много по-голяма от Скоти, другата Франсис. Франсис Крол завършва възстановката на троицата Фицджералд, в която аз представлявам Зелда, и така почти ме удостоява с щастливото семейство, което винаги съм искала.

Другият абсурд е, че Ф. Скот Фицджералд, създателят на отвратителния Улфсхайм, сега ще разполага с две жени, които ще се суетят около него като dreidels^[1]. Очевидно е, че Франсис е еврейка.

Също така е изпълнителна, приветлива и се приспособява към живота ни в Енсино като захар, добавена в белтъци. По отношение на писането си самият Скот е по-скоро дисциплиниран пекар, отколкото простоват готвач. Разбива смес от скици и бележки, които Франсис — скоро ще бъде повишена във Франи или Франсоа — превръща в сгъстяващ се ръкопис. Другото си най-важно задължение изпълнява в петък. Преди Франсис да тръгне за Шабата със семейството си, тя прибира бутилките на Скот в чувал и изхвърля доказателствата за пиянството му в дефилето край каньона Сепулведа.

Допитвам се до Робърт и Дороти за пиенето на Скот. И двамата ми предлагат да го зачисля към пантеона на вечните пияндета. Те не разбират как, когато Скот е трезвен, двамата подхранваме взаимно душите си, нито пък колко съм привързана към него. Ето защо се радвам, щом моят верен съюзник Арнолд Гингрич ми изпраща буркан с хапчета, за които е установил, че помагат на алкохолиците да преборят порока си, като им причиняват гадене. Единственият им недостатък е, че оцветяват течностите в синьо.

Пускам по една таблетка в бутилките на Скот.

— Колко странно — казва той един следобед, докато отпива от своя джин с тоник. — Шайло, според теб този нюанс лазурен ли е, или кобалтовосин?

Той отпива, не претърпява никакви странични ефекти и си долива.

На два пъти назначава сестра, с чиято помощ да се излекува от алкохолизма, но не след дълго отново започва да пие. Изпитвам болка да гледам как се влошава — мърляви дрехи, внезапни гневни избухвания, чести лъжи и ругатни. Храненето му също е проблемно. Скот гладува цял ден и накрая си приготвя супа от раци и фъдж за вечеря. Започвам да прекарвам повече време в Холивуд и се присъединявам към него само през уикендите.

Един петък по пладне Скот ми се обажда и ме моли да отида по-рано в Енсино. През съответния ден Франсис не можеше да бъде при него. Доктор Нелсънхед го посетил и му бил инжекция, която го унасяла. Искаше да му правя компания, докато не пристигне сестра. Скот говори свързано, мило и загрижено.

— Разбира се, че ще дойда — казвам аз.

Няколко часа по-късно слизам от колата, цялата долина ухае на градински чай, но от спалнята на Скот се носят алкохолни изпарения. Подпрял се е в леглото, пише върху дървена дъска, която използва като импровизирано бюро, и е застанал в класическата си усърдна поза. Косата му се е накъдрила и е достигнала стърчащия си пик, типичен за моментите, когато е силно концентриран. В дясната си ръка държи молив, а друг е забучен над лявото му ухо. Целуваме се и той се прозява.

— Благодаря ти, че дойде, Шайло — посреща ме той. — Липсваше ми, любов моя.

— И ти ми липсваше, скъпи — изричам напълно чистосърдечно. — Поспи. Ще чакам сестрата долу.

Той се мушва между чистите чаршафи, които Ърлийн е постлала, преди да си замине, и затваря очи.

На бюрото отсреща забелязвам последния ми портрет, поставен в сребърна рамка до снимка на Скоти. Изпълвам се със задоволство. Спирам се да я погледна и ахвам. Зад фотографията съзирам лъскав черен револвер. Нямам представа защо на Скот му е притрябвало оръжие — може би, за да се предпази от разярени производители на лимони? Никога не съм държала пистолет, но инстинктивно го прибирам в джоба на палтото си.

Обръщам се и виждам, че в туберкулозното си, замаяно състояние Скот тича през стаята и се опитва да изтръгне револвера от ръцете ми. Стискам го здраво. Боричкаме се, сякаш сме в клиширан уестърн — първо сме изправени, а после се търкаляме по земята и пъхтим като животни. Не съм подозирала колко силен е Скот, ала сега усещам собствената си ненадейна съпротива. Плъзвам пръсти в предпазителя.

— Защо имаш пистолет? — крещя аз. — Да не планираш да се самоубиеш, по дяволите?

— Не ти влиза в шибаната работа — отвръща той и така яростно издърпва ръката ми, че я разкървавява.

— Глупак — крещя аз и успявам да метна пистолета през стаята. — Върви да го вземеш и се гръмни, кучи сине — викам. — Самоубий се, хич не ми пука. Не съм се издигнала от калта, за да си пилея живота с пиянде като теб.

Изразявам се грубо, но с никого другиго не съм била толкова чистосърдечна.

Той се взира в мен с кървясалите си очи, вдигнал е ръка, замръзнала във въздуха, сякаш се кани да ме удари, но аз нападам първа. Моята ръка достига лицето му и му удря задоволителна плесница, но нямам намерение да оставам за спектакъла, който може да последва. Изстрелвам се от стаята, спускам се надолу по стълбите и право към колата. Карам бясно по алеята, а под гумите ми хвърчи чакъл.

Никога не съм мразила Скот, но точно това чувствам в момента. Ненавиждам самоунищожителните пороци и жестокостта му, макар че, докато карам обратно към Холивуд, се насилвам да разсъждавам трезво. Действително ли би наранил себе си или мен? Вероятно не. Би ли могъл да възроди таланта си? Да, ако работи достатъчно здраво. Дали загрижеността му към мен, която не подлагам на съмнение, увеличава чувството му на вина към Зелда? Твърде възможно. Дали ще преодолее пристрастеността си, или тя ще го надвие? Не мога да дам отговор на този въпрос.

Цяла нощ си повтарям, че заради двуличието си с нищо не съм по-добра от Скот. Грозното му пиене се уравновесява с отхвърленото семейство, отказа от юдаизма и поредицата ми лъжи. Квит сме.

Рано сутринта на границата между съня и пробуждането обаче разумните ми аргументи се пръсват като ято гарвани след гръм. Мисля само за това как, когато пиянството на Скот е под контрол, нашата връзка се превръща във всичко, за което копнея. Спомням си какво е да чета до него на дивана с крака в скута му, когато той вдига поглед и казва:

— Какъв късмет изкарах да те имам, скъпа.

После затваря книгата си и ме води в спалнята, където сякаш е естествената ни среда. Когато не го виждам ден-два, при всеки телефонен звън се надявам да е Скот само за да мога да чуя гласа му. Не съм изпитвала нищо подобно към друг мъж. Почти мога да видя, помириша и усетя тялото му в леглото до мен, прокарвайки пръсти по познатите очертания.

Ала същевременно се нуждая от спокойствие. Не мога повече да се измъчвам и най-вече да позволявам да ме измъчват. Поносимостта ми към безпределната нужда на Скот Фицджералд да бъде обгрижван си има граници.

— Всеки човек носи бремето си — казваше някога баща ми, макар и на идиш.

Скот има много бремета, а аз имам Скот. Не мисля, че мога да спра да го обичам — това дори не е въпрос на избор — но мога да се принудя да не го виждам повече.

Шийла Греъм не е жертва. За да бъде смела жена, пряма и с ревностно самоуважение, тя трябва да сложи край.