Сали Кослоу
Оттатък рая (46)

Четиридесет и пета глава
1940

Животът ни се подрежда постарому и ние се уединяваме в провинциалния си пашкул. Ако не бяха премиерите в града, изобщо нямаше да виждаме приятелите си. Когато пролетта избуява, Скот плаща да напълнят басейна, за да ме изкуши да оставам в „Бели Ейкърс“ и през седмицата. Басейнът е лукс, но в момента има и паричен поток — възложиха на Скот да напише сценарий по собствения му кратък разказ „Завръщане във Вавилон“ и макар че хонорарът е едва ли не за отбиване на номера, Скот е доволен. Плува сред собствените си думи и ги преправя за големия екран, макар едва да топва пръст във водата.

— Не мога да рискувам със старата туберкулоза — казва моят любим хипохондрик, който сега си мери температурата на всеки четири часа. По обед се наслаждаваме на почивката си, когато Скот закрачва по ръба на басейна с шапка и риза с дълъг ръкав, сипейки шумни заповеди как трябвало да усъвършенствам бруста и кроула си.

— Замахвай по-високо! Пори водата! На всяко четвърто загребване си поемай въздух! Ритай!

Нашият затворен свят е инкубатор на вдъхновение. Сутрините са посветени на работа. Скот работи, докато аз довършвам колонката си и чета за Едноличния колеж. Той малко по малко запознава тази фалшива shiksa с Евангелието от свети Марко и свети Лука. Вероятно се е помолил на същите тези светци за небесно търпение, защото, когато открива, че съм изпепелила първите издания на романите му, ги заменя с печално достойнство, и то отново с надпис „Издание Енсино“. Поддавам се на насърчението му и изпробвам перото си в прозата — нещо, което не съм опитвала от недодяланите ми опити да напиша детективски роман в Лондон. Спирам се на заглавието „Джейни“ — кратък разказ за непокорна дъщеря със сметанова кожа и раздалечени сини очи, която се препира с баща си, професор по литература и говорител на страстната младеж през 1920 година.

— Не бих го нарекъл точно художествена измислица — отбелязва незлобливо Скот. — Преправи го малко, така че героите да не са толкова лесно разпознаваеми.

Приемам го като комплимент, макар да изтъквам:

— Откога ти самият следваш този съвет?

През вечерните часове Скот ми чете страници от романа си, като прибягва до цялата си артистичност. Поласкана съм, когато чувам собственото си описание — „топките за пинг-понг бяха пръснати из тревата като небесно съзвездие“ или „изливащият се калифорнийски дъжд звучеше като цвилене на коне“ — и дюдюкам, когато описва един сценарий в романа с думите „скучни като някогашната вестникарска колонка на Лоли Парсънс“^[1].

Фактът, че любимата на героя прилича на мен, не е новина, но с разкриването на допълнителните глави осъзнавам, че тя добива очертанията на литературен дубликат. Катлийн, която е била сгодена за крал, витае сред страниците като мой призрак. Веднъж описвах в колонката си показания ми чертеж на къща, която един филмов режисьор искаше да построи. Ето я строителната площадка, на която Монро Стар и Катлийн консумират любовта си. „Когато съм с вас, ми е трудно да дишам“, прошепва тя на Стар, пресъздавайки честността, която си позволих, когато двамата със Скот танцувахме за първи път. Катлийн, която също така има „хубави зъби като за англичанка“, признава на Стар колко се срамува от миналото си, също както постъпих и аз със собствената си история пред Скот. Всеки път, когато изчита страниците на глас, се чудя кои изпросени детайли ще бъдат избродирани в уж измисления гоблен, който се надяваме, че ще го върне обратно в литературния пантеон. Чувствам се едновременно поласкана и ужасена.

Тази нощ, когато приключва четенето си, повтарям „Погледът й го подканваше към пламенна романтична връзка“ и питам:

— Осъзнаваш ли, че позволяваш на света да надникне в любовната ни афера, дори да узнае начините, по които си доставяме удоволствие?

Той ме удостоява с най-херувимската си усмивка.

— Глупости. Това са герои, съкровище, макар че, ако ги чувстваш истински, значи съм си свършил работата.

— Избягваш въпроса.

Не получавам друг отговор, с изключение на кратко, самодоволно изкискване.

— Винаги пишеш за живота си, нали?

— С какво друго разполагам? Дори да разказвах за борещи се алигатори, не кръвта и мускулите щяха да ме интересуват, а защо дамата алигатор е разбила сърцето на здравеняка. Разбърквам заровете, хубавото и лошото, и гледам какво ще покажат.

