Сали Кослоу
Оттатък рая (20)

Деветнадесета глава
1934

Пристигнах от другата страна на Атлантическия океан със сто долара, сноп писма с препоръки и върволица от вятърничави мечти. Също като Лондон и Ню Йорк беше пренаселен и мръсен. Обвивки от дъвки и цигарени фасове се въргаляха по тротоарите и още преди светофарът да е светнал зелено на ъгъла на Четиридесет и втора и „Бродуей“, тълпата вече се изсипваше по кръстовището. Тротоарите бяха нагорещени като котлони, така че аз бях единствената жена с черен костюм от кадифе и дълга сатенена блуза в жарко оранжево. Въздухът беше като желе и вонеше на пот и брилянтин. На Таймс Скуеър нямаше нищо свежо и спокойно — само суматоха, жужаща в неоново. Пристъпи напред, малка госпожичке, тук можеш да бъдеш всякаква.

Обожавах това.

През втория си ден в Манхатън извървях пеша седемте пресечки от хотела до първата ми уговорена работна среща, като по пътя зяпах с отворена уста официалните театри, издигащи се редом до бардаците. Открих точната сграда, взех асансьора до единайсетия етаж и влязох в свещената обител на Северноамериканския вестникарски съюз.

— Какво можете да ми покажете, госпожице Греъм? — попита ме издателят Джон Уилър. Бях изоставила госпожа Гилам в Лондон.

Изпълнена с мнима увереност, му подадох изрезките на Джони за сценичните ми изяви, които той отхвърли със сумтене. После му представих статията си за женитбата с много по-възрастен мъж и се похвалих колко много внимание е получила.

— Не е подходяща за нас — рече той и махна с косматата си ръка, все едно отпъждаше муха. Джон Уилър действително отпъждаше муха. Беше отворил всички прозорци в офиса в напразен опит да вкара малко свеж въздух, а единственият вентилатор в стаята се движеше с прецизно отмерени движения, досущ като самия господин Уилър. Изглеждаше така, все едно се е пременил за ролята на „чепатия вестникар“ — сенки под очите, цигара и подобаващо омачкана шапка с периферия, настанена на бюрото му. Беше твърде рано през деня за чашата с уиски, която можех да очаквам, но господин Уилър несъмнено притежаваше набраздения с жилки нос на пиещ мъж.

— Скаквоощеразполагате? — попита ме по-силно и бързо от когото и да било в Англия. — Нещо не чак толкова напудрено?

Наведох се напред и подадох един подлистник — завършвах с моя шедьовър, биографична статия за лорд Бийвърбрук. Молех се господин Уилър да знае кой е той.

— Не — той ме погледна право в очите и любезно рече: — Съжалявам, госпожице… госпожице Греъм, нали така?… но все още не сте готова да станете част от синдиката.

Понеже тази и следващата седмица имах още девет уговорени срещи, лепнах най-сияйната си усмивка, благодарих на Джон Уилър и го попитах:

— Бихме ли могли да поддържаме връзка?

Той извади цигарата от устата си и ме огледа от глава до пети.

— Кукло, ще направя нещо повече. Ще помоля приятелчето ми в „Ню Йорк Мирър“ да се срещне с теб. — Той надраска някакъв номер на парче хартия. — Обади му се днес следобед.

Направих го и бях наета за четирийсет долара на седмица.

За да отпразнувам успеха, си купих две ежедневни рокли с флорални мотиви — едната сива, а другата кафява. Връщах се към тъмните цветове, а „Мейсис“ беше далечен братовчед на ателието, в което бях пръснала франковете на Монти, но на следващата вечер гордо носех едната от новите си придобивки на постановката „Веселата разведена“ в „Шуберт Тиътър“. Когато Фред Астер запя: „Нощ и ден ти си единствената“, покорно си представих Джони. Ала в същото време, когато господин Астер стигна до „в мен тлее неутолима жажда“, в ума ми изникваше само работата. Може и да пишех прозаични некролози и банална полицейска хроника, но отказвах това да ме обезкуражи.

Междувременно продължих да издирвам по-вълнуващо назначение. В рамките на няколко дни конкурентен вестник — „Ивнинг Джърнъл“, ми предложи ангажимент на свободна практика и трябваше да представя първите си впечатления от Ню Йорк. Вместо това на следващата сутрин седнах на пейка в Сентрал Парк с химикалка и тефтер в ръка и забърках каша от нещо, което по моите стандарти минаваше за увлекателна проза, озаглавена „Кой изневерява най-много в брака?“. Със сигурност не бяха немците, които се интересуваха единствено от кисело зеле и политика. Французите? Non, non, monsieur. Наложената традиция мъжете да се виждат с метресите си от пет до седем беше станала такава банална част от живота им, че съпругите дори се ядосваха, ако съпрузите им нарушаваха тези часове, през които_ les femmes_^[1] блаженстваха в частни бани. Сравнявах американските съпруги с турски килими, изпратени в забвение през лятото и често заменяни със свои не толкова захабени версии. Заявих — без да се позовавам на какъвто и да е опит — че англичаните държат първенството по изневери. Не осъзнаваха ли американците колко често срещани са тройките в страната ми? С каква цел според тях бяха измислени уикендите в просторните провинциални имения? Нали не смятаха сериозно, че ги организираме, защото обичаме проветриви места? Домашно парти за двайсет и четирима? Замислете се само за възможностите.

