Сали Кослоу
Оттатък рая (48)

Четиридесет и седма глава
1940

Завършила съм разказа си за героинята, която не трябва да бъде бъркана със Скоти. Скот ми казва, че има потенциал да бъде публикувана, и е решен да ме превърне в писателка, способна да сътвори нещо повече от поредната история или сензационна статия относно това дали Чарлс Бойер носи тупе. Скот вярва, че светът тръпне да прочете автобиографията на великолепната госпожица Греъм и по този повод ми купи скъп кожен тефтер с цвят на тютюн и щампован с релефните ми инициали. Очаква да съставя план на бъдещата си книга в него.

— Обръщала ли си внимание как работя? — пита ме той.

Възможно ли е да прекараш какъвто и да било период от време с този мъж и да не забележиш?

— Ако ми хрумне нещо, веднага го записвам. Изравям всичко като диаманти — един брилянт насред тонове скучни сиви въглища. Винаги можеш да пренаписваш, но може никога повече да не уловиш яркото впечатление, оставено от първоначалната ти мисъл. Води си бележки не само за собствените си наблюдения и хорските приказки, но и за спомените си от детството.

— Опитвам се да забравя и малкото, което помня.

— Глупости, Шайло. Трябва да се гордееш колко много си постигнала. Ти си моят Гетсби. Бедният самозванец се забърка с безразсъдни хора, но Гетсби си има и своите добри черти.

— Нищо не е по-непоносимо от безупречния герой, а ти, скъпа, притежаваш някои противоречиви качества, които те превръщат в интересна героиня — оптимистка, но предпазлива, смела, но потайна, замечтана, но разумна.

— Предпазлива? Потайна? Разумна? — повтарям аз, макар да е истина и да е изречено с привързаност.

Когато писането на Скот върви добре, душата му е лека като танцуващ слънчев лъч — идват ми наум подобни банални фрази, които доказват, че авторката, която Скот си мисли, че мога да стана, никога няма да просъществува. Спомням си метафорите, които разпилявах като ориз на сватба в „Мошеникът джентълмен“, и не съм убедена, че след всичките тези години мога да се справя по-добре.

— Благодаря ти за разкошния бележник. Обещавам, че ще се опитам да бъда достойна за него.

— Нали ще го използваш?

— Да, Скот.

Някога. Може би. Едва ли.

Седим в дневната ми и си пускаме плоча с Cosi fan tutte на Моцарт. Опитвам се да слушам, докато чета либретото, а Скот съставя бойни тактики. Печели войната с книгата си, ала генерал Фицджералд е изгубил всяка една битка в Европа. Когато операта приключва, той заявява, че се нуждае от малко свеж въздух, и излиза за цигари.

— Пусни Бах. Връщам се след малко — казва той. — Двайсет минути.

Макар температурата навън да е петнайсет градуса, той се опакова в сиво палто, черен шал и филцова шапка, сякаш току-що е кацнал от „Уолстрийт“.

Двайсетте минути отлитат. Няма и следа от Скот. Представям си как разлиства списания в „Шуабс“. Никога не съм го виждала да подминава „Колиърс“ или „Сатърди Ивнинг Поуст“, без да се изкуши да ги отвори, колкото да се оплаче от посредствените автори, публикувани вместо Ф. Скот Фицджералд.

Минават четиресет минути. Сериозно започвам да се тревожа и съм благодарна, щом той влиза с олюляване през вратата, макар веднага да забелязвам, че е пребледнял.

— Какво се случи? Все едно си видял призрак.

Втурвам се към него, когато се строполява в зеленото ми кресло.

Вади цигара „Рали“ от джоба си, пали я притеснително мудно, всмуква дълбоко и проговаря с глас, достоен за Едгар Алън По:

— В „Шуабс“ изпитах най-смразяващото чувство, все едно светът около мен малко по малко се замъгляваше.