Скот несъмнено долавя недоверието ми, защото допълва:

— Ако има нещо, което искаш да променя, ще го направя.

— Не да променяш, а да обясниш — защото осъзнавам колко много Катлийн напомня на самотния Стар за мъртвата му съпруга. Преценявам обстановката, решавам, че е благоприятна, и задавам въпроса, който се върти в ума ми от три години:

— Мислиш ли за Зелда, когато сме заедно?

Страхувам се, че Скот ще отмине въпроса ми с присмех, но той признава следното:

— В самото начало да, малко. През онази първа нощ видях нещо в очите и светлата ти коса, каквато, между другото, Зелда вече не притежава. В момента нейната е тъмна, за да пасва на остатъка от личността й.

— Но когато ме гледаш, нея ли виждаш? Трябва да знам.

Това е също толкова важен въпрос, колкото и онзи кой е истинският Скот — пияницата или джентълменът.

Сега той взема ръцете ми в своите.

— Виждам само теб, Шайло. Ти си настоящето ми. Е, настоящето, бъдещето и вечността ми. Зелда отпреди почти двайсет години отдавна си е отишла и макар да съм се зарекъл винаги да се грижа за момичето, за което се ожених, от лоялност, човещина и уважение към общото ни минало, бракът ни е разтрогнат във всяко отношение, освен в правно.

Споделените чувства са като соната, макар че не очаквам да чуя това, за което всяка жена на мое място копнее: „Теб обичам най-много. Само ти си истинската ми любов“. И най-вече: „Искам да имам дете от теб, защото желая това, което и ти желаеш“.

Никога няма да спра да се надявам, че Скот ще изрече тези думи, и днес му го заявявам направо:

— Искам да имам бебе от теб. Можеш ли да си ни представиш заедно като родители?

Изглежда като ударен от гръм.

— Това шега ли е?

— С твоето безсъние нощното хранене ще е фасулска работа.

Той не се смее.

— От теб би излязла всеотдайна майка и двамата бихме имали съвършено дете, но това е нещо, което не мога да ти предложа, съкровище. Моля те, не го искай от мен. Не съм достатъчно млад.

— Само на четиридесет и три си. Давам ти Пикасо за пример.

— Нито достатъчно богат.

— След „Последният магнат“ доларите ще завалят и пак ще се чувстваш на трийсет и пет — както казваше татко, от моите уста в Божиите уши. — Моля те, помисли си.

Скот слага край на разговора с целувка. Тълкувам го като „определено може би“.

* * *

Когато пролетта преминава в горещо лято, жегата се увива около долината като плътен бинт, привързващ я за димящата земя. „Бели Ейкърс“ се превръща във фурна, където вятърът умира насред маранята. Листата са застинали и никакви ветрила или изстудени чаши кока-кола и студен чай с мента не променят нещата. Първото, което правя сутрин, както и преди вечеря, е да се топна в басейна. По пладне вече е твърде горещо за плуване.

— Жив се топя, не мога да мисля — оплаква се Скот привечер, докато седим в трапезарията, веем си с ветрила и хапваме локвички ванилов сладолед.

— Ще стане по-проветриво, ако поправиш онзи заяждащ прозорец — предлагам аз.

Той се мъчи да го отвори, но прозорецът отказва да помръдне, Скот опитва отново и внезапно отскача назад — сграбчил дясната си ръка, вие и крещи:

— Какво, по дяволите?

— Скот! — скачам аз от стола си и се втурвам през стаята.

Той залита, олюлява се и протяга ръка, за да се подпре на стената.

— Милостиви боже.

Надава стон и се свлича на земята.

— Говори ми! — надвесвам се над него.

Скот отваря очи.

— Изведнъж страшно ми причерня. Имах чувството, че ме жигосват с нажежен ръжен. Болката ме проряза чак дотук — посочва рамото си — и сега ръката ми е вцепенена.

Той посяга към нея с лявата си ръка и лицето му се изкривява.

— Отиваш право в леглото.

Викам Ърлийн да му помогне да се качи по стълбите, докато аз се обаждам на доктор Нелсън, който ми обещава да дойде възможно най-бързо.

Близо два часа бдя над Скот и бърша челото му с хавлия, в която съм увила лед. Говори ми как романистът се превръщал в героите си и че почвал да чувства и мисли като Монро Стар. Дали сърдечният порок на Стар не урочасва новия ни безоблачен живот?