„Ивнинг Джърнъл“ публикува статията, а аз се превъплътих в собствената си роля — цапната в устата английска репортерка, която я биваше да разсмива. На следващия ден редакторката ми Мери Дохърти ми се обади за снимки. Шийла Греъм говори по телефона, Шийла Греъм съблазнява камерата, Шийла Греъм трака на пишещата машина. Голяма работа, че едва успявах да набера и едно изречение на нея.

Редакторката ми попита дали бих поела ангажимент към „Ивнинг Джърнъл“ на пълен работен ден? Колко пари исках? Казах сто долара на седмица. Винаги съм обичала едрите, закръглени суми. Тя отправи контрапредложение за седемдесет и пет долара. Работех и на двете места, докато редакторът ми в „Мирър“ не ме уведоми, че сътрудничеството ми с конкуренцията нарушавало свещеното правило на журналистиката.

— На Флийт стрийт журналистиката няма правила — сопнах се аз.

Бях принудена да напусна работата в „Мирър“, но останах на другата, която прерасна в колонка, озаглавена „Шийла Греъм казва“ — сериозно преработвана, като се има предвид, че едва различавах препинателните знаци. Три пъти в седмицата бях свободна да пиша за каквото и за когото си пожелая. Журналистическият пропуск ми отваряше врати, и то не само до „Янки Стейдиъм“ и моргата. Отразих завръщането на Линдберг от околосветския му полет, промъкнах се в дома на Ал Капоне във Флорида, с цел да опиша столовете в трапезарията му, тапицирани с кожа от алигатор, и интервюирах майката на президента Рузвелт, която плямпаше по темата „Колекцията от птици на сина ми Франклин, изложена в Националния природонаучен музей на братовчеда Теди“. Притиснах в ъгъла критика на Бродуей, Джордж Джийн Нейтън, за да го попитам:

— Кога ще се ожените за Лилиан Гиш^[2]?

— Ще ви кажа кога няма да се оженя за нея — отвърна саркастично той. Получих по-добра история от предвиденото и за първи път си позволих да помечтая докъде би могла да ме отведе настойчивостта ми.

За две години се превърнах в това, което се преструвах, че съм — истинска журналистка. Бях дръзка, рязка и използвах всичките си дарби — руса коса, извивки и престорен акцент от графствата на Лондон — не точно по време на интервюта, а за да се внедря в космополитния живот на Манхатън. „Сторк клъб“^[3] измести „Куаглино“. „Пайпинг Рок“^[4] от Локъст Вали зае ролята на атлетичния ми клуб в Лондон. А Дороти Паркър ми помогна да си проправя път.

Когато интервюирах госпожица Паркър, я попитах:

— Имате ли татуировки и къде се намират?

— Само една ето тук — тя нави ръкава си, за да покаже мижава звезда на лакътя си. — А вие?

— Там, където само джентълмените гледат.

Тази лъжа доведе до покани за коктейли. Въпреки факта, че изпих само един „Олд фешън“^[5] с много череши на фона на нейните три „Сайдкарс“^[6] с повечко коняк, от този момент нататък Дороти се грижеше да получавам покани за точните партита.

Възторгът ми от Дороти клонеше към завист. И тя като мен се беше омъжила млада и бе захвърлила еврейското си име Ротшилд, макар да не принадлежеше към онези Ротшилд. За разлика от мен, тя не пазеше корените си в тайна. Опитваше се да скрие единствено печалната си уязвимост, която прозираше през всяка ненадейна пукнатина в крехката й обвивка. Дороти просто искаше да бъде обичана.

Само жена, която се чувства по същия начин, може да разбере това. Аз не го осъзнах — поне не веднага. Тогава ме удивляваше фактът, че Дороти Паркър се различава от всяка друга съобразителна англичанка, която бях срещала — до една облечени в торбести жилетки и с вид на страдащи от хранително разстройство. Сексапилът й искреше редом с духовитите й забележки. През 1935 година Дороти беше дяволита, пърхаща с мигли фея, която с охота се навираше във всеки разговор. Тя самата често подемаше въпросните разговори, а остроумието й надхвърляше това на мъжете, които се въртяха около нея.

Дороти се беше специализирала в игри, които изискваха мозъчна дейност, а не — за съжаление — визуална култура. Ако Шекспир и Платон се срещнеха днес, какво щяха да дискутират? Нека да предположим, че Франклин Делано Рузвелт, папата и Джордж Бърнард Шоу починат в един и същи ден. Чия кончина би представлявала най-голяма загуба? Подобни съревнования ме оставяха без думи и ми даваха достатъчно време да размишлявам как в Америка усмивката, приятното лице и почти автентичният английски акцент можеха да те отведат далеч, но не и до финала, макар все още да не бях определила крайната точка на амбициите си. Със сигурност не се стремях да се превърна в любовница (по негови думи) на Джок Уитни^[7], независимо колко поло понита притежаваше. Не, отсякох аз.

