Сали Кослоу
Оттатък рая

Не съм възприела напълно образа на вдовица — твърде парализирана съм от шока, че да ридая. Някой е изключил гръмката симфония, която едва не заглуши последното му задавено дихание. Чашата също я няма — опитах се да излея бренди в гърлото му, за да го съживя, макар да се страхувах, че може отново да го примами към пиенето. Челюстите му бяха стиснати. Алкохолът капеше по врата му като закривено кехлибарено поточе и оставяше петна по пуловера му. Помислих си колко ще се засрами Скот, щом се свести от припадъка си.

Навън е сивата задушлива калифорнийска пародия на коледния сезон. Слабата обедна светлина се процежда през полуспуснатите щори и осейва лицето му със сенки. Нахлува мъгляв поток от хора, както когато мама умря — материализираха се, без да са били призовани. Гласовете им пращят уверено и лаят заповеди. Най-накрая някой проявява благоприличието да прошепне:

— Тихо… Шийла е тук.

Защо да не съм? Това е моят апартамент. Скот е моят любим. Споделяме близост, която дори смъртта не би могла да разкъса.

Отивам обратно при него, за да целуна все още топлите му устни. Галя изтъняващата му коса, грижливо сресана назад, за да прикрие плешивото петно, което се преструвах, че не забелязвам, и държа ръцете, които толкова пъти ме бяха милвали. Пръстите му са изцапани с шоколада, който му предложих преди трийсет минути и цял един живот.

Някой понечва да го покрие със снежнобял чаршаф.

— Не — крещя аз. — Ще се задуши. Махнете го.

Скот обаче е този, когото отнасят.

Скована съм от скръб. В продължение на почти четири години Ф. Скот Фицджералд принадлежеше на мен повече, отколкото на своята погребана в лудост Зелда, повече, отколкото на тълпата, която обърна гръб на литературния си принц. Заживяхме в сърцата си от вечерта, в която се срещнахме, подобно на любовници, излезли от изписаните от него страници — погълнати от интимност, споени от страстна лоялност. По-късно, когато узна тайните ми, Скот можеше да ме чете като история, излязла изпод собственото му перо.

С успеха на новата му книга си позволихме да мечтаем. Ако Америка се включеше във войната, се надявахме да отпътуваме за Европа като кореспонденти и след тържествената победа и блясъка на приключението да заменим Холивуд с вила в Кънектикът.

— Ще се погрижа за теб, Шайло — казваше Скот. — Искам да прекараме остатъка от живота си заедно.

Думите му бяха чисти и искрени. Вярвах на всяка една от тях.

И все пак благоприличието повелява Франсис — добросъвестната секретарка, да достави новия му въгленовочерен костюм от „Брукс Брадърс“ в моргата. Какъв цвят да е ковчегът? Гълъбовосив, казвам й. Черното е твърде печално за Скот, какъвто го познавам.

Познавах.

Ако възлюбеният ми беше жив, щеше да погали лицето ми и да вметне нежна закачка:

— Не можеш да дойдеш на погребението ми, скъпа. Нали го разбираш?

Разбирам, макар че мога да си се представя в сенките — очите ми са сведени под периферията на черна шапка и седя няколко реда по-назад от Макс Пъркинс^[2], Робърт Бенчли^[3], Дороти Паркър^[4], Алън Кембъл^[5] и Джералд и Сара Мърфи^[6]. Навярно Арнолд Гингрич^[7] би имал смелостта да седне до мен. Скоти — моята почти дъщеря, ще се обърне и ще ме изгледа с поглед, който казва: „Скъпа Шийла, знаем колко много те обичаше татко“. А Зелда? С нея ще се измерваме недоверчиво с очи, всяка от нас убедена в своята истина и давеща се във въпроси.

Аз обаче няма да бъда със Скот в деня, в който го погребват. Нежеланата опечалена ще скърби сама тук, на Хейуърт Авеню, където дишахме същия въздух и бяхме едно. Франсис ще ми помогне да опаковам вещите му, но няма да се разделя със снимките ни, колкото и малко да са те.

Изборът ми цял живот ми отрежда ролята на аутсайдер. Защо сега да е различно? За Скот аз съм като Катлийн — мълчаливата прелъстителка от „Последният магнат“, която е отлъчена извън имперските порти на своя любим. Най-самотният момент в живота на някого е, когато гледа как целият му живот се разпада и той не може да направи друго, освен да наблюдава с празен поглед.

Днес съм няма. Дни наред обаче бях толкова щастлива, колкото човек има правото да бъде. В бъдеще, ако хората ме попитат: „Какво бе чувството да обичаш и да бъдеш обичана от великия романтик Ф. Скот Фицджералд?“, ще им разкажа една невероятна история. Завършва ли с холивудски край? Не. Звучи ли неправдоподобно? Звучи. Такова е положението с истината.

Първа глава
1937

Холивуд. Често си мисля, че голямата ми любов нямаше как да се случи в друг град, освен в столицата на Момче среща момиче — град, построен от мечти, запечатани на целулоидна дантела. Тук големите оркестри все още свирят. Хората забравят за бараките и приютите за бездомни, за глада и безнадеждността. Депресията може и да се влачи напред, ала Холивуд е създаден да се преструва.

Докато Луела Парсънс^[8] се носи плавно по премиерите — лицето й е меко като крема сирене — а почитателите обграждат червения килим и се подсмихват, зазвучава арфа. Когато обаче минавам аз, ме удостояват с преценяващ поглед. Понеже съм руса, сравнително млада и запълвам вечерната рокля на правилните места, започват да се чудят дали не съм звезда? Или кралска особа от Бевърли Хилс, родена с иконом, който й поднася шоколадово мляко, Рудолф Валентино^[9] на четвъртия й рожден ден и пони в конюшнята до тенискорта?

В град на реквизити аз съм четиринайсеткаратов фалшификат. Домът ми не е нито имитация на имение от ерата на Тюдорите, нито натруфен замък, украсен със седем кули. Дори не съм Шийла Греъм от „Челси“ в Лондон, както накарах другите да вярват. Въпреки всичко съм свикнала с този град, със слънцето през деня и прожекторите през нощта. Привикнала съм към уханието на амбиция и отчаяние, примесено с евкалипт и слънцезащитен крем.

Аз съм драскачка, която си изкарва прехраната, като гледа как колелата се въртят. Дали от време на време давам допълнителен тласък на механизма? Действително. Да си авторка на клюкарска колонка може и да не е най-благородната професия, но аз изпълнявам задълженията си с достойнство не просто защото ми позволяват да се издържам. Ценна съм за филмовата индустрия. Ако Гари Купър^[10] се препъне в гората и си потроши крака, кой ще го замести — Джими Стюарт^[11] или Спенсър Трейси^[12]? Ще убие ли студиото продукцията? Читателите искат да знаят. Аз съм зъбчато колело в машината, която задълбочава илюзиите и се възползва от личния живот на хората.

Също така съм сгодена за кралска особа и тази вечер, четиринайсети юли — Денят на Бастилията, ми принадлежи. Маркиз Донегъл е дружелюбно пале с кафяви, изпълнени с обожание очи; типичен модерен аристократ, който харесва джаз, пилотира самолет и списва собствена колонка във вестника. Аз ще съм маркизата му, Нейно благородие, притежателка на бельо с монограм и хартия за писма, гравирана с коронка.

Докато се целуваме целомъдрено на импровизираното ни годежно парти, аз се възхищавам на четирикаратовия си диамант, закупен от най-шикозния магазин на булевард „Сънсет“.

— Обичам те — казвам аз.

Може би е така. Може би някога ще бъде. Може би няма значение. Харесвам Дон и навярно фактът, че той ме обича и е способен да ми предложи живот, залят от привилегии, е достатъчен.

— Чакаш ли с нетърпение пътешествието ни? — пита той.

След сватбата ни в навечерието на Нова година ще прекараме шест месеца в морето. Неписаният ни брачен договор изисква от мен да зачена наследник — граф на Белфаст, възможно най-скоро, а докторът е уверил Дон, че люлеенето на кораба е благоприятна предпоставка за забременяване.

— Нямам търпение.

Този път съм искрена. Отвъд нелепите труфила и блюдолизничеството, с които е свързано присъединяването ми към редиците на Дон, винаги съм искала деца. Мое собствено семейство.

Годежното ни парти започна преди часове във вилата ми с червен покрив, сгушена в Холивуд Хилс. Дон напълни терасата с оранжерийни рози, далии и латинки, озарени от факли и тлъсти свещи. Домът ми се извисява над „Сънсет“ и е разположен на Норт Кингс Роуд. Докато небето се обагря в мастилено, Градът на ангелите блещука подобно на коледни дрънкулки. Къщата е взета под наем и озеленена с палми, които според приятелката ми Дороти Паркър са най-грозните растения, създадени от божията ръка. Тази нощ обаче отказвам да се поддавам на други емоции, освен еуфорията. Искам да изглеждам ослепително като звездата, която не съм.

— Ей, вие там, затваряйте си плювалниците — провиква се някой веднъж, а после и втори път.

Съседите ни са в правото си да се оплакват — партито е шумно и се лее алкохол, досущ като на всяко друго събиране на мравуняка, към който съм се привързала. Ако оставим настрана Дон, който се забавлява с пиянския чар на светския ми кръг, аз съм британският им талисман. Като изключим Хъмфри Богарт, жена му, дето си пъха носа навсякъде, и няколко изгряващи режисьори и актьори, това е племето на сценаристите, които пият, за да забравят, че скалъпват плоски филмови диалози, вместо да пишат стойностните си пиеси или романи. Кой обаче би могъл да ги вини, че са тук? Макар да не си личи по тазвечерните скариди и шампанско, Депресията е в разгара си. За година обикновеният човек печели толкова, колкото най-тъпоумните псета в Холивуд изкарват за седмица. Американците прииждат в киносалоните, за да избягат, и така осигуряват собствения ми скромен, но редовен чек. Хората поглъщат празните клюки, които им поднасям.

Щом поредният съсед започва да се моли за тишина, Робърт Бенчли — водачът на глутницата ни, подрънква с лъжица по бокала си и изкрещява:

— Приятели, обявявам днешната среща за закрита. Нека се пренесем в „Градината на Аллах“. У нас. Следва продължение.

Робърт е чичото, когото никога не съм имала — олицетворение на светския богаташ, морж, клатушкащ се в елегантен костюм и с мустак, лъскав колкото пригладената му с помада и тъмна като оникс коса. Пише и разказва историите си толкова остроумно, че нерядко се питам дали речта му всъщност не е кодирана. Преструвам се, че го разбирам, и Робърт се отнася равнодушно към невежеството ми. Играе своята игра. Аз играя моята. И двамата знаем какъв е резултатът.

— Ще се присъединим ли, скъпа? — пита ме годеникът ми.

— Щом Робърт Бенчли даде заповед, не можеш да му откажеш — стискам аз ръката на Дон.

Натъпкваме се в коли и профучаваме по-бързо, отколкото трябва, по стръмния, осеян със завои път. Отнема ни само няколко минути да стигнем до „Градината на Аллах“ — щабквартирата на армадата артисти, която смесва таланта и порока в коктейл по собствена рецепта. Не би било пресилено да наречем мястото дупка. Собственичката — Аллах Назимова, актриса с тъмни, бадемовидни очи, чийто руски акцент обрече кариерата й, щом звукът завзе филмовата индустрия, не е правила ремонт от години, ако въобще някога е правила. За сметка на това обаче дрогерията на Шуаб е надолу по улицата, а стените са толкова тънки, че можеш да чуеш приканващото подрънкване на чаши в съседния апартамент. Знак, че гуляите тук рядко престават.

У Робърт продължаваме оттам, откъдето прекъснахме — с пълни чаши и духовити забележки, които подмятаме като захаросани бадеми. Дон се отправя нанякъде в търсене на събеседник, а аз слушам как Джон ОʼХара^[13] описва сюжет, който не мога да проследя.

Докато се смея — изглежда, тази вечер не мога да се спра — усещам как някой в ъгъла ме приковава с поглед. Обръщам се и виждам мъж, обвит в дим, който седи в кресло. Пухкавата му бледозлатиста коса обрамчва лице, което би могло да бъде изсечено върху римска монета. Костюмът на мъжа е с един тон по-светъл от тъмносиньото. Папийонката му потъпква всякакъв етикет, десенът й на точки е в разрез с тъгата на полуусмивката, която осейва лицето му с мрежа от тънки бръчици, подобно на хартиена кърпичка, смачкана в юмрук. Млад ли е, или е стар? Не мога да преценя от мястото, на което съм застанала, но той ми се усмихва.

Мъжът излъчва трагичност и самота, сякаш е детронирана кралска особа. Привлича ме. Молекулите на въздуха се преобръщат както преди да удари гръм и аз отразявам усмивката му с пълна сила. Той надига чашата си като за тост, но не става да се запознае с мен. Приближавам се към креслото му, когато Дон ме потупва по рамото.

— Фойерверките започват — казва ми. Определено обича американските фойерверки.

Присъединявам се към Дон, но отново се извръщам. Мъжът е изчезнал и единствено призракът на цигарения дим, уловен в светлината на абажура, подсказва, че изобщо е бил там.

С Дон излизаме навън, където някой опропастява Марсилезата. Боги се съблича по боксерки, за да скочи в басейна, който в чест на родината на хазяйката е с формата на Черно море. Двама непознати са се впуснали в свирепа игра на пинг-понг.

Час по-късно благодаря на Робърт за гостоприемството. Докато се целуваме по бузите, кимам към празното кресло и прошепвам:

— Кой беше този зашеметяващ актьор, който седеше тук преди малко — тъжният мъж с русата коса?

— Зашеметяващ актьор? — изревава Робърт в отговор. — Та това беше самият господин Ерата на джаза. Великият Ф. Скот Фицджералд, разпуснатият предател на собствения си талант. Клет, сладък мерзавец.

Името пробужда някакъв спомен. Късо подстригана коса. Някакви празноглавки крещят: „Върхът^[14]!“. Девойчета танцуват чарлстон, плискат се във фонтани и се возят по покривите на такситата. Ала не е ли Ф. Скот Фицджералд мъртъв като Бурните двадесети^[15]? Изчезнал вид?

От начина, по който Робърт ме гледа, предполагам, че съм зяпнала.

— Някогашният велик писател — добавя той и изпълва зейналата паст на удивлението ми — вече малко или много отживелица.

Никога не съм чела романите на Фицджералд, макар да съм чувала цитати от тях, които хората изтърсват тук-таме: „Обичам я, а това е началото и краят на всичко!“. В колонката си съм определяла с известно презрение конкретни разхайтени наследници като „типа на Скот Фицджералд“.

— Смятат го за велик?

— Някога да — отвръща Робърт. — Но вече никой не го чете. Прекалено се прехласва по богаташите. Буржоа реакционер! — Робърт отмята глава назад и избухва в смях. — Няма значение, че повечето хора са лицемери. Кроят планове как да се причислят към богаташите, които съсипаха клетия глупак на Скот — Гетсби. Ала Фиц е последният човек, който би надигнал глас в своя защита.

Не ми е по силите да споря за тези неща с мъж, завършил Харвард.

— Защо си тръгна толкова рано? — питам аз.

— Как да се забавляваш, когато си единственият, който не пие?

Ако изключим хубавото шери, и аз самата рядко посягам към алкохола — да не би в опиянението си да изпусна някоя клюка, която иначе ми пада в ръчичките като сочен калифорнийски портокал. Господин Фицджералд обаче със сигурност разполага с по-разказваческо обяснение.

Дон ме намира и двамата се връщаме във вилата ми, където прекарваме последната си нощ в приемлив секс. Жаравата от чувства, които изпитвам към годеника ми, трябва да бъде подхранена с още безброй милувки, преди да мине за огнена стихия, но се надявам пламенното ни приятелство да я уравновесява. Приятно ми е с Дон и се наслаждавам на обожанието му към мен.

На другия ден го откарвам до летището.

— Довиждане, Ваше благородие — казва той.

Лети за Лондон, където ще моли майка си да ни позволи да се оженим. Независимо от дрънкулката, която тежи на пръста ми, и широкоскроената природа на моя маркиз, е напълно недопустимо да сключим брак без благословията на мама.

Втора глава
1937

Първият човек, с когото се виждам тази вечер, е Дороти Паркър. Харесвам Дороти, и то не само защото никога не ме е обвинявала, че съм златотърсачка — поне не в лицето. Приятелството ни е защитено от ров, изпълнен с респект. Никога не съм намеквала — нито на хартия, нито иначе, че привлекателният й съпруг е меката китка, за която всички го смятат.

Намираме се под издутите куполовидни тавани на хотел „Амбасадор“. Издокарана съм в сребристата си вечерна рокля с ален пояс от кадифе — тук съм по работа, също като Дороти. Тя е надула свирката си и е призовала цялото машинописно войнство на Холивуд, за да набира средства за тепърва зараждащата се гилдия на сценаристите. Назрява дворцова революция, подхранвана от надеждата за по-добро заплащане, макар заплатите от хиляда и повече долара на седмица да не са нещо необичайно, дори сега, насред Депресията.

— Изглеждаш добре, Шийла — казва Дороти.

— Позволи ми да върна комплимента — лъжа аз. — Никой не може да отрече, че въплъщаваш духа на тазвечерното събитие.

Повечето жени в помещението пърхат като пеперуди, а Дороти крета във версия на маскараден костюм за работническата класа — карирана селска туника, забрадка, дървено сабо. Прилича на статистка в историческа драма. Дороти едва стига метър и петдесет и макар че някога беше очарователна като някой от взаимозаменяемите си пудели, започва да клони към матронското — напълняла е в талията, а торбичките под очите й издават годините, през които невъздържано си е угаждала.

Имам своите комплекси, но в две неща съм сигурна: прясно придобития ми снобски акцент, който май впечатлява американците, и сексапила ми. Дороти е толкова уверена в противното си лукавство, колкото аз не съм. Докато аз разчитам на усмивката си, за да прикрия недостига му, Дороти реди натрапчиви фрази, осеяни със скептицизъм, за да прикрие своето: „любовта е за лишените от късмет“, „любовта е проклятие“. И прочее. Хвърля се в изтърканите си бездарни рецитали с апломб, но досега не е успяла да ме убеди, че не би разменила половината си остроумие за капка от моето обаяние.

Страстта на Дороти всъщност се изразява в политическите кръстоносни походи, винаги за либерални цели. В миналото е свиквала масите, за да събере пари в полза на момчетата от Скотсбъро — осем млади негри, обвинени в изнасилването на две бели момичета в Алабама, и подобно на пиперливия грубиянин Хемингуей се е опълчвала срещу Франко в Испания. Нищо чудно, че вечно закъснява със сценариите си, както неведнъж съм се изкушавала да изтъкна в репортажите си.

— Разчитам на теб да изобличиш негодниците начело, Шийла — казва Дороти.

Днешната кауза е деликатна. Не липсва неприязън между сценаристите и тези, които ги наемат — Луис Б. Майер^[16], разноликите братя Уорнър^[17], Дарил Занук^[18], Самюъл Голдуин^[19] и колегията им от диаболични кардинали, които властват над студиата и проповядват срещу радикалните копелета и техните пишещи машини.

— Тогава се моли да се случи нещо интересно — отвръщам аз. — Знаеш защо съм тук — за стека алангле, гарниран с клюки.

Малко ми е трудно да приема сериозно трудовите тегоби на пролетариата, който страда в слънчев разкош и робува не в мина за въглища, а в киностудио с ресторант, където сервират пай с бананов крем. Въпреки всичко обаче действат под команда. Вършат работа.

Дороти разпознава някои от лицата в стаята и се насочва към тях с евангелски устрем. Това ми позволява да открия мястото си на една от големите кръгли маси. Домакин е Марк Конъли^[20] — лепрекон, прочут с плешивата си глава и наградата „Пулицър“, която спечели за адаптацията си на Стария завет с изцяло негърски състав. Поздравявам всички на масата — както майка ми никога не е казвала, маниерите определят жената — и дискретно вадя от брокатената си чанта писалка и малък тефтер с надеждата за някой и друг повод да запиша нещо в него.

Вечерята се изнизва в безобидни разговори — твърде жалко за мен. Тази вечер всички присъстващи се превъзнасят по „Животът на Емил Зола“^[21].

— „Снежанка и седемте джуджета“ е филмът, който ще остане за поколенията — възразявам аз и предизвиквам насмешката на събеседниците ми. Пълнометражна анимация? Да видим кой ще се смее последен. Сърбаме лучената си супа и се прехвърляме на основно от филе миньон. Щом издокараните във фракове сервитьори разчистват чиниите, вдигам поглед и претърсвам ума си за най-точното прилагателно, с което да опиша рубините, висящи от ушите на Джинджър Роджърс^[22]. Тогава го виждам. На съседната маса — тази на Дороти, седи господин Фицджералд. Сега носи вечерно сако с ревери от друга ера. Челото му е широко и привлекателно и той има най-съвършения остро изваян нос, който някога съм виждала. Отново съм привлечена от усмивката, с която ми отвръща, щом забелязва, че го наблюдавам. В жестовете ни има близост, която намирам едновременно за прелъстителна и тревожна. Този път той се привежда към мен и казва:

— Харесвам ви.

Гласът му е мек и изтънчен — разлива се по мен, сякаш сме единствените мъж и жена в балната зала. Тонът му намеква за топлота и мрак.

— Харесвам ви — отвръщам аз. От две прости думи — балада.

Думите увисват между нас, докато Скот Фицджералд вдига стъклена пръчица и разсеяно разбърква кока-колата си. Златистият му колан улавя сиянието на свещите. След партито на Робърт проведох кратко разследване, за да науча, че е женен. Красивата му обезумяла съпруга живее в санаториум на другия бряг, някъде на юг. Говори се, че той още я обича и че тя е неговата муза.

— Ще танцуваме ли? — питам аз без капка свян, понеже не съм свикнала да ми отказват.

Той извръща глава и отговаря:

— Благодаря ви, но съм обещал следващия танц на приятелка.

Дороти се появява след тези думи и двамата се отправят към дансинга. Господин Фицджералд е добър танцьор. Докато с Дороти играят фокстрот, той ми заприличва на колежанин. Главата й се приближава до неговата и аз наблюдавам как се хилят и закачат, а оркестър от двайсет души, изтупани в бели сака, свири Itʼs De-Lovely.

Компанията на масата спори дали Шърли Темпъл е естествена брюнетка с права като свила коса. Най-сетне. Ето я темата на следващата ми колонка.

Отново поглеждам по посока на Скот Фицджералд, а диамантът на пръста ми само ме окуражава да флиртувам. Той се е върнал на мястото си и свива рамене към мен, докато първият говорител за вечерта се качва на подиума и дава начало на потока от тиради. Дали господин Фицджералд се извинява за пропуснатия танц, или за скучните речи? До една са дълги като договор за наем и не след дълго вече си мисля: „О, за бога, млъкнете“. Не изпитвам съчувствие към никого от присъстващите, с изключение на сервитьорите. Макар дузина вестника да публикуват колонката ми за Северноамериканския съюз — не само „Лос Анджелис Таймс“, но и „Ивнинг Джърнъл“ в Линкълн, „Таймс“ в Хамънд, Индиана, „Уинипег Трибюн“ и много други — в най-забележителната си седмица печеля около двеста долара. Ще нося тази рокля, докато не стане на дрипа или не се сдобия с благороднически статут.

За миг бяхме само двамата — аз насаме с господин Фицджералд, но се обръщам, за да погледна отново, и той вече е станал от мястото си. Готова съм аз също да избягам от тълпата и да се приготвя за ранните обаждания в студиата. Не прекосих моста към господин Фицджералд, чиято личност започва да става все по-интригуваща. Не си представям, че някога ще го направя.

Трета глава
1937

Греша. В събота Еди Майер — всеобщото дундесто, напористо приятелче, предлага да вечеряме с господин Фицджералд. Макар вече да имаме планове с моя приятел Джона, аз съм прекалено любопитна, за да откажа. Скот Фицджералд създава у мен впечатлението за рядък орел рибар, впримчен в хабитат, който за него е дори по-неестествен, отколкото за нас, останалите обитатели на Холивуд.

Когато Еди се обажда, тъкмо съм се пременила във втората ми най-хубава коктейлна рокля — с веревна кройка, изумрудена и подбрана така, че да подчертава очите ми. По-рано отворих шишенце Shocking на Елза Скиапарели^[23] — подарък от Дон заедно с розите на коктейлната маса, които са в разцвета на красотата си. Потупвам леко парфюма по деколтето си. Шокиращо ли е, че излизам на вечеря, при положение че съм сгодена? Пред себе си отричам, защото не отивам на среща. Ще бъда заобиколена от истинските тайни служби, не само от Еди, но и от Джона — лондонския кореспондент на „Дейли Мейл“ и прословут клептоман. Щом дойде на гости, скривам чаените кърпи с монограм и с радост приемам информацията, която ми поднася. Честна сделка.

Полага ти се развлечение, казвам си. Щом обвържа живота си с Дон, ще бъдем образцови.

— Има промяна в плановете — съобщавам на Джона, когато пристига.

Направил си е труда да ни намери билети за концерта в „Холивуд Боул“.

— Имаш ли представа кого трябваше да подкупя, за да се уредим с тези места?

Преструва се на раздразнен. Мъжете рядко ми се ядосват, защото отношенията ни се размиват в приятелство и кокетство. Дори Джони, бившият ми съпруг, ми остана близък приятел.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш, щом видиш кои са другите двама — грабвам аз вечерния си клъч.

Вниманието на Джона се изостря.

— За кого точно става дума?

— Еди Майер и Скот Фицджералд.

— А, да, чух, че е пристигнал тук, за да работи по „Един янки в Оксфорд“, но имаш право — отговаря той. Приятелят ми прокарва ръка през рошавите къдрици, които покриват главата му все едно е декоративно кученце. — Може и да си струва шоуто. Не е ли пияница на световно ниво?

— Господи, надявам се, че не. Алкохолиците ме ужасяват.

Звънецът на входната врата се обажда и Еди — едноока планина с мустак, имитиращ този на Кларк Гейбъл, изпълва фоайето ми. Двамата с него сключихме мълчаливо споразумение да забравим случката от миналата година, когато той се вряза в дрехите ми с недодяланата си походка. Има по-голям късмет със сценариите и покера, а аз — с клюките и английската аристокрация.

— Шийла, може ли да ти представя Скот Фицджералд? — декламира той, сякаш ме запознава с президента.

Напук на климата и десетилетието великият автор е облечен в костюм от груб плат с десен „сол — пипер“, шал с пейсли мотиви и бомбе, което изглежда така, все едно е оцеляло на косъм в свирепа битка. В Лос Анджелис цяло лято не е паднала и капка дъжд, но той все пак си носи шлифер.

— Госпожице Греъм — казва той — за мен е удоволствие.

Не за първи път се озовавам в непривична ситуация — веднага се сещам как шпионирах обширното имение на Лорд Бийвърбрук в Съри, с цел да си уредя интервю, но тази вечер ми се струва по-особена от обикновено.

— Каква чест, господин Фицджералд.

Франсис Скот Фицджералд се усмихва топло, щом поема ръката ми. Зъбите му са равни и бели.

— Моля ви, наричайте ме Скот.

— Шийла — отвръщам аз — а това е приятелят ми Джона Руди. Еди, нали с Джона вече се познавате?

