Сали Кослоу
Оттатък рая (26)

Двадесет и пета глава
1937

През един хладен октомврийски следобед няколко дни по-късно Скот върви към мен на летището. Махам му отдалеч, ала усмивката ми е чисто декоративна. Макар да се радвам, че ще отседнем заедно в лъскав хотел в Чикаго, напрежението поглъща крехките надежди за романтика.

Оказва се, че тревогата ми е била напълно оправдана, само че не по отношение на представянето ми.

Осъзнавам, че нещо не е наред, в мига, когато Скот дефилира — не се сещам за друга дума, с която да опиша наперената му походка — към мен. Бледите му страни са поруменели, все едно са покрити с руж, а усмивката му е като на Мики Маус. Сакото му е опърпано и не се е обръснал. Когато се прегръщаме, вони на алкохол.

Разбира се, чувала съм за първокласното гуляйджийство на Ф. Скот Фицджералд, но през месеците, в които сме били заедно, не съм го виждала да пие нищо по-силно от кока-кола. Мислех, че е надраснал нуждата от алкохол. На универсалния език на брат ми Хайми любовникът ми се е натряскал, а аз на свой ред съм прецакана.

— Скъпа, готова ли си за полета? — пита той и оглежда младата агентка, застанала до мен. Уредила е интервю на старлетката, чакаща в салона. И двете жени се надяват да спомена името на актрисата в колонката си.

Не искам да засрамя Скот или да правя сцени. Казвам:

— Скъпи, запознай се с Мери Кроуъл.

Той коленичи и все едно сваля от главата си въображаема шапка с пера, досущ като дубльор на Сирано дьо Бержерак. Жената се изчервява. Аз потръпвам.

— Скот, трябва да се оттегля за половин час — казвам му. — Съжалявам.

Всъщност съм облекчена.

— Господин Фицджералд, защо тримата с госпожица Греъм не се срещнем в седем в бара? — бърза да предложи агентката.

— Изумително. Просто невероятно.

Изу-ми-телно. НЕвероятно. Прилагателни, които Скот заклеймява като речниковия еквивалент на кувертюрите за канапета. А и обикновено не имитира Талула Банкхед^[1] така гръмогласно, че хората да се обръщат след него.

Оставяме Скот и аз прехвърчам през интервюто. Веднага щом приключваме, с госпожица Кроуъл се устремяваме към трите маси и шестте стола, от които се състои барът на летището. Пред Скот има няколко празни чаши. Очите му са полузатворени.

— Какво ще пиете, госпожице Греъм? — пита ме агентката.

— Бренди, моля. — За да успокоя нервите си.

— А господин Фицджералд?

— Още едно двойно — провлачва думите той. Барманът поставя чаша пред Скот, който казва „Наздраве“, изгълтва питието, оригва се и моли за още едно, което бързо пристига.

Избутвам питието встрани и казвам:

— Достатъчно пи, Скот.

Той сграбчва китката ми с изненадваща сила. Половината джин се разплисква по пода, но той си прави гаргара с остатъка и избърсва уста с опакото на ръката си. Госпожица Кроуъл става от стола си и отстъпва назад. Изчервила се е. От високоговорителя се разнася съобщение за полета ни.

— Време е да тръгваме, скъпи. — Мъча се да звуча уравновесено.

— Тъй вярно, капитан Ахав — поздравява той госпожица Кроуъл, а после и мен, и грабва палтото си, което едва облича и не успява да закопчае. Припряно се сбогувам с госпожица Кроуъл и двамата тръгваме по бетонираната площадка, където повей на вятъра издува палтото на Скот. Прилича на жерав с филцова шапка, който се мъчи да отлети. Щом намираме местата си в самолета, на пода издрънчава бутилка джин.

— Само ми кажи, че няма да пиеш повече — умолявам го аз. Гореща мъгла обгръща лицето ми, а под мишниците ми плъзва влага, докато чувствам как прилив на гняв и шок връхлита тялото ми.

Скот отпива направо от бутилката и я вдига над главата си.

— За безстрашната госпожица Шийла Греъм, която ще завладее Чикаго, световната кланица, работилница за сечива и склад за зърно, майстора на железниците, градът, който носи бремето на нацията; буреносен, мразовит, неприветлив, свърталище на широкоплещестите. Казаха ми, че си лукава, и аз им вярвам…

— Достатъчно — изсъсквам. Пасажерите ни зяпат. — Престани.

За мое облекчение, когато самолетът се задвижва с бучене, Скот започва да се унася. Лос Анджелис се изгубва от поглед, когато се издигаме сред сметановите облаци. Дали блаженството, в което живях месеци наред, не е било само рай за глупците, който също ще изчезне, защото Скот е разкрил истинското си лице на обикновен пияница? Стискам юмруци толкова силно, че ноктите ми оставят следи във формата на полумесеци и по двете ми длани.

Той продължава да спи и кротко да похърква, но когато стюардесата поема по пътеката между седалките и предлага цигари и списания, той се събужда, докосва я по ръката и изгуква:

— Знаете ли кой съм аз?

Подушвам джина в дъха му и съм сигурна, че и тя също.

— Съжалявам, господине. Не знам кой сте — казва тя. — Имате ли някаква конкретна молба?

— Бих желал да е 1925-а.

— Извинете?

— И 1920-а ще свърши работа.

Годината, в която се е оженил за Зелда. Той шумно се засмива.

— Настоявам да ми кажете кой съм аз.

Момичето извръща поглед, вероятно с надеждата някой да я спаси.

— Няма значение. Аз съм писателят Ф. Скот Фицджералд. Известният писател.

