Сали Кослоу
Оттатък рая (36)

Тридесет и пета глава
1938

Есента настъпва сред пелена от влага, увиснала във въздуха. Скот се увива в древния си фланелен халат с прокъсани лакти, разкриващи сивия пуловер отдолу. Зад всяко ухо стърчи молив, а късове от половин дузина други надничат от джоба на гърдите му, подобно на множество пури. В друг джоб са натъпкани два пакета „Рали“. Моят красив любим се опитва да пише.

Боя се какво ще причини зимата на дробовете му от деветнайсети век — Скот е убеден, че са обременени от латентна туберкулоза. Време е да му намеря жилище, което не се намира на плажа. В момента работя на две места — пиша за „Холивуд днес: Бележникът на безделника“ и изпълнявам съпружеския дълг да организирам живота на Скот. Обичам и двете. Със Скот имам семейството, за което винаги съм копняла, и то включва наскоро посетилата ни Скоти. С нея навлизаме във водите на топлото приятелство. Понеже ролята на майка е заета, съм възприела тази на по-голяма сестра, готова да скочи в нейна защита.

Вчера Скот прочете писмо, което възнамеряваше да изпрати на дъщеря си, понастоящем във „Васар“: „Ужасно съм зает и работя до изнемога, макар че не очаквам да ме разбереш“, пише той.

— Не мислиш ли, че си малко груб? Нищо чудно Скоти да работи също толкова здраво.

— Притеснявам се, че се влюбва в кроманьонци, пристанищни хамали по рождение и бъдещи членове на „Шрайнърс“^[1], докато ходи само на най-лесните лекции.

Ако имах дъщеря, нямаше да прибягвам до мъмрене, а щях да бъда милата и разбираща майка, която аз самата никога не съм имала. Казвам го и на Скот. Той смекчава тона на писмото. Едва доловимо.

Днес караме на север към булевард „Лоръл Кениън“, нагоре по възвишението и надолу към Енсино през долината Сан Фернандо. Цяла ескадрила от хълмове, носеща внушителното название планините Санта Моника, се е прегърбила в далечината, за да предпазва тази низина от океанската мъгла и да се грижи времето тук винаги да е по-топло и сухо, отколкото в Холивуд и особено в Малибу. Подминаваме цитрусови насаждения и ферми и най-накрая пристигаме в голямата бяла вила, обградена от хълмиста морава и старомодни разцъфнали градини. Пчели и пеперуди кръжат край орлови нокти и цинии.

— Ужасно е — отсича веднага Скот. — Прилича на прашна крипта.

Може би напомня за сънливия санаториум в Северна Каролина, където живее Зелда, затова Скот допълва:

— Все още не съм ритнал камбаната, така че как бих могъл да кажа на някого, че живея на място, наречено „Бели Ейкърс“?

Така собственикът — актьорът с превзет глас Едуард Еверет Нортън — е нарекъл имението си. Ед осъзнава, че кариерите в киното не са вечни. Земята е.

Наемът обаче е приемлив като за дневна с борова ламперия, просторна трапезария, четири спални, стая за прислугата и дълъг балкон откъм главната спалня, където Скот може да снове, както прави буквално всеки ден на площадката на покрива в Малибу. Под магнолията отвъд бялата ограда от колове са наредени шезлонги, има тенискорт и басейн, към момента празен. Казвам, че мястото е съвършено.

Въпреки дребнавите забележки на Скот, той се съгласява да го вземе под наем. Отново се нанася с мижавата си покъщнина. Подобно на родителите си и той никога не е притежавал собствен дом. Скот Фицджералд цял живот е бил скитник.

Сарказмът му устоява, докато младата ни приятелка Бъф Коб не ни посещава и не казва, че къщата е очарователна, особено оградата, която сравнява с надгробни плочи в конфедеративно гробище. Образът кара Скот да си промени мнението.

— Ела да живееш при мен, Шийла — казва той същата вечер, в която Бъф ни гостува. — Чувствам се изгубен на това огромно място. Можеш да се откажеш от вилата си, да наемеш нещо малко в Холивуд, колкото за фасон и за да преспиваме там, когато искаме да прекараме нощта в града. Твоето католическо момче е готово да заживее в грях, вместо да вижда момичето си само през уикендите.

Намирам си малко жилище на „Хейуърт“ и „Сънсет“. Досущ като младоженци двамата си купуваме мебели за Енсино от „Баркърс Баргин Бейсмънт“. Аз избирам диван с тапицерия от зелена басма, а Скот, след като е изпробвал няколко кресла и е поскачал в тях, се спира на едно от зелено кадифе с табуретка. Добавям към покупките ни и четири пухкави възглавници с гъши пух и жълта кадифена кувертюра. Заглушавам вътрешния хор, който ми казва, че инвестирам в обречено бъдеще, но в продължение на близо година Скот е бил внимателен и се е въздържал от пиене почти като светец. Погребала съм спомена за партито ни в Малибу.