Надигащият се хор на Singet dem Herrn на Бах прави разказа на Скот още по-мелодраматичен, от което нямам нужда. Изключвам музиката.

— Да не би да си преживял още една криза?

— Не, не изпитах болка. Този път се почувствах замаян, изтръпнал и немощен. Трябваше да попитам продавача на щанда дали мога да седна някъде.

Той поставя шапката в скута си, разхлабва шала си и поклаща глава.

— Почувствах се като дядо си. Крайно унизително.

— Ще ти донеса вода и ще ти помогна да си свалиш палтото — казвам. — Прекалено си разгорещен.

Междувременно си мисля, че не беше никак благоразумно от наша страна да се забавляваме в леглото и тази сутрин, и миналата нощ, въпреки че втория път беше по инициатива на моето момче на средна възраст. Вероятно Скот се нуждае от най-обикновена почивка.

На следващия ден той настоява да посети лекарския кабинет — сам.

— Било е сърдечен спазъм — обявява, когато се завръща.

— Не сърдечен удар?

— Докторът не използва тези думи.

Слава богу! Когато Джон Уилър получи инфаркт, остана прикован на легло цели шест седмици, макар вече да се завърна на работа и да твърди, че е в цветущо здраве.

— Постави ли ти някакви ограничения?

— Никакви стълби.

Следващата стъпка ми се струва предопределена.

— Ще се преместиш в гостната ми, докато не ти намерим собствено жилище.

Веждите на Скот се извиват чак до високото му чело.

— Но там работите със секретарката ти, Шайло.

— Не ставай глупав. Ще се преместим в трапезарията, а с Франсис ще ти потърсим друг приземен апартамент някъде наблизо. Скоро ще можеш да се преместиш там. Пребиваването ти у нас ще е временно.

Опитвам се да изглеждам равнодушна, ала вътрешно ликувам. Скот вече ще бъде толкова близко до мен физически, колкото го чувствам и емоционално. Ще бдя зорко над любимия си, ще го удостоявам с вниманието, което изисква и което съм нетърпелива да му предложа, досущ като булка. Ще бъда някакво подобие на госпожа Фицджералд. Истинската версия може и да ми убягва, но при положение че съм прекарала половината си живот в преструвки, вярвам, че мога да се примиря с почти брачно съжителство.

Грижите за Скот ще бъдат различни от това да слугувам на майка си, защото съм убедена, че тя никога не ме е обичала. Аз със сигурност спрях да я обичам в мига, когато ме изостави в приюта. Въпреки всичките си провали Скот наистина ме обича дълбоко, както и аз него. Нещо повече — да се грижа за него ще бъде мой избор, с какъвто не разполагах, когато мама се разболя. Никой не опропастява бъдещето ми. Скот е моето бъдеще.

— Още нещо. Интимността отново е забранена — изтъква — докато кардиограмата ми не се подобри. Ще стане някога. Знаеш какво казва доктор Нелсън: „Сърцето се лекува“. — Имитира баритона на лекаря. — „С твоя старец още не е свършено.“

— Не съм си го и помисляла. Скоро пак ще сме на линия — целувам го дълго и гальовно аз.

Скот се премества на Хейуърт Авеню. За първи път през близо четирите ни години като двойка натриваме носа на филмовата индустрия с нейния самодоволен морализъм и заживяваме открито заедно.

* * *

Скот цял живот репетира за инвалид. Това сега му се отплаща. Настанен удобно зад настолното си бюро през деня, той е господар на леглото си, бухва възглавниците, наглася честотата на радиото и бълва страници с дузини. Франсис ги пренася до апартамента му на „Лоръл“, връща напечатаните екземпляри на автора за корекции и цикълът започна отново, сякаш Скот произвежда обувки или ръкавици. По-ведър е отчасти защото се е чул с Макс Пъркинс, който му е казал, че е размислил и в крайна сметка ще се радва да даде на Скот малък аванс. Две хиляди. Частична победа за мен, но много по-голямо постижение за Скот.