Не чувам отговора, защото Скот е положил ръка на лакътя ми и ме води към буика на Еди, чиито размери си съперничат с тези на лодка. Отваря предната дясна врата и ми помага да се настаня, след което се вмъква отзад при Джона. Дестинацията ни се намира няколко пресечки по-надолу в местния Содом — ресторант, въртян от гангстери и натъпкан със светила, който посетителите му ценят колкото заради дискретните му игрални маси, толкова и заради проститутките и лимоновото филе с лангустини „Вероник“.

Главният сервитьор посреща редовните си клиенти — Еди и мен, с мазни приветствия: „Госпожице Греъм! Господин Майер!“ — и настанява групата ни близо до оркестъра. Еди и Джона си поръчват уиски, аз — ликьор „Дюбоне“. Скот моли за кока-кола. Минаваме на предястието — избирам лангустините с лимон, а Джона прави опит да изтръгне сведения от Скот за филмовия му проект. Скот говори съвсем малко и дава думата на Еди, който бълва доста повече подробности за „Магьосникът от Оз“, отколкото ни интересуват.

— Бюджетът далеч надхвърля два милиона — казва той. — Може да стигне и до три. Запиши си го, Шийла. Няма начин да излязат на шибана печалба.

Скот повдига вежда. Не издава дали реакцията му се дължи на непристойния език на Еди, или на твърдението.

Оркестърът подема дръзка ча-ча-ча и Джона ме повежда към дансинга.

— Господин „Отсам рая“ май не е особено приказлив? — отбелязва приятелят ми.

— Този град не се нуждае от поредния шут. Бих казала, че сдържаността е част от чара му.

— Чар, ама друг път — мята ръце Джона, не съвсем в ритъм. Не е танцьорът, за когото се мисли.

— Не можеш да го видиш през погледа на жена. — Докато седяхме на масата, чувствах как очите на Скот ме помитат като торнадо, озарени от пламъка на свещите. От време на време накланяше глава настрани, сякаш запаметяваше формата на косата и скулите ми. Само един също толкова изкусен флиртаджия би могъл да долови подобна демонстрация на внимание.

Посрещам с облекчение края на танца.

— Изглеждаше малко отегчен предишната вечер в „Амбасадор“ — казвам на Скот, щом се връщам на масата. — Подкрепяш ли гилдията на сценаристите?

— Да — отговаря той — но разбирам защо началниците на студиата не бързат да отстъпват. Сценаристите може и да са фермерите, отлъчени от празничния урожай, но мнозина от тях са лениви простаци, които не могат да се съсредоточат върху работата си.

— Припознаваш ли се?

— Не. Аз съм труженик — простенва той — до мозъка на костите. Когато умът ми е зает с работа, само за това мисля. В момента обаче мисля за нещо друго. — Той се изправя — въплъщение на почтителността и изискаността, и протяга ръка: — Желаеш ли да танцуваме?

Освен да правя любов, другата ми любима физическа дейност е да танцувам. Обожавам усещането за ритъма и музиката, лееща се от душата ми, а по начина, по който Скот танцува, мога да предположа, че и той чувства същото. Лесно е да го следвам — стойката му е отпусната, но стройна, а докосването — леко, но уверено. Влизаме в синхрон на мига. Има набито телосложение. Качена на токчета, съм почти толкова висока, колкото него, което ни позволява да докосваме телата си на най-правилните места. Високите мъже ли? Прехвалени са.

— Дочух, че си сгодена за херцог — подема той и лицето му се оживява от дяволита гримаса.

— Тук грешиш — отвръщам аз. — Маркиз е.

— Маркизът с по-висок ранг ли е от херцога?

— Не, не, не. — Изрецитирвам благородническата йерархия като прилежната английска ученичка, която някога бях. — На първо място са кралят и кралицата. Децата им са принцове и принцеси.

— Това дори ние, американците, го знаем. — Когато Скот се киска, все едно е палавият син на призрачния гост, който привлече погледа ми на партито на Робърт.

— Понякога принцовете стават херцози, но това е друга тема. Маркизът е под херцога. Следват го графовете, баронетите, благородниците, децата на лордовете и рицарите.

— Следователно, ако с годеника ти се сдобиете със син, той ще бъде…

Ако. Изолирането на Дон от уравнението ме изпълва с тежки подозрения. Чудя се дали интересът на Скот към мен не е самовлюбен намек за обърнато droit du seigneur^[24]. Обаче се чувствам поласкана и обуздавам илюзиите си. Нищо чудно да бъркам вежливостта му с нещо далеч по-интимно.

— Граф — отговарям аз, а оркестърът подема румба. Скот ме е уловил за ръка и ние продължаваме танца си.

— Как едно добро английско момиче като теб стана журналистка? — пита ме той, надвиквайки испанския текст на песента.

— Повечето хора си го казват направо. Аз съм интригантка и мижитурка. Ласкаеш ме. — И това ми харесва.

— Едва ли е лесно да отсяваш лъжливите слухове и да списваш колонки всеки божи ден. — Той също си е написал домашното. — Уважавам дисциплината ти, защото ужасно просрочвам всеки свой роман. Питай Макс Пъркинс, клетия ми, вечно притиснат до стената редактор в Ню Йорк. Той ще ти каже, че за мен крайните срокове са просто пожелателни. — Скот ме приковава със сиво-сините си очи. — Моля, прости ми за брътвежите, но наистина искам да узная откъде си тръгнала.

Оркестърът си взема кратка почивка. Стоим на дансинга, докато препускам през отработеното си резюме: родителите ми са градски чеда, но все пак бохеми — Джон Лорънс и Вероника Розлин Греъм, и двамата покойници. Следва глупавият ми порив да бъда светско момиче в Лондон. Смъртното отегчение от френския пансион. Стремежът да бъда представена на крал Джордж и кралица Мери — приумица, следваща ме по петите като сянка. Разказвам на Скот как се пробвах с актьорско майсторство, за което от самото начало стана ясно, че не притежавам дарба. Оттам се прехвърлих на танцовата сцена. Поредното обречено начинание. Сетне Флийт стрийт, където посредствените ми умения пасваха перфектно. Тогава се събуди любопитството ми към живота отвъд Океана. Поднасям тези късчета информация на Скот като умела романистка. Както в повече истории, и в моята има доза истина.

— Изглеждаш твърде млада, че да си минала през всичко това. На колко си години?

— О, колко сте директен, господин Фицджералд. На колко години сте вие?

— Четирийсет — мръщи се той. — Точно.

Разчитам подтекста на тона му така: „Ще ми се да ме беше срещнала преди петнайсет години“. Щях ли тогава да бъда така привлечена от него, както съм тази вечер? Вероятно не. Предвид факта, че и двамата сме несретници, предпочитам герой, изгубил немалко по пътя, както холивудските сплетници твърдяха за Скот.

— На двайсет и седем съм — казвам аз, като безцеремонно изтривам пет години.

Тъй като е джентълмен до мозъка на костите си, той не завърта очи.

— Ами баща ти? — пита Скот. — С какво се занимаваше?

— Трябва ли да говорим за него точно сега? Караш ме да се чувствам като на писателска конференция. Коя е тази героиня? Твърде непроницаема е.

— Както кажеш, Шийла.

Харесва ми как звучи името ми, изречено от неговата уста, макар да съм благодарна, че музиката отново се разнася — следващата мелодия е суинг, който прекъсва така развилия се разговор.

Едно, две, три, рок стъпка, рок стъпка. Усмихваме се един на друг и всяка следа от притеснение изчезва. Сетне оркестърът минава на танго и аз се поколебавам. Както Скот сам каза, той е на четирийсет. Дон е на същата възраст, макар че, когато Скот танцува, изглежда по-млад. Мъжът изпъва шеговито гръб, приканва ме с извития си пръст и започва да импровизира стъпки — широките му дъги покриват нашата част от дансинга. Оставям го да води и се заливам от смях, когато други двойки отстъпват настрани, за да можем ние да крачим наперено и да се поклащаме. Капчици пот избиват по лицето ми и виждам, че и при Скот е същото. Той умело изтрива челото си с бяла ленена кърпичка. Партньорът ми е добил дяволит вид.

Впили сме погледи един в друг, докато оркестърът не подема упойващата мелодия на валса. Танцът ни позволява да се прегърнем, буза до буза, и ръката му леко докосва гърба ми. Преливаме един в друг, а останалите танцьори и гости на ресторанта са просто фон. Затварям очи. Харесва ми как ухае Скот — на лайм и сапун с аромат на бадем, нотка на пот и възможности.

— Най-доброто отмъщение е да спечелиш най-доброто момиче^[25] — прошепва той съзаклятнически.

— Защо цитирате себе си, господин Фицджералд? — шепна в отговор.

— Само донякъде, а и защо не? — засмива се той. — Никой друг не го прави.

Печален тромпетист пристъпва в центъра на сцената и бавно засвирва Stardust. Хладният и чист дъх на Скот гали врата ми. Харесва ми, че мелодията струи от един-единствен инструмент. Думите само ще нарушат потока на мислите ми. Когато Скот Фицджералд ме гледа, имам чувството, че аз, Шийла Греъм, съм награда, която си струва да бъде спечелена. Мъжете могат да се редят на опашка пред вратата, по целия Сънсет Стрип чак до Бевърли Хилс, за шанса да се вредят, но той ще пребори всеки един от тях. Нека видим как Елза Скиапарели затваря в шишенце това чувство.

— Когато съм с теб, не мога да дишам спокойно и не съм съвсем сигурна какво да кажа.

— Красотата ти говори сама за себе си.

Ако още един мъж ми каже подобно нещо, ще потръпна. Ала не се ли крие същността на привличането именно в това да преодолееш съмненията си и да позволиш сам на себе си да харесаш човека, когото виждаш, отразен в очите на другия?

Солист в прасковен костюм с пайети заема сцената и изчуруликва:

— Защо не повтаряме по-често тези вечери?

— Наистина, защо не? — отвръща Скот. — Да вечеряме във вторник, този път без придружители?

Овладявам копнежа да проследя очертанията на устните му с пръст, но си ги представям върху моите — топли и настойчиви.

— Приятно ми е в компанията ти — добавя той.

— На мен ми е приятно в твоята компания. Ще се радвам да вечерям с теб.

— Правилен отговор — отвръща той. — Винаги ли си права?

— Ще оставя на теб да откриеш. Вече те обсебих за твърде дълго.

Виждам в ъгъла Джона и Еди, които, за разлика от нас със Скот, несъмнено са вкиснати и отегчени един от друг.

Връщаме се на масата. Забелязвам, че Скот плаща сметката — по броя на празните чаши и недоизядените десерти „Печена Аляска“ съдя, че сумата едва ли е скромна. Щом пиколото докарва колата ни, той сяда зад волана, понеже Еди не е в състояние да шофира. Съвсем бавно — човекът едва ли не прегръща кормилото и никога не надвишава трийсет километра в час — ме отвежда до Норт Кингс Роуд.

Благодаря на Скот за прекрасната вечер, докосваме бузи и аз му казвам, че чакам вторника с нетърпение. Влизам вътре сама. С треперещи ръце поставям пръстена на Дон в пурпурната му кадифена кутийка и се свличам в леглото.

Докато се унасям, се питам аз ли избрах Скот Фицджералд, или Скот Фицджералд избра мен?

Четвърта глава
1937

Седя на терасата си и отпивам от изстудения чай, гарниран с мента от една от саксиите ми. Нямам особен усет за градинарството, но Калифорния отказва да позволи на което и да е растение да умре. Наближава краят на дълъг ден, протекъл в преследване на късче информация за един бивш любовник, Кинг Видор^[26], което ме отведе в задънена улица. Въпреки че си загубих времето, шансът да се разсея беше добре дошъл, защото — редно е най-накрая да го призная — съм изправена пред дилема.

Развличах се с Дон, но самата идея за брака ни е приказка, изградена от лунна светлина, палта от норка и мартини — истинска е точно толкова, колкото и анимационните ленти на господин Дисни. Никога не съм допускала, че маркизата действително може да склони аз да съм част от древното й семейство, но телеграмата на Дон твърди обратното: „Мама се огъва постепенно като бреза с дълбоки корени“. Не съм размишлявала и по въпроса дали изобщо притежавам решителността и издръжливостта, които се изискват, за да играеш ролята на жена с благородническо потекло до края на живота си. В крайна сметка не се бях проявила като най-убедителната театрална актриса. Хиляди други британци съвсем спокойно могат да изобличат, че зная по-малко за „Хамлет“, отколкото за Хопалонг Касиди^[27]. Ако нещо подобно се случи, глупавата ми прищявка — и да го кажем направо, голата ми лъжа — би унижила, наранила и разгневила Дон, който прояви безкрайна добронамереност към мен. Предпочитам да не си представям как би реагирала майка му.

Да, по силите ми е да проявя твърдост. Вероятно бих могла да го постигна. Дон ме желае. А и перспективата да бъда маркиза…

От друга страна обаче, го има спомена за предишната нощ. Нещо се случи между мен и Скот Фицджералд. Изритвам обувките си и затварям очи. Трябва да обмисля следващия си ход.

Звънецът на вратата прекъсва размишленията ми. Чудя се дали не е поредният букет от Дон. Ако наистина ми носят цветя, дали е възможно да са от Скот? В ума ми изплува образът на викториански букет. Твърде е рано за рози.

Пратката е от Скот, но не се състои от цветя. Телеграмата обяснява, че дъщеря му ще пристигне по-рано от очакваното и се налага да отложи срещата ни. В писмото няма излияния или предложение да пренасрочим уговорката. Скот е писател, който ми сподели, че когато срещне жена, се затруднява да открие правилното прилагателно, с което да я опише. Моето очевидно е „ненужна“. Смачквам телеграмата и я запращам през стаята.

Двайсет минути по-късно все още седя на кушетката с увиснали рамене. Тъмнината се спуска над Западното крайбрежие като небрежно метнат плащ, а аз седя в здрача и треперя, сломена от разочарование. Скот Фицджералд е женен от дълги години, говори се, че има дългове, и се намира в заника на славата си. Аз съм сгодена за благородник, мечтая за деца и най-вероятно се намирам в разцвета на красотата, която Бог ми е отредил. Не мога да си позволя да се държа като глупачка.

Ала съм омагьосана от този мъж. Отново се връщам на дансинга с него, пак се наслаждавам на близостта му и се мъча да преценя дали очите му са сини, зелени, или сиви. Не просто съм си въобразила, че за трийсет минути бяхме свързани или че със Скот Фицджералд изпитах емоция, по-дълбока и по-сложна, каквато с Дон все още не съм изпитвала, а и не очаквам, че някога ще се случи. Споменът ми не е просто мираж. Посягам към телефона, изгаряща от нетърпение. Операторът ми дава номера на Скот в „Градината на Аллах“.

— Скот, ще се радвам да се запозная със Скоти — казвам, стараейки се да не чуруликам като птичка. — Защо тримата не излезем заедно?

Той не отговаря веднага и колебанието му ме кара да се чувствам принизена. Може би си мисли: „Тази жена ще ми донесе неприятности“. Напориста. С неподобаващо за една дама поведение.

Но най-накрая се съгласява.

Пета глава
1937

Скоти има лицето на баща си. Не мога да кажа дали приповдигнатият дух и ягодоворусата й коса са наследени по майчина линия, но е стройна като бобена шушулка, лъчезарна и жизнерадостна. Придружават я двама нейни приятели от Кънектикът, където посещава изтънчен буржоазен пансион. Момчетата олицетворяват типа млади мъже от страниците на Скот Фицджералд около 1922 година: със слънчев загар, руси и облечени в бели панталони и тъмносини жакети, сякаш току-що са изскочили от някоя яхта.

Сияйната младост на гостите кара мъжа, с когото съм излязла на среща, да изглежда овехтял за възрастта си. Не спира да се суети около дъщеря си, все едно тя е дете, а не млада жена. Скот я нарича Сладкишче — едно от онези умилителни прозвища, които любящите роднини започват да редят в изблиците си на привързаност. „Сладкишче, доизяж си храната.“ „Сладкишче, изправи гърба.“ „Мис Сладкишче, това е грешният нож“, гълчи той, докато пуши цигара след цигара „Рали“, а дългите му елегантни пръсти потропват по най-скучната и лишена от романтична атмосфера маса в кафене „Трокадеро“, на шест метра от гардеробната.

Къде се изгуби шегобиецът, който с танцова стъпка прокара път до сърцето ми? Скот като че ли е поомекнал с времето особняк — невъзможно е обаче да не харесаш дъщеря му. Скоти поръчва на френски с далеч по-шлифовано произношение от моето, което не е ужасяващо, стига да сте склонни да проявите снизхождение относно употребата на неправилни глаголи. Скромно моли за canard a lʼorange^[28]. В това момиче няма и капка арогантност.

„Госпожице Греъм, може ли да ми разкажете за работата си? Звучи ужасно бляскаво.“ „Госпожице Греъм, откога живеете в Холивуд?“ Трогвам се от факта, че дъщерята на Скот, която би могла да се разгневи, задето обвързаният й баща излиза с друга жена, проявява интерес към мен. Някой й беше помогнал да проумее, че цивилизованото поведение се корени в това да предразполагаш останалите хора. Прокуждам мисълта, че мистериозната Зелда е обучила дъщеря си как да бъде чаровна.

— Какви са плановете ти, докато си тук, Скоти? — питам я. — Ако вече не си запълнила целия си ден, бих могла да те разведа наоколо.

— Госпожице Греъм, акцентът ви е божествен. Ще правя каквото татко е намислил. — Тя стиска ръката на Скот в жест, който е в еднаква степен покровителствен и собственически. Сетне допълва: — Каква прекрасна шапка. — Протяга ръка и докосва тънкия воал, който пада над едното ми око. — Цяла вечер й се възхищавам.

Преди срещата ни да се превърне в семейно събиране и да се пременя в семпла черна рокля с колан и болеро, възнамерявах да нося люлякова рокля с презрамка през врата, която подчертаваше деколтето ми. Шапката с ален мак е единственият цветен компромис в тоалета ми за вечерта. Изкушавам се да сваля смехотворното украшение и още на секундата да го подаря на Скоти, но вместо това леко се усмихвам и й благодаря, докато оркестърът се впуска в Afraid to Dream.

— Госпожице Греъм, бихте ли танцували с мен? — обажда се единият рус младеж, като пренебрегва младата дама, седнала до него.

— Извинявам се, но този танц е обещан на другиго — казвам аз и протягам ръка към Скот. Той изглежда изненадан.

— Дъщеря ти е очарователна — казвам му, щом се озоваваме на дансинга.

— Животът й не беше лесен — отсича Скот. Долавям гордост в гласа му, но след това така се затваря в себе си, че не мога да се поровя по-надълбоко.

— Колко дълго ще остане?

— Месец. — Милостиви боже. — За утре й уговорих обиколка на студиото и среща с Мики Руни. След това… — Той вдига ръце. — Все още не съм уредил престоя си тук, нямам много свободно време и това само затвърждава какъв отвратителен баща съм. Дъщеря ми заслужава повече.

— И да искаш, не можеш да бъдеш по-мил — казвам аз, макар да тъна в неведение относно сложния живот на този мъж и разните подробности. — Очевидно е колко много те е грижа. Същото важи и за нея.

Той изсумтява кратко.

— Бих могла да разведа Скоти из забележителностите — предлагам колебливо. Не искам да реши, че съм твърде напориста. Ако има някакви правила, в какво се изразяват те?

— Много благородно от твоя страна, Шийла. Ще го имам предвид.

След тези думи вторият рус младеж се врязва между нас и разтревожената ми изгора отива да танцува фокстрот с дъщеря си.

В края на вечерта Скот оставя придружителите на Скоти с колата и после я закарва до хотел „Бевърли Хилс“, където е отседнала с приятелите му Хелън Хейс^[29] и съпруга й Чарли Макартър^[30]. Отнема му само няколко минути да ме заведе до вилата ми и да ме придружи до входната врата. Около лампата жужат нощни пеперуди, а ароматът на олеандър разбужда сетивата ми. Възнамерявах да го отпратя с учтива благодарност, но сега копнея да възбудя тръпката от предишната нощ.

— Моля те, Скот, не си тръгвай — отронвам аз с нисък глас и го притеглям към себе си.

Той не помръдва, ако изключим, че повдига вежда.

Повеждам Ф. Скот Фицджералд за ръката. Той охотно ме следва. Щом влизаме в дневната, отклонявам поглед от розите на Дон, чиито листенца са започнали да се сипят по китайската черга. От радиото, което оставих включено, за да избегна тъжното прибиране в притихналия дом, се носи придиханна, среднощна, пламенна песен с прочувствен текст. От тъмнината внезапно изплува ти. Усмихна се и паднах в плен на изненадата… ала луната заслепи очите ми^[31]. Бинг Кросби^[32] напява това, което сърцето ми чувства, докато водя Скот нагоре по стълбите към спалнята ми. Пускам ръката му, за да запаля свещ, пренебрегвайки факта, че е сувенир от годежното ми парти. Пламъкът трепти и пука насред освежителния бриз, който подухва през отворения прозорец.

— Харесвам те — промълвявам аз с надеждата, че си спомня първите думи, които си казахме. В отговор той заравя лице в гъстата ми пепеляворуса коса. Същият нюанс като неговата. Какво ли друго общо имаме? Предполагам, че ако пренебрегнем желанието да усетим взаимната си топлина и ясната представа, че се допълваме в самотата си. Това ме радва. Тая̀ твърде малко любов към себе си, че да търся собственото си отражение.

Той сваля болерото ми и започва да разкопчава роклята, която се свлича до бедрата и разкрива черния ми комбинезон.

— Моля те, свали си обувките — промърморва той дрезгаво. Подчинявам се. Оглежда ме от глава до пети, докато не стига до очите ми. — Не те заслужавам — изрича.

Не те заслужавам.

Поставя строгото си сако на райета върху кадифеното кресло, което се е свило в ъгъла като прислужница. Разхлабвам папийонката му — отново е с папийонка — и започвам да разкопчавам ризата, за да мога да плъзна ръце под мекия памук и да докосна раменете му. Мускулести са и за мъж, който не е висок, са изкусително широки и силни, като на боксьор. Би могъл да е на трийсет. Той маха златните си копчета за ръкавели едно по едно и ги слага на тоалетната масичка, до четката ми за коса от коруба на костенурка. Не искам да мисля за това кой му ги е подарил, нито пък за факта, че брачната халка продължава да е на пръста му. Махам карфицата на шапката си, докато той смъква едната презрамка на комбинезона ми, а после и другата. Дрехата се свлича върху роклята ми.

— След минута ще те целуна, но първо трябва да попия гледката. — Той не откъсва очи от моите, докато гали очертанията на лицето ми — правия нос и плътните ми устни, които оставят татуировка от кралско червено по върха на пръста му. Той го пъха в устата си, а после и в моята. Повтарям всеки негов жест. Прегърнали сме се и почти танцуваме.

— Целуни ме — казвам аз.

— Първо изречи името ми. Моля те.

— Скот. — Прозвучава едновременно като изповед и изблик на надежда. — Скот Фицджералд.

— Искам да те опозная, Шийла. Ти си единствена по рода си.

Надявам се, че думите му означават следното: ти не си като съпругата ми, като Зелда. Джона изтъкна приликата между нас. Поставила съм Зелда Фицджералд под карантина в същото отделение като Дон, прокудила съм ги от спалнята си. Последното, което искам, е да съм дубльорка на нечия отсъстваща, възхвалявана жена.

Скот вече е само по боксерки. Сядам на леглото, откопчавам жартиерите си, свивам крак и бавно свалям един найлонов чорап, сетне още един, последвани от копринените ми бикини, докато между нас не остава само сутиенът ми от кремав сатен. Той протяга ръка към кукичките му.

— Още не — поклащам глава аз.

Имам щедри извивки и по-пищно деколте, отколкото бих предпочела. Придобивките ми се проявиха още на тринайсет — все едно заявиха на момиченцето, че детството му е приключило и е време да продължи напред, независимо дали му харесва, или не. С годините свикнах с тялото си, но продължавам да бъда срамежлива. Гърдите са едва ли не последното нещо, което разкривам за себе си.

Издухвам пламъка на свещта. Стаята потъва в мрак. Двамата със Скот се поклащаме под кувертюрата — крак и ръка тук, крак и ръка там, усти и езици се движат бавно, опознават се, сподавящо уязвими. Кикот. Въздишка. Стон.

Ето как започна всичко — нощта несъмнено беше нежна. Много по-късно осъзнах, че през тези ранни дни взаимното ни обожание отчасти се дължеше на това колко малко всеки от нас знаеше за миналото на другия.

Шеста глава
1910, Лондон

Lilye, ayln, mir zenen gegangen tsu zayn shpet.

„Лили“ — каза майка ми, докато вървеше с износените си обувки на две крачки пред мен. „Побързай, ще закъснеем.“ Бях достатъчно пораснала, че да се ужасявам от гърления й идиш и нейната schmatte — забрадката, увита около главата й, но същевременно не бях достатъчно голяма, че да разбирам тегобите в живота й. Някога носеше лъскава кестенява перука, чиито къдрици обичах да галя, но откакто татко ни напусна, тя беше изчезнала безследно. Навярно баща ми я беше взел със себе си по време на пътуванията си до Германия или я беше продал наред с половината ни мебели и сребърните свещници.

Мама ме качи в автобус на два етажа, който се отправяше на юг. Отказа да ми каже накъде точно. Копнеех да седна най-горе и да видя града отвъд гетото ни в „Ийст Енд“, но мама отведе мен и брат ми Морис в задната част на автобуса — всеки от нас стискаше малкия си вързоп с принадлежности, увити в кафява хартия и овързани здраво с канап. Не бяхме от хората, които се возеха на горния етаж на автобус. Дори не се числяхме към онези, които притежаваха чанти.

— Мислиш ли, че ще видим татко? — попитах аз.

— Лили, знаеш, че татко е мъртъв.

Отказвах да повярвам, че баща ми, който винаги намираше лакрицов бонбон за мен в джобовете на палтото си, ще ме остави само с мама, която мърмореше далеч повече, отколкото се усмихваше. Аз бях неговата ketzeleh. Малката му писана. Нощем чувах през тънките стени на апартамента ни как мама ридае за него. Луис, Луис, Луис. Изречено от нейните уста, името му звучеше като някоя от ругатните, които по-големите ми братя Хайми и Мейър си разменяха, когато единият искаше да прогони другия.

— Ще минем ли покрай Бъкингамския дворец? — попитах аз. — Ще видим ли кралицата?

Майка ми се изсмя горчиво.

— Когато Бог е раздавал мозъци, ти си била задрямала — отвърна тя, макар думите й да не бяха истина. Можех да събирам и изваждам по-добре от всеки шестгодишен в „Степни Грийн“, оправях леглото, което делях със сестрите си, и владеех правия шев. Също така знаех, че макар всички останали членове на семейството ми да бяха започнали живота си в далечна Украйна, само аз бях родена в Лийдс. Това ме правеше британка. Когато майка ми ме шляпваше по дупето, аз я поглеждах в очите и повтарях любимата ругатня на татко. Рецитирах я на английски, който тя не разбираше: „Да тичаш дано до тоалетната на всеки три минути или всеки три месеца“. Мама създаваше у мен усещането, че моето съществуване е направило живота й непоносим.