Когато не преследвам клюки или не присъствам на прожекции, вече прекарвам повечето си време в къщата, където и двамата си имаме собствени кабинети. Нощем седим на балкона — аз с чая си, а Скот с кока-кола — и от време на време чуваме гласове, довяти от вятъра откъм парцела на „Ар Кей О Уестърн“ на няколко километра оттук.

— Тишина, всички! Камера! Снимаме!

Въздухът се изпълва с изстрели и бурното трополене на конски копита. „Степни Грийн“ изглежда толкова далечен.

Есента се изнизва, докато Скот се мъчи да превърне „Жените“ във ферман за дамите, които не работят.

— Изпитвам особена ненавист към момичета, които са дарени с всяко предимство в живота, но не се отплащат с нищичко за тези привилегии — за моя радост избухва той една нощ, понеже това е последната критика, която някой би могъл да отправи към мен. — Приемат палта от норка и изумителни бижута, сякаш земята е тяхна.

Чувствам одобрението му — за сметка на Зелда.

Няколко дни по-късно Скот е отстранен от продукцията на „Жените“, защото подходът му не отговарял на концепцията. Според мен истинската причина е, че продуцентът Хънт Стромбърг никога няма представа какво иска. Скот твърди, че той е наркоман. За съжаление, не мога да включа това в колонката си.

Следващият проект на Скот е филм за Мария Кюри, на който той гледа още по-евангелски, имайки предвид, че ще облагороди репутацията му на сценарист. Отново подхожда към сценария като към морален трактат и представя доктор Кюри в образа на модерна жена. Този път се оказва между чука и наковалнята: единият продуцент се съгласява с преценката му, а другият настоява за типична любовна история.

— Отново съм на свобода след отстраняването ми от поредния филм — казва той по-малко от седмица след началото на назначението си, като звучи по-скоро удивен, отколкото наранен. — Никой тук не иска да бъде опорочен от неподправения талант.

Пише на Скоти следното: „Не съм убеден, че веднага ще ме провъзгласят за цар на индустрията, както си мислех. Всичко е наред, миличка, животът ме смири. Бих склонил и на помощник — цар“.

Тревожа се, че случилото се със сигурност ще го тласне право към джина, и се опитвам да измисля как да го предпазя. Оказва се обаче, че няма нужда да го правя, защото помощник — царят изважда късмет.

Миналата година, когато „Отнесени от вихъра“ взе „Пулицър“, Скот сипеше змии и гущери:

— Ако това е литература, то аз съм Елинор Рузвелт. В романа няма новаторски герои, новаторска техника, новаторски наблюдения, нито пък новаторски подход към тълкуването на човешките емоции. Съжалявам хората, които считат книгата на тази жена за върховно постижение на човешкия ум.

Явно американската публика трябва да чете „Гетсби“.

Сега, когато вече знам какво представлява пасът „Аве Мария“^[2] — благодарение на множеството съботни скандирания за отборите на Калифорнийския университет — осъзнавам, че Скот току-що е получил такъв от Дейвид О. Селзник, който е поискал да го вземат в „Уорнър Брос“, за да работи по филмовата адаптация на „Отнесени от вихъра“. Скот може и да е седемнайсетият селектиран сценарист. Той обаче приветства проекта, въпреки че бурно заклейми романа миналата година, когато спечели „Пулицър“. Сега е на друго мнение:

— Книгата е изненадващо честна и интересна — добре изпипана е.

Оказва се обаче, че Дейвид О. Селзник принадлежи към презряното племе, което смята творбата на Маргарет Мичъл за върховно постижение на човешкия ум.

— Забранено ми е да използвам дори една-единствена фраза, която не присъства в книгата — съобщава Скот на вечеря след първия си ден в „Уорнър“. — За Селзник това е Тората.

Ръката ми замръзва, както поднасям парче говеждо филе към устата си.

— Извини ме, скъпа. Но не можеш да си представиш царящото там благоговение. Накараха ме да представя как леля Пити „се суети със старомоден чар из стаята“. Би ли могла да ми обясниш как някой „се суети със старомоден чар“?

— С удоволствие — изправям се, извъртам бедра и заобикалям масата. — О, боже, о, боже, капитан Бътлър — възкликвам аз с тънко и провлачено гласче и ръка на челото. — Къде, о, къде са ми ароматните соли? Чувствам как всеки миг ще припадна.

