Сали Кослоу
Оттатък рая (37)

Тридесет и шеста глава
1939

Бъд Шулбърг, синът на Б. П., прилича на бар мицва — висок и жилав, с ореол от тъмни къдрици, завидни мигли и злощастно пелтечене. Всъщност е на двайсет и пет и пише сценарий за филм, разказващ за зимния карнавал в неговата Алма матер, Дартмут. Убедих баща му да накара Бъд да назначи Скот за съавтор на сценария и се моля Скот никога да не научи за машинациите ми.

Работата изисква пътуване до Хановер, Ню Хемпшир. Ще ги придружа до Ню Йорк, където съм си уредила закъсняла среща с Джон Уилър. Възнамерявам да се отдам на представления на Бродуей, да пазарувам в „Бонуитс“ и да пищя заедно с тълпата в бална зала „Роузланд“ по време на изпълнение на Франк Синатра. След като Скот се присъедини към мен, ще отидем до „Ел Мароко“ и чак до Харлем за джаз — поне когато не го очаквам в хотелския ни апартамент, аранжирана като букет в прасковено копринено бельо.

Щях да бъда на седмото небе, ако вече не бях разтревожена.

„Туберкулозата ми се изостря“, съобщи ми Скот… нощно изпотяване, кашлица, треска… а Ню Хемпшир през февруари далеч не е приветлив. Но беше немислимо да отложим пътуването и сега, докато наблюдавам Скот през пътеката на самолета, той, изглежда, е призовал цялата си воля, за да е здрав и на не повече от двайсет и пет. Откакто се качихме, с Бъд не са спрели да бръщолевят за неприкосновената си Бръшлянова лига, лудориите на Скот през Бурните двайсет и най-вече за творчеството на Фицджералд, което Бъд е изучавал в Дартмут. Съществува ли по-ласкателна отмяна на литературната смъртна присъда?

След няколко часа оставям книгата си, пожелавам им лека нощ и се настанявам в ложето, докато възрастният професионалист напътства последователя си с истории за е. е. къмингс, Едмънд (познат още като Бъни) Уилсън и Ърнест Хемингуей и обрисува на Бъд живота на един холивудски принц. Дава му храна за роман.

Седем часа по-късно се събуждам, а Скот е надвиснал над мен. Кожата му е изгубила руменината си. Сочи към „подаръка от татко“ на пода до седалката си и извива устни във вълча усмивка.

— Да полеем успеха.

Празната винена бутилка от отлежало пиво е разрушителна стихия, връхлитаща право към кариерата на Скот. Нафиркан е до козирката, а аз нищичко не мога да направя в присъствието на Бъд — или в отсъствието му, ако трябва да бъда честна.

— Трябва да престанеш на мига — шепна аз — или ще съжаляваш.

— Върховната жрица от ада се завърна — обявява той и се клатушка към седалката си.

Кацаме в Айдълуайлд и хващаме такси. Скот е оживен — твърде оживен — но Бъд най-вероятно вижда само приповдигнатото настроение на партньора си. Преди двамата да се срещнат с режисьора на филма, ме оставят в „Уейлин“. Стаята ми е любезно предоставена от хотела — така ръководството изразява благодарността си, че прославих хотела им, когато преди няколко месеца писах как Лупе Велес е била глобена сто и двайсет долара заради нанесени щети върху килима. (Твърде ентусиазирано танго с Гари Купър.) Пожелавам късмет на Бъд и сълзливо се прощавам със Скот.

— По-добре не ми звъни — казва той, а гласът му е сладък като конфитюр и учудващо трезвен. Може би не е пил толкова, колкото се опасявах. — Ще ти се обадя от Хановер.

Дните минават, а аз се оказвам твърде притеснена, за да правя разбор на предимствата на габардина над шифона, нито пък съм в настроение да аплодирам „Рокетс“, да скандирам името на Франк или да гледам филми в „Рокси“ или „Парамаунт“. Изстисквам някакъв ентусиазъм за „Иглички по тялото“ и „Дюбари беше дама“ — най-добрите пиеси за сезона, но все пак да бъда в течение на театралния живот е част от работата ми. Мислите ми са заети най-вече със Скот. Когато най-накрая ми се обажда в сряда, бърбори за Дартмут — „сериозният брат на Принстън“ — а гласът му така прелива от щастие, че от четиристотин километра мога да доловя, че се е отдал на гуляи.

— Моля те, не пий — увещавам го аз. Той приключва разговора, като ми напомня, че се прибира у дома в петък.

Петък идва и си отива. Телефонът мълчи. Изпращам телеграма, но не получавам отговор. Тръгвам си десет минути след началото на пиесата „Звезди в очите ти“ — прекалено съм нервна, че да се съсредоточа — и будувам цяла нощ. На сутринта пращам още една телеграма: МОЛЯ ТЕ КАЖИ МИ ЧЕ СИ ДОБРЕ И КОГА СЕ ВРЪЩАШ ЛИПСВАШ МИ ПОВЕЧЕ ОТКОЛКОТО МОГА ДА ИЗРАЗЯ.

Рано в събота все още не съм получила ни вест, ни кост и се обаждам в „Хановер Ин“, откъдето ме удостояват с хладен отговор:

— Господин Фицджералд и господин Шулбърг вече не са наши гости.

Чак в неделя най-сетне се свързвам с Бъд.

— Имам л-л-лоши новини, госпожице Греъм.

Представям си как любимият ми залита из кампуса под въздействието на алкохола и изгаря от треска.