Задушавах се в собствените си съмнения, когато Дон отново се появи на хоризонта под формата на запис, който получих по пощата. Настаних се с чаша чай и изслушах следното:

Скъпа Шийла, обмислих толкова много начини да ти го кажа и накрая се спрях на най-простичкия. Искам да се оженя за теб, когато си свободна. Тая надежда, че бих могъл да привлека майка ми на наша страна. Моля те, не ми изпращай неискрен отговор.

Запарих втора чаша чай и пуснах записа още два пъти. Считах Джони за единственото си семейство и му изпращах добросъвестно пари без капка негодувание. Въпреки че мислех за него с привързаност и не се отдавах на каквито и да е значими романси в Ню Йорк, признавах пред себе си, че бракът ни отдавна е приключил и че от него е останало само ехо от топли чувства.

Наскоро бях посетила Лондон, за да отразя брака на херцога на Кент с принцеса Марина Гръцка, и тогава повдигнах темата за развода. Сломеният Джони отказа, но допълни, че няма да оспорва края на брака ни, ако година по-късно продължавам да искам същото.

Пътуването до Англия ми напомни колко малко ми липсваше тази страна, кастовата й система и най-вече климатът. Също така признах пред себе си, че макар силно да исках деца, не копнеех да се омъжа за Дон, към когото изпитвах неизменна любов само в най-мрачните си моменти на временно поражение. Но пък перспективата да стана маркиза? Коя жена би отказала да повърти из ума си подобна фантазия? Обзалагах се, че не и Дороти Паркър. Не и аз. Титлата на Джон не беше просто название, както често се случваше в онзи период, когато аристократите можеха да си позволят да отопляват само по една стая в каменните си грамади из графствата. Маркизът на Донегъл имаше както пари, така и социално положение. В ролята на негова съпруга щях да бъда удостоявана с най-дълбоко уважение. Това имаше много по-голяма тежест от доларите или лирите.

Работех здраво и се наслаждавах най-вече на чувството на удовлетвореност, което съпътстваше усилията ми. Хонорарите бяха на втори план, макар да бяха повече от задоволителни. С позволението на началника ми започнах да поемам ангажименти и към списания. Печелех близо четиристотин долара на седмица, които бяха достатъчни, за да удвоя издръжката на Джони — служеща да смекчава океана от вина в мен — и да си осигуря изискан гардероб и малък апартамент под наем в южната част на Сентрал Парк, от който се разкриваше гледка към най-зеления оазис в града. Въпреки това ламтях за още… за нещо, което ми убягваше.

Писах на Дон, че сериозно обмислям предложението му, но същевременно се впуснах в съревнование за колонка със съвети за домакини, която получаваше широко разпространение от синдикатите. Не получих работата. По-късно установих, че са ме отхвърлили като прекалено изискана за длъжността. Лили Шийл се беше преструвала твърде умело.

Чувствах се неспокойна — пословичната скитаща еврейка, която търси удовлетворение, и се чудех дали то ще се задържи, ако го откриех. Бракът с Джони не беше разрешил проблема. Нито пък сцената, общуването с висшата прослойка на Лондон или вихърът от работа и социални ангажименти, който представляваше пребиваването ми в Ню Йорк. Не притежавах нужния интелект за разпалените разговори, които изграждаха гръбнака на манхатънския интелектуален елит. Вместо остроумни отговори и критични наблюдения за политика и култура в мозъка ми се настаняваше объркване с размерите на двуетажен автобус. Аз бях жената, чиято единствена реплика по време на вечерно събиране можеше да бъде комплимент към Клер Бут за инкрустираната й с рубини пудриера.

Тогава пред мен се отвори нова възможност. Докато тънех в самосъжаление заради собствените си пропуски, изтече договорът на една от холивудските колумнистки към Северноамериканския вестникарски съюз, която искаше да получава по триста долара седмично. Когато Джон Уилър отказа да приеме условията на репортерката, аз кандидатствах за нейната работа, и то за два пъти по-ниска заплата. Постлах си пътя с ласкателства и спечелих, като доброволно се продадох дори по-евтино — за сто двайсет и пет долара на седмица.

На Бъдни вечер през 1935 година отлетях на запад, оставяйки зад гърба си вледеняващото време и малцина приятели. Понесох със себе си подновени мечти, които можех да обобщя така: пак се нуждаех да започна отначало. Реших, че е тъкмо това. Дори в Лондон холивудските продуценти бяха считани за невежи емигранти, които само допреди няколко години са пробутвали кожени ръкавици на дребно. Макар никога да не бях стигала по на запад от Пенсилвания, знаех, че Холивуд е международната столица на пародията и преструвките. Кой беше по-квалифициран от някогашната несравнимо обиграна в тези две изкуства Лили Шийл? А и колко можеше да е трудно да отразяваш живота на филмовите звезди.