Сменяхме автобуси и гледката премина от градска в провинциална. Ако изключим крякането на гарваните, врявата утихна. Пасажерите започнаха да слизат, но малцина се качваха на автобуса, което позволи на нас с Морис да надничаме през прозореца.

— Лили! — посочи той към две каменни порти. Надявах се да сме стигнали до крайната си дестинация, но докато ги подминавахме, видях, че е гробище, пълно с кръстове и статуи. Дори татко наистина да беше умрял, нямаше начин това да е лобното му място. Автобусът се раздруса по набраздения път. Отпуснах глава на рамото на брат ми и се опитах да си представя очите на баща ни — карамелени — наред с неговата тъмна, буйна брада и payos^[33], които ми даваше да скубя.

Майка ме разтърси, за да се събудя. Смъкна ни от автобуса и тримата извървяхме множество пресечки, като се спирахме на всеки ъгъл, за да разтрие подутите си стъпала. Най-накрая стигнахме до триетажна тухлена сграда с покрив от шистови плочи и две ниски кули, които се набиваха на очи. Можех да разчета първите две думи на табелата над входа: „евреи“ и „болница“. Нима майка ми трябваше да влезе в болница? Или Морис? Бях дочула в дома ни да се шепне „охтика“. Болестта беше убила съпругата на съседа ни. Опитах се да разпозная и другите две думи над вратата: „сираци“ и „приют“. Не знаех нито как се произнасят, нито какво означават.

Двамата с Морис последвахме мама надолу по дългия коридор, където един мъж ни насочи вдясно. Потръпнах от миризмата на вакса за под. Майка ми приглади шала и забрадката си и продължи напред — на лицето й се четеше паника, сякаш някой от пазара я беше обвинил в кражба на картофи.

— Ich bin Ривке Шийл — каза тя на една жена, висока като върлина. Непознатата носеше стоманеносива рокля и седеше на бюро в далечния край на помещението. Косата й не беше покрита и беше опъната назад в стегнат кок. На клюноподобния й нос бяха кацнали очила със сребристи рамки.

— Aun di bist mein kinder, Morris aun Lily^[34] — изписка мама. Преди да ме избута напред, тя ми прошепна да не казвам как е починал татко или щели да ме отпратят. Как умря баща ми? Никой не ми беше обяснил. А и откъде да ме отпратят? Оттук ли?

— Sei gesund^[35] — рече тя и ме придърпа за кратка, непривична прегръдка, след което притисна и Морис в обятията си — това беше нейното бързо сбогуване.

— Елате насам, деца — подкани ни незлобливо жената. Зад нас мама изстена и се затича с куцукане към вратата. Втурнах се след нея, но Морис ме дръпна за ръката и посочи към флага високо над главите ни — в благородническо червено със златен кант, сякаш това бе замък. На платнището беше изобразена жена в роба, закриляща момче и момиче.

— Тук ще ни е по-добре от вкъщи — каза той на английски, ала аз не разбирах къде се намираме и макар да бях на шест години и да ми сечеше умът, си оставах момиче, което иска да е с майка си. Продължихме да вървим и стигнахме до жената в сиво.

— Оставете рожбите си без бащи — рече тя, сякаш изнасяше слово пред стотици души. — Аз ще ги опазя живи и нека вдовиците ми се доверят. — Четеше думите, изписани на флага, с акцент, за който по-късно научих, че се счита за по-добър от нашия. Държеше ме на крака единствено ужасът, разтворил се във вътрешностите ми като чадър. Страхувах се, че ще се изпусна.

Чак тогава признах пред себе си, че не съм просто дете, останало без баща. Вече нямах и майка — бях пречупена, захвърлена метла. Исках да избягам, но не знаех пътя към дома.

Някакъв мъж потупа ермолката на Морис.

— Хайде с мен — рече той и двамата изчезнаха по висок, сводест коридор, а дамата в сиво ме поведе към стая, пълна с различни по размери и възраст момичета.

— Това е Лили Шийл — оповести тя — последната, която очаквахме този месец. Лили, това са Сейди, Хелън, Фреда, Полин и Рейчъл. — Надявах се да не ме карат да повтарям имената, които тутакси забравих. — Поздравете я, госпожици.

Групата вяло повтори:

— Добре дошла, Лили.

Velcome.

— За бога, момичета, живнете малко.

Те се подчиниха, този път малко по-високо. Дамата бутна очилата си, а погледът й се местеше от момиче на момиче. — Аз съм матрона Вайс. Ще ме следваш и ще правиш каквото ти кажа. — Притиснах вързопа до гърдите си.

— Какво носиш там? — обади се червенокосо момиче с червени панделки, дълги мигли, пухкави бузи и парцалива басмена рокля.

— Кукла, роклята за Шабат^[36], нощницата, гребенът, четката за коса и четката ми за зъби. — Всичките ми земни притежания.

— Аз съм Фреда — представи се тя. — Това е сестра ми Хелън. — Наблизо седеше по-дребно момиче с два липсващи предни зъба. От покрития й с корички нос се стичаше сопол.

— Това затвор ли е? — попитах с притаен дъх. Миналата седмица откраднах половин пени от чантата на мама, защото ми се ядеше лакомство — от тези, които татко ми даваше. Такова ли беше наказанието ми?

Фреда ме изгледа така, сякаш бях слабоумна.

— Не знаеш ли, че си в „Норууд“?

Не знаех.

— Пращат те тук, ако родителите ти са мъртви или не могат да се грижат за теб — допълни тя. — По-голямата ми сестра живееше тук. Казва, че училището не е толкова зле.

По нищо не приличаше на старомодното едностайно училище в „Степни Грийн“, което посещаваха сестрите и братята ми.

— Сестра ми казва, че сме изкарали късмет да ни оставят тук — продължи Фреда. — Вземат само по двама на семейство.

Вземат. А някога пускаха ли те?

— Къде е сестра ти сега?

— Работи в къща на шест етажа и с две стълбища.

Знаех тази приказка. „Пепеляшка“. За първи път, откакто бяхме слезли от автобуса, любопитството пропука обзелия ме ужас.

Матрона Вайс ни изшътка, докато обувките й в стил „Оксфорд“ потракваха по излъскания дървен под. Бузите й бяха червендалести и напукани, очите — малки и тъмни като сливи. Влязохме в задушна стая, където имаше две големи калаени вани, всяка от които бе наполовина пълна. Дебело парче червен сапун и четка седяха на масата до купчина тънки бели хавлии.

— Сега се наредете, момичета, и сваляйте панделките. — Фреда посегна към плитките си. — Фреда Ротенфелд, не ме ли чу? — Фреда подаде панделките си с такава неохота, все едно бяха перли. — На секундата и без мотаене.

Откъм сенчестия ъгъл дребна старица се приближи към нас с чифт тежки ножици и с две щраквания освободи Фреда от плитките й и ги изхвърли на боклука. Бутна Фреда към друга жена — ниска и с едър кокал, която стискаше по-малки ножици. Втората бръснарка стрига, докато главата на Фреда не се превърна в бухнала, рошава топка. Държах здраво косата си, сякаш беше шапка, докато подстригваха всяко момиче преди мен. Някой извика: „Не, не, не“. Преди матрона Вайс да ме сграбчи за ръцете, не бях осъзнала, че писъците идват от мен.

— Престани, Лили Шийл. Трябва да се пазим от въшки. Такова е правилото. Задължително е. Косата ти ще бъде стригана през седмица. Сега стой мирно.

След всяка своя дума ме разтрисаше здраво и аз долавях миризмата на лук в дъха й.

Затворих очи, а жените се заеха с главата ми. Кичури в нюанс между слонова кост и слама падаха в краката ми като тлъсти червеи. Не се нуждаех от огледало, за да зная, че вече приличам на оскубано пиле, готово за тенджерата в петък вечер. Когато отворих очи, едно по-голямо момиче с русолява коса и раздалечени предни зъби бе измело нападалата коса — моята и на всички останали — на купчина. Тя не беше плешива като нас. Косата точно покриваше ушите й.

— Не се бой — каза ми тя, а крайчетата на устните й се извиха в полуусмивка. — Когато станеш на дванайсет, ще ти позволят да си пуснеш коса.

Имаше цяла вечност, докато стана на дванайсет.

След това ни наредиха да се съблечем голи и да се изкъпем по двойки във врящата вода. Сапунът щипеше и вонеше. Докато търкахме телата си с грубите четки, а кожата ни се зачервяваше като страните на матрона Вайс, гледахме как тя стоварва вързопите и куфарите ни на земята, събира дрехите ни в чевръстите си ръце и ги мята в поредната вана с разпенена вода. След внимателна проверка отдели Кичъл — дървената ми кукла, а четката, гребенът, обувките и чорапите ми заминаха на боклука.

— Ами роклята ми? — изхленчих аз. Беше синя и мама я беше завещала на Сара, която пък я беше завещала на Естер. Някоя от нас я носеше на всеки Шабат, откакто се помнех.

— Ще ти бъде върната изпрана и изгладена — обеща матрона Вайс.

На Пасха чух историята за робите. В това ли ме превръщаха? Седях гола, а по-голямото момиче, чието име — както по-късно научих — беше Милдред, ми подаде кърпа и купчина дрехи. Макар да беше юли, щях да нося вълнени кюлоти, долна риза, тъмни чорапогащи и рокля от шевиот с ръкави, които се закопчаваха до китките. Имаше и корави кафяви ботуши, доста овехтели и с връзки до глезените, и вълнена нощница, по-здрава от тази, която бях донесла със себе си.

Последвахме матроната по широко стълбище и оттам в зала, където ни заръчаха да се настаним на най-дългата маса, която някога бях виждала. Докато един равин казваше Кидуш^[37] и motze^[38], аз потърсих Морис от другата страна на трапезарията. Не успях да го открия. Момчетата бяха неразличими едно от друго — дузини варени яйца с ермолки над черни ризи.

Яденето се състоеше от ръжен хляб, масло и мляко. Не бях хапвала нищо от сутринта в „Ийст Енд“, когато закусих с чай и хляб, и можех да погълна и три порции, но не се полагаше допълнително.

— Пропусна обяда в дванайсет и половина — обясни Милдред. Вече беше шест вечерта.

След като се нахранихме, равинът се залюля, припявайки молитва с много ya ya yas. Децата — трябва да са били повече от двеста — извикаха „Амин“ и после се разнесе трополене, щом всички настанаха от скамейките, избутаха ги под масите и се наредиха двама по двама. Някои се смееха. Милдред ме държеше здраво за ръка, когато тръгнахме към другия край на сградата и влязохме в една синагога. От момичешкия балкон потърсих с поглед Морис. Нямаше и следа от него.

Откакто се помнех, всяка нощ бях притисната като сардина между пухкавите крайници на едната ми сестра и острите колене и лакти на другата. Никога не бях спала в собствено легло, нито пък ме бяха загръщали със завивки, твърди като мукава. Сякаш вече не бях Лили Шийл от „Степни Грийн“. Бях се превърнала в героиня от книга, която можеше да е написана от Дикенс или Бронте, както много десетилетия по-късно научих, стига имената им да бяха Хейм и Хана^[39]. Не очаквах историята ми да завърши с щастлив край.

Нейде из сградата часовникът отмерваше полунощ… един… два… сънят обаче така и не идваше. Спалнята, която матрона Вайс наричаше спално помещение, се намираше на най-горния етаж на постройката, беше задушна и изпълнена с шумен плач, подсмърчане и хъркане. Петдесет момичета, всяко от които беше изгубило някого. За мен това бяха татко, сестрите и братята ми, най-вече Морис, и дори майка ми, макар да ме беше изхвърлила като ненужна вещ. Чувствах се изоставена и ужасена.

„Бог е най-близко до онези с разбити сърца“, казваше някога татко. Преглътнах сълзите си и повторих неговите думи.

Седма глава
1922

Животът в сиропиталището протичаше според волята на гонга. В шест ставаш от койката си, миеш се с леденостудена вода и навличаш униформа в миши цвят. В шест и половина изгълтваш воднистото си какао. Преглъщаш хляб, намазан с маргарин с подозрително качество. В седем търкаш подовете, тенджерите и тиганите. В осем се молиш. В девет влизаш в клас и така нататък, и така нататък до следобедните молитви, храненето и вечерния звънец, който оповестяваше изгасянето на светлините. Сетне цикълът започваше наново. Понеже нощем напикавах леглото, ме отлъчиха в специално спално помещение и ме биеха всеки път, щом матроната подушеше сламеното ми ложе на сутринта и установеше, че съм се изпуснала. Ако не бяха следобедите всеки Шабат, когато ни оставяха в парка за няколко часа, всичките двеста деца спокойно можехме да минем за затворници, отделени от света с висока ограда и — поне докато не навършехме дванайсет — плешивите си глави. Открих, че стригането на косата не беше просто предпазна мярка срещу въшките. То ни белязваше, в случай че проявяхме chutzpah^[40] да избягаме.

Когато ми позволиха да си пусна коса, тя израсна неравномерно, досущ като стар картоф. Бях кльощава и ме мъчеше сърбеж заради постоянната екзема. Носът ми не преставаше да тече, а ръцете ми бяха зачервени и загрубели от домакинските задължения. Когато важните клечки пристигаха с дългите си черни лимузини на ежегодно посещение, някои сираци получаваха потупване по главата, но щом попечителите зърнеха мен, забързваха крачка. Реакцията им потвърждаваше опасенията ми. Бях отвратителна.

Бях и лукава. Ароматът на пай с месо — деликатес, който ядяха учителите, матроните и директорите, но никога ние — ме привличаше, затова се научих как да крада от кухнята, за да задоволявам неотслабващия си апетит. Щом измъкнех някоя круша от плена на sukkah^[41] обаче, ме хващаха и ме биеха с бастун по голия задник — наказание, което не намирах за изцяло неприятно. През съботите двамата с Морис стояхме пред киното до парка със скръбни изражения на лицата, докато някоя жена не ни дадеше по пени, за да гледаме следобедния филм — двойна прожекция. Каубой препускаше през Големите равнини на Америка, а родители в бляскави къщи kvelled^[42] с децата си дори когато бяха непослушни. Мислех, че виждам картина от рая, за който знаех единствено от поезията, понеже нашата религия не ни разглезваше със съблазните на отвъдния живот. Наградите ни бяха оскъдни, но аз се стремях да ги грабна до една. Състезавах се във всеки спорт и бях отлична ученичка. Спечелих призове за иврит и писане и ме избраха да чета съчинението си „Защо Англия побеждава хуните“ пред цялото сиропиталище.

— За теб е въпрос на живот и смърт, нали, Лили? — попита ме матрона Вайс, след като спечелих шест пенса, задето рецитирах поемата на Киплинг „Бремето на белия човек“, която успях да науча само за два дни.

— Благодаря ви, госпожо — отвърнах угоднически аз. Докъде обаче ме беше докарала упоритостта? Оставах си грозно момиче в сиропиталище.

— Имаш остър ум — допълни тя. — Ако продължиш да работиш прилежно, можеш да станеш… — тя направи пауза — … машинописка. — Думата звънна така, сякаш беше ударила клавиша за удивителната. За момент си представих как, облечена в колосана синя риза и лачени обувки, вървя към безупречно чист офис в някоя от сградите, които зървах по време на пътуването до зъболекаря, при когото ни водеха два пъти в годината. Щях да пиша важни писма, да си правя почивка за чай следобед и да го пия от чаша без пукнатини. В края на деня щях да се отпускам в спретнатата си всекидневна с включена газова печка, сияеща като ухилена гримаса. Никога вече нямаше да треперя от влажния студ. Образът обаче избледня по-бързо и от светкавица.

Когато бях на четиринайсет, ме извикаха в кабинета на матроната. Очаквах най-сетне да ме удостоят с възможността да се явя на тест за стипендия. В края на краищата бях единствената ученичка, на която позволиха да пропусне един клас. Когато Артър Балфур^[43] обяви, че един ден Палестина ще бъде дом за нашия народ, избраха само мен да му напиша благодарствено писмо. Бяха ме назначили за префект и седях на почетната маса в трапезарията.

Матроната обаче рече студено:

— Лили, боя се, че трябва да ти предам скръбни вести.

Поех си рязко дъх.

— Нещо се е случило с Морис?

Миналата седмица едно момче беше починало от менингит.

— О, не — тя махна с възлестата си ръка. — Нищо подобно.

Може би щеше да ми се наложи да почакам, преди да се явя на теста. Способна бях да го направя. Само един глупак можеше да живее години наред в сиропиталище, без да се научи на търпение.

— Майка ти се е разболяла. Помоли да те освободим от опеката ни, за да се грижиш за нея. Знам, че се надяваше на стипендия… — гласът й заглъхна.

Разочарованието се сгърчи в мен и прие формата на самосъжаление, а сетне премина в отвращение и накрая в бяс. Като изключим спорадичните й посещения, мама си остана прегърбена, нервна непозната, която чистеше обществените тоалетни и все още не можеше да говори или пише на английски. Четеше ли изобщо на идиш? Отдавна смятах, че заслужавам да бъда освободена от шестата заповед, но в случая очевидно нямах избор.

— Заминаваш след две седмици.

Седях неподвижна и изгубена. Матрона Вайс се надигна от стола си, приближи се до мен и постави ръка върху моята.

— Запомни, Лили Шийл. Съдбата ти зависи от това как подхождаш към участта си.

Исках да се изсмея на тази банална сентенция, макар години по-късно да осъзнах, че това може би е най-практичният съвет, който някога съм получавала.

* * *

Политиката на сиропиталището изискваше момичетата да бъдат изписвани с функционален гардероб, изработен от самите тях. Впуснах се в трескаво шиене, в което напредвах също толкова бързо, колкото и в крикета — отборът начело с мен премаза момчетата. Завърших две черни рокли с дълги ръкави и сменяеми престилки, вълнена нощница с висока яка, дебели сиви кюлоти и муселинови жилетки. Сутиен, който вече бях напълно способна да запълня, не влизаше в списъка. Също така ми връчиха сако от туид в неопределен цвят и първата ми шапка — тъмносиня, сламена, със синя панделка, ветрееща се отзад.

В деня, в който си тръгнах, останалите момичета, учителите и Морис се наредиха, за да ме изпратят. Матроните се редуваха да ми стискат ръката и повтаряха:

— Gay ga zinta hate.

В превод значеше „Върви си със здраве“. Аз обаче чувах „Махай ни се от главата“.

— Обичам те, Лили — прошепна в ухото ми моят брат, когато се прегърнахме. Понеже беше момче, от него не се изискваше да слугува на майка си.

Напуснах приюта и се качих на първия от четирите автобуса, които щяха да ме върнат в „Степни Грийн“. Вместо да се чувствам свободна, бях уплашена. Няколко часа по-късно стигнах квартирата под наем на Ривке Шийл и натиснах звънеца.

— Kumen in — измърмори нечий глас.

Приземното жилище, където се беше преместила майка ми, едва надхвърляше размерите на килер, а старата печка на въглища беше възможно най-малката, която някога бях виждала. Стана ми ясно, че тук ще ми е дори по-студено, отколкото в сиропиталището. Стаята миришеше на мръсни подмишници и гниещо месо. Свита в твърдо кресло в ъгъла, майка ми беше пепелявосива от ситните къдрици до бледата си кожа.

— Как си, майко? — попитах сподавено на идиш.

— Yeder mentsh hot zikh zayn pekl — промърмори тя. — „Всеки носи своето бреме.“ Не можах да измисля никакъв отговор. Опитах се да потърся в себе си съчувствие, но се сблъсках с крепост от презрение. Бях достатъчно умна да получа стипендия, което можеше да ме отведе до престижна работа и един по-широк свят. Вместо това бях осъдена да се грижа за една непозната, която ме беше призовала обратно от изгнанието ми, защото се нуждаеше от слугиня подръка.

След като покорно предложих да й направя чай, заявих, че съм изтощена, преоблякох се в нощницата си и заспах на неравното кресло. В съня си рецитирах своето победно есе пред цялото сиропиталище, но видението ми не трая дълго. От него ме изтръгна някой, който шепнеше дрезгаво името ми.

— Събуди се, дяволите да те вземат — нареждаше той. — Ставай, мързелива путка такава.

Широкоплещест мъж запуши устата ми с косматата си ръка, щом изпищях:

— Господи! — Бях сигурна, че сърцето ми ще спре.

— Я млъквай — изсъска ми той.

Избутах го от себе си, крещейки Gay avek, и забих гърдите на непознатия с юмруци.

— Махай се! — виех аз, обзета от ужас.

Дъхът на мъжа вонеше на нещо, което скоро щях да свързвам с бира.

— Херцогинята не разпознава собственото си семейство — изръмжа той.

Дебел врат. Провиснал мустак. Дълъг нос с подутина. Тежки очила. Гласът на мъжа извика в съзнанието ми образа на гъсти вежди и четинеста брада. Тате. Къде ли беше защитникът ми сега? Ами сестрите ми, които скоро научих, че до една са се омъжили и изнесли на север?

— Кой точно си ти? — попитах подозрително. Едва помнех, че имам по-големи братя.

Мъжът се приведе към мен и залепи целувка на бузата ми. Отдръпнах се отвратено.

— Аз съм Хайми, а ти си в шибаното ми легло, така че си разкарай проклетия задник. Отивай да спиш при майка.

Заклатушках се полузаспала в тясната стая, в която майка ми стенеше и кашляше. Наместих се в леглото, като внимавах да не я докосвам — не толкова, защото се притеснявах да не събудя инвалид, а защото при мисълта за допира с нея ми се повдигаше. Прозорец, покрит с вестници, пропускаше смразяващ въздух. В мрака дъхът ми приличаше на призрачна мъгла.

Прояденото от молци одеяло, което предлагаше единствения източник на топлина в стаята, беше твърде оскъдно, че да покрие и двете ни. Давеща се в самосъжаление, облякох палтото си и се преместих в края на леглото. Хъркането на Хайми от другата стая беше в унисон с пулсирането в главата ми. Започнах тихичко да рецитирам:

Носете свойто бреме!

И своите синове

във жертва принесете

на чужди богове.^[44]

Призори опитах да си представя, че извършвам епична саможертва. Повтарях си, че мога да го направя, мислейки си за мъчениците, които познавах от ограничения си досег с литературата. Добрите ми намерения оцеляха почти ден. Майка ми очакваше от мен да пазарувам, готвя и чистя. Не възразявах срещу първата задача, понеже ми позволяваше да напускам жилището, макар и околните гета да гъмжаха от паразити, изпражнения и мъже, които подсвиркваха одобрително при вида на подскачащия ми бюст, или ако бяха по-дръзки, се отъркваха в мен. За готвенето обаче не знаех нищичко — посещенията ми в кухнята на сиропиталището се изчерпваха с кражбите. Имах предостатъчно опит в чистенето, но така се бях наежила от обзелата ме неприязън, че умишлено правех грешки. Въпреки слабостта си майка ми постоянно ме хокаше, че съм немарлива. Дразнеше се дори когато бършех прах.

Търпях тирадите й само защото беше твърде слаба да ги гарнира с побои, а и защото гълченето й беше много по-приемливо от най-тежкото ми бреме: да бъда болногледачка. Хайми ми каза, че тя страда от рак на стомаха. Болестта изискваше да почиствам коремна дупка, следствие от операцията, и това беше най-приятната част. От мен се очакваше и да пера наквасените й с изпражнения превръзки. По-скоро бих се продавала на улицата, отколкото да върша тази гнусна работа. След всяко пране многократно повръщах в тоалетната.

Такъв беше животът в „Степни Грийн“. Не само че майка ми врещеше заповеди, ами и Хайми следваше примера й — а неговите бяха по-заплашителни. Нощем, щом се върнеше от работа във фабриката, моят брат ми връчваше празна халба. Трябваше да я напълня с бира от кръчмата, в която вонящите пияндета правеха груби подмятания относно задника и гърдите ми.

— Върви на майната си и сам си я напълни, прасе такова — изкрещях една вечер. Вече fershikkit, Хайми вдигна ръка да ме цапардоса, но щом видя, че не му отстъпвам, се отдръпна.

Долавях постоянна готовност да ми се нахвърли и в крайна сметка го направи. Хората, които ме познават, може и да отсъдят, че си заслужавах атаката. Мразех факта, че майка ми очаква да търкам калдъръма пред вратата ни, където всеки съсед можеше да ме гледа с презрение и насмешка. Докато търках, си представях как трупам похвали в сиропиталището. Не бях някоя мръсна повлекана. Спомените обаче не успяваха да ме разсеят от унижението ми.

Един ден отказах да чистя и майка ми ме зашлеви през лицето. Сякаш dybbuk, излязъл от една от любимите ми народни приказки, пое контрола над ръката ми и й отвърна със същото — умираща жена, стопила се до петдесет килограма. Усетих как скулата й изпращява под ръката ми. Точно в този момент Хайми влезе вкъщи и завари майка ни ридаеща на земята. Побягнах засрамена, а той ме преследваше и крещеше така, че всички да чуят:

— Проклета путка!

Бях смаяна и ужасена от постъпката си, а и нямаше къде да се скрия в жилище с размерите на два конски бокса. Хайми ме замлати с юмруци, докато майка ми го молеше да спре. По пода капеше кръв и почувствах болка в челюстта си, преди да пропадна в мрака.

На следващата сутрин се опитах да се извиня.

— Остави ме на мира — простена мама. — Никаква дъщеря не си. Не те искам. Gal kukken afen yam.

Върви да сереш в океана. Върнах се в сиропиталището.

* * *

Два дни по-късно се возех на влака за Брайтън, където един учител ми беше намерил работа като подчинена на камериерка — възможно най-нисшия ранг — в крайморско имение, собственост на две стари моми. Всеки ден търках пода на мазето и стъпалата на входа, лъсках двайсет месингови крана на мивки, както и обувките на работодателките ми, чистех девет стаи, поднасях три яденета и миех чиниите. Хранех се в кухнята, не ми бяха позволени посетители — макар че нямаше кого да поканя — и бях принудена да влизам и излизам през задния вход.

Всеки четвъртък от два до шест преустановявах работния си ритъм, защото ми разрешаваха да се разхождам по крайбрежната алея. Винаги се спирах да купя и прочета „Вестникът на Пег“. Той съдържаше две версии на една и съща история. Благородник се появяваше на място, където момиче като мен можеше да се блъсне в него и двамата да се влюбят, или след като завършеше префърцуненото си образование, девица от заможно потекло отиваше във Франция, където я представяха в двора на краля и кралицата, и се омъжваше за виконт или граф. Героите можеше да са странни конярчета или лордове, но краят на всяка една история неизменно беше щастлив.

Един ден някакъв млад мъж ме видя да чета и ме попита на колко съм години.

— Осемнайсет — отвърнах аз, като добавих няколко отгоре.

Къде съм живеела? Никога преди не бях изкарвала бляновете си на бял свят, но казах, че домът ми е имението надолу по пътя. Младежът предложи да ме закара дотам с мотоциклета си. Макар да го видях как се смее, докато камериерката ме гълчеше, задето съм позвънила на входната врата, аз не се смутих. Открих, че съчиняването на лъжи е не по-трудно от дишането. Хората им вярваха, стига да ги изричаш убедително.

Безделничех на тази работа почти година, когато получих писмо от Хайми, в което той настояваше да се завърна в „Степни Грийн“. Животът на майка ни наближавал своя край. Напуснах с препоръка от старите моми, която изхвърлих в боклука. Заклех се никога вече да не чистя друга тоалетна, освен моята.