— Аха! Казах ти! — са единствените му думи в деня, в който пристигат писмото и чекът. Увереността на Скот гравитира из апартамента ми. Обичам го, когато се провиква с реплики като: „Какъв пир от страната на филмите ще сервираш на читателите в Милуоки днес?“, щом се натъква на мен или на секретарката ми в коридора. Животът ни е така радостно забързан, сякаш се приготвяме за парти.

Всеки седмичен ден в пет часа асистентката ми си тръгва, а в шест ядем говеждата пържола с грах и картофи на прислужницата. След вечеря се разхождаме до „Шуабс“ и се глезим с шоколадови шейкове, докато обсъждаме „Студеният дом“ — настоящото ми задание за Едноличния колеж.

— Най-добрият роман на Дикенс — отсича Скот.

— Трябва да възразя — осмелявам се аз. — Харесва ми описанието на разхвърляните лондонски магазини, но Естер е твърде добра, за да е истинска.

— Гледаш само сюжета — отвръща Скот. — Трябва да обърнеш внимание на майсторството на Дикенс. Удивително е. Преди да започна да пиша роман, винаги препрочитам него и Достоевски.

— Може и да е така, но ако трябваше да посоча любимата си книга на Дикенс, щеше да е „Големите надежди“, защото Пип получи добро образование и от него накрая излезе чудесен човек.

Нека животът ми подражава на изкуството.

Нощем се сгушваме един в друг в спалнята ми и дишаме в синхрон, докато Скот не се завърне в леглото в съседната стая или — когато безсънието го надвие — не започне да снове из апартамента. Усмихвам се, щом дочувам неговите стъпки или тихото жужене на радиото посред нощ, докато си мисли, че спя, а също и щом виждам четката му за зъби, настанена до моята. Обичам Скот да е близо до мен, макар че присъствието му ще трае само няколко седмици. През януари ще се премести в приземния апартамент, който Франсис откри само на няколко пресечки оттук, на Фаунтън Авеню.

Понеже кардиограмите му показват леко подобрение, решаваме да присъстваме на прожекцията на „Малката Нели Кели“, адаптация на бродуейския хит на Джордж М. Кохан. Със Скот имаме нужда от доза музикална комедия, особено когато младата ми приятелка Джуди Гарланд играе главната роля. Чак когато паркираме, си спомням, че тазвечерният салон се намира на втория етаж и е същинска Сизифова задача. Притеснявам се, че ако го изтъкна пред Скот, той ще се поддаде на някакъв пристъп на безразсъдно непокорство и ще понечи да изкачи стъпалата на бегом досущ като принстънски първокурсник.

За да предотвратя тази катастрофа, пристъпвам вън от колата, правя рязко движение и изписквам:

— О, да му се не види! Проклети обувки. Изобщо не трябваше да слагам високи токчета. — Обръщам се към Скот и простенвам. — Изкълчих си глезена. Би ли ми помогнал?

Поемам ръката му, като внимавам да не се облягам на него, и двамата изкачваме стълбището със спокойно темпо. Отнема ни цели пет минути.

Когато отиваме на кино, очаквам с нетърпение да чуя язвителния шепот на Скот, с който осъжда ужасната актьорска игра, недодялания диалог и посредствените сюжетни обрати. Критиката му е по-добра от повечето филми. Тази вечер обаче, въпреки потока от ирландски акценти, които обикновено имитира, той е безмълвен. Дори първата и категорично смущаваща екранна целувка на Джуди с бащински изглеждащия Джордж Мърфи не успява да разпали оживлението му. Отдавам го на сюжета — двойка младоженци се премества в Ню Йорк, както са постъпили той и Зелда — и се опасявам меланхолията да не му устрои засада. Но когато филмът приключва, Скот признава, че през последните два часа се е чувствал замаян и му се е гадило.

— Хвани ме за ръка, когато излизаме — казвам тихо аз. — Може да е от грипа. Преработваш се.