— В името на робата господна, лельо Питипат — и Скот се потапя в акцента си от Дълбокия юг. — Нищо старомодно няма в теб. Кълна се, че си пияна. Само не отново?

Изяжда две хапки от прасковения пай, извинява се и се отдава на среднощно писане, като така напълно влиза в самоналожения си образ на труженик. На сутринта Скот вече е заминал, преди да се събудя.

Следващата вечер научавам, че са го помолили да напише сцената с голямото стълбище.

— Любимата част на всяка жена — информирам го. — Рет и Скарлет са като разгонени кучета.

— Много е фина тази Маргарет — сумти Скот. През следващите две вечери отново работи до след полунощ. Днес сме седнали на кея след вечеря, всеки с кафе в ръка, когато го моля да ми прочете сценария си. Той вади от очуканото си куфарче сноп подгънати и плътно подчертани страници.

Всеки път, когато Скарлет отвори малката си нацупена уста, диалогът става скован и кух. Решавам да бъда пряма:

— Мисля, че има още какво да се желае.

— Знаех си. — Той накъсва страниците на парченца. — Пиенето и страстта на Рет Бътлър са ми познати, но не мога да разгадая тази Скарлет. Луда е по съпруга си, а същевременно измъчва бедния мерзавец. Иде ми да й извия кльощавото вратле.

Личи си.

— Трябва да намериш начин да харесаш Скарлет. Мисли за нея като за дива пантера, която само Рет може да укроти, и как, макар да го обожава, момичето е твърде инатливо, че да го разбере или признае дори пред себе си. Класическо противопоставяне на силите.

Това ли е опората и на връзката му със Зелда? Техният секс беше ли като нашия секс? Все още ли правят любов, когато са заедно? Дали и тя е лудо влюбена в него? Не мога да си представя някой да се чувства по-привлечен към Скот от мен самата.

Той прекъсва размислите ми с въпроса:

— Сблъсък между две силни личности?

В ума ми витае различен образ, който се радвам да пропъдя.

— Може би трябва да се опитаме да изиграем сцената и да видим дали диалогът ще те осени.

— Гледай ти, госпожа Бътлър — подема Скот, сякаш съм му предложила да си сваля гащите. — Пощадете сърцето ми от памук, вие сте изворът на радостта ми.

Отиваме до собственото ни вито стълбище. Аз заставам в подножието до Скот и се преструвам как повдигам дългите си поли, разголвайки дяволито глезена си, и пърхам игриво с мигли.

Той ме гледа похотливо.

— Винаги съм се възхищавал на устойчивостта ти, скъпа.

— Звучиш като ортопед. Какво ще кажеш за „кураж“?

— „Кураж“ е за леките жени. Твърде фриволно. Смелост? Твърдост? Решителност? Дързост?

— Опитай с „дързост“.

— Скарлет, винаги съм се възхищавал на вашата дързост. — Той подръпва въображаем мустак, докато аз разтварям въображаемото си ветрило.

— Капитан Бътлър, да не би да казахте „дирник“?

— Скарлет, възхищавам се на решителността ви, ала тя няма да ви бъде от полза с вашия Ашли Уилкис, този… некадърник. Този глупак.

Той поклаща глава.

— Шайло, не мога да проумея защо Скарлет е толкова загрижена за някакъв си мухльо. Хемингуей би го нарекъл педераст.

Няма да изтъквам, че Скот прилича повече на Ашли, отколкото на Рет.

— Остани в образ. Просто ревнуваш, Рет — ти си змия, дебнеща в тревата, недостойна дори да оближе ботуша на Ашли. Ти си недодялан и нагъл и не си никакъв… джентълмен.

Така се старая, че дори пускам сълза. Само да се бях представяла толкова добре и в Лондон.

— Захарче, не се превъзбуждай и задръж.

Той се втурва обратно в трапезарията, връща се и вади бяла салфетка от джоба си.

— Никога през целия ти живот не съм те виждал да носиш със себе си кърпичка, когато имаш нужда от нея, Скарлет. — Той се мръщи. — Никаква дама не си и тази вечер няма да ти позволя да се преструваш на такава. Няма да ме отхвърлиш — изрича той, а гласът му ехти уверено.

— Бог ми е свидетел, че ще го направя.

О, господи, няма.

— Познавам те до мозъка на костите, не както онзи смешник Уилкис. Ако наистина те разбираше, щеше да те презира. Грижа те е единствено за парите и какво могат да купят.

— Негодник такъв. Не само че грешиш за всичко, ами си и пиян глупак.