Няколко седмици по-късно бях забучила нос във вестника, когато чух лека въздишка. Надникнах в спалнята почти безразлично. Майка ми, бледа като платно, се беше свлякла на пода и вяло мяташе крайниците си. Мъчех се да я вдигна, когато тя издъхна в ръцете ми.

Никога не бях виждала смъртта — научих, че привлича зяпачи. Жилището бързо загъмжа от съседи, които наглед страдаха за скръбната, обречена Ривке Шийл повече от мен — имах чувството, че съм сред публиката на някаква пиеса, и то на последния ред. Хора, чиито имена така и не си бях направила труда да науча, се погрижиха да отнесат тялото и според еврейския обичай уредиха погребението за следващия ден. Отказах да присъствам на службата, така и не разбрах кой плати за ковчега — Хайми не притежаваше и пукната пара — нито пък къде положиха тленните останки на майка ми.

Чувала бях, че когато хората починат, е по-лесно да ги обичаш, но дори тогава аз мразех майка си и отказвах да допусна мисълта, че тази потънала в бедност жена не е имала никакъв друг избор, освен да ме остави в сиропиталище. Беше ли ме обичала? Никога нямаше да разбера, нито пък да задам този въпрос на глас. Единственото ми наследство се състоеше от малка снимка с прегънати ъгълчета, която открих в шкафчето й — на нея бях на две години. Носех престилка и малки черни ботушки и стисках дървена лъжица.

Мислех единствено за угнетеното дете на снимката, което вече беше истински сирак.

Осма глава
1920

Срамувах се от липсата си на скръб, но бях свободна. Също така нямах пукната пара и отчаяно се нуждаех от работа. Исках да вдигна очи и да видя слънцето, а не мрежа от простори с дрипаво пране, и копнеех да забравя сътресението, причинено от бедността. Крясъците на гладуващи, болнави деца. Непрестанните караници. Воплите на жени с хлътнали очи, докато мъжете им, вонящи на дим и бира от кръчмите, ги пребиваха. Бях решена да обърна гръб на мизерията и достатъчно наивна да вярвам, че ако впрегна цялата си воля, мога да излича миналото си. Не осъзнавах, че историята ти е сянка, която те преследва навсякъде.

Започнах да се оглеждам за работа в оживен търговски квартал. Без препоръки късметът не ми се усмихваше. За сметка на това обаче имах перлени зъби — можех да благодаря за тях на сиропиталището, годишните посещения при зъболекаря и пълната липса на сладкиши — и щастието да попадна на следната вестникарска обява: „Търсят се момичета със здрави зъби, не се изисква предишен опит, демонстрация на нова четка за зъби“. Кандидатствах за работата и ме наеха на мига — щях да започна на следващата сутрин в търговски център в „Уест Енд“.

На една близка улица, чиито добри дни отдавна бяха отминали, открих малка стая. Беше тъмна и влажна, имаше едно-единствено прозорче, гледаше към оживен път и струваше десет шилинга и шест пенса — два пъти повече, отколкото наемът на „Степни Грийн“, и половината от заплатата ми. Макар да не беше „Мейфеър“, все пак беше светая светих „Уест Енд“. Пренесох жалката си собственост и не се сбогувах с никого — нито със съседите, нито с Хайми или другите ми братя и сестри; не изпратих писмо дори на Морис, който се беше преместил на север и когото не бях виждала от приюта насам. Откъснах се от миналото си както касапинът изрязва хрущял.

На първия работен ден подредих стоката и започнах да упражнявам сладкодумието си. „Добър ден, господине или госпожо.“ Усмивка. „Пробвали ли сте тази нова четка за зъби, която почиства задната страна на зъбите ви?“ Усмивка. „Ще се убедите, че разликата със старомодните четки е от земята до небето.“ Поставям я в ръцете на клиента и насочвам вниманието му към отличителен белег. „Само днес на специална цена.“ Усмивка.

Дочух кискане, обърнах се и се озовах лице в лице с по-възрастна продавачка.

— Не мога да повярвам, че се впускаш в подобни словоизлияния, само и само да продадеш четка за зъби — тя протегна ръка и се усмихна. — Рут Хаутън, козметичка.

— Лили Шийл — представих се аз.

— Приятно ми е да се запознаем, Шийлси.

Същия ден продадох девет четки за зъби, все на мъже. На следващия — единайсет, отново само на мъже. Тогава реших, че вече ще се опитвам да продавам единствено на мъже, които очевидно полагаха повече грижи за устната си хигиена, отколкото жените. Да гният тогава зъбите на дамите.

Научих се как да се закачам с клиентите, които често ми казваха, че съм красива. Бях ли? Лицето ми имаше формата на обърнато сърце с изпъкнали скули. Пепеляворусата ми коса, която не бях подстригвала, откакто напуснах сиропиталището, и бях освободила от кока, се виеше по раменете ми. Носът ми беше тесен и малък. Очите ми представляваха смесица от калаено сиво и мъхестото зелено на неузряла ябълка. Устните ми бяха плътни и притежаваха ясно изразена извивка. Кожата ми беше класическа по английски — кремава, но с розов оттенък. Не твърдях, че отделните парченца съставляваха красива картина и никой в сиропиталището или в „Степни Грийн“ не беше изказвал подобно твърдение, но не можех да отрека, че при мен се спираха на раздумка много повече мъже, отколкото при другите продавачки, и разговорите често водеха до покупка. Макар че не можех да обясня въздействието, което оказвах върху мъжете, бях решена да използвам коза си. Започнах да отмятам коса и да пърхам с мигли, а от Рут си купих алено червило, което нанасях внимателно всяка сутрин. Няколко мъже ми казаха, че ще се радват да ме наемат, и ми оставиха визитни картички. Събирах ги в кутия.

Беше суров декември и сутринта мина без каквито и да било продажби. Наближаваше пладне и се страхувах, че ще изгубя работата си. Висок, строен джентълмен с бомбе влетя през вратата. Едва ли не му се нахвърлих с думите:

— Господине, господине, ще ми отделите ли секунда от времето си? — занареждах аз и му препречих пътя с ръка като някой полицай.

— Боже мой, колко си очарователна — рече той. Харесах акцента му — беше много по-мелодичен от моята кокни интонация. Благодарение на Рут вече разпознавах, че е изискан. Той се засмя. — Е, ако можеш да продадеш това — той вдигна една от нелепите четки за зъби — значи си способна да продадеш и на папата харем.

Предположих, че е около четирийсет или по-възрастен, но с блеснали като на Питър Пан очи той добави:

— Аз самият се занимавам с продажби на желязо и стомана, както и на някои луксозни стоки. Винаги мога да намеря работа за момиче като теб.

Подаде ми един паунд заедно с визитната си картичка.

— Можеш да задържиш рестото, ако ми обещаеш, че утре ще ми се обадиш.

Обещах, след което той се изстреля навън в пороя и изчезна под черния си чадър.

Така се запознах с Джони.

Три седмици по-късно компанията за четки за зъби фалира. Същата вечер претърсих визитните си картички, докато не открих онази, на която пишеше „“Джон Греъм Къмпани", майор Джон Греъм Гилам, О. О. З.". На следващата сутрин я показах на Рут.

— О. О. З.? — прочете тя с възхита. — Орден за особени заслуги, Шийлси. За военна смелост. Отличието се връчва от двореца и само Кръстът на Виктория е с по-висок ранг на почестите.

Сега и аз се впечатлих.

— Обади му се.

— Ами ако поиска… — заекнах аз — … социални услуги?

— Възползвай се от шанса си, глупаво момиче.

Звъннах му. Когато се представих, една жена веднага ме свърза.

— Защо се забави толкова? — поде приветливо познатият ми глас. — Със секретарката ми очаквахме обаждането ти.

Този път заговорих по същество.

— Все още ли можете да ми намерите работа, господине?

— Боже мой. Разбира се.

Не попитах за длъжност, а само за заплатата.

— Колко печелиш в момента?

— Един паунд и десет шилинга — излъгах аз.

— Значи два паунда и комисиона.

Приех и на следващия ден се явих в „Джон Греъм Къмпани“, която се състоеше от офис и склад, задръстен от огърлици, часовници, лакирани ветрила и кашони с нощни лампи. Новият ми работодател ми показа всяка една стока — държеше ги в ръце като новородени бебета.

— Бих искал да продаваш всичко това. Идва ти отвътре, така че, преди да се усетиш, момичетата ще се стичат при теб. — Той ме потупа по ръката. — Започваш от утре.

Майор Джон Гилам беше герой, моят герой — добре облечен, възпитан, сговорчив, а също така и най-привлекателният мъж, когото някога бях срещала, с тънък изписан мустак и обноски на държавен глава. Непристойното предложение така и не дойде.

Рано същата вечер почуках на вратата на хазяйката ми.

— Нуждая се от стая в предната част, моля — казах аз.

Тя ми предложи една за дванайсет шилинга и шест пенса с висок прозорец, който гледаше към булеварда. Преместих вещите си, настаних се в люлеещия се стол и отворих „Вестникът на Пег“ — опитвах да си представя себе си на всяка една страница. Щом прочетох, че детето на млада майка е стъпкано от кон, се разтресох от плач за моята собствена майка и безкрайната трагедия, която представляваше целият й живот. После попих сълзите си. Бях убедена, че моето бъдеще е само на един щастлив край разстояние.

Девета глава
1920

Закачих черното си сатенено сако на куката и погледнах към сър Джон Гилам изпод шапка, която се накланяше над лявото ми око като шхуна в пристанище. Никога преди не се бях чувствала толкова космополитна, толкова жива.

— Добро утро, скъпа моя госпожице Шийл — каза новият ми началник и стана да ме посрещне. Стиснахме си ръцете топло, но благоприлично. — Бихте ли седнали, моля?

Настаних се на обикновения стол от другата страна на претрупаното му бюро. Щом отново седна, той вдигна наниз мъниста.

— Бих желал да започнеш днешните си обиколки с тези прелестни изкуствени перли. Вървят само по няколко пенса бройката. Би трябвало да можеш да продадеш дузини и настоявам самата ти да носиш един накит. Ще сияе на фона на млекарската ти кожа.

Никога през живота си не бях срещала млекарка, нито пък имах някаква представа какво са изкусните перли, но окачих наниза на врата си, напълних куфарчето, което сър Джон Гилам ми осигури, и потънах в спускащата се мъгла. Приближавах всяка една врата от списъка с адреси на магазини по Хай стрийт, който ми беше дал, настръхнала от електрическия заряд на ентусиазма.

След три дни трескаво продаване — същинско Сизифово усилие — не се бях освободила от нито една огърлица.

— Трябваше да ни посетите по Коледа — отбелязаха неколцина от собствениците, все едно беше очевидно. Когато докладвах за провала си, работодателят ми пренебрежително махна с ръка.

— Добре — рече той. — Ще опитаме отново преди Великден. Междувременно обаче… — Той изчезна в прашния склад зад главния офис и се върна с малка тенекиена кутия. — Смея да твърдя, че в това неприятно време нашата автомобилна вакса „Суджи-Муджи“ е по-печеливша карта. — Докато развинтваше капачката, забелязах, че пръстите на Джон Гилам бяха дълги като краката му. — Този продукт съдържа тайна ориенталска съставка, която придава на колите забележителен блясък.

Той грейна и изрече думата „забележителен“ с тон, предназначен да продаде стоката на мен и придружен от онази пленителна, безупречна усмивка, на която ми беше невъзможно да не отвърна. — Опитай шоурумите по „Грейт Портланд“. Ще намериш дузини.

Наистина опитах, макар че най-близкият ми досег с автомобилен собственик беше покрай приятеля на Хайми — Арчи, който беше механик и винаги леко миришеше на бензин. От първите шест места ме отпратиха, ала на седмото тръгнах към задната част на един лъскав салон и помолих да разговарям с управителя. Мъж с телосложение като кег за бира се заклатушка към мен и ме изслуша с интерес.

— Ако бъдете така добра да демонстрирате вашите изделия, ще събера продавачите на етажа — рече той.

Няколко минути по-късно половин дузина мъже, облечени в еднакви тъмносини костюми, се струпаха за моята демонстрация. Измъкнах килимче от чантата си и посегнах към капака на багажника.

Управителят ме спря учтиво.

— Скъпа моя, би ли наложила продукта тук долу? На това място се събира най-много мръсотия — каза той и посочи задния калник.

За целта трябваше да коленича. Усещах, че всички очи са вперени в задника ми, който беше вирнат във въздуха, подобно на сочна печена трътка, докато бримка си проправяше път нагоре по най-хубавия ми чифт чорапогащи.

— Просто трябва да втривате бавно, напред-назад, нагоре-надолу — писуках аз, докато нанасях полутечната вакса. Мъчех се да овладея треперещите си ръце, но не можех да спра нахлуващата в главата ми кръв и бях благодарна, че периферията на шапката ми е извита. Зад мен някой подсвирна. Изправих се на крака и изтупах палтото си.

Управителят купи една кутия от замазката. Една. Пуснах монетата му в джоба на палтото си, а заблудата, че някога бих могла да стана успешна и уважавана продавачка, се изпари. Запътих се обратно към офиса с тежката чанта в ръка и заварих сър Джон Гилам и секретарката му да пълнят пликове, докато си припяват концертна музика.

— Госпожице Шийл — рече той с голямо въодушевление — как се справихте?

Пълната чанта говореше сама за себе си.

— Няма значение — отвърна началникът ми. — Ще излезете отново след някоя жестока буря, когато всяка кола има нужда от измиване. Ще ви се молят за вакса. Междувременно можете ли да ни окажете помощ? Мисля, че не ви споменах за пощенската дейност, която извършваме, но всеки четвъртък разпращаме стотици реклами. Бихте ли могли да запечатвате пликовете и да залепяте марките?

Това вече ми беше по силите. В продължение на два часа тримата се справихме с планината от писма, като отделяхме настрана предназначените за чужбина. Чувствах се уютно в малкия топъл офис. Щом попаднах на плик за Париж, възкликнах:

— „Чанъл“! Това не е ли известна марка парфюм?

Бях впръсквала аромата на китката си, когато работех в търговския център. Ухаеше на живот, който не можех да си представя.

Сър Джон Гилам се усмихна.

— Действително, госпожице Шийл. Това е изискана френска марка, но се произнася „Шанел“. Моля, повторете след мен. Ша-нел.

— Ша-нел — заподражавах му аз. За втори път днес лицето ми пламна. В този момент обаче започна истинското ми обучение.

През следващите няколко седмици изкарвах по-голям късмет с търговията и започнах да печеля скромна комисиона. Най-важното е, че от сър Джон Гилам научих, че се произнася „дебютантка“ а не „деб-бюнт-антка“, и че това е млада жена — макар и не такава, родена в коптор и израснала в сиропиталище — която ще бъде представена пред обществото посредством ритуал, стар колкото Бъкингамския дворец. Слушах внимателно и се възгордях, щом се досетих какво значи „да ходиш на лов с фоксери“. Не се срамувах от невежеството си — бях жадна за знания и попивах всяка капка интелект като гъба. Въпросите ми ставаха все по-дръзки, а наред с тях работодателят ми — по-директен. Той тактично ми намекна да сменя широкополата си шапка — не че не ми стояла добре — за сметка на спретнат дамски клош. Никога не ме накара да се чувствам неука или изостанала от модата. Поне създаваше впечатление, че смята гафовете ми за чаровни. По-късно осъзнах, че това е признак на добро възпитание, както и характерна черта на изисканата реч и галантното поведение.

Няколко четвъртъка по-късно ме покани на вечеря.

Мислех си за мъжете, които ме изпиваха с поглед по „Пикадили“, както и за булевардните романи за момичета, изгубили целомъдрието и съвсем неслучайно — работата си, след като са приели подобна покана. Възхищавах се на Джон — така ме беше помолил да се обръщам към него. Не можех обаче да поема такъв риск. Склоних да се присъединя към него за чай чак когато ме покани да го изпратя с влака до кораба от Дувър за Брюксел, където имаше работа. Не можех да пропусна такава възхитителна възможност.

Бях пътувала с влак веднъж, до Брайтън, трета класа, притисната между семейство с ревливи близнаци и хриптящ пенсионер. Краткото пътуване до Дувър обаче беше в първа класа. Вагон-ресторантът сияеше с излъсканата си дъбова ламперия и седалки в кадифен цвят, който Джон наричаше „бордо“. Нагъвах бисквити — поне шест — с чаша подир чаша чай с мляко, поднесен в полупрозрачен порцелан. Когато се завърнах в Лондон, минах покрай телеграфната агенция и се поддадох на импулса да изпратя благодарствено съобщение до Джон, което подписах със: „С любов, Лили“. Почувствах се дръзка. Разкошът ми се понрави.

А и обожанието ми към Джон беше напълно искрено — той беше първият зрял мъж, който наистина ми желаеше доброто и виждаше в Лили Шийл това, което по-късно щях да разпозная в себе си като потенциал. В деня, в който Джон се завърна, той ме покани на вечеря в ресторант с електрически свещи под абажури от слонова кост. В мига, когато пристигна лимоновото ми филе, аз дълбоко вдъхнах аромата му. Времето минаваше, а ние продължавахме да вечеряме заедно поне веднъж седмично — междувременно се научих да чакам блюдото си търпеливо и да се наслаждавам на всяка хапка, вместо да се притеснявам, че някой ще ми отнесе чинията. Научих се как да държа приборите, без да стискам ръцете си в юмруци, открих, че има нож, специално предназначен за рибата, и как да подправям храната си — в сиропиталището подправки и салфетки не съществуваха. Последната липса допринесе за постоянното ми подсмърчане, което стана причина Джон често да казва:

— Моля, издухай си носа.

Макар да не можех да проумея защо, той ме научи да ставам, щом в стаята влезе по-възрастна дама, но да оставам на мястото си, ако някой мъж се приближи към масата, както и че — колкото и да е необяснимо — „Какво?“, а не рязкото „Пардон?“ е правилната дума, ако имам нужда някой да повтори казаното. Също така намекна, че сатененото ми палто е по-подходящо за операта — операта! — отколкото за търговски срещи, и настоя да посетя шивача му за негова сметка, за да ми ушие връхна дреха от вълнен плат тип „рибена кост“.

Бях все по-запленена от този джентълмен, който полагаше неимоверни усилия да превърне Лили Шийл от „Степни Грийн“ в истинска дама. Както казвахме в „Ийст Енд“, сър Джон Гилам беше врял и кипял. Беше на четирийсет и две и според мен притежаваше зрелостта и знанието, с които да подходи към всяка социална или бизнес ситуация с пъргавината на планинска коза.

Една вечер няколко месеца по-късно трябваше да се преоблече в официалните си дрехи за концерт, на който ме беше поканил, и когато ме помоли да го придружа до жилището му, аз не отказах. Портиер в униформа наклони шапка и ни пожела приятна вечер, докато викаше асансьора на сградата. Апартаментът на Джон беше малък и миришеше на кожа. Попита ме дали бих желала питие.

— Газирана вода, ако имаш. — Алкохолът не беше за мен. — Не бих отказала и бисквитка, стига да няма стефиди.

Първоначалното объркване на Джон премина във веселие и той изцъка с език.

— Думата е „стафиди“, Лили. Какво обаче ще правим с този твой акцент?

В Англия акцентът е усмирителна риза, която завинаги те заключва в класата ти. Може и да се бях научила да си издухвам носа и да продавам кутия с керамични фигурки във формата на свинска зурла, ала речта ми — кокни с примеси от идиш, съвсем леко смекчен от годините в сиропиталището — сякаш беше неразбираема бъркотия от грешки. Навремето не забелязвах, че х-то ми изчезва или че припряното „Ще ми подадеш ли ключовете, де?“ е толкова далеч от Шекспировия ямбически пентаметър, колкото е Кеймбридж от Корнуол.

Джон ми наля сода, а на себе си — скоч, и вдигна тост в моя чест.

— За моята скъпа Лили. Дано се научи да говори английския на нашия крал.

След тези думи той влезе в другата стая и затвори вратата след себе си. Не ме подкани да го последвам, нито пък останах с впечатлението, че от мен се очаква подобно нещо.

Поне десет минути дъвчех бисквити и пиех вода. Когато Джон отново се появи, се опулих при вида на този оживял оловен войник. Носеше пълна военна униформа с червени ленти, спускащи се отстрани по панталоните му с остър ръб, гърдите му искряха от медали и ордени, а раменете му бяха потънали в ширит. На бедрото си носеше сабя, чийто връх сочеше към безупречно излъсканите му ботуши, които несъмнено можех да ползвам като огледало. Джон, който беше неописуемо привлекателен, се приближи, приведе се над стола ми и ме целуна дълбоко, меките му, топли устни обгърнаха моите.

И преди ме бяха целували, но никога с такава нежност. С радост щях да му върна още дузина целувки, ала той каза:

— Трябва да тръгваме, Лили. Хайде, хайде.

Никак не исках да напускам спретнатия пашкул на Джон и изхленчих:

— О, не може ли да остана още мъничко? Да пропусна концерта?

Джон ме изгледа по начин, който не можех да разчета, но се засмя:

— Особен образ си ти — поклати глава той с добронамерена почуда. — Но както искаш.

Затвори вратата след себе си, а аз зачаках стъпките му да заглъхнат.

В стаята се разнасяше райско спокойствие. Прелистих списание — нещо изискано от Америка, наречено „Венити Феър“, опипах редица лули и разгледах снимките на Джон — момче в моряшки костюм до по-едро момиче с кестеняви къдрици и копринена панделка. В спалнята на високия скрин имаше обувалка, гребен от коруба на костенурка и две четки — предположих, че едната е за коса, а другата за дрехи. Втрих капка афтършейв в китките си. Имаше остра миризма. Не можеше да се сравнява с „Шанел №5“. Пейзаж в рамка, изрисуван в мътни тонове, висеше до прозореца, покрит със семпли ленени завеси. Не посмях да седна на леглото, което разполагаше само с една леко спихната възглавница. Отворих вратата към дрешника, пълен с костюми от „рибена кост“, раиран и вълнен плат.

Друга врата водеше към банята, която ме накара да ахна за втори път тази вечер. За разлика от малката напукана и тясна вана у дома, която ми беше разрешено да използвам два пъти в седмицата, тази тук се крепеше на извити лъвски лапи. Не успях да се сдържа да не отворя кристален буркан със соли за вана, поставен на малка орехова масичка до извитата стена на ваната.

Бях се научила да вярвам, че ако поема риск, светът ще се отвори за мен. Осъзнах, че ръката ми завърта крана и позволява шепа кристален сняг да заплува във врящата вода. Съблякох един по един дебелите чорапогащи и бельото си — не попречих на нито една част от облеклото ми да падне върху плюшената постелка, която покриваше половината мраморен под. Вече съвсем гола, аз се погледнах в огледалото, което висеше на вратата на банята.

Никога не бях виждала отражението на цялото си тяло. Като нищо можеше да се взирам в портрета на някоя непозната с щедри извивки, тънка талия и обли бедра, преминаващи в стройни крака. Тя имаше пищен бюст, бял като захар, и малки зърна с цвят на розе. Женското окосмяване долу имаше оттенъка на тъмен мед.

Изчервих се и побързах да вляза във ваната, където потънах сред талазите пяна и се смеех просто защото се чувствах важна. Докато се киснех, се оставих на отнесени фантазии — превърнах се в Жозефина, Джон — в Наполеон, а водата изстиваше. Подсуших се с хавлия за турска баня и побързах да облека дрехите и сивото си палто, натъпках влажната си коса под клоша и затворих вратата след себе си.

През следващите няколко седмици в офиса Джон от време на време подмяташе: „Лили, толкова си красива“ или „Как щях да се справя без теб?“. В тези моменти си спомнях целувката ни и си фантазирах как ставам госпожа Джон Греъм Гилам, макар бързо да пропъждах мисълта. Разликата във възрастта, както и в произхода ни, беше твърде голяма. Той знаеше, че съм израснала в гето и в сиропиталище, макар да беше прекалено възпитан, за да ме разпитва. Фактът, че съм еврейка, запазих в тайна. Когато ме попита дали Шийл е немско име, кимнах утвърдително. Колкото и напориста, благодарна и привлекателна да се надявах, че ме намира Джон, осъзнавах, че не бях нищо повече от неговата Елайза Дулитъл^[45]. Не ми липсваше и мъжко внимание. Навсякъде срещах мъже и получавах покани.

Десета глава
1923

В една съботна вечер дълга черна кола спря пред пансиона и шофьор в ливрея застана на пост, докато обичайният ми ескорт — Джордж, звънеше на вратата. Побърза да се настани отпред, а сестра му Хелън и як мъж с пухкави бузи в същия цвят като нейната цикламена рокля се сместиха, за да ми направят място отзад. Мъжът се представи като Монти Колинс.

Първата ни спирка беше пиеса, която с Джордж гледахме от реда пред Хелън и господин Колинс. Опитах да се съсредоточа върху сюжета, но можех да мисля единствено за вперените в главата ми миши очи на господин Колинс. Представлението приключи в единайсет, ала той настоя да отидем в къщата му в „Найтсбридж“.

— Колинс е милионер! — прошепна Джордж. — Хелън добре се е уредила, а?

В дома на господин Колинс брокатени възглавници улавяха лилавия оттенък на дебелите турски килими. От вазите извираха паунови пера и лилии с натрапчив мирис. От всеки ъгъл проблясваше сребро. Над сандвичите, които стискаше с месестите си пръсти, домакинът ни обясни, че е натрупал богатството си посредством верига от хранителни магазини и въпреки че Хелън пърхаше около него като пеперуда, той не спираше да ми приказва. Само на мен.

Харесала ли ми пиесата? Забелязала ли съм, че лилиите са любимите му цветя? Въпросите прииждаха така напористо, че се съмнявах изобщо да е чул глуповатите ми отговори. Макар че придружаваше друга жена, милионерът Монти Колинс открито флиртуваше с мен. Очевидно правеше каквото си поиска, което — впоследствие щях да установя — беше присъщо на повечето заможни мъже. Превърнах се в папагал, който бърбореше ли, бърбореше без капка срам. Вечерта напредваше, а аз вдигнах тост:

— За нашето приятелство — и срещнах погледа на господин Колинс. Джордж простена.

Господин Колинс настоя шофьорът му да закара мен последна. Не след дълго бяхме сами на задната седалка на ролс-ройса му. Тогава съжалих, че докато бяхме у тях, не помолих да посетя тоалетната. Бях спряла да броя погълнатите чаши шампанско — божествена разновидност на любимата ми газирана вода. Сега, оу gevalt, мой пикочен мехур.

Щом наближихме пансиона ми, аз дълбоко въздъхнах от облекчение, че скоро ще посетя тоалетната. Тогава обаче Майката природа пое юздите. Под мен се разля топлина, която попи в палтото ми и несъмнено остави миниатюрно езерце след мен. Щом шофьорът ми отвори вратата, аз се втурнах към верандата, като благодарих на господин Колинс през рамо. Това е последният път, когато се виждам с милионер — както и с Джордж — казах си аз, нетърпелива да избягам от престъплението на пикочния ми мехур. Бях права, но само относно Джордж.