— Всичко върви по вода — ние, книгата, образованието на Скоти — сумти Скот. — Защо сега ни сполитат неприятности?

— Вероятно не е нищо сериозно — лъжа аз. — Просто затвори очи и почивай.

Чакаме доктор Нелсън. Чакаме още. Най-накрая той пристига в пресилено оптимистично настроение, като размахва стетоскоп. След няколко заръки „дишай дълбоко“ и побутвания казва:

— Ще живееш, приятелю, но те искам в кабинета си още утре сутрин.

На следващия ден се явяваме притеснени за прегледа. Кардиограмата потвърждава, че Скот не е преживял сърдечен удар, както и двамата се бояхме. Претърпял е така наречената от лекаря сърдечна криза. Предупреждение.

— Приключихме с Енсино — отсичам аз, когато излизаме от кабинета на лекаря, не по-малко уплашени отпреди. — Ще ти намеря някое място в града, близо до мен. — А за всеки случай и до лекаря. — Жегата и всичкото това шофиране ти дойдоха в повече.

Чувствам невероятен порив да се грижа за Скот, като му показвам любовта си в болест и в здраве. Иска ми се да живеехме заедно, да мога да бъда с него нощем и денем, всеки ден, но холивудското лицемерие ни възпрепятства. Връзката ни може и да е публична тайна, но според лицемерната набожност на шоубизнеса, ако една двойка споделя общ дом, без да е обвързана в свещеното тайнство на брака, то тя е достойна за презрение дори през 1940 година. В нашия случай цял свят знае за бедната Зелда, така че аз ще бъда отритната като ненавистна повлекана, а Скот — заклеймен като най-безсърдечния тип любовчия. Луела и Хеда ще ни превърнат в такава сензация, че ще ни засенчи единствено новината, че Съединените щати обявяват война на Германия.

Спираме се на обзаведен апартамент на третия етаж, който намирам на Лоръл Авеню, само на една пресечка от дома ми и на съвсем кратко разстояние от „Шуабс“ — боже опази на Скот да му свършат цигарите „Рали“ и десертите „Хърши“. Жилището е крайно незабележително, с осезаема котешка миризма във въздуха и хлътнал диван в зеления нюанс на изгнила чушка, но пък е достатъчно просторно и евтино предвид местоположението.

Нанасяме се мигновено. Първото, което Скот прави, е да закачи своята карта на Европа, на която проследява местоположението на войските на Хитлер, когото е сигурен, че може да надвие, стига английските командири да се вслушаха в съветите му. До картата са разположени планове и графики на „Последният магнат“. Заедно успяваме да разопаковаме набързо куфарите и кашоните — новия му сив костюм и фрак, както и остатъка от оскъдния му гардероб, плочите, радиото с благонадеждна честота за военни репортажи и музика, книги и още книги, а за спалнята — снимки на Скоти, Зелда и мен, включително и една, на която двамата прекарваме уикенд в Тихуана; на нея съм се ухилила като зелка. Моят caballero^[2] носи серапе и сомбреро и както всеки друг, облечен по подобен начин, изглежда напълно оглупял.

Отнема ни цял час да се настаним. През това време съседката ни развлича с пронизителните си крясъци — хазяинът ни уведомява, че ги продавала за озвучаване на филми. Причинява ни целия си репертоар, който сякаш се простира от „приближават хлебарки“ до „жена се спъва в труп“ с някой и друг маниакален смях за ефект. Когато жената приключва с един особено сърцераздирателен вик, двамата отвръщаме със собствения си лудешки смях. След като се успокояваме обаче, забелязвам, че Скот клюма.

— Сега поспи — заръчвам аз. — Вечеряме в осем у нас.

Наели сме домашна прислужница, която ще чисти и двата апартамента, ще пазарува и готви всяко ястие, защото дори и най-пропадналият бедняк в Холивуд намира пари за прислуга. Вървя до апартамента си и разопаковам малкото вещи, които държах в Енсино — нощници, пантофи, бельо, синьо копринено кимоно, книги, нищожните ми остатъци от парфюма на Елза Скиапарели, козметика и тоалетни принадлежности. Мисля си за обещанието на доктор Нелсън — сърцето на Скот ще се излекува. Мускул като всеки друг. Но през следващите шест седмици му е забранил да извършва каквато и да било сексуална дейност.

Нощес преспиваме у Скот. Прегръщаме се и топлината на плътта му до моята изпълва сърцето ми. Броя дните…