— Възнамерявам още повече да се напия до края на нощта. Моля се животът да не подражава на изкуството.

— Но не и преди… — Той ме грабва на ръце и ме понася нагоре по стълбите. Може би Скот наистина ще се окаже Рет.

— Отведи ме в Обетованата земя — стена аз. — Обладай ме.

Ако правилно си спомням сюжета на книгата, Скарлет забременява и по-късно заявява на Рет, че й се иска детето да беше от когото и да било другиго, само не и негово. Тук пътищата ни със Скарлет се разделят. Така бих желала да нося бебето на Скот. То ще прилича и на двама ни, със светли очи и руса коса, с неговия талант, чувство за хумор и интелект и с моята издръжливост, самоконтрол и сръчност. Скот ще бъде същият невероятен баща, какъвто е за Скоти, на която пише веднъж — два пъти седмично — засипвайки я със съвети — и която силно му липсва.

Ето за какво си мисля, когато той ме оставя на третото стъпало, притегля ме в по-скоро приятелска прегръдка и се покланя.

— Много, много ми помогна, Шайло. Благодаря ти. Защо се отказа от театъра?

Преди да отговоря, той изчезва в кабинета си, затваря вратата и работи цяла нощ.

* * *

Седмица по-късно чувам стъпки зад себе си. Жена с шапка, отрупана с цветя като за гангстерско погребение, ме потупва по гърба, докато бързам за интервю в „Метро Голдуин Майер“.

— Гледай ти, Шийла Греъм — казва най-новият член на светия орден на сплетниците. — Сигурна съм, че където и да отиваш, аз оттам се връщам.

— Гледай ти, Хеда Хопър.

Безволева брадичка, остър нос, кафява коса без блясък — както Засу Питс^[3] изтъкна, тя наистина прилича на пор. Старая се да пазя дистанция, защото Хеда може да ме одраска. За разлика от госпожа Хопър, на мен ритуалите на светското общество не са ми безразлични. Безмерната ми нужда хората да ме харесват е прекалено силна, че да се държа открито злонамерено. Придържам се към теорията, че с добро спечелваш хората на твоя страна повече, отколкото със зло. Нейният подход е на прага на изнудването.

— Каква щастлива среща — възкликва Хеда с намек за арогантност и с обичайното си невъзмутимо властно изражение. Дали не ме е проследила? — Вярвам, че новините ми ще те заинтригуват.

Аз също имам новини — най-добрата ми находка от месеци. Утре възнамерявам да публикувам в колонката си, че Катрин Хепбърн се е сдобила с филмовите права за „Филаделфийска история“ — бродуейския хит, в който изигра главната роля. Ще продуцира лентата при единственото условие тя да участва в нея, което е крайно непривична стъпка и — доколкото знам — прецедент за жена. Тя се надява, че това ще бъде преломен момент в кариерата й. Добро решение, имайки предвид, че миналата година Независимите собственици на театри в Америка сложиха „Да отглеждаш бебе“ в списъка си с неприемливи за боксофиса заглавия.

— Искаш ли закрита прожекция? — пита Хеда.

— Давай.

Тя наподобява усмивка, която не обхваща мънистените й очи.

— Господин Селзник само е опипвал почвата, когато е привлякъл любовника ти на борда. Не само ще го отстранят от продукцията, но и договорът му с „Метро Голдуин Майер“ ще бъде прекратен и…

Не си чувствам краката.

— Това не е новина — прекъсвам я аз, макар всъщност да е, при това от най-болезнения вид. — Скот се оттегли.

Скот ще бъде съкрушен. Скот ще бъде отлъчен. Това беше последният му шанс.

— Вече е поел друг проект.

Дали Скот ще изостави Холивуд и мен, ще излезе от релси и ще избяга при Зелда, както постъпи по-рано?

— Узнахме вчера.

Когато предаде развълнувано нови страници на Дейвид Селзник.

— Мисля, че е новина, Шийла, макар това, че господин Фицджералд е пропаднал пияница, да не е.

Тя се понася напред, шапката й стърчи наперено, а цветята по нея се тресат. Представям си как Хеда сама прави шапката и залепя пластмасови череши от „Улуортс“.

Вървя трескаво към колата си и карам към кея, а думите „пропаднал пияница“ ехтят в ушите ми. Плискането на водата винаги ми помага да се съсредоточа, а вероятността през януари да попадна на някого, когото познавам, е малка. Крача по тротоара, треперя в тънкия си пуловер, закопчан до брадичката, и съм притиснала скръстените си ръце до гърдите. Вятърът забучава и солената вода щипе очите ми, но аз няма да позволя любовната ми история да завърши така.