На следващата вечер хазяйката ми връчи първата ми тънка цветарска кутия. Вътре намерих лилии и бележка върху пергаментова хартия с монограм. Пишеше следното: „Омагьосваща Лили, очаквай ме следващата неделя по пладне. Твой Монти“. Бях твърде шокирана, за да се отвратя от идеята, че желая компанията на този мъж. Щом следващата седмица се присъединих към Монти в черната му кола, открих, че сме се запътили към Мейдънхед на Темза. Това някаква шега ли беше? Хуморът май не беше в репертоара на този човек. След като направи комплимент за външния ми вид, той кимна с червендалестото си лице към санитарните помещения на ресторанта. Докато сърбахме бульона си и продължихме с крехките дивечови птици и желирания крем от нишесте и подправки, които прокарвахме с вино, Монти ми разказа как се е отличил като „стара пушка“ в „Хароу“ и се е превърнал в гладиатора на магазините за хранителни стоки. Слушах монолога му с половин ухо, понеже бях хипнотизирана от обстановката.

В понеделник казах на Джон, че съм вечеряла в ресторант на име „Скиндълс“, и той изсумтя.

— Трябва да внимаваш. Мястото е пословично с прелюбодейските си срещи.

Непорочността ми обаче си оставаше непокътната. Монти сложи край на следобеда с една-единствена невинна целувка по бузата.

Той наложи рутина, която приех без възражения — все още не можех да повярвам, че един толкова заможен мъж ме харесва. Хапвахме заедно в сряда вечерта и в неделя следобед. През другите нощи често се виждах с Джон, чиято компания далеч превъзхождаше тази на господин Колинс. За разлика от Монти, който притежаваше грацията на морски слон, излегнал се зад витрина в Британския музей, Джон беше безупречен танцьор, изгарящ от желание да ме научи на чарлстон и пийбоди под съпровода на плочите, които пускаше на своя фонограф „Виктрола“. Докато времето, прекарано с Джон, беше нещо средно между приятелство и флирт, нямаше съмнение, че Монти Колинс ме ухажва — след четвъртата ни сряда отново се озовахме в дома му.

Този път, щом пое наметката ми, ме обзе страх. Бях се вкопчила в девствеността си през сиропиталищните ми години, защото добре знаех какво бе сполетяло приятелката ми Фреда в следобеда на един Шабат. Бях се защитила от свинете в „Степни Грийн“ и проявих резервираност дори във физическото си пробуждане спрямо Джон, въпреки че той не ме притискаше. Да, банковата сметка на Монти ме блазнеше, но още не бях готова да се отдам на един дебел мъж, който сядаше твърде близо до мен и се взираше прекалено настойчиво — ескорт, който ми подаряваше бонбони всяка неделя и неизменно ме предупреждаваше да ям само по един, за да не си разваля апетита. Когато танцувахме в предпочитаните от него шикозни клубове, ми се щеше да бъда с някого от благородно изглеждащите типове, които въртяха партньорките си на дансинга така, сякаш бяха направени от тюл. Но коя бях аз, че да отхвърлям бронята на парите, особено когато го сравнявах със сър Джон Гилам, за когото вече знаех, че далеч не е преуспяващ.

С помощта на клюките в офиса бях добила представа, че „Джон Греъм Къмпани“ се държи над водата единствено благодарение на благородна традиция, непозната за рода Шийл, а именно семейна финансова подкрепа — в случая на Джон това беше по-голяма сестра, омъжила се над общественото си положение и склонна да му угажда. Същевременно Джон притежаваше други качества, които бяха много по-ценни от бизнес нюха: топлина, чувство за хумор, необикновената способност да ме накара да се чувствам така, все едно мога да полетя, и очарователния навик винаги да носи накривена папийонка. Заподозрях, че нарочно я килва на една страна, за да изпълнявам всяка сутрин ритуала по наместването й и да му казвам:

— Готово, Джон. Сега вече е както трябва.

За рождения ми ден Монти ми връчи блестяща брошка във формата на гущер — неудачен избор, като се има предвид асоциациите, които събуждаше в ума ми. Когато Джон се възхити на бижуто, признах, че брошката е подарък от мъжа, когото вече назовавахме „господин Скиндълс“. Не твърдя, че между двете събития непременно съществува причинно-следствена връзка, но седмица по-късно Джон направи удивителен жест. Желаех ли да отида до Париж, за да издиря френски парфюм на престъпно ниска цена?

Несъмнено. Все още грейвах при спомена за полудневното пътуване до Дувър. Фактът, че не знаех и думичка на френски и се притеснявах от донкихотовските прояви на Джон, който преследваше вятърни мелници под формата на тоалетна вода, не ме разколебаваше. Избълвах новината пред Монти следващия път, когато се видяхме.

— Ще ми се да не ходиш — нацупи се той.

— Но подобен шанс се появява веднъж в живота.

— В такъв случай, докато те няма, хубаво ще премисля нещата — повдигна рошавата си вежда той. За да се увери, че няма да го забравя, ми запази часове в „Елизабет Арден“ и „Ланвен“ и ми даде хиляда паунда за харчене.

Оползотворих всяко пени. С английско-френски речник и пътеводител в ръка спокойно можех да мина за първата англичанка, която се надява да попие изтънчеността на Париж. През първия ден на пътешествието се записах в „Берлиц“, където се отличих като схватлива ученичка. На втория ден си подстригах косата на черта. На третия ден, разкъсвана от колебания, си поръчах рокли в цветове, които преди бяха твърде непрактични, за да ми хрумне да ги нося — пастелно синьо и кремаво, както и сребриста вечерна рокля с пайети, все до коленете, с отворено деколте и ниска талия. Този силует далеч не представяше в най-добра светлина фигурата ми с форма на пясъчен часовник, но за мен нямаше значение — исках дрехи само по последна мода. Също така си купих подходящи шапки, копринени кюлоти и обувки с Т-образни каишки. Едва се въздържах от покупката на тигрова боа.

Когато не бях в клас, изпълнявах мисията си към Джон — изпращах щайги с парфюми за Лондон. Все пак намирах време да обхождам Париж пеша и с метрото от „Монмартър“ до „Монпарнас“ — дивях се на Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка и „Нотр Дам“. Отпивах еспресо на външните масички на кафенетата, докато пушех „Голоаз“, или обикалях бирариите, където мажех щедри количества гъши дроб върху прясно изпечени багети все едно беше мармалад.

Завърнах се с чифт кожени куфари и малко по-въздържано поведение в сравнение с момичето, което бе отпътувало от Лондон. Същата вечер Монти ме заведе на вечеря в един от най-първокласните ресторанти в Лондон. Облякох парижката си рокля. След менюто от пет блюда се върнахме в жилището му. С особено драматичен жест той извади от джоба на елечето си кутия, чийто размер и форма не можеше да бъдат сбъркани, и я отвори преднамерено бавно. Извади пръстен с диамант. Голям. Квадратен. Крещящ.

— Това е смарагд — обясни Монти, все едно беше геолог. — Ти ще бъдеш моя жена.

Пое ръката ми. Не ми предложи, паднал на коляно. Въобще не ми предложи, а само се зачуди:

— Лили, обичаш ли ме? — едва го чух, защото бях прекалено съсредоточена върху пръстена, който надхвърляше очакванията ми в карати. Приличаше на фалшификатите, които актрисите — или по-лошо — носеха. Несъмнено съм изглеждала смаяна, защото той повтори въпроса си:

— Обичаш ли ме?

Обичах сигурността, която щях да спечеля, ако станех съпруга на Монти. Също така си припомних, че ако живеех под опеката на родителите си, най-вероятно щях да бъда обещана на мърлявия селски идиот без пукната пара. В Париж нямах никакви притеснения да харча стипендията на Монти, но рядко се сещах за самия него. Сега, когато бракът се очертаваше на хоризонта, си представих как умира няколко седмици след сватбата ни и така ми дава възможност да изтичам обратно в обятията на Джон. Мигновено заместих тази мисъл с прозрението, че ако се омъжех за Монти и той ми направеше услугата да издъхне, Джон щеше да ме заклейми като златотърсачката, която действително бях. Докато тези сценарии задръстваха ума ми, аз заекнах:

— Обичам те. Благодаря ти.

Лицето на Монти придоби същото доволно изражение, както когато ядеше вкусен десерт.

— Докато бях на пазар, ти взех и това, скъпа моя.

Гледаше ме как изпивам с очи гривна, обсипана с дребни сияйни диаманти, и я плъзна по ръката ми, която беше така вкочанена, сякаш току-що бях получила удар.

— И за да стане комплект… — той извади диамантена брошка от поредната кутийка от черно кадифе.

Дори само пръстенът… Да му се не види. Щеше да бъде достатъчен, макар че никой нямаше да повярва, че е истински, най-малкото пък Джон. Реших да не му показвам бижуто, което ми тежеше като окова.

— О, Монти! — не можах да се насиля да изрека „мили“. Не бях чак толкова добра актриса.

— Ако приемеш тези подаръци, ще ме направиш истински щастлив.

Думите звучаха отрепетирано, от което се засрамих и за двама ни. В отговор можех да кажа единствено: „Леле“.

Когато се върнах в пансиона, напъхах бижутата между дамските си превръзки. Докато се унасях, осъзнах, че така и не бях казала на Монти колко се вълнувам да стана госпожа Монти Колинс. Поне не го бях излъгала.

Единадесета глава
1923

Успях да заблудя Джон, че с господин Скиндълс сме поели по различни пътища. Всъщност Монти беше зает да организира сватбата ни. Прекарвахме всеки уикенд в търсене на имение в покрайнините на Лондон. В стил Тюдор ли съм го предпочитала, или с джорджианска архитектура? Тухлено или каменно? Критикувах всяко едно. Твърде голямо течение. Твърде сенчесто. Твърде несиметрично.

— Колко си прозорлива, Лили — изтъкна годеникът ми.

— Трябва да бъде съвършено. Ще живеем там дълго време.

Точно в това беше проблемът. Къщата щеше да бъде затворът, в който ще излежавам доживотната си присъда като госпожа Монти Колинс. Макар да знаех, че не го обичам, имах чувството, че съм подвластна на деспотичния глас на матрона Вайс, който ми заявяваше, че не съм в положението да преследвам въздушни кули, когато съвсем реален мъж ми предлага ключовете за величествена резиденция, по всяка вероятност в Съри. Отвеяната ми представа за „и заживели щастливо до края на дните си“ с някой по-отбран мъж — в частност Джон — не беше за момичета, израснали в гетото.

За великденския уикенд Монти беше планирал пътуване до Брайтън и ме уверяваше, че ще разполагаме с отделни стаи в огромен викториански хотел. Като пристигнахме вечерта, облякох вече износената си рокля, а блясъкът на сияйната й бродерия сякаш ставаше още по-ослепителен заради пръстена, брошката и гривната. Някога напуснах Брайтън като посредствена камериерка, а сега се завръщах като лъч светлина, озарявах трапезарията и карах хората да извръщат глава след мен. Придружиха ни до най-хубавата маса. Поръчахме. Взирахме се един в друг. Не ми хрумваше абсолютно нищичко, което да кажа. Само ако Монти беше дошъл в стаята ми и ме беше награбил. Поне щяхме да имаме какво да обсъждаме. Представих си как изритва вратата с късите си крачка и в гърлото ми заседна кикот, който постепенно прерасна в изблик на смях, докато накрая не загрухтях конвулсивно. Лицето на Монти пребледня при вида на истерията ми, която тепърва набираше сила.

— Лили — изсъска стой. — Престани веднага.

Аз обаче не можех.

— Всички ни гледат.

Нека гледат. Нито познавах тези хора, нито ме беше грижа за тях.

С изключение на един. Първо реших, че си въобразявам, но щом погледнах повторно и видях Джон Гилам на не повече от десетина метра от мен, зяпнах невярващо. Прикрих лицето си със салфетка, все едно бях дете, убедено, че така ще стане невидимо.

Минута по-късно Джон дойде до нашата маса и се обърна не към мен, а към Монти.

— Извинете, господине — рече той с прекрасния си нисък глас — но дали мога да попитам кой сте вие?

— Аз съм Монти Колинс. — Звучеше едновременно сащисан и обиден.

— Аз съм сър Джон Гилам, работодателят на младата дама.

Монти се извъртя към мен.

— Истина ли е?

Оставих салфетката и наклоних глава по посока на Джон.

— Ще ми отстъпите ли този танц? — попита той.

Щом Монти кимна изумено, Джон ме поведе към дансинга.

— Лили… този мъж. — Той измери с поглед бижутата, роклята, деколтето ми — всичко, което бях изложила на показ. — Моля те, не ми казвай, че си се злепоставила.

— Направих го.

Джон се смръщи. Докато танцувахме валс, улових как зорките очи на Монти ни следят като плячка.

— Само че не съм пропаднала жена. Сгодена съм.

Джон трепна.

— Обичаш ли този мъж?

Двамата танцувахме в синхрон, а аз не продумвах.

— Лили, искаш ли да се омъжиш?

— Да — избълвах аз. — За теб.

— Милостиви боже — възкликна той и ме избута. — Скъпа, не мога да ти предложа… — той хвърли поглед на бижутата ми — нищо подобно.

Въпреки това вярвах, че Джон ме желае толкова силно, колкото и аз него.

— Няма никакво значение.

Това също беше истина.

— Тогава трябва да ми се обадиш сутринта. Отседнал съм в хотела.

Джон ме съпроводи обратно при Монти, поклони се по войнишки и се завърна на масата си.

— Началникът ти е влюбен в теб. — Монти отправи обвинението така, сякаш ставаше дума за неоспоримо престъпление. — Какви ги вършиш зад гърба ми?

Танцувах. Смеех се. Веднъж ме целунаха.

— Нищо, от което да се срамувам. — Срамувах се единствено от факта, че бях приела предложението на човек, когото презирах. — Само дето осъзнах, че не мога да се омъжа за теб. — Свалих бижутата едно по едно и ги поставих в празната му чиния. — Наистина съжалявам. Никога не съм възнамерявала да те нараня.

Изправих се и целунах Монти по челото.

— А сега моля да ме извиниш…

Обратно в стаята се пъхнах под завивките, изгаряща от копнеж по топлината на Джон.

На сутринта с Джон се срещнахме за закуска.

— Никога не съм имал и най-бегла представа, че си се врекла на Скиндълс — поде той. — Защо, за бога, не ми каза?

Изглеждаше по-дълбоко поразен от настоящата ситуация, отколкото от решението да се оженим — докато не се целунахме. Хванахме се за ръце, целунахме се отново, отидохме да се разходим по алеята, подслонени под широк чадър, а Джон обгърна талията ми с ръка.

— Обезателно трябва да съобщя на сестра ми, че ще сключваме брак — рече той следобед.

Знаех, че това е ужасяваща идея.

— Можем да й кажем по-късно. Нека отидем до гражданското сутринта.

Той се съгласи.

На следващата сутрин излъгах в брачното си свидетелство. Твърдях, че съм на двайсет и една — законната възраст за встъпване в брак. Пред магистратския офис в Уестминстър с две председателки за свидетели аз станах госпожа Джон Греъм Гилам, която замени милионер с търговец на мечти. Брошката на Монти щеше да отива превъзходно на пастелносинята парижка рокля, в която се омъжих. Това беше единственото, за което съжалявах, докато изричах обета си.

Дванадесета глава
1923

След сватбения обяд се завърнахме в апартамента на Джон. Младоженецът ме занесе в леглото, изрази обожанието си към мен и… нищо повече.

— Утре ще опитаме отново, пих твърде много — каза той, макар да си бяхме разделили само половин бутилка шампанско.

На третата нощ, по време на третия реванш, Джон ми отне девствеността. Вярвам, че беше също толкова облекчен от представянето си, колкото и аз, макар да не бе успял да постигне страстните фойерверки, за които пишеше в книгите. Ала Джон ме очароваше в толкова много отношения, че аз пренебрегнах хладния ни сексуален съюз — повтарях си, че отношенията ни ще се подобрят с повече практика.

По настояване на Джон спрях да работя и дните ми се влачеха. Обожавах сутрин да подбирам дрехите на съпруга си, научих се да готвя и запълвах часовете с четене и — независимо от времето — разходки в Хайд Парк. Те ми даваха предостатъчно време да размишлявам защо Джон още не ме е представил на сестра си, въпреки недвусмислените ми намеци по въпроса. Една сутрин облякох гъбено кафяв костюм, който крещеше „омъжена дама“, грабнах ръкавиците си и реших да оправя нещата. Исках да се запозная с новата ми сестра и се надявах тя да ми покаже привързаността, която не бях усещала, откакто изоставих брат си Морис. Когато звъннах на вратата на госпожа Уилям Аштън, синята блуза на точки под жакета ми вече се беше просмукала с влага.

— Работя с господин Джон Гилам — заекнах пред иконома. — Аз съм Лили Шийл — изцвърчах, когато десет минути по-късно домакинята се появи, скована като стълб на фенер. От предварително подготвената ми реч остана само:

— Надявам се да не ви шокирам прекалено, но така да се каже, вашият брат и аз, ние се…

Госпожа Аштън сякаш затаи дъх.

— … оженихме… преди няколко седмици — допълних аз в опит да предам колко е дълготрайна връзката ни.

Тя се отдръпна толкова рязко, все едно бях подпалила тлъстия пудел до нея.

— Не! — кресна тя. — Този път слабоумният ми брат надмина себе си!

Сетне се овладя и потупа прошарения си кок. Пръстенът й беше два пъти по-малък от дрънкулката, подарена ми от Монти.

— Дали бихте ми отговорили какво точно очаквате от мен? — Госпожа Аштън излъчваше презрение. — Зестра?

Призовах достойнството, както и чисто новия си акцент.

— Единственото ми желание беше да се запознаем. В края на краищата вече сме роднини.

— О, доста пресилено. Джон ли те подучи?

— Не бих казала. Той няма представа, че съм тук — съжалих, че не сме на едно ниво: също като Джон и госпожа Аштън беше висока и тънка като бреза, а аз — тапа.

— Този факт не ти ли подсказа всичко, което трябва да знаеш, млада госпожице? Нима не осъзнаваш, че е банкрутирал?

Тя несъмнено преувеличаваше. Същевременно осъзнавах, че рядко някой има толкова ясна представа за даден човек, колкото собственият му брат или сестра. Въпреки това избрах да пренебрегна благоприличието и доброто възпитание и изпухтях:

— Нищо не искам от вас.

— Точно това и ще получиш. Моля, предай на Джон, че всичко приключи. Няма да види пукната пара от мен до края на живота ми и не желая да го виждам повече.

— Но той ви обожава.

— И аз обичам брат си, но… Госпожица Шийл, нали така?

— Госпожа Гилам — вкопчих се аз в самоуважението, което името изискваше.

Госпожа Аштън отвори уста, но бързо я затвори, подобно на кукла на конци, чийто вентрилоквист е забравил репликите си. Ако се намирахме в „Степни Грийн“, сестрата на Джон щеше да ме обсипе с ругатни или поне да ме замери с обувка. Ала понеже госпожа Уилям Аштън беше изискана дама, тя просто затръшна вратата в лицето ми.

Бродех из Лондон и си мислех за нанесената обида. Купих продукти за риба с пържени картофки и одимих целия апартамент, докато приготвях вечерята. Страхувах се да призная на Джон за засадата, която бях устроила, макар че повече се боях да премълча. Имахме достатъчно тайни един от друг. След вечеря разиграх позорната случка, като очаквах Джон да се вбеси. Той обаче изглеждаше невъзмутим — поредната удивителна черта на характера му.

— Сестра ми не за първи път заплашва да прекъсне отношенията ни. Веднъж опознае ли те, любима моя Лили, ще започне да те обожава. Как би устояла?

Джон ме прегърна, а аз съставих наум списък с възможните причини. Докато се скитах из града, също така се замислих как бях притиснала Джон до стената, макар че той не беше в състояние да издържа съпруга. Най-милият подарък, който можех да направя на съпруга си, бе да го напусна. Разтрогването на брака ни обаче щеше да разбие две сърца. Обичах Джон и бях сигурна, че и той ме обича. Признах пред себе си и втора истина: имах чувството, че водя живота на друга жена. Лишенията не ми бяха чужди, за разлика от скуката, а безделниченето ме натъжаваше. Заявих на Джон по възможно най-деликатния начин, че бих искала отново да работя.

Боях се, че ще ми предложи да изчакам да стана майка, което, предвид честотата на брачните ни взаимоотношения, нямаше да е скоро. Същевременно ми обясни търпеливо, но и прямо — комбинация, която е почти непосилна, че докато не излича проклетия си кокни акцент, никога няма да си намеря друга работа. Все още попивах забележката му, когато той ме сграбчи за раменете и възкликна:

— Знам какво е решението на проблема — театрална школа!

Господин Джон Гилам имаше зад гърба си провален опит да изгрее на театралния небосклон, но въпреки пълната липса на доказателства — дори и в най-смелите си мечти не се виждах на сцената или във филм — той настояваше, че съм природен талант. Незабавно щял да се свърже с директора на Кралската академия по драматично изкуство.

— Инвестицията си заслужава, защото не след дълго ще натрупаш цяло състояние.

Сестрата на Джон може и да му беше изпратила грозно послание, но не можеше да сломи оптимизма му — или по-скоро заблудата. Искрата на амбицията му беше припламнала още в люлката и сега той се опитваше да я предаде и на мен. Не за първи път, изглежда, вярваше, че човек може да надене увереността като палто. Понеже Джон демонстрираше такъв плам, реших да дам шанс на актьорските си заложби.

Няколко седмици по-късно отидох на прослушване в същия ден като един младолик шишко от Йоркшир, който седеше върху шапката си, докато си чакаше реда. Когато осъзна какво е направил, се изчерви и промърмори ненужно извинение. Изкикотих се, щом излезе от стаята. Когато обаче одобриха и двама ни — предполагам, че в моя случай се дължеше на това, че в Академията е имало недостиг на блондинки — и чух изпълнението на Чарлс Лотън^[46], никога повече не му се присмях.

Под напътствията на академията произношението ми се подобри. Актьорските ми заложби обаче така и не претърпяха някакво развитие. Два месеца след началото на обучението ми възложиха да партнирам като Офелия на Чарлс Лотън в ролята на Хамлет. След десет катастрофални минути най-чистосърдечно ме посъветваха да заменя Шекспир с комедийни мюзикъли. Все пак си бях спечелила аплодисменти в класа по пантомима с изпълнението си на крава. Джон взе назаем още пари и аз се записах на уроци по пеене и танци — упражнявах се с удоволствие, като използвах кухненската мивка за хоризонтален парапет.

Не че нямах слух, но гласът ми беше треперлив и се тътрузех така, все едно обувките ми бяха пълни с камъни. Научих, че сценичните танци изискват съвсем различен набор от умения в сравнение с любителските, с които лесно се справях. След шест месеца се почувствах гузна заради разходите за уроци и заявих на Джон, че съм готова да кандидатствам за място в хор — надявах се неизбежният ми провал да го убеди, че мисията ни е чиста лудост.

— Трябва да си избереш сценичен псевдоним. Нали не искаш да те отхвърлят с лека ръка — каза той.

Преди няколко години Джордж V беше англицизирал непроизносимото име на кралската фамилия, променяйки го от „Сакскобургготски“ на чисто британското, макар и смекчено „Уиндзор“. Защо и аз да не постъпех по същия начин? Влюбих се в идеята да се освободя от Шийл. Джон предложи „Греъм“ — моминското име на майка си.

— Искам да се отърва и от „Лили“. — Лилиите на Монти бяха опорочили това име.

Съпругът ми прие задачата присърце.

— Защо не Шийла? Като малката ни шегичка.

Взех решение каква жена искам да бъда и я създадох. Джон смяташе, че ще се отрази благоприятно на кариерата ми, ако ме смятат за неомъжена. Ето така беше родена и покръстена необвързаната Шийла Греъм.

Тринадесета глава
1924

За моя изненада Шийла Греъм — тоест аз — беше наета в хора, най-вероятно защото шоуто „Купа за пунш“ скоро приключваше. Разполагах с три дни да упражнявам катапултиране в злочестите ръце на момче с елфически вид, което щеше да ме вдигне на раменете си, след като съм направила циганско колело. С Джон изрепетирахме същите движения у дома седемнайсет пъти. В нощта на първото ми представление, преди съпруга ми — когото представих като мой чичо — да ме преведе в задната част на театъра, той ми напомни да се усмихвам. Винаги. Спомних си съвета му чак когато се намирах надолу с главата.

Шоуто приключи по план, но аз все пак се увенчах с второ постижение: спечелих сребърна купа в конкурса за най-красива хористка в Лондон. От мен се изискваше само да дефилирам наперено пред журито и да танцувам чарлстон, ала въпреки всичко Джон слагаше това постижение, за което ме наградиха с трофей, гравиран с надписа „Бъди вярна на себе си, смела и благословена с късмет“, в същата категория като богопомазването на светец. Той убеди един свой приятел сценарист да ми уреди прослушване при С. Б. Кокран — лондонския импресарио, чието театрално ревю беше вдъхновено от парижкото „Фоли Бержер“^[47]. След като изпях половин строфа от Rose Marie, господин Кокран ме помоли да потанцувам блак ботъм^[48] и ме повика в офиса си.

Докато очите му обхождаха извивките ми, моя милост, втората по хубост хористка в Лондон, преливайки от надменност, заяви:

— Искам да бъда нещо повече от хористка.

Господин Кокран ме нае на мига — с хонорар от четири лири седмично — за новия мюзикъл на Роджърс и Харт^[49] „Една проклетия след друга“, макар че си останах в хора — третата отдясно.

Една проклетия след друга. Моят живот.

На първия ден от репетициите попитах актрисата в главната роля, Мими Крауфорд:

— Как се става звезда?

Тя ми отвърна с искрено снизхождение:

— Когато сте на сцената, госпожице, не мислете за нищо друго, освен за ролята си.

Във всеки един момент, който прекарвах в театъра, без да съм на сцената, запаметявах стъпките и песните й — самопровъзгласих се за нейна дубльорка. Това не остана незабелязано.

— Ако не разкарате тази мазна лунатичка, обезателно напускам — оплака се Мими Крауфорд на С. Б. Кокран след няколко дни.

Оставих малко дистанция помежду ни, само че тогава грипът си каза думата. След няколко седмици репетиции госпожица Крауфорд се разболя и аз измъчих господин Кокран с молбите си да изиграя нейната роля. Докато припряно премервах костюма й, чух как публиката разочаровано въздъхна, щом обявиха, че „ролята на госпожица Крауфорд ще поеме госпожица Шийла Греъм“. Отекна гонгът за начало на представлението. Завесите се разделиха. Тресях се от земетресението, което бях предизвикала със стремежа си да бъда звезда, а после застинах, сложих ръце на кръста и вирнах брадичка — театралният продуцент ме увещаваше да се размърдам и накрая ме избута в кръга от прасковена светлина.

Танцувах. Пях. Прелъстих публиката, потънала в тъмнина. Когато завесата падна, гръмнаха аплодисменти, а аз се окъпах в слава. Хареса ми. О, колко много ми хареса.

Първото ми ревю гласеше „Хористка се изкачва към славата“ и Джон го прочете на глас — май беше по-развълнуван и от мен.