С охота бих изтръгнала всяка страница от всяко едно списание в количката на жената и бих ги натъпкала в гърлото на Скот.

— Желаете ли нещо, господин Фицджералд? — трепери гласът на стюардесата.

Той пресушава чашата си.

— Нека е джин „Рики“ с по-малко газирана вода.

Стюардесата изпълнява молбата му и продължава към следващия пасажер, а аз потъвам в седалката си.

— Знаете ли кой съм аз? — запитва Скот един мъж, който седи от другата страна на пътеката.

— Не, приятелче, не знам — отвръща той.

— Аз съм Франсис Скот Кий Фицджералд. — Тонът му не е напълно отблъскващ. Изтананиква няколко куплета от „Знаме, обсипано със звезди“^[2]. — Вероятно ме познавате като Ф. Скот Фицджералд, създателя на вече отишлата си Ера на джаза.

— Проклет да бъда.

— А вие кой сте?

Той отговаря:

— Да му се не види, чувал съм за теб. — После добавя нещо, което звучи като „Хумберт Хинкълфедър“.

Не ми е съвсем ясно дали мъжът се държи насмешливо, или почтително, но Скот казва:

— Виждаш ли, Шайло, още не съм мъртъв. Живсъмдамусенезнае, известен съм. Ето, Хум ме познава. Хум, чувал ли си за Хем? Пълен загубеняк е този Хем.

— Ърнест Хемингуей?

— Сеньор Мачизмо. Известен още като Нещастника.

— Познавате ли го?

— Да го познавам? Аз го създадох. Приятелят ми Ърнест е винаги готов да подаде ръка… Особено, за да го издърпа този над него.

Скот допуска смъртния грях да се засмее на собствената си шега, а аз го гледам със смесица от потрес и любопитство. Как е възможно жребецът ми да се превърне в такова магаре? Спомням си една реплика от „Нежна е нощта“, която ми направи силно впечатление: „Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки“^[3]. Нищо респектиращо няма обаче в това да гледам как Скот се държи като свиня.

— Щом кацнем за гориво, искам да се върнеш в Лос Анджелис — изстрелвам аз. — Ще бъде грешка да отидем заедно в Чикаго.

Изражението му добива умиляваща чистосърдечност.

— Но ти се нуждаеш от помощта ми, скъпа.

— Може би, но ти не си в състояние да ми я предложиш — подбирам възможно най-безболезнените думи. — Не те харесвам… такъв.

— Тогава върви на майната си — изрича знаменосецът на словесната чистота, мъжът, който е известен с това, че потръпва при изричането на думата „менструирам“. Езикът на Скот ме разтърсва също толкова, колкото и намерението, вложено в думите му. — Върви да водиш сама битките си — казва той, а после възприема тона на проповедник. — Обаче те предупреждавам. Винаги ще бъдеш сама, Шийла Греъм. Затова си принадлежим. Двама вълци единаци.

Затварям очи, за да сдържа сълзите, на които няма да позволя да потекат. През целия си съзнателен живот съм се чувствала изолирана, откъсната от собствените ми лъжи. Може би талантът на Скот, който хората са престанали да възхваляват, също го изолира — или пък се чувства отхвърлен заради комплекса, че не е на нивото на богаташите. Възможно е и просто да е изключително неприятен пияница, когото другите презират и са привикнали да пренебрегват.

Струва ми се, че единствената разумна стъпка в случая е да пропъдя моя вълк.

— Моля те, върви си, щом стигнем Албакърки — казвам аз. — Всъщност държа да го направиш.

— Прогонваш ли ме?

— Нищо подобно. Ще се видим обратно у дома.

— Ще съжаляваш за това — изръмжава той, когато самолетът забавя ход.

Възможно е, но не го спирам. Когато вратата се отваря, той грабва шапката и палтото си.

— Довиждане, скъпи — казвам аз, но докато Скот върви по пътеката, ме обзема закрилнически инстинкт. Дали има някакви пари в себе си? Може ли изобщо да си намери портфейла? Ако го размахва пред очите на всички, няма ли да стане уязвим за крадци? Част от мен иска да го спаси, сякаш е дете, и да го убеди да остане, но по-мъдрата ми половина поема контрола и добавя: — Ще ми липсваш. Ще ти се обадя от Чикаго и ще се върна в Холивуд след няколко дни.

Скот тромаво излиза през вратата към дивия Ню Мексико.

Петнайсет минути по-късно стюардесата разгъва седалката ми в легло и дърпа завесите около мен. Оставям на събудения наново двигател да приглуши риданията ми и се опитвам да проумея как моят мил, благороден любовник може да пропадне до нивото на създание, достойно за следващата продукция на Джеймс Уейл^[4]. Турбините започват да се въртят, а аз непрестанно прехвърлям тази мисъл през ума си. През последните няколко месеца той беше такъв внимателен слушател и анализатор — осъзнавам, че повечето ни време заедно е било посветено на моята история и моите проблеми — до такава степен, че ми се искаше да разкрия истината за себе си. Не се чувствам способна да разбера какво е предизвикало гуляя му, нито пък притежавам необходимата сила да избавя Скот от порока и да върна мъжа, когото познавам и обичам.

Завесите пред мен се разтварят. Очаквам стюардесата да провери дали съм си сложила колана. Скот подава глава вътре.

— Скъпи, мислех, че си слязъл от самолета.

— Слязох. Имах нужда от още джин. — Той вдига трофея си със сияещо изражение. — Не бях се нафиркал достатъчно.

Разтварям обятията си, за да го приветствам в спалното ми помещение, и щом самолетът се издига в нощното небе, го залюлявам като бебе.