След час се връщам в студиото и се оглеждам за Хеда, която заварвам хваната за ръка с Джордж Кюкор — режисьорът, който вчера също беше освободен безславно от задълженията си към „Отнесени от вихъра“.

— А, Шийла. Момчето ти се справяше добре — казва Джордж, щом ме вижда.

— Колко мило от ваша страна. Осъзнавам, че великите умове невинаги мислят еднакво, но съжалявам, че пътищата ви с Дейвид се разделиха.

Джордж завърта очи.

— Да ви черпя едно кафе?

Трябва ми Хеда.

— Да си направим уговорка за по-късно?

След това той млясва и двете ни по бузите, извинява се и ме оставя с пора.

Тя чака да проговоря.

— Изплюй камъчето. Защо допълзя обратно?

— Какво ще кажеш да се спазарим?

Разговорът ни е кратък, но резултатът е налице. Ние сме преди всичко бизнесдами, а после писателки — всяка от нас следва собствения си интерес.

Оттам карам до „Парамаунт“, за да говоря с Б. П. Шулбърг, който е начело на продукциите.

* * *

— Прибираш се късно — посреща ме Скот. От сутринта бръчките, които напомняха за дантела, сякаш са се врязали още по-дълбоко в бузите и челото му. — Значи си чула?

Нареждам на лицето си да остане безизразно.

— Какво е станало?

— Май поставих рекорд сред сценаристите, скъпа. Изхвърлен отново. Finito. — Когато той прокарва два пръста през гърлото си в знака за екзекуция, сякаш долавям ехо от напрежението, на което станах свидетелка в „Пасадена Плейхаус“. — Не успях да се докажа като наемник. Както всичко друго, и това изисква да го оттренираш до съвършенство. Тюх. Договорът ми е отнесен от вихъра.

Поклащам глава и въздъхвам. Не му казвам, че най-вероятно друго голямо студио ще му предложи договор. Нито Холивуд е толкова милостив, нито Скот е толкова наивен.

— Виждам, че си притеснена, Шайло.

Нито пък аз съм актрисата, за която се мисля.

— Всичко ще бъде наред — успокоява ме той. — Искам да си освободя време за писане на романа и може би за няколко разказа. Знаеш ли, че някога „Сатърди Ивнинг Поуст“ ми плащаше по четири хиляди на бройка?

Преди десет години.

— А може и да си намеря работа на свободна практика в града.

Мисля за таксата на Скоти във „Васар“. Таксите на Зелда в скъпия й санаториум. Хонорарите на доктор Нелсън, когото Скот често посещава. Изплатил е част от дълговете си, но разходите му са внушителни и дори да печелех достатъчно пари, за да му помагам, той щеше да е твърде горделив, че да ги приеме. Все пак казвам:

— Разбира се, че ще си намериш работа, скъпи, а и нищо не искам повече от това да те видя отново да пишеш.

По-късно следобед хващам Скот за ръка и го повеждам към спалнята в опит да му покажа, че договорът помежду ни е завинаги. Докато думите му запълват празнините, чувствам, че ми казва същото. Докосвам всяка доловима бразда, гравирана по лицето му. Върховете на пръстите ми го милват навсякъде, а аз се наслаждавам на нежността ни. Искам любенето ни да продължи вечно.

На закуска се потапям в „Холивуд на Хеда Хопър“ в „Лос Анджелис Таймс“.

— Господи — изписквам. — Катрин Хепбърн е грабнала правата за „Филаделфийска история“. Ще се опита да привлече продуцент и режисьор, които ще й дадат да играе в него.

— Хитро — казва Скот — защото може да забрави за ролята на Скарлет. Селзник никога не би повярвал, че Рет Бътлър цели дванайсет години ще преследва жена като нея.

Правя гримаса.

— Ще ми се да знам как Хеда се е добрала до тази новина.

— Сигурно е заплашила някого с кастрация — свива рамене Скот. — Ще ми подадеш ли спортната страница?

Десет минути по късно, точно по план, телефонът във фоайето звънва.

— Ще вдигнеш ли? — моля аз, като се преструвам на дълбоко увлечена от ревю на „Гунга Дин“.

Петнайсет минути по-късно Скот се връща с танцова стъпка, наподобяваща жигата на Маккилън.

— Какво ти казах, Шайло? В крайна сметка не съм последният драскач. Може би предпоследният. Май ще ми се наложи отново да изкопая добрите стари младежки каламбури. Предложиха ми работа, петнайсет хиляди на седмица, и не само това — връщам се на изток, в колежа.