— „Неподправената красота и нежният й глас омагьосаха препълнения театър…“

Изиграх седем представления, след които „Дейли експрес“ изтъкна: „Госпожица Шийла Греъм… невероятен успех… влезе в ролята, без да е репетирала дори час. С. Б. Кокран я нарежда сред най-обещаващите млади актриси на лондонската сцена.“

Изпълнението ми се струваше по-скоро като единично божествено провидение, отколкото проява на истински талант, но хвалебствията по мой адрес навярно повлияха на господин Кокран, защото ми уреди малка роля с реплики в следващата си продукция — „През това лято Господне“. Заплатата ми щеше да се удвои: десет лири на седмица, което би позволило да помагам на Джон с изплащането на дълговете му.

— Ти можеш всичко! — каза той. Исках да му повярвам.

Не очаквах да срещна сценариста още на първата ни репетиция, но той стоеше редом до режисьора.

— Докато пееш, гледай главния актьор с презрение — инструктира ме Ноел Кауърд, млад мъж с подигравателна усмивка, която никога не слизаше от лицето му, и уши като дръжки на кана.

Нямах представа какво значи „презрение“, затова се ухилих и изчуруликах:

— Аз съм само една невинна девойка и ще си остана такава, докато не навършва осемдесет и две.

Той ме изгледа сърдито. Запях отново, този път с погребално изражение на лицето. Господин Кауърд стъпка цигарата си на земята. Пеенето ми бе трагично, но танцуването ми беше още по-зле. Какъвто и двигателен усет да бях проявявала преди, той вече се беше изпарил. Не бях ритмична, ритах наполовина на височината, която се изискваше от мен, и се въртях в грешната посока. Но се усмихвах толкова много, че лицето ме заболя — станах комедиантка по презумпция. Когато открихме шоуто, снимката ми се появи по таблоидите, съпътствана от заглавия като „Шийла Греъм си проправя път към победата“.

Това доведе до покани за среднощни вечери, които Джон настояваше да приемам, „защото ще се отразят добре на кариерата ти, а може и да убедиш хората да инвестират в компанията ми“. Някои от молбите идваха от господин Кокран, който ме излагаше на показ като екзотична птица, но заваляха и много други от легионите контета с черни вратовръзки, фракове и ослепително бели ризи, които запълваха местата в театъра.

Сред елегантната тълпа беше и сър Ричард Норт — мъж, навлязъл в петдесетте, който се хвалеше с конюшните си в Ирландия и все повтаряше колко му се искало да има дъщеря като мен. Доверявах това на Джон както дъщеря споделя с майка си. Когато се строполявах в леглото в два сутринта обаче, не му казвах, че макар да бях „смела“ и „с късмет“, както бе гравирано на любимата ми купа, не отговарях на определението за „вярна“. Еди-кой си и еди-кой си господин — не сър Ричард, но други млади мъже — на няколко пъти ме бяха погълнали за десерт в края на вечерта. Отзовавах се на сексуалните им призиви от чисто любопитство. Исках да разбера какво е чувството от истинския, пълноценен секс. Открих, че той върви с удоволствието, макар че продължавах истински да обичам Джони.

За нула време станах редовна посетителка на „Савой“, където през някои вечери откривах, че всяко ястие носи моето име — от Potage ala Belle Sheilah до Bombe a la Belle Sheilah. Разговорът беше смесица от веселие, клюки и хвалби, придружени от изпълнени с обожание погледи. В този свят, в който се чувствах все повече като у дома си, произношението ми полека започна да придобива нюанси от ниския, мелодичен тон на Джон. Една вечер със сър Ричард танцувахме в близост до Уелския принц. По-късно той ми каза, че принцът е питал коя съм. Започнах да забравям коя беше Лили Шийл — така се бях залисала по легендарната, възхитителна особа на Шийла Греъм.

Една нощ, когато се прибрах късно, заварих Джон да се мъчи да напише статия за великденските яйца с надеждата да припечели няколко шилинга. Без финансовите кръвопреливания на сестра му, която така и не си промени мнението, както той предвиждаше, сметките ни си стояха неплатени въпреки моя принос.

— Кой изобщо се интересува от великденските яйца? — запитах аз и мигом съжалих за тона си.

— Кажи ми по-подходяща тема — наежи се той.

Бях достатъчно егоцентрична да вярвам, че на хората ще им хареса да четат за една хористка, и го споделих. Съпругът ми се тръшна в леглото и изсумтя през рамо:

— Тогава ти я напиши.

Седнах и надрасках задъхано репортаж за младежи с цилиндри, които причакват очарователните хористки след представлението. На следващата нощ Джон коригира правописа ми и изпрати репортажа. Месец по-късно той разтвори един от таблоидите на Флийт стрийт и попадна на моя материал, публикуван с моето име. Обадих се на редактора, който ми съобщи, че ще ми платят две гвинеи. Ако наемът ни не беше пресрочен, щях да сложа чека в рамка.

Иска ми се да кажа, че станах журналистка от днес за утре, но впоследствие се опитах да продам седем други статии, които до една бяха отхвърлени. Месеците минаваха, а аз се чувствах твърде изтощена, за да продължа с писането.

Дните и нощите ми се превърнаха във въртележка от уроци, репетиции, назидателни режисьори, наелектризиращи представления, среднощни вечери, танци, шампанско, флиртове и спорадичните любовни завоевания, преди да потъна в неспокоен сън в ръцете на съпруга, който никога не ми задава неблагопристойни въпроси. На финансовите ми тревоги съперничеше единствено страхът, че бракът ни — и произходът ми — ще излязат на бял свят. Страдах от непоносими стомашни спазми и постоянни главоболия.

Сър Ричард, с когото останахме приятели, започна да се притеснява за очевидната ми преумора. Настояваше да посетя лекар на негови разноски. Според диагнозата на доктора се намирах на ръба на колапс и той ме посъветва да отида на почивка някъде на топло. Сър Ричард искаше да ме изпрати в чужбина и да се погрижи за сметката. В изблик на откровеност му казах, че никога не бих могла да приема подобен щедър жест: бях госпожа Джон Гилам, нечия съпруга. Точка.

— За бога, трябва незабавно да се разведеш с този човек — нададе вой той. — Аз ще бъда посредникът.

Само искрените ми сълзи го убедиха, че не съпругът ми е проблемът. Прави му огромна чест, че не отказа да оттегли предложението си. Не само че ме изпрати в Кап дʼАй на шестседмична почивка, а и настоя Джон да ме придружи.

Отначало Джон негодуваше, че друг мъж плаща за пътуването ми. В крайна сметка обаче не след дълго склони да ме придружи в Южна Франция, където май се наслаждаваше на екстравагантния лукс също толкова, колкото и аз.

— Ще възстановя разходите на сър Ричард, бизнесът ще потръгне — повтори той мотото на брака ни.

Когато се завърнахме, бях на двайсет и една и говорех почти свободно два езика, но след седмици пренебрежение „Джон Греъм Къмпани“ издъхна.

Четиринадесета глава
1926

Джон стана продавач — позицията не изискваше нищо повече от чар, с който той разполагаше в изобилие. Аз също предприех промяна. Когато бяхме във Франция, признах пред себе си, че изпълненията ми са на границата между жалки и посредствени. В някакъв момент от мен щеше да се очаква да пея и танцувам с всички сили, а аз не разполагах с таланта или амбицията да бъда звезда. Реших да напусна театъра. Исках нещо повече.

Тогава се запознах със съседката, която бях виждала да хвърчи надолу по стълбите с развяваща се зад гърба й сапфиреносиня пелерина. Един ден тя почука на вратата ни. Хладилникът й се повредил и тя ме попита дали е възможно да съхранявам бутониерите й в моя. Гардении. Карамфили. Чаени рози. Заедно с майка си Джудит Хърт наела апартамента над нашия за един сезон, обясни ми тя с мек и гърлен шотландски акцент.

Липсата на каквито и да било приятели беше косвена щета от воденето на живот, построен върху измислици. Джудит беше жизнена и весела и с нея не ми се налагаше да крия факта, че съм госпожа Гилам — младата съпруга от горния етаж. Веднага я харесах, и то неимоверно.

— Би ли желала да покараш кънки с нас в „Гросвенър Хол“? — попита тя на следващия ден. Признах, че не мога да карам кънки. — Приятелят ми Найджъл ще те научи. — Той беше съученик на братовчед й. Бяха се запознали в „Поп“ към „Итън“. Каквото и да означаваше това.

Премислих плановете си за следобеда, които се изразяваха в набавяне на продукти за английска закуска, и осъзнах, че дори на надпревара с чували да ме беше поканила, пак щях да приема.

— Чух, че си бил в „Поп“ — казах по-късно на Найджъл, като се стремях произношението ми да е възможно най-правилно. — Би ли ми разказал повече?

Въпросът ми го накара да грейне, докато правехме кръгове из пързалката, хванати ръка за ръка. Найджъл започна да бърбори как „Поп“ бил най-ексклузивният гастрономически клуб в „Итън“. Изглежда, единствената причина за съществуването му била да предотврати други хора да членуват в него.

Поканите за кънки продължиха. Купих си червен пуловер с поло яка, къса черна плисирана пола, която разкриваше прасците ми, и каскет с помпон. Научих се не само да карам кънки на лед, но и да играя тенис — отново се захванах и със скуоша, който така ми се удаваше в сиропиталището. Имаше нещо хипнотизиращо в звука, който греблото или ракетата издаваха при досега с топката. Можех да тренирам с часове и понякога точно това правех. Предполагах, че другите в клуба ме смятаха за приемливо необичайна — младичката женичка, която се беше подвизавала на сцена и чийто съпруг така удобно отсъстваше.

Един ден, докато упражнявах осморки, висок мъж с посребрени бакенбарди се плъзна до мен и ми се представи. Джак Митфорд ме забелязал в клуба. Желаех ли да потанцуваме валс? Карахме кънки на фона на Time to Say Goodnight, а после разговаряхме над чаша чай.

Същата вечер описах господин Митфорд на Джон.

— Осъзнаваш ли, че той принадлежи към един от най-старите родове в Англия? — възхити се Джон. — По-древен и от кралската фамилия. Брат му е лорд Ридсдейл, бащата на цяла плеяда красавици.

На следващия ден Джон ми връчи копие от „Благородниците на Бърк“, което разучих, сякаш се подготвях за приемен изпит в рая.

Следващата седмица Джак Митфорд ни покани с Джон на вечеря — сякаш искаше да се увери с очите си, че съпругът ми наистина съществува. Джон не само че се появи, но и направи добро впечатление — господин Митфорд ни покани да се присъединим към група за ски в Сен Мориц. Комисионите на Джон се повишаваха и той не искаше да отсъства от работа, но настоя аз да приема предложението. Прекарах две седмици в Швейцария, където ме обсипваха снежинки и остроумия на английски, френски (с който се справях), немски и италиански (от който почти нищо не отбирах). Когато племенникът на Джак — Том Митфорд, още един възпитаник на „Итън“ с няколко години по-млад от мен, ме поздрави за мелодичния глас, имах чувството, че съм получила диплома. Том беше необикновено привлекателен. Винаги съм искала да имам деца, да бъда майката, каквато не бях имала. Позволих си да си представя Том като баща на синовете ми, които щяха да приличат на саксонски крале.

С Джон вече бяхме добре дошли на приеми в провинцията. Денем се разхождахме из внушителни градини, обградени от тисови плетове, играехме крокет върху изумрудени морави и яздехме коне. След като гонгът за вечеря ни призовеше, се хранехме в баронски зали.

На всяка крачка ме грозеше рискът да бъда разобличена. Нямах роднини или приятели от училище, чиито имена да спомена, нито пък истории от миналото ми, които да разкажа. Не че приятелят ми Том или почитаемата Хортензия Ху-Ха някога щяха да проявят прямотата да ме попитат: „Шийла, откъде се пръкна ти?“. Защитена от тънката преграда на благоприличието и добрите маниери, разпространих една трагична история. Родителите ми — бог да ги прости — бяха мъртви. Джон Лорънс и Вероника Розлин Лорънс бяха живели в „Челси“, модерен район, прословут с бохемската непринуденост и буржоазната си запуснатост. Така обяснявах липсата си на формално образование. Имала съм гувернантка, преди да постъпя в парижко девическо училище, и съм била на седемнайсет, когато татко и мама починали в автомобилна катастрофа. Осиротялата Шийла бързо се задомила за семеен приятел — ослепителния майор Гилам, О. О. З.

Недостатъкът на тази измислица не беше само липсата на свидетел, който да потвърди историята или фалшивата ми възраст, а фактът, че не съм била представяна в кралския двор като дебютантка. Джон разреши проблема с присъщата си находчивост. След като се омъжат, съпругите обикновено биват представени повторно. Той се обърна към вдовицата на полковник, с когото бяха воювали заедно в Галиполи. Дали би станала мой спонсор? Госпожа Артър Сакс, която от години не беше посещавала двора, се съгласи. Джон предаде името ми на лорд шамбеланът и не след дълго той ни покани в Бъкингамския дворец.

По това време безработицата в Англия нарастваше, а лирата се отделяше от златния стандарт, което предизвика тревога. Групата, на която вече бяхме маргинални членове, обаче смяташе за непристойно да се обсъжда една толкова смущаваща тема като финансовите ограничения. Господин и госпожа Джон Гилам се придържаха към скъпоструващия план. Джон взе под наем фрак с вратовръзка и бричове до коленете и излъска меча, на който се бях възхитила в ергенското му жилище. Аз пък си поръчах копринена рокля в цвят слонова кост, без ръкави и със скромен шлейф, от Норман Хартнел, шивача на кралицата.

Вечерта на моето представяне от главата ми стърчаха три високи щраусови пера. Чувствах се абсурдно във всяко едно отношение, включително и абсурдно развълнувана, докато с госпожа Сакс и Джон седяхме като три кегли в наетия даймлер, който потегли от апартамента ни. Колата с мудно темпо се присъедини към процесия, движеща се направо, и наближи търговския център, където навалица от британски граждани обграждаше улицата и ме оглеждаше преценяващо през стъклото на прозореца. Дали сред тях нямаше някой Хайми или някоя Фреда, зачудих се аз, щом ни пуснаха през портите? Докато гледах през прозореца, ме обхвана дълбок срам, задето участвам в подобно зрелище, но вече беше твърде късно да се откажа. Отдавна бях загърбила ценностите си и вече ме задвижваше устремът на абсолютната chutzpah.

Лакей в алена ливрея ни ескортира до величественото вито стълбище. Залата се изпълни с народ и отесня, тъй като поне стотина други жени също щяха да бъдат представени тази вечер. Идеше ми да отскубна перо от украшението на главата ми и да си вея с него. Чак след единайсет лорд шамбеланът избоботи:

— Госпожа Артър Сакс представя госпожа Джон Гилам.

Джон приглади шлейфа ми и аз се отправих към прослушването на живота си, следвайки своята спонсорка, която се понесе напред и направи реверанс. Припомнях си всеки изстрадан урок, като държах брадичката си високо вдигната и вървях с отмерена стъпка.

Облечени в пищни премени, крал Джордж и кралица Мери седяха на тронове, които сякаш бяха откраднали от книжка с приказки, а зад тях бяха застанали Уелският принц, херцог Глостър, принц Джордж, принцеса Мери, овдовяла маркиза, чието име не мога да си спомня, и всички останали — кой от кой по-отегчени. Направих реверанс почти до земята, поклоних се и отново се изправих, като се стараех да не се препъна в роклята си. Бях убедена, че Уелският принц задържа погледа си върху лицето ми няколко секунди по-дълго от необходимото.

Магическият ми момент приключи, Джон грациозно преметна шлейфа на роклята през ръката ми, а аз се оттеглих, както повеляваше протоколът. След като вече бях пълноправна членка на висшето общество, аз се присъединих към тълпата, която бе добила същото звание и бе оформила два коридора от човешки тела, откъдето премина кралският антураж. Мъжете се поклониха, а жените направиха реверанс, преди да ни отведат надолу по стълбите за малки торти и сандвичи, сервирани в чинии със златен кант, които навярно бяха безценни. Джон вдигна тост с шампанското си за нашето кухо, тържествено постижение.

— За скъпата ми Шийла — да царува дълго!

Каква беше разликата между Джудит Хърт и мен в онзи момент? Огромна и никаква. Преди бях най-обикновена измамница. Сега бях довела заблудите си до нови висини, от които падението ми, в случай че ме разкриеха, щеше да бъде още по-унизително. В какво се превърна, ketzeleh? Представях си как баща ми изрича тези думи и клати отвратено глава. Дъщеря ми, измамницата.

Фалшивата ми чест ме караше да се чувствам по-самотна и объркана от всякога. На следващия ден заложих роклята си и с парите направих анонимно дарение на еврейското сиропиталище в чест на Луис и Ривке Шийл.

Петнадесета глава
1930

Станах редовна посетителка на кръга за обяд на Том в „Куаглино“ — мястото за водопой на млади аристократи, които в еднаква степен обичат да пият и да изтъкват собственото си величие. Там срещнах поредния самохвалко от племето на „Итън“ — братовчеда на Том Рандолф Чърчил. Считаха го за обещаващ журналист, но същия следобед ми направи впечатление единствено върлинестата му фигура, с която ми напомняше на десетилетия по-млада и неописуемо привлекателна версия на Джон.

Гласът му се извисяваше над останалите с консервативна бомбастичност. Рядко изричаше добра дума по адрес на когото и да било политик, с изключение на баща си Уинстън, а той в момента не заемаше пост в парламента. Рандолф смяташе повечето лидери на страната ни за кретени, макар че пазеше най-злъчното си негодувание за Рамзи Макдоналд, главата на първото лейбъристко правителство във Великобритания — „бастион на болшевиките и евреите“, когото считаше за заплаха за капиталистическата система. Подиграваше се на Макдоналд, който не беше нито болшевик, нито евреин, за това, че е незаконно дете — беше публична тайна, че е син на неомъжена камериерка.

Макар че по време на тези дискусии често се чувствах не на място и просто се смеех и отмятах къдрици на заден план, в случая с Макдоналд едва се сдържах да не се обадя. Възхищавах се на този мъж, който беше успял благодарение на усърдната си работа, а не на връзки. Докато слушах тирадата на Ранди обаче, осъзнах, че дори да си министър-председател — или да речем, омъжена дама, която е била представена в кралския двор, пременена с шлейф и щраусови пера — постиженията в живота ти нямат кой знае каква стойност, ако не притежаваш благородно потекло. Във всеки един момент можеше да те разобличат, да те унижат и да се погрижат от някой да станеш никой.

Високомерието на Рандолф ме вбесяваше, но още повече се тормозех от факта, че макар едва да го понасях, той беше първият мъж, когото отчаяно исках да вкарам в леглото си. Среднощните ми завоевания бяха секнали, но вече бяха възбудили апетита ми за нещо повече от това, което бракът ми предлагаше. Когато Ранди се намираше близо до мен или просто когато си мислех за него — с други думи, през цялото време — усещах копнеж. Освен това долавях така, както само една жена може, че и той изпитва същото. Дали Ранди не ме привличаше още по-силно заради опасението, че ако научи истината за произхода ми, ще се отврати? Или пък беше стигнал по-далеч — беше надушил миналото ми и спазвайки великата традиция на британските джентълмени от висшето общество да търсят компанията на повлекани, кроеше да ме улови в мрежите си? Тези въпроси отстъпваха на най-значимия проблем — кога щяхме да се озовем в леглото?

Не спирах да обичам Джони — моята пътеводна светлина и най-близък приятел, на когото дължах най-висшата проява на лоялност. Нещо повече, Джони печелеше добре за първи път, откакто бяхме сключили брак, и ме насърчаваше да прекарвам сутрините си в писане на роман, а следобедите — в социализиране, което аз с радост правех, тъй като вече имах приятели. С мъжа ми обаче безмълвно се бяхме отказали от каквито и да било опити за съпружески отношения, а с тях и от мечтите за дете. Единственото предназначение на забежките ми бе да потвърдят, че обожавам секса — ласките също толкова, колкото и останалите физически дивиденти, макар да осъзнавах и че ми харесва да бъда желана от някого, който ме обожава.

В крайна сметка един следобед Ранди извади златния си джобен часовник, сякаш имахме насрочен ангажимент, протегна ръка и каза:

— Госпожо Гилам, ще го направим ли?

Направихме го в един дискретен хотел — вярвам, че там вече може да има табела, на която пише: „В стая 901 през 1930 г. Шийла Греъм преоткри оргазма“. В сравнение с предишните ми любовници Рандолф Чърчил определено беше от класа.

— Коя си ти? — попита ме той след първото от трите ни сладостни съвкупления през онзи следобед и ранната вечер.

— Днес съм твоя — притиснах аз пръст към устните му. — Но моля, без приказки.

Открих, че ми е много по-лесно да го накарам да замълчи в леглото, отколкото в „Куаглино“.

Аферата ни не продължи дълго. Последния път, когато бяхме заедно, се намирах в компанията на Чарли Чаплин. Удивлението ми от срещата с филмовата звезда беше притъпено от спиращото дъха раболепие на актьора спрямо Рандолф, за когото подлизурството на околните беше нещо естествено.

— Господин Чърчил, как ми се ще да бях на ваше място и да разполагах с всяко едно предимство в живота — рече господин Чаплин с иронична нотка, която мина покрай ушите на Ранди. — Аз трябваше да се боря за всичко, което съм постигнал. — Разказа за баща си, изоставен в приют за бедни, и майка си, изпратена в лудница, докато той в детството си изнасял представления, вместо да се образова. — Какъв късметлия сте да се родите с богатство, положение и фамилно име като вашето. Би ми се искало да си разменим местата.

В отговор на това болезнено смирение очаквах Ранди поне да помоли Чарли Чаплин да се обръща към него на малко име или да отвърне: „Де да можехме да се разменим, господин Чаплин. Вие сте гений, преодолял толкова много несгоди, и заслужавате пълното ми уважение“. Рандолф обаче каза само:

— Разбирам какво имате предвид.

Чарли Чаплин се впусна в прозорлив по мое мнение анализ на мандата на министър-председателя Макдоналд. Ранди го прекъсна:

— Чарли, приятелю, стига празни приказки. Нищо не знаеш. Кажи ни повече за това, което знаеш. За американската филмова колония.

Чаплин заговори за Холивуд, за свежия въздух и за лилавите бугенвилии, за тениса и марабутата, за озверелите от власт лъвове, които се разпореждали със студиата като воюващи крале на джунглата. Вниманието ми улови най-вече с разказа си за дръзки мъже и изкусителни жени, които започвали като сервитьорки и продавачки и буквално от днес за утре се превръщали в звезди, обожавани от крайбрежие до крайбрежие. Твърдеше, че американците пет пари не давали за произхода ти. Щом си се осмелил да се изкачиш до върха, то заслужаваш аплодисментите им. Ако фамилията ти не е подходяща, я променяш. Талантът и решителността стрували повече от богатството и общественото положение.

Следващия път, когато Рандолф ме покани на обяд, реших, че съм заета. Наистина бях — опитвах се да напиша роман, озаглавен „Мошеникът джентълмен“. Като се има предвид, че художествената измислица не ми беше чужда — все пак бях живото въплъщение на фалшификацията — смятах, че да стана писателка ще е фасулска работа. Грешах. Построяването на сюжета ми се струваше по-сложно и от геометрията, с която не се справях блестящо в приюта, а гласовете на героите ми звучаха еднакво превзети. След като изписах две хиляди думи, голяма част от които се изчерпваха с „удивително“, „невероятно“, „брилянтно“, „много“ и „ужасно“, реших, че ми липсват нужната концентрация и въображение, за да създам роман. Разреших проблемите на протагониста си, като го хвърлих от мост, изоставих ръкописа и отново се заех с писането за вестници.

Започнах с краткото есе „Сключих брак с 25 години по-възрастен мъж“, подписано от „Млада съпруга“, и го изпратих до „Дейли Пикториъл“ — един от дузината таблоиди на Флийт стрийт. Веднага го купиха за достойната сума от осем гвинеи. Спечелих тези пари изцяло благодарение на собствения си мозък — не се изискваха танци, пеене и социално положение, нито пък големи разказвачески умения. В крайна сметка реших, че журналистиката е моето призвание.

Шестнадесета глава
1932

— Би ли желала да дойдеш с мен в Германия като придружителка на малката ми сестра Юнити? — попита ме Том Митфорд един ден. — Нуждая се от някоя стриктна гувернантка, която да усмирява дяволчето, а аз отказвам да пътувам с леля си.

— Защо? — попитах аз.

— Глезените й са като самуни хляб. Не ми е по силите да ги гледам цели две седмици.

Краткото ни пътешествие беше уговорено. Щяхме да се отправим към Мюнхен. Сред представителите на висшата класа, много от които имаха роднини в Германия, беше станало модерно да изпращат дъщерите си в девическо училище в Бавария. Нека се порадват на една година свобода преди брака. Бащата на Том се мръщеше на идеята жените да получават формално образование — дъщерите му се нуждаеха единствено от съпрузи от същата прослойка. Това посещение щеше да послужи като утешителна награда за Юнити преди дебюта й в обществото. Момичето беше на седемнайсет.

— Не мога да обещая, че пътуването ще е леко, но със сигурност няма да бъде скучно — каза Том. Думите му се оказаха пророчески, макар и не точно по отношение на Юнити.

Том ме беше предупредил, че всяка една от сестрите му е била глезена на воля в провинцията — шест дивачки. Забелязах Юнити на дока, от който вдигахме платна за Ламанша, и мигом се убедих, че в нея нямаше нищо малко. Беше висока колкото Том, въплъщение на нордическа богиня или валкирия, каквото беше и презимето й по препоръка на нейния дядо — приятел на Рихард Вагнер. Юнити не отстъпваше по хубост на по-големите сестри Митфорд, чиито снимки бях виждала по страниците на списанията — до една с деликатни черти, дълги крайници и пленителни усмивки. Носеше зелен костюм от туид под палто с ивици лисича кожа, което с радост бих задигнала.

След като си разменихме любезности, застанахме на палубата, където Юнити, въпреки безстрашния си вид, се оплака от морска болест. Тя се оттегли в каютата си и не я видях повторно, докато не слязохме от кораба и тя не се оживи. Веднага щом се настанихме в първа класа на влака, ни се представи германец във войнишка униформа, така внимателно изгладена, че изглеждаше като нова.

— Дали може да се запознаем? — Говореше английски с тежък акцент. — Нямаше как да не ви забележа на Gare de lʼEst.

Когато СС-ротенфюрер Ото фон Пфефел ни се представи с войнишка прецизност, аз го взех за някакъв кадет, по-възрастен от Юнити, но по-млад от Том. Ботушите му бяха високи и излъскани, а светлокестенявата му коса — така остригана, че отдолу надничаше бледорозовият му скалп. Предложи цигара на всички ни от златната си табакера, украсена с орел. Има вероятност да беше посетил и маникюрист.

— Дали бих могъл да попитам накъде се е запътила тази пленителна група? — наклони шапка СС-ротенфюрер Пфефел. Том обясни, че дестинацията ни е Мюнхен. — Ach, и аз пътувам натам. За мен ще бъде удоволствие да ви покажа забележителностите.

Приех, че това „ви“ се отнася за Юнити. През времето, което прекарахме заедно, за части от секундата изникваше поредният ослепителен дявол в униформа и с нереално сини очи, готов да ни демонстрира чара си. Всички до един носеха значка със свастика на реверите си.

Юнити, Том и аз прекарахме няколко приятни часа с кадета и после се насочихме към вагон-ресторанта, където разговаряхме по време на обяда, за който той настоя да плати. Юнити избухваше в смях при всяка реплика на Фон Пфефел, но не можех да я виня. Напомняше ми на мен самата, когато бях на нейната възраст — момиче в тялото на жена. Навярно преди десет години и аз щях да бъда запленена от Фон Пфефел.

