Сали Кослоу
Оттатък рая (34)

Тридесет и трета глава
1938

Никога не съм желала да разкрия на Скот истината за себе си, защото си мислех, че ме е избрал, и исках да се гордее с мен. Не би следвало да се чувства така, все едно жената, която обича, е някаква повлекана с поредица от измами зад гърба си. Но аз броя до десет и започвам.

— Родителите ми са мъртви — тази част е истина, но не са Джон и Вероника Розлин Лорънс от „Челси“, загинали в автомобилна катастрофа. Сигурна съм, че вече си отгатнал по липсата ми на култура, че не са ме възпитавали частни учители, нито пък съм посещавала френски лицей. Бях принудена да напусна училище на четиринайсет. Действително се омъжих за сър Джон Гилам, но той ми беше работодател, а не семеен приятел. Често не можехме да си платим сметките, освен ако аз не изкарах някакви пари, и — боя се, че не е честно спрямо Джони, но се чувствам длъжна да споделя истината — той беше импотентен. Насърчаваше ме да бъда с други мъже.

Скот скача от стола си и се ококорва.

— Що за съпруг би постъпил по подобен начин? Да не е бил сводник?

— Не говори така. Джони е прекрасен мъж. — Отказвам да мисля по друг начин. — Моля те, седни и слушай. Детството ми, уверявам те, беше истинското унижение. — Вече съм нагазила в дълбокото и не мога да се спра, гласът ми е механичен, докато се опитвам да разкажа историята си последователно. — Произхождам от най-мръсните гета на Лондон. Баща ми се казва Луис Шийл. Беше шивач от shtetl^[1] в Русия. Майка ми говореше само идиш и чистеше тоалетни, за да се прехранваме. След като татко почина, тя вече не можеше да си позволи да се грижи за мен, затова ни остави заедно с брат ми в благотворителна институция. Там израснах и се изучих, в еврейското сиропиталище, където ми обръснаха главата, дрехите едва топлеха, а храната не ставаше за ядене.

— Еврейско? — Скот се взира в мен, все едно гледа филм. — Сиропиталище?

Очаквам да каже: „Спри веднага, Шайло, трябва да си взема тефтер и химикал“.

Започвам с първия ден в сиропиталището и се опитвам да се изповядам за всяко унижение.

— Отгледана съм сред бедни, прости хора. Аз съм измамница. Лъжкиня. Името ми не е Шийла Греъм. Семейните снимки, които видя, са фалшификати, а някога говорех по този начин. — Възкресявам кокни акцента си. — Скива ли колко е голям тоя проклет плъх?

Описвам нищетата в „Степни Грийн“ — не само гризачите, но и въшките, мизерните подземни жилища, вонята на алкохол и повръщащите пияндета, които ме ужасяваха и се опитваха да докоснат бюста или задника ми, когато се разминавахме в неосветените улички.

— Колкото и лошо да беше в „Степни Грийн“, аз съм още по-ужасна. Скот, зашлевих майка си, докато умираше. Изоставих вярата на мама и татко, който беше благочестив мъж. Обожавах брат си Морис, но го изтрих от живота си, сякаш никога не е съществувал. Нямам представа къде живее и дали изобщо още е жив.

Със същия успех можеше да се намирам и в синагога на Йом Кипур, изреждайки греховете си и вадейки наяве подробности, които описваха срамното ми бреме.

— Преди маркиз Донегъл бях сгодена за един богат бизнесмен, когото презирах. Щом разтрогнах годежа, той — ето я частта, която бях крила в себе си през всичките тези години — се обеси, защото го отхвърлих. Ако евреите вярваха в ада, щях да се пържа там вечно.

Шокът, изписан по лицето на Скот, отразява собствените ми чувства. Изненадана съм, че съм способна да отприщя този мръсен поток от факти, но лъжите ме задушаваха. Бях говорила цял час и вече бях напълно изцедена.

— Никога не бива да казваш на никого това, което знаеш — отсичам аз. — Никога.

Докато разказвах, изражението на Скот съответстваше на моето, ала сега става сериозен.

— Изумен съм. Изричаш „еврейка“ така, сякаш е най-дълбокият ти срам, но почти всеки магнат в града вероятно е израснал в село на един хвърлей от това на баща ти. Братята Уорнър, Луис Б. Майер, дори Талбърг с жълтите му ролс-ройси.

Раменете ми се свличат и въздъхвам.

— Но не виждаш да правят филми за евреи, нали? Тези мъже на практика са измислили американската мечта, която лентите им прославят.

Дойде ред на Скот да остане без дъх.

— Права си, но точно това ме обърква. За бежанците, които се озовават тук, Холивуд е сметище. Биха дали всичко, за да си върнат стария живот, mit schlag. На секундата биха се завърнали в Берлин, Виена, Варшава или дори Минск за някой сериозен разговор или вкусен сладкиш. Когато Макс Фактор отвори салона си, кого покани — хиляди евреи, които също са дошли от Европа?

Защо не може да ме разбере?

— Говориш за бежанци с висока култура, обноски и образование. Никой от тях не е бил недохранено, плешиво момиченце с износени ботуши, държано като заложник в приют, а и много от бежанците, които пристигат тук, не признават, че са евреи.

Той ме придърпва към себе си.

— Шайло, само ако можех да те спася от всичко това, особено от другите мъже… Ръцете им по теб. — Очевидно Скот се смущава най-вече от пресечната точка, при която миналото ми нахлува в територията му. Прегръща ме силно. — Мисля, че ще се поболея.

Откъсвам се от него.

— Не мога да те погледна в очите. Не мога дори себе си да погледна. Би ли могъл да ме откараш вкъщи?

В колата не разговаряме, макар изповедта ми да ехти в тихото купе. Когато стигаме вилата ми, Скот ме придружава до вратата, вади три хапчета „Нембутал“ от джоба си, притиска ги в ръката ми и ме целува по челото, преди да се върне в автомобила си. Поглъщам лекарствата, пропълзявам в леглото и затварям очи. Ако трябваше да се хвана на бас, щях да се обзаложа, че никога повече няма да видя Скот Фицджералд.