— Хората ще решат, че съм пиян.

След цяла година упорство да се задържи в релсите гордостта на Скот е поставена на карта, ала в крайна сметка изтощението му взема превес. Усмихвам се на познатите ни, соча глезена си и свивам рамене, докато бавно се придвижваме към колата, която аз ще карам. У дома Скот незабавно потъва в десетчасов сън — личният му рекорд.

— Ако можех да спя така всяка вечер — споделя той на сутринта, докато се протяга — вече щях да съм започнал следващия си роман и да сме на околосветско пътешествие, финансирано от „Магната“.

— Дали не трябва да се обадиш на доктор Нелсън и да му разкажеш какво се случи снощи?

— Просто бях изтощен — натъртва той. — Вече се чувствам много по-добре.

Не споря. Цветущото настроение на Скот трае до следобед, когато ме пита какво бих искала за Коледа.

— Да си в добро здраве.

Истина е, макар че съм си намислила и второ, по-голямо желание.

— Тогава ще оставим подаръка ти в ръцете на Бог и Дядо Коледа, но ми се иска да измислим нещо специално за Франсис — продължава той. — Парфюм?

— Твърде лично. Може да го разтълкува погрешно. Какво ще кажеш за кашмирена жилетка? Видях една в „Сакс“, а и апартаментът ти е усоен.

— Знаех си, че ще ти хрумне нещо. А Скоти? Тя доста ще ни затрудни.

Всъщност няма. Скоти иска същите луксозни глезотии, за които повечето деветнайсетгодишни момичета милеят. Миналата година помоли татко си за двайсет долара, с които да си купи рокля за дебюта. Той не само че й отказа, но и се отнесе с презрение към идеята за първо явяване в обществото — защото, подозирам, нямаше пари да го организира или да присъства на него. По отношение на Скоти Скот е влудяващо непостоянен. Държи на „Васар“ — не, да речем, на Калифорнийския университет, който повече пасва на бюджета му, но въпреки това охулва Скоти, защото иска да участва в една от гордите традиции на прослойката, към която принадлежи. Опитвам се да се намеся, ала стъпвам внимателно. Скоти Фицджералд е дъщеря на Зелда, а не моя.

Това обаче не ми пречи да й изпратя тайно пари, за да си купи роклята. Самотата на едно момиче, оставено да се оправя само, ми е добре позната и макар да няма друга девойка в Америка, която да получава повече писма от татко си, Скот не е виждал дъщеря си от четиринайсет месеца. Обожавам това момиче и отдавна чакам да предложа следната идея:

— Защо не дадеш палтото ми от сребърна лисица на Скоти?

Рядко го нося предвид благоприличието на социалния ни живот. Очаквам Скот да изтъкне колко съм неблагодарна, задето искам да се отърва от подаръка му. Греша.

— Този стил не е ли твърде зрял за нея? Такова е дребосъче.

— Бащата на Франсис не е ли кожухар?

Господин Крол преправя палтото — безплатно — и лисицата ми мигрира на изток за собствения си дебют, придружена от писмо, което е подписано от мен, но продиктувано от Скот:

Моля, изпрати на баща си снимка, на която си облечена с палтото, защото иначе няма да успее да те разпознае при следващата ви среща, която се надява да е скоро. Топли пожелания да се сбъднат всичките ти желания за Нова година и знай, че макар баща ти да е боледувал, вече се чувства по-добре и — това е най-хубавата част — не е близвал алкохол от година.

На следващия ден Скот изпраща писмо, подписано от Еклесиаст Фицджералд, в което напомня на Скоти да напише три послания: едно за мен, едно за Франсис и едно за него, което да покаже на мен.

— Този, който връчва подаръка, не извлича удоволствие от получаването на закъсняло благодарствено писмо, дори то да изобилства от извинения — отбелязва проповеднически таткото. Аз обаче не обръщам внимание на факта кога ще получа благодарствено писмо от Скоти. Броя дните по друг повод.