— Кое военно училище посещава според теб? — попитах Том, след като Юнити и обожателят й тръгнаха пред нас към местата ни.

Том се засмя.

— Не е студент.

— Значи е в армията?

— Шийла, той членува в Националсоциалистическата работническа партия на Адолф Хитлер.

— Разбирам — отвърнах аз, макар да не беше така. Винаги прескачах сериозните страници на вестниците. Знаех, че Адолф Хитлер е немски политик с бледо лице и потресаващ мустак, който се беше провалил в преврата на Ваймарската република. С това се изчерпваше познанието ми за хер Хитлер. Завърнах се на мястото си и пак разгърнах пътеводителя си на Мюнхен. Горещо препоръчваха semmelknödel^[50].

Очаквах пътуването ни да мине под знака на безгрижието, с вечери, в които щяхме да редуваме операта с най-старите бирхалета в града. Надявах се през деня да пълня дробовете си със свеж алпийски въздух, докато изкачваме планините, извисяващи се над града, и да изследваме рушащите се приказни замъци. Не очаквах самата Германия да се руши.

Хотелът ни не беше от най-луксозните — финансовите ресурси на семейство Митфорд, подобно на голяма част от прослойката със синя кръв, се топяха — но беше безупречно чист; немска черта, която спътниците ми оценяваха също толкова високо, колкото и братвурста. Започнахме с разходка из околностите. Мюнхен притежаваше мека, старинна красота с мрежата си от калдъръмени улици и древните сгради с червени покриви. Том се спря пред будка за вестници, втренчи се в едно от заглавията и поклати невярващо глава.

— Би ли могъл да преведеш, моля? — обадих се аз.

— Безработицата скача до 40%.

— Също като у нас — добавих аз.

— Тук е двойно по-висока, отколкото в Англия. Не че искам да издребнявам, но тази страна е затънала в лайната.

Колкото повече вървяхме, толкова по-отблизо виждахме лицето на отчаянието. Еднокрак ветеран беше принуден да проси. Картон яйца струваше колкото наниз перли в някоя от многобройните заложни къщи и навсякъде виждах свастики — от дискретни символи, украсяващи палтата, до разкривени черни кръстове на фона на кървавочервени знамена, които величествено се вееха над главите ни. Свихме на ъгъла на „Кьонигсплац“, където същият огромен флаг увенчаваше масивна сграда от жълт камък.

— Щабът на нацистите — обяви Том почтително. Зачудих се дали е планирал обиколката на забележителностите така, че да стигнем до тази дестинация.

— Гледката не е ли внушителна? — запита Юнити със затаен дъх.

— Да, определено е зрелищна — рекох аз и демонстративно погледнах към глокеншпила на площада. — Но нали не искаме да пропуснем чаения танц?

Нямах търпение да избягам от това, което мрачното знаме символизираше.

— Macht schnell^[51] — изчурулика Юнити.

Докато вървяхме към хотела, спрях рязко и ахнах при вида на карикатурата на мъж, който очевидно беше замислен като евреин — гърбав нос, похотливи очи, ноктести ръце, награбили куп пари. Под рисунката имаше надпис: Deutschland Erwache!

— Какво означава това? — попитах.

— Отвори си очите, Германийо! — изрева Том, досущ като пруски генерал.

— Да си отвори очите за какво…? — Боях се, че знам отговора. Със същия късмет Том можеше да бъде и учител, който обяснява на дете коя е следващата буква от азбуката.

— За евреите — допълни той.

Willkommen, Lily Shiel^[52]. В мен се надигна озлобление.

— Моля те, не ми казвай, че вярваш в това — смаях се аз.

— Съжалявам, ако съм те шокирал, но не е нужно да си професор, за да прозреш, че евреите съсипват Германия от Голямата война насам. Интересуват се единствено от собствените си раздути банкови сметки и разяждат страната като личинки, впити в разлагащ се труп.

Рядко ми се е случвало така да се стъписам — в случая повече от твърдението на Том, отколкото от отблъскващия плакат. Обожавах приятеля си заради чувството за хумор и добрината му и макар да знаех, че интелектът му не е като на Рандолф Чърчил, нямах представа кога се беше превърнал в такъв безумец.

По обратния път вървях най-отпред, сама и неспокойна. В атриума с палмите на хотела оркестърът свиреше „Чай за двама“ и из помещението се разнасяше немска, английска, френска и италианска реч. Забелязах дузина момичета — приблизително на възрастта на Юнити, придружавани от по-възрастни дами, както и множество млади, атлетични мъже, повечето от които носеха униформи. Том ни запази маса, а аз отидох до бюфета за бисквити и плодови салати, докато сервитьорите разнасяха сребърни подноси с шампанско. Обърнах се, за да си взема чаша, и в същото време пристигна Фон Пфефел с цялата си заучена учтивост и неизменен чар. Поздрави ни с кратък поклон и връчи на Юнити малък букет от бели рози.

— Ще бъдете ли така добра да разрешите на фройлайн Митфорд да ме удостои със следващия танц? — попита той, гледайки към мен.

Трудно беше да не отвърна на усмивката му.

— Ja, офицер Фон Пфефел — рекох аз. Не можех да си спомня точното наименование на немския му военен чин.

С Юнити поеха напред, хванати под ръка, а Том попита:

— Ще танцуваш ли с мен?

Приех ръката му и отвърнах:

— С удоволствие.

По време на посещението ни тази стока, подобно на яйцата, беше дефицитна.

— По-рано ми изглеждаше разстроена.

— Всичко тук е толкова… — запънах се аз. Смущаващо? Ужасяващо?

— Наелектризиращо? Ставаме свидетели как една страна се променя. Наричат Мюнхен Haupstadt der Beweung, столицата на развитието. Обещавам ти обаче, че от сега нататък ще се въздържам от тиради. Наясно съм, че отегчавам хората — не пропускат да ми го напомнят.

Бях облекчена, че през следващия час Deutschland, Erwache означаваше просто танцувай до припадък.

През следващите няколко дни се разхождахме из планината и се спирахме в малки кафенета за какао и lebkuchen^[53]. Всяка вечер се оказвахме толкова уморени, че вечеряхме рано и се строполявахме в леглата. Опитвах се да излича спомена за фалшивите райхсмарки, върху които бях видяла карикатури на евреи. Исках да бъда сред природата, далеч от нацистката низост. Скоро обаче Юнити заяви, че й е дошло до гуша от тътрузенето с дебели чорапи и тежки ботуши. Така се завърнахме към разглеждането на градската архитектура. На два пъти очите ми се спираха върху знаци по улицата, които в превод значеха: „Забранено за евреи“. Притичвах покрай тези бариери, сякаш бяха въоръжени и от плът и кръв.

Антисемитизмът не ми беше чужд, макар да смятах, че съм го загърбила, когато се преместих в „Уест Енд“ и прекъснах връзка със семейството си. Бях израснала с мисълта, че евреите трябва да бъдат очернени, въпреки че имаше няколко изключения: почитаемите лекари по Харли стрийт, гувернантките на заможните семейства — каквато и аз можех да стана, ако не бях принудена да прекъсна учението си — и бившият вицекрал на Индия, самият Руфъс Айзъкс, главният прокурор на Англия и първият евреин, издигнат в маркиз. Миналата година не трепнах, когато Джудит се оплака, че един собственик на магазин я „бил преметнал като евреин“. Когато Рандолф описваше кола с метална броня с думите „еврейско състезателно злато“, се присъединявах към кикота. През целия си живот бях слушала злостните етикети, които хората подмятаха с такава лекота, сякаш бяха бухалки за крикет — чифутини, еврейчета, убийци на Христа, лихвари, алчни копелета. Бях наясно и с ограниченията — в любимия на Найджъл „Поп“ например със сигурност не членуваха евреи. Великобритания не можеше да се нарече рай на просветената толерантност, но колкото и груби да бяха обидите, колкото и коварни да бяха забраните, предразсъдъците никога не се излагаха така показно върху плакати.

Едва по-късно осъзнах, че хората като Том Митфорд са по-скоро правилото, отколкото изключението — бяха точно пред очите ни, и че само на шест километра северозападно от град Дахау се строи концентрационен лагер. Тогава обаче беше 1932 година, когато нацисткото зло все още бе мутирала клетка, а не развилнял се рак. Знаех само, че мястото ми не е в Германия.

Мислех си за това, когато Юнити попита:

— Може ли да ми позволиш тази вечер да отида на концерт с Ото?

Тонът й беше сприхав. Зачудих се дали Том ще укори сестра си за наглостта, вложена във въпроса й, ала той каза единствено:

— Ако госпожа Гилам е съгласна…

Съгласих се. Нека се радва на нациста си.

Двамата с Том вечеряхме на спокойствие, след което се завърнах в леглото, за да почета „Завоевателят“. Бях запленена от историята на Уилям — незаконен син, който все пак успява да стане крал. Наближаваше единайсет часа, когато дочух Юнити, наметнах халата си и почуках на вратата й.

— Отворено е — каза тя. — Заповядай.

— Добре ли си прекара? — попитах аз.

— Превъзходно — рече тя замечтано. — Ото ме заведе на танци и ми даде една книга… на английски.

— Колко съобразително от негова страна — успях да отроня. — А сега Gute Nacht und süße Träume^[54] и не забравяй, че в девет ще дойдат да ни вземат с кола.

Щяхме да прекараме деня с баронеса Фон еди-коя си, далечна братовчедка на госпожа Митфорд.

На следващата сутрин в девет и половина все още нямаше и следа от Юнити. Щом влязох в стаята й, ме лъхна аромат на цветя. Почуках на вратата на банята.

— Във ваната съм — извика тя.

— Би ли побързала, моля? — подканих я аз. — Колата ни чака.

Понечих да си тръгна, но забелязах книгата, която Фон Пфефел й беше дал. Погледнах посвещението: „На очарователната Юнити, с обич, Хайл Хитлер! Ото“.

Погледнах корицата. Mein Kampf^[55].

Прехвърлих набързо страниците. Отначало се засмях. „Един политик никога не трябва да позволява да го снимат по бански“, отбелязваше хер Хитлер. После обаче продължих нататък…

Има ли на света поне едно нечисто дело, поне едно безсрамие от какъвто и да е род и преди всичко в областта на културния живот на народите, в което не беше замесен в крайна сметка някой евреин? Както във всяка гнойна рана ще намериш червея или личинката му, така и във всяка мръсна история непременно ще се натъкнеш на чифутин.^[56]

Олицетворението на самия дявол като символ на всички злини приема формата на евреин.

Затворих книгата, отправих се на пръсти към стаята си, заключих вратата и повърнах.

Няколко минути по-късно оставих съобщение на Том да тръгват без мен. После му написах писмо, в което обяснявах, че Джон се нуждае от мен в Лондон — намекнах нещо за бронхит — и поради тази причина се налага да прекъсна пътуването си преждевременно. Благодарих му от все сърце и се извиних за предизвиканото неудобство. Събрах набързо багажа си. Час по-късно пътувах на север. Semmelknödel щяха да почакат.

Седемнадесета глава
1932

Първият влак, който успях да хвана, спираше във Франкфурт, където планирах да се прекача за Брюксел и да се прибера в Англия. Не възразявах срещу криволиченето из Европа, стига да увеличаваше разстоянието между мен и Мюнхен. Във Франкфурт чаках на скамейка и броях нацистките униформи — eins, zwei, drei — докато слушах съобщенията с повишено внимание. Бях стигнала до fünfzehn^[57], когато началник-гарата извика за… Берлин. Обяви го отново и отново.

Берлин се намираше по пътя за Полша, а не за Англия. Но имах чувството, че татко ми нарежда да променя плановете си. Ja, Frau Gillam, каза служителят, мястото е свободно. Няколко часа по-късно слязох от влака, пристъпих в огромната гара и си купих карта на града. Ето го и него — на Херберт Баум щрасе.

Гробището „Вайсензее“ разполагаше с порта, достойна за колежа „Оксфорд“. В него витаеше зловещо спокойствие. Подминах траурния дом и цветна леха с размерите на езеро. Най-накрая открих офиса и доближих служителя, който имаше peyyes. Направих справка с речника и го попитах на немски:

— Können Sie mir helfen, ein Grab finden Sie, bitte.^[58]

— Welcher Name, bitte?^[59] — попита той.

Не бях изричала името на баща си от петнайсет години. Гласът ми едва се чуваше.

— Луис Шийл.

— Könntest du das bitte wiederholen?^[60]

Объркването ми явно си беше проличало.

— Lauter, bitte.^[61]

Този път разбрах.

— Луис Шийл — звънна името като камбана.

Господинът изчезна и след малко се върна с по-млад мъж, който за мое облекчение каза:

— Говоря малко английски. Мога ли да ви окажа съдействие?

— Бихте ли ми помогнали да открия гроба на баща си, моля? Почина през 1910 година, докато беше на посещение в Берлин. Името му е Луис Шийл. Ш-И-Й-Л.

— Ще проверя, мадам — отвърна мъжът — но при положение че тук сме приютили повече от сто хиляди души, не мога да ви обещая, че ще го намерим.

Младежът изчезна, ала скоро се върна и ми каза да го последвам. Слънцето грееше ниско в небето и усетих, че прикапва. Водачът разтвори голям черен чадър и ми предложи ръката си, докато вървяхме по каменната пътека.

Забелязах поле на честта за еврейските войници, загинали в Голямата война — морето от гробовете им обграждаше монумент, който напомняше на олтар. Тези германски поданици бяха дали живота си за своята страна, а Хитлер презираше тях и потомците им, помислих си аз, вбесена от подобна несправедливост. Отвъд тези парцели се виждаха редици величествени мавзолеи — много от тях в претенциозния стил ар нуво — в които богатите щяха да прекарат вечността. Видях също надгробни плочи и обелиски, които бяха по-скромни, но все така елегантни. Някои от тях бяха направо древни. 1801, 1832, 1877.

Моше. Плотке, Дорфман, Бергер, Тойч. Евреи. Евреи. Още мъртви евреи. Гробището беше с размерите на селище. Придружителят ми отвори ниска порта и ние навлязохме в нов парцел, обрасъл с гъста зеленина. Той ми направи знак да се обърна — бродехме из храстите подобно на партизани, докато накрая не бяхме принудени да вървим в индийска нишка. Той спря пред малка каменна порта, на която пишеше „1910“.

— Ще ви оставя да се помолите — каза водачът и ми позволи да взема чадъра. — Шестият гроб в тази редица.

Бях открила баща си от „Степни Грийн“ в гробището „Вайсензее“. Прониза ме победоносно чувство, примесено със скръб. Може би тази емоция си имаше наименование на Deutsch.

— Danke, mein Herr — отговорих аз.

Защо бях дошла? Да докажа, че е истина? Да почета паметта на баща си? Знаех само, че нещо ме бе подтикнало да дойда. Когато дъждът се усили, а вятърът зави в короните на дърветата, ми се стори, че чувам дискант. Бях сигурна, че е баща ми, който ми казва да не се страхувам. Беше гласът, който всяка нощ ме молеше да седна до неговия люлеещ се стол в претъпканото ни жилище. Щом се върнеше от шивачницата, а майка ми се беше изтощила от geshreying, той слушаше Брамс — захвърленият от някого грамофон „Виктрола“ и една-единствена плоча бяха най-ценните му притежания.

Музиката скрибуцаше и всеки път, щом люлеещият се стол се наклонеше напред, той разрошваше косата ми. Докосването му беше меко. В този момент можех да го усетя и по гръбнака ми пробяга тръпка.

— Meine schöne^[62] Лили — шепнеше той с обич.

Почине ли бащата, добрият син винаги казва Кадиш в синагогата в продължение на месец. Дали братята ми го бяха направили? Думи, които бях сигурна, че съм забравила, започнаха да се изсипват от устните ми:

— Yisʼgadal vʼyits kadash shʼmei raba…

Можех да си представя баща си — обикновен, но достоен за възхищение мъж.

— Тате — подех на идиш — аз съм твоята Лили, дъщерята, която те посрамва. Разочаровах те. Вече не спазвам шабата. Не се научих да уважавам мама. Омъжих се за добър мъж, но той не е евреин, и прелюбодействах — изхриптя дъхът ми — неведнъж. Най-лошото е, че… — за татко това щеше да бъде най-непростимият грях от всички — … се преструвам на shiksa^[63].

Раменете ми натежаха.

— Говоря единствено лъжи. Животът ми е фалшив и празен и живея в постоянен страх да не ме разобличат. Допуснах твърде много грешки, неизброими са, но не съм сигурна, че мога да ги поправя, нито знам как да живея по друг начин.

Свих се в себе си, притисната от собствения си позор.

— Толкова силно искам да ме обичат и приемат. Не желая да съм сама на този свят, както се чувствах в сиропиталището.

Дочух стъпки и прочистване на гърло. Мъжът, който ме бе довел на това място, се беше завърнал.

— Мадам, гробището затваря скоро. Трябва да тръгваме.

Намерих едно камъче и го поставих върху малкия обозначителен знак, както повеляваше традицията.

— Довиждане, тате — казах. — Толкова много те обичам.

Вървяхме в замиращата светлина и влязохме в сградата, където работеше мъжът. Благодарих му за проявената добрина, оставих няколко марки в кутията за tzedakah^[64] и се отправих към главната порта. Опитвах се да реша в коя посока да поема, когато нещо ме удари по гърба. Камък, двойно по-голям от този, който бях оставила на гроба на татко, падна в краката ми. Друг ме удари по крака, а още един охлузи ръката ми.

На отсрещната страна на улицата двама младежи ме сочеха и се кикотеха.

— Jude, jude — крещяха те. — Dreckiger, Jude^[65] — проточиха се грозните им, пронизителни викове. — Jude, jude.

Побягнах с мисълта как цял живот съм бягала.

Осемнадесета глава
1933

Обратно в Англия Том Митфорд ме покани на митинг, организиран от сър Осуалд Моузли — тайния любовник на сестра му Даяна. Намирах за пикантен факта, че освен с Даяна, Моузли беше имал връзка и с по-малката сестра на съпругата си, както и с мащехата им. Въпреки това отклоних поканата: Моузли беше като луната на черното слънце Хитлер — водач на нова партия, наречена Съюз на британските фашисти.

Онази нощ обясних на Том, че вечер съм изтощена, понеже бях започнала да играя скуош с настървението на олимпийски атлет — стига скуошът да беше олимпийски спорт, разбира се. Всеки час, в който не бях с Джони или не пишех материал за някой от таблоидите на Флийт стрийт, удрях малка, твърда топка за скуош.

— Защо се стараеш толкова много? — попита ме съседката ми Джудит. Отново беше в Лондон за зимния сезон. — Нищо и никаква игра е, а не безмилостна война.

Отбих номера с „Не знам как да играя по друг начин“. Не споделих с приятелката си, че кортът е единственото място, където няма нужда да се преструвам и умът ми се освобождава от тревогите, които не секваха от пътуването ми насам. Когато играех, никога не се притеснявах, че измамата ми е на косъм да бъде разкрита. Ракетата в ръката ми вдъхваше увереност и дори ме изпълваше с чувство на превъзходство — забравях, че съм се вкарала в лишен от секс брак, който няма да ме удостои нито с деца, нито с удовлетворение.

Бях открила всичко това на корта, а в последно време и още нещо — капитана на мъжкия отбор по скуош, който ми хващаше окото при всяка тренировка. Маркизът и граф на Донегъл принадлежеше към една от най-достопочтените благороднически фамилии в страната и притежаваше редица титли — граф на Белфаст, виконт Чичестър на Ирландия, барон Фишъруик на Фишъруик, включително и лорд върховен адмирал на Лох Ней — а това бяха само аристократичните названия, цитирани в „Бъркс“. Уважаваният справочник обаче не споменаваше, че той списва светската колонка в „Сънди Диспач“, която не пропусках, нито пък че е дяволски привлекателен, с момчешка, издължена фигура и кафяви очи, които събуждаха в ума ми асоциации с обични домашни любимци. Най-блазнещата част беше, че долавях интерес към мен в тези очи. Определено ми поставяха предизвикателство.

Един ден се погрижих да завърша мача си точно по същото време, когато знаех, че и маркизът приключва своя. Освен това бях спечелила. Той се приближи, за да ми поднесе поздравленията си, и попита:

— Защо не сме се срещали досега?

Ти част ли си от моя свят?

Знаех, че изглеждам най-добре, когато съм развълнувана от победата и състезателните ми инстинкти са равносилни на способностите ми да флиртувам. Като нищо можех да бъда паяк, впримчил муха в капана си.

— Напоследък пътувах — отвърнах аз, сияеща — с приятелите ми Том и Юнити.

— Митфорд? Какъв хитрец е да те държи само за себе си.

Маркизът ме почерпи с тържествен коктейл, а после и още един. Това доведе до разходки с кола из провинцията, вечери, джаз клубове, разходки с лодка по Темза и първото ми посещение на Аскът, за което се премених с изискана шапка с широка козирка и слънчобран в същия стил. След два месеца той ме убеди да полетим в двуместния му биплан, който приличаше на гигантски скакалец. Носеше авиаторски очила, бяло копринено шалче, кожена каска и яке. Аз пък носех страха си.

Джони знаеше за Дон, както бях почнала да го наричам, но считаше приятелството ни за невинно. В началото наистина беше така. Не след дълго обаче станах любовница на Дон и започнах да чувствам дълбока привързаност към него. Компанията му беше по-приятна от тази на Рандолф — тъй като не беше обременен от прекалена гениалност и високомерен темперамент, маркизът никога не ме караше да се чувствам неука и аз му се наслаждавах повече, отколкото на Том, просто защото ме гледаше сластно.

Никога не съм си правила илюзии, че забежката ни ще прерасне в нещо повече. Дон произхождаше от семейство, което вардеше кръвните си линии зад укрепления, издигнати преди векове, и аз го обожавах само дотолкова, доколкото може да те е грижа за някого, на когото рядко казваш истината. Целувахме се, правехме любов и разговаряхме за каране на ски в Швейцария и лов в Нортъмбърланд. Никога не споменавахме Адолф Хитлер или сър Осуалд Моузли. Връзката ни беше като коледно захарно бастунче — сладка и лъскава на повърхността.

Не бях очаквала Дон да се влюби в мен.

— Искам да се оженя за теб, Шийла — каза ми той по време на една вечеря. — Обичам те с цялото си сърце.

Сведох очи и посегнах към панерчето за хляб.

— Госпожо Гилам — рече той — не ме ли чу? Искам да станеш моя съпруга.

— Ами господин Гилам? — Намазах едно хлебче с масло с преднамерено бавни и чувствени движения.

— Да върви по дяволите — каза той. — Той не е нищо повече от спънка. Предполагам, че ще се наложи да разтрогнеш брака си с това момче. Чувала ли си за развод? Напоследък е на мода.

Лили Шийл, дъщеря на Луис и Ривке, покойница от „Степни Грийн“ и еврейското сиропиталище, Нейно благородие, маркиза Донегъл. Можех да поддържам романс, но си имах своите граници. Подобно на скуоша, Дон беше вид спорт и до момента предполагах, че и той гледа на мен по същия начин.

— Ами майка ти? — попитах аз.

— Маркизата? Тя представлява по-съществената пречка. Но вярвам, че бих могъл да я накарам да склони.

Той ме целуна страстно. Не мислех, че предложението му е на шега.

— Скъпи — подех — аз съм дълбоко привързана към теб. Ала знаеш, че бракът не влиза в сметките. Моля те, нека никога повече да не обсъждаме този въпрос и да не си разваляме удоволствието.

— Както кажеш, но, Шийла, знай, че притежаваш всичко, което искам в една жена — красота, интелект, елегантност. Дори те бива с топката за скуош. Моля те, не забравяй, че съм те попитал — каза той и целуна ръката ми. — Аз със сигурност няма да го направя.

Думите на Дон ме свариха неподготвена. През следващите няколко седмици ликуването ми се разпиля като пайети, посипали се от вечерна рокля. Бях на двайсет и девет. Животът ми се нуждаеше от нещо повече от развлечение. Не можех да продължавам да се връщам при съпруга си всяка нощ, след като съм била с друг мъж, независимо дали ставаше дума за Дон, или за друг любовник, който неизбежно щеше да последва. Същевременно окончателността на развода ме плашеше. Не бях готова да предприема тази стъпка, макар да знаех, че с Джони трябва да престанем да живеем като изопачена версия на брат и сестра.

Нуждаех се от смислена, съдържателна връзка, но не чувствах, че бих могла да я открия в Англия със суровите й, непробиваеми касти и ужаса, че може да ме разобличат. Реших, че Америка е страната, предназначена за мен — обаянието й се засилваше от факта, че от Адолф Хитлер я разделяше цял океан. Ако продължавах да нося щраусовите си пера уверено, хората там можеха и да се възхитят на амбицията ми. Или поне така се надявах.

Реших, че силата ми е в списването на кратки празнословия като това, което наскоро публикувах в „Сънди Пикториъл“: „Бебе или кола? От млада булка“. (Избирах колата.) Отидох в библиотеката да проуча американските вестници и да проверя дали включват подобни хитроумни статийки. Публикуваха ги и за мое удивление видях едни и същи материали, отпечатани отново и отново; заради синдикалната система в Америка много печатни издания пускаха идентични истории. Даден журналист можеше да напише един-единствен материал и да получи стотици хонорари за него.

Бог да благослови Съединените американски щати. Имах чувството, че съм открила пеницилина. Споделих новините с Джони. Той ме насърчи да уредя пътуването до Ню Йорк, където щял да се присъедини към мен в някакъв момент.

Месеци по-късно прекосих Атлантическия океан, тръпнеща от вълнение, макар да знаех, че каквото и да казва Джони, аз загърбвах брака ни.

Деветнадесета глава
1934

Пристигнах от другата страна на Атлантическия океан със сто долара, сноп писма с препоръки и върволица от вятърничави мечти. Също като Лондон и Ню Йорк беше пренаселен и мръсен. Обвивки от дъвки и цигарени фасове се въргаляха по тротоарите и още преди светофарът да е светнал зелено на ъгъла на Четиридесет и втора и „Бродуей“, тълпата вече се изсипваше по кръстовището. Тротоарите бяха нагорещени като котлони, така че аз бях единствената жена с черен костюм от кадифе и дълга сатенена блуза в жарко оранжево. Въздухът беше като желе и вонеше на пот и брилянтин. На Таймс Скуеър нямаше нищо свежо и спокойно — само суматоха, жужаща в неоново. Пристъпи напред, малка госпожичке, тук можеш да бъдеш всякаква.

Обожавах това.

През втория си ден в Манхатън извървях пеша седемте пресечки от хотела до първата ми уговорена работна среща, като по пътя зяпах с отворена уста официалните театри, издигащи се редом до бардаците. Открих точната сграда, взех асансьора до единайсетия етаж и влязох в свещената обител на Северноамериканския вестникарски съюз.

— Какво можете да ми покажете, госпожице Греъм? — попита ме издателят Джон Уилър. Бях изоставила госпожа Гилам в Лондон.

Изпълнена с мнима увереност, му подадох изрезките на Джони за сценичните ми изяви, които той отхвърли със сумтене. После му представих статията си за женитбата с много по-възрастен мъж и се похвалих колко много внимание е получила.