— Скот е мъртъв! — изкрещявам аз.

— Н-н-не. Господин Фицджералд е жив, но б-болен, много болен. Отдадохме се на същински г-г-гуляй. В-вината е моя. Не трябваше да му д-давам шампанско. Но никога не ми е било т-толкова интересно да слушам някого.

Когато препие, Скот умее да се впуска в грандиозни излияния, сякаш излезли от устата на оксфордски преподавател, независимо дали обсъжда краха на Медичите, или прическата на Алис Б. Токълс. Бъд ми предава изопачена история за изпуснат влак, изгубено палто, подхлъзване по леда при скок със ски, кавга в къщата на някакво братство и прием, организиран от катедрата по англицистика, за който той признава, че бил „необещаващ“.

Нищо чудно. Професорите предпочитат авторите да са мъртви, подвързани с кожа и подредени по лавиците, вместо арогантни, лукави и пияни.

— Съжалявам да ви съобщя, че и двамата сме уволнени. Това е най-малкият проблем.

— Кога ще се върнете със Скот? — успявам да попитам.

— За това става дума. Господин Фицджералд…

— Мисля, че вече спокойно можеш да го наричаш Скот.

— В града сме…

— Къде, за бога?

— Управителят на „Уейлин“ не пожела да ни даде стая в… да кажем просто, че и двамата сме малко… опърпани. Пробвах в шест други хотела. Тогава приеха Скот в… Докторската болница. Има температура от почти четиридесет градуса, дихателна инфекция и… — кълна се, че Бъд плаче. — Госпожице Греъм, ако д-дойдете и п-поемете нещата оттук, ще ви бъда вечно задължен.

Двайсет минути по-късно таксито ме оставя в болницата. Благодаря на просълзения Бъд и след миг той вече си е плюл на петите. Лекарят, натоварен със случая на Скот, обяснява, че на пациента му бият инжекции с пеницилин за бронхиалната инфекция и изглежда, реагира. Слава богу.

Заварвам го сам в голяма стая, завит под колосани чаршафи, които подхождат на бледия му тен. Лишен от лустрото на пиянството, Скот изглежда крехък, докато ме гледа с изцъклените си очи. Целувам високото му чело и погалвам косата му. Нищо няма да изличи любовта ми. Ако със Скот се случи нещо, аз ще се превърна в празна черупка, в нищожество. Не мога да си представя как бих събрала сили да продължа напред. Сещам се колко жестоко се отнесох към собствената си болна майка и ме изпълва дълбоко разкаяние и нужда този път да постъпя правилно.

Последната пиянска сага на Скот не е насъсквала демони срещу мен. Въпреки тревогата и желанието да го утеша, ми е трудно да простя. Трябваше да бъде по-разумен. И все пак, ако не бях аз, никога нямаше да срещне Бъд Шулбърг — за това мога да виня само себе си. Признавам грешката си и казвам:

— Хубава си я надробил — докато му предлагам глътка вода.

— Не трябваше да напускам Холивуд, Шайло — отвръща той. — Ала така наречените ми досадни финансови ресурси вече са на привършване. Допреди години всеки месец ме засипваха хиляди долари, но никога няма да разбера къде се дянаха. Зелда не притежаваше дори наниз перли. Нужно е да обърна нова страница и да…

Поставям пръст на устните му.

— Нуждаеш се от помощ, скъпи. — И то не само за тялото. — Сега поспи. Затвори очи, а аз скоро ще се върна.

Джон Уилър ми дава името на психиатър — доктор Ричард Хофман, който твърди, че помни как се е запознал със Скот и Зелда в Париж преди повече от десет години.

— Знаете ли за пиенето му? — питам го, когато се обаждам.

— Да, но много се възхищавам на работата му.

Лекарят пристига два часа по-късно и аз му представям Скот.

— Нали познаваш доктор Хофман, скъпи? Той е психиатър — и то такъв, който вероятно от години разправя на маса за срещата си с теб и Зелда.

— Хер доктор — казва Скот, протяга ръка към мъжа с пресилена любезност и аз осъзнавам, че симулира. — Къде ви е усмирителната риза?

— Хайде, Скот — намесвам се аз. — Дръж се учтиво. — Хвърлям му собствения си дяволит поглед. — Ще ви оставя насаме.

— Добре, стига по-късно с доктора да не ме обсъждате зад гърба ми.

Ние обаче го правим. Научавам, че Скот е разяждан от тревога и изтощение и вярва, че кариерата и вдъхновението му са стигнали задънена улица.

— Нищо не умея вече — изповядва се той на доктор Хофман. — Дарбите ми ме изоставиха. Изпариха се.

Изненадвам се, но и се радвам, че е толкова прям.

Склонявам Джон да списва колонката ми за двете седмици, през които Скот се възстановява — доктор Хофман ни посещава всеки следобед и се мъчи да убеди моя вироглав любим, че талантът му все още проблясва изпод пласта момчешки илюзии. Започвам да се обнадеждавам, но в петък, когато го изписват, влизам в стаята му и го заварвам най-безочливо да анализира брачните проблеми на доктор Хофман. Лекарят несъмнено ще изникне в някой бъдещ роман. Със същия успех можех да наема и водопроводчик.

Най-накрая стягаме багажа за Калифорния. Моля доктор Хофман да ми връчи сметката. Той отказва да ни таксува.

— Използвайте парите да купите траурен венец за юношеството на господин Фицджералд — казва той — и оттам надграждайте.