— Не е подходяща за нас — рече той и махна с косматата си ръка, все едно отпъждаше муха. Джон Уилър действително отпъждаше муха. Беше отворил всички прозорци в офиса в напразен опит да вкара малко свеж въздух, а единственият вентилатор в стаята се движеше с прецизно отмерени движения, досущ като самия господин Уилър. Изглеждаше така, все едно се е пременил за ролята на „чепатия вестникар“ — сенки под очите, цигара и подобаващо омачкана шапка с периферия, настанена на бюрото му. Беше твърде рано през деня за чашата с уиски, която можех да очаквам, но господин Уилър несъмнено притежаваше набраздения с жилки нос на пиещ мъж.

— Скаквоощеразполагате? — попита ме по-силно и бързо от когото и да било в Англия. — Нещо не чак толкова напудрено?

Наведох се напред и подадох един подлистник — завършвах с моя шедьовър, биографична статия за лорд Бийвърбрук. Молех се господин Уилър да знае кой е той.

— Не — той ме погледна право в очите и любезно рече: — Съжалявам, госпожице… госпожице Греъм, нали така?… но все още не сте готова да станете част от синдиката.

Понеже тази и следващата седмица имах още девет уговорени срещи, лепнах най-сияйната си усмивка, благодарих на Джон Уилър и го попитах:

— Бихме ли могли да поддържаме връзка?

Той извади цигарата от устата си и ме огледа от глава до пети.

— Кукло, ще направя нещо повече. Ще помоля приятелчето ми в „Ню Йорк Мирър“ да се срещне с теб. — Той надраска някакъв номер на парче хартия. — Обади му се днес следобед.

Направих го и бях наета за четирийсет долара на седмица.

За да отпразнувам успеха, си купих две ежедневни рокли с флорални мотиви — едната сива, а другата кафява. Връщах се към тъмните цветове, а „Мейсис“ беше далечен братовчед на ателието, в което бях пръснала франковете на Монти, но на следващата вечер гордо носех едната от новите си придобивки на постановката „Веселата разведена“ в „Шуберт Тиътър“. Когато Фред Астер запя: „Нощ и ден ти си единствената“, покорно си представих Джони. Ала в същото време, когато господин Астер стигна до „в мен тлее неутолима жажда“, в ума ми изникваше само работата. Може и да пишех прозаични некролози и банална полицейска хроника, но отказвах това да ме обезкуражи.

Междувременно продължих да издирвам по-вълнуващо назначение. В рамките на няколко дни конкурентен вестник — „Ивнинг Джърнъл“, ми предложи ангажимент на свободна практика и трябваше да представя първите си впечатления от Ню Йорк. Вместо това на следващата сутрин седнах на пейка в Сентрал Парк с химикалка и тефтер в ръка и забърках каша от нещо, което по моите стандарти минаваше за увлекателна проза, озаглавена „Кой изневерява най-много в брака?“. Със сигурност не бяха немците, които се интересуваха единствено от кисело зеле и политика. Французите? Non, non, monsieur. Наложената традиция мъжете да се виждат с метресите си от пет до седем беше станала такава банална част от живота им, че съпругите дори се ядосваха, ако съпрузите им нарушаваха тези часове, през които_ les femmes_^[66] блаженстваха в частни бани. Сравнявах американските съпруги с турски килими, изпратени в забвение през лятото и често заменяни със свои не толкова захабени версии. Заявих — без да се позовавам на какъвто и да е опит — че англичаните държат първенството по изневери. Не осъзнаваха ли американците колко често срещани са тройките в страната ми? С каква цел според тях бяха измислени уикендите в просторните провинциални имения? Нали не смятаха сериозно, че ги организираме, защото обичаме проветриви места? Домашно парти за двайсет и четирима? Замислете се само за възможностите.

„Ивнинг Джърнъл“ публикува статията, а аз се превъплътих в собствената си роля — цапната в устата английска репортерка, която я биваше да разсмива. На следващия ден редакторката ми Мери Дохърти ми се обади за снимки. Шийла Греъм говори по телефона, Шийла Греъм съблазнява камерата, Шийла Греъм трака на пишещата машина. Голяма работа, че едва успявах да набера и едно изречение на нея.

Редакторката ми попита дали бих поела ангажимент към „Ивнинг Джърнъл“ на пълен работен ден? Колко пари исках? Казах сто долара на седмица. Винаги съм обичала едрите, закръглени суми. Тя отправи контрапредложение за седемдесет и пет долара. Работех и на двете места, докато редакторът ми в „Мирър“ не ме уведоми, че сътрудничеството ми с конкуренцията нарушавало свещеното правило на журналистиката.

— На Флийт стрийт журналистиката няма правила — сопнах се аз.

Бях принудена да напусна работата в „Мирър“, но останах на другата, която прерасна в колонка, озаглавена „Шийла Греъм казва“ — сериозно преработвана, като се има предвид, че едва различавах препинателните знаци. Три пъти в седмицата бях свободна да пиша за каквото и за когото си пожелая. Журналистическият пропуск ми отваряше врати, и то не само до „Янки Стейдиъм“ и моргата. Отразих завръщането на Линдберг от околосветския му полет, промъкнах се в дома на Ал Капоне във Флорида, с цел да опиша столовете в трапезарията му, тапицирани с кожа от алигатор, и интервюирах майката на президента Рузвелт, която плямпаше по темата „Колекцията от птици на сина ми Франклин, изложена в Националния природонаучен музей на братовчеда Теди“. Притиснах в ъгъла критика на Бродуей, Джордж Джийн Нейтън, за да го попитам:

— Кога ще се ожените за Лилиан Гиш^[67]?

— Ще ви кажа кога няма да се оженя за нея — отвърна саркастично той. Получих по-добра история от предвиденото и за първи път си позволих да помечтая докъде би могла да ме отведе настойчивостта ми.

За две години се превърнах в това, което се преструвах, че съм — истинска журналистка. Бях дръзка, рязка и използвах всичките си дарби — руса коса, извивки и престорен акцент от графствата на Лондон — не точно по време на интервюта, а за да се внедря в космополитния живот на Манхатън. „Сторк клъб“^[68] измести „Куаглино“. „Пайпинг Рок“^[69] от Локъст Вали зае ролята на атлетичния ми клуб в Лондон. А Дороти Паркър ми помогна да си проправя път.

Когато интервюирах госпожица Паркър, я попитах:

— Имате ли татуировки и къде се намират?

— Само една ето тук — тя нави ръкава си, за да покаже мижава звезда на лакътя си. — А вие?

— Там, където само джентълмените гледат.

Тази лъжа доведе до покани за коктейли. Въпреки факта, че изпих само един „Олд фешън“^[70] с много череши на фона на нейните три „Сайдкарс“^[71] с повечко коняк, от този момент нататък Дороти се грижеше да получавам покани за точните партита.

Възторгът ми от Дороти клонеше към завист. И тя като мен се беше омъжила млада и бе захвърлила еврейското си име Ротшилд, макар да не принадлежеше към онези Ротшилд. За разлика от мен, тя не пазеше корените си в тайна. Опитваше се да скрие единствено печалната си уязвимост, която прозираше през всяка ненадейна пукнатина в крехката й обвивка. Дороти просто искаше да бъде обичана.

Само жена, която се чувства по същия начин, може да разбере това. Аз не го осъзнах — поне не веднага. Тогава ме удивляваше фактът, че Дороти Паркър се различава от всяка друга съобразителна англичанка, която бях срещала — до една облечени в торбести жилетки и с вид на страдащи от хранително разстройство. Сексапилът й искреше редом с духовитите й забележки. През 1935 година Дороти беше дяволита, пърхаща с мигли фея, която с охота се навираше във всеки разговор. Тя самата често подемаше въпросните разговори, а остроумието й надхвърляше това на мъжете, които се въртяха около нея.

Дороти се беше специализирала в игри, които изискваха мозъчна дейност, а не — за съжаление — визуална култура. Ако Шекспир и Платон се срещнеха днес, какво щяха да дискутират? Нека да предположим, че Франклин Делано Рузвелт, папата и Джордж Бърнард Шоу починат в един и същи ден. Чия кончина би представлявала най-голяма загуба? Подобни съревнования ме оставяха без думи и ми даваха достатъчно време да размишлявам как в Америка усмивката, приятното лице и почти автентичният английски акцент можеха да те отведат далеч, но не и до финала, макар все още да не бях определила крайната точка на амбициите си. Със сигурност не се стремях да се превърна в любовница (по негови думи) на Джок Уитни^[72], независимо колко поло понита притежаваше. Не, отсякох аз.

Задушавах се в собствените си съмнения, когато Дон отново се появи на хоризонта под формата на запис, който получих по пощата. Настаних се с чаша чай и изслушах следното:

Скъпа Шийла, обмислих толкова много начини да ти го кажа и накрая се спрях на най-простичкия. Искам да се оженя за теб, когато си свободна. Тая надежда, че бих могъл да привлека майка ми на наша страна. Моля те, не ми изпращай неискрен отговор.

Запарих втора чаша чай и пуснах записа още два пъти. Считах Джони за единственото си семейство и му изпращах добросъвестно пари без капка негодувание. Въпреки че мислех за него с привързаност и не се отдавах на каквито и да е значими романси в Ню Йорк, признавах пред себе си, че бракът ни отдавна е приключил и че от него е останало само ехо от топли чувства.

Наскоро бях посетила Лондон, за да отразя брака на херцога на Кент с принцеса Марина Гръцка, и тогава повдигнах темата за развода. Сломеният Джони отказа, но допълни, че няма да оспорва края на брака ни, ако година по-късно продължавам да искам същото.

Пътуването до Англия ми напомни колко малко ми липсваше тази страна, кастовата й система и най-вече климатът. Също така признах пред себе си, че макар силно да исках деца, не копнеех да се омъжа за Дон, към когото изпитвах неизменна любов само в най-мрачните си моменти на временно поражение. Но пък перспективата да стана маркиза? Коя жена би отказала да повърти из ума си подобна фантазия? Обзалагах се, че не и Дороти Паркър. Не и аз. Титлата на Джон не беше просто название, както често се случваше в онзи период, когато аристократите можеха да си позволят да отопляват само по една стая в каменните си грамади из графствата. Маркизът на Донегъл имаше както пари, така и социално положение. В ролята на негова съпруга щях да бъда удостоявана с най-дълбоко уважение. Това имаше много по-голяма тежест от доларите или лирите.

Работех здраво и се наслаждавах най-вече на чувството на удовлетвореност, което съпътстваше усилията ми. Хонорарите бяха на втори план, макар да бяха повече от задоволителни. С позволението на началника ми започнах да поемам ангажименти и към списания. Печелех близо четиристотин долара на седмица, които бяха достатъчни, за да удвоя издръжката на Джони — служеща да смекчава океана от вина в мен — и да си осигуря изискан гардероб и малък апартамент под наем в южната част на Сентрал Парк, от който се разкриваше гледка към най-зеления оазис в града. Въпреки това ламтях за още… за нещо, което ми убягваше.

Писах на Дон, че сериозно обмислям предложението му, но същевременно се впуснах в съревнование за колонка със съвети за домакини, която получаваше широко разпространение от синдикатите. Не получих работата. По-късно установих, че са ме отхвърлили като прекалено изискана за длъжността. Лили Шийл се беше преструвала твърде умело.

Чувствах се неспокойна — пословичната скитаща еврейка, която търси удовлетворение, и се чудех дали то ще се задържи, ако го откриех. Бракът с Джони не беше разрешил проблема. Нито пък сцената, общуването с висшата прослойка на Лондон или вихърът от работа и социални ангажименти, който представляваше пребиваването ми в Ню Йорк. Не притежавах нужния интелект за разпалените разговори, които изграждаха гръбнака на манхатънския интелектуален елит. Вместо остроумни отговори и критични наблюдения за политика и култура в мозъка ми се настаняваше объркване с размерите на двуетажен автобус. Аз бях жената, чиято единствена реплика по време на вечерно събиране можеше да бъде комплимент към Клер Бут за инкрустираната й с рубини пудриера.

Тогава пред мен се отвори нова възможност. Докато тънех в самосъжаление заради собствените си пропуски, изтече договорът на една от холивудските колумнистки към Северноамериканския вестникарски съюз, която искаше да получава по триста долара седмично. Когато Джон Уилър отказа да приеме условията на репортерката, аз кандидатствах за нейната работа, и то за два пъти по-ниска заплата. Постлах си пътя с ласкателства и спечелих, като доброволно се продадох дори по-евтино — за сто двайсет и пет долара на седмица.

На Бъдни вечер през 1935 година отлетях на запад, оставяйки зад гърба си вледеняващото време и малцина приятели. Понесох със себе си подновени мечти, които можех да обобщя така: пак се нуждаех да започна отначало. Реших, че е тъкмо това. Дори в Лондон холивудските продуценти бяха считани за невежи емигранти, които само допреди няколко години са пробутвали кожени ръкавици на дребно. Макар никога да не бях стигала по на запад от Пенсилвания, знаех, че Холивуд е международната столица на пародията и преструвките. Кой беше по-квалифициран от някогашната несравнимо обиграна в тези две изкуства Лили Шийл? А и колко можеше да е трудно да отразяваш живота на филмовите звезди.

Двадесета глава
1936

Превърнах се в жена, решена да шокира. Запознах се с Кларк Гейбъл и написах как той „отметна глава назад и разкри брадичка, под която вече започва да се натрупва тлъстина“.

След като изгледах предварителната прожекция на „Сузи“ на „Метро Голдуин Майер“ с участието на Джийн Харлоу, публикувах следния отзив: „Не разбирам защо компания, събрала под шапката си най-добрите продуценти, най-способните сценаристи и най-опитните кинооператори, прави филм с най-бездарната актьорска игра, най-ужасния монтаж и най-покъртителната режисура“.

На друга прожекция размених любезности с изключително уморена жена с нездрав вид. Не успях да разпозная в нея Джоан Крауфорд и точно това споделих в репортажа си.

Марион Дейвис ме покани на гости в къщата си на плажа. „Защо госпожица Дейвис си е позволила да задръсти фоайето си с такива отвратителни карикатури“, питах аз в публикацията си. Кой да предположи, че това били картини на екранните превъплъщения на госпожица Дейвис?

След вечеря в „Трокадеро“ — най-модерния ресторант в Холивуд, написах: „Дори спорното удоволствие от това да седиш рамо до рамо с Луис Б. Майер не би могло да компенсира високите цени на сравнително посредствените ястия“. Дали си бях направила труда да разбера, че той е собственикът и на най-влиятелния парцал в града „Холивуд Рипортър“? С едно изречение отчуждих студиен титан и призовах „Рипортър“ да тръгне на лов за Шийла Греъм. Луела Парсънс жизнерадостно оповестяваше във всеки вестник, собственост на Хърст: „Възможно е началниците на печатните издания да предприемат мерки, за да забранят достъпа на млада кореспондентка от голям вестникарски синдикат. Момичето напада холивудски прожекции… Няколко търкания със студиата… Говори се, че Хейс ще повика хора, които да свършат мръсната работа“.

Тепърва ми предстоеше да идентифицирам недосегаемите хора в града и да установя какво би обидило студиата — „Метро Голдуин Майер“, „Парамаунт“, „Уорнър Брадърс“, „Туенти Сенчъри Фокс“, „Юнайтед Артистс“ и „Ар Кей О“, които бяха Холивуд. Бомбастичните клюки в нюйоркската ми колонка скандализираха кръвосмесителната корпорация, която представляваше филмовата фабрика на страната. Извадих късмет, че Уил Хейс — холивудският цар на цензурата, не ме хвърли лично на акулите, позовавайки се не на морална упадъчност, а на факта, че премахвах бляскавото лустро на индустрията с такава лекота, все едно беше лак за нокти.

Отне ми три месеца да проумея, че зад кулисите можеш да сипеш каквито пожелаеш омърсяващи хули, граничещи с клевета, но колонката ти трябва да е изтъкана от деликатни, закодирани намеци. Джон Уилър ми го изясни, като ми изпрати следната телеграма: „Ти не си Уолтър Уинчъл^[73]!“. Можех да доловя невидимите ругатни.

Джон уреди приятелят му Робърт Бенчли — една от знаменитите остроумни личности на „Ню Йоркър“, да ме вкара в правия път и господин Бенчли ме покани на обяд в „Браун Дарби“. Изглежда, го забавляваше фактът, че едно префърцунено английско момиче, което припкаше от студио на студио, за да сплетничи, си е спечелило ненавистта на най-големите имена в Холивуд. Когато направих саркастичен коментар, той избухна в неукротим смях, който ме накара да повярвам, че наистина съм „Малката Шийла, Убийцата на великани“, както ме кръсти той.

Открихме, че сме съседи. Бях се настанила в малък апартамент на булевард „Сънсет“. Той живееше от другата страна на улицата и ме покани на вечеря в „Градината на Аллах“ — псевдоартистична колония с изкривен мавритански дизайн, в която приятелката ми Дороти Паркър щеше да се пренесе заедно с новия си съпруг — сценариста Алън Кембъл. Скоро започнах да прекарвам все повече време в компанията на тези трима души, както и с писателите Джон ОʼХара и Марк Конъли.

С тяхна помощ започнах да разшифровам парадоксите на Холивуд, където талантът и посредствеността съжителстваха в тандем. Научих се какво не мога да казвам и какво съм свободна да публикувам — в най-добрия случай преди Луела, новата ми съперница. Също така осъзнах колко идиличен може да бъде градът за едно момиче, което не се е врекло на никой мъж и чийто социален и професионален живот се смесва така неусетно, че беше трудно да различиш къде свършва дългът и къде започва развлечението.

През втората година в Холивуд дописките за колонката ми, съдържащи излъскани до блясък инсинуации, бяха вдъхновени колкото от собствения ми разрастващ се приятелски кръг, толкова и от обиколките ми по студиата. Също така се бях преместила в малка, очарователна вила, боядисана в прасковено розово, и се срещах с много мъже, които на драго сърце придружаваха привлекателна репортерка на парти при Дейвид О. Селзник или Базил Ратбоун. Когато отварях пощата си, неизменно намирах любящи послания от прилежния лорд Донегъл.

През юни 1937 година предприех кратко пътуване до Лондон, за да оформя развода си. Джон се държеше формално, както и аз, но се разделихме като приятели. През последния ми ден в града с Дон обядвахме заедно. Уведомих го, че съм необвързана, чак когато стигнахме до десерта.

Той изпусна вилицата си.

— Скъпа Шийла — изломоти. — Как ти даде сърце да изчакаш четири блюда, без да ми кажеш? Хоризонтът вече е чист.

Очите му искряха от емоция, когато пое ръката ми и притисна меките си устни към нея.

Можех да се науча да обичам този мил мъж.

Две седмици по-късно той се появи в Холивуд, за да отрази погребението на Джордж Гершуин за един английски вестник, заведе ме при бижутер на булевард „Холивуд“ и ми купи пръстен с диамант, голям колкото този от Монти — временен заместител на семейна скъпоценност. Дон падна на едно коляно, сложи пръстена на пръста ми и ме помоли да се омъжа за него, като предложи сватбата да се проведе на Нова година — британските закони повеляваха да изчакаме шест месеца.

Името ми щеше да се появи в „Бъркс“, както и в „Дебретс“. Децата ми щяха да са с благородническо потекло. Представях си се в Бъкингамския дворец като лейди, маркиза, виконтеса и баронеса — четирите коннички на апокалипсиса, събрани в общ патрициански пакет, и по-долу единствено от херцозите и принцовете с кралска кръв. Разбира се, това обществено положение щеше да върви ръка за ръка с купища прашасал протокол, а и Мама трябваше да даде съгласието си. Тъй като ми се струваше толкова малко вероятно, колкото и шансът да пропиша хайку, не виждах причина да не приема предложението на Дон и да се насладя на една безобидна — било то и кратка — приказка. Преструвах се, че няма да се натъкна на заглавия като „Авторка на светска хроника и бивша вариететна танцьорка се омъжва за маркиз“ и отказвах да вярвам, че етиката ми е като на грабител на гробове.

Казах да.

Робърт Бенчи беше първият, който ни поздрави.

— Довечера ще празнуваме — обяви той и ни обсипа с прегръдки. — Четиринайсети юли е Денят на Бастилията. Тъкмо ще отбележим и него.

Важното беше да има повод за гуляй.

Тогава започна истинският ми живот, защото онази вечер зърнах за първи път Ф. Скот Фицджералд, скрит в мъгла от син дим, не съвсем реален, не съвсем млад… когато позволих на сърцето си сляпо да ме води… когато захвърлих парашута и трезвата си преценка.

Същата вечер започнах да се уча да обичам.

Двадесет и първа глава
1937

ВЕЛИКОЛЕПНИ НОВИНИ СКЪПА ТОЧКА МАЙКА НИ ПОДКРЕПЯ ТОЧКА ТОВА НЕИМОВЕРНО УЛЕСНЯВА НЕЩАТА ТОЧКА ПИШИ МИ ЛЮБОВ МОЯ ДОН

Изчаквам цели двайсет и четири часа, преди да отговоря — в писмо.

Прекрасно, мили. Много се вълнувам. Изпращам любов на теб и майка ти. Моля те, предай й най-дълбоката ми признателност. Обещавам, че скоро ще пиша отново. Толкова съм заета. Много ми липсваш.

Не работата запълва времето ми. Луела ме изпреварва с всяка сензация. Станала съм непривично небрежна, защото мога да мисля единствено за следващия път, когато със Скот ще бъдем заедно. В Лос Анджелис е август и редовните му обаждания отмерват деня ми с изкусителни елипси, даващи отговори на далеч по-вълнуващи въпроси от „Какъв блясък озарява света на ловците на слухове?“. Често ми изпраща цветя; веднъж — след като бяхме обсъждали гангстери — „от Ф. Скот Фицдилинджър“^[74], а друг път с картичка с надпис „Честито новородено“. Беше нарисувал умела карикатура на себе си като бебе с омачкана филцова шапка и набръчкан дъждобран. Този мъж обичаше да се присмива, особено на себе си.

Със Скот се стремим да свалим емоционалните си брони, затова и не се уморяваме от разговорите помежду си. През уикенда се чуваме на всеки няколко часа. След работа раздрънканият му форд се изкачва по хълма ми като „Локомотивчето, което можеше“. Убедена съм, че е задвижван от някаква магнетична сила, която притегля моето четирийсетгодишно момче, облечено в колежанска жилетка, към мен.

Имам любовна афера с Ф. Скот Фицджералд.

Изричам на глас немислимите думи, сякаш извадени от момичешки дневник, щом дочувам хъхрещия клаксон на Скот откъм алеята. Вечерите ни обикновено започват в „Градината на Аллах“ с Еди, Джон ОʼХара, Робърт Бенчли или друг писател от кръга на немирниците. Отпивам от шерито, а Скот от содата си — никога не повдигаме въпроса защо не си поръчва нещо по-силно. После двамата с него отиваме да се насладим на простичка вечеря — прясна риба, пържоли, печено пиле — в някой закътан ресторант. Не ни привлича празнодумието в компанията на звезди или брокери на властта, които, събрани на едно място, намирам за също толкова отблъскващи, колкото и треската. Когато съм със Скот, копнея за близост.

Най-хубавата част от нощта настъпва, щом се завърнем във вилата ми — още разговори, интимни и закачливи; боси танци под тихия напев на радиото; правене на любов. Още правене на любов. Не мога да се наситя на този мъж, на доброто му сърце, на страстта, с която опознава тялото и ума ми и на която отвръщам със същото. Само мисълта за него ме хвърля в трескава похот.

През изминалия месец сме прекарали всеки следобед през уикендите заедно. Днес възнамеряваме да се разходим по песъчливия плаж на Санта Моника, да се качим на виенското колело и да хапнем морски дарове в някой заслон с маси за пикник. Щом слизам по стълбите в лятната си рокля, по сандали и със сламена шапка, виждам, че той носи стари панталони в цвят каки и бяла риза, на фона на която лицето му изглежда бледо като ванилов сладолед. Разглежда снимките ми в тежки, антични сребърни рамки.

— Кой е този? — пита ме, сочейки дребно момче, качено на пони.

Сякаш Хайми, Мейър или Морис някога са носили брокат.

— Това е брат ми Дейвид, който е починал, преди да се родя.

— А това възхитително дете… ти ли си?

Момичето е на около седем години, със светли дълги къдрици, и държи котенце. На нейната възраст косата ми беше обръсната. Освен това ненавиждам котките, които бродеха заплашително из „Степни Грийн“.

— По-голямата ми сестра Алиша, която се премести в Кения. — Чудя се дали дебелата и слабата ми сестра все още са такива. Дали някоя от тях се е върнала в „Ийст Енд“? — Това съм аз — соча към снимка на момиче в деликатна рокля с бухнали ръкави. Белоснежна коса, светли очи. Държи нарцис. Изражението й е нацупено, както може да се очаква от разглезена млада аристократка. Спомням си деня, в който взех снимката от шкафчето на майка ми и я дадох за преработка на един фотограф, чиято специалност бяха визуалните фокуси.

Скот се взира внимателно в снимката.

— Да, виждам приликата, макар да изглеждаш нацупена. Да не би някой да ти е измил устата със сапун? — Придвижва се към друга, по-голяма снимка. — А господинът, възседнал породистия жребец? Внушителен мъж.

— Дядо ми. — Мустак, оформен с восък. Никакви peyes. Цилиндър. Никаква ермолка. — Има конюшни в Ирландия.

Скот скоква с танцова стъпка и възкликва:

— Виж ти, Шайло — вече така ме нарича. — А аз си мислех, че си префърцунена британка до мозъка на костите. Нали знаеш, че родът Фицджералд е ирландски?

Моля те, не ме питай от кое графство произлиза семейството ми. Типърари? Килкени? Лимерик? За мен звучат досущ като марки бира.

— Родът Маккилън, по майчина линия, са били чистокръвни фермери от времето на картофения глад, които не биха различили лъжицата от ножа — продължава Скот и аз съм спасена. — Да живееш сто години и една отгоре, в която да се покаеш за греховете си — допълва на селски диалект.

Скот не за първи път се самоиронизира, което считам за една от най-добрите черти на характера му наред със съобразителността, интелигентността, чувството за хумор и сексапила. Никога не съм изпитвала такова щастие. Само че… има една значителна пречка. Не е тази, която би трябвало да изниква първо в ума — че аз съм сгодена, а той е женен. Работата е там, че Скот иска да знае всичко за мен. Докато с Дон прилагам отработеното си увъртане, със Скот ме тласка опасният импулс да кажа истината. Ненавиждам лъжата, а същевременно съм ужасена да не разкрия непресявани факти. Този добър мъж заслужава повече от една позьорка, която някога е била обект на благотворителност и е прекарала девическите си години в търкане на подове и кърпене — а това е само началото. Ами последвалите измами и преструвки? В синагогата в „Норууд“ молитвите по време на Йом Кипур^[75] обхващаха всички видове грях, включително и премълчаването на истини. Моите можеха да запълнят язовира „Хувър“.

Демонстрирам фалшива храброст.

— Трябва да ти призная нещо.

Очакването увисва във въздуха. Готова съм да се освободя и тогава се сещам за епидемията от тайни, която вероятно дебне любовника ми от засада ден и нощ. Дали още е влюбен в съпругата си? Дали не съм най-обикновена дубльорка на звездата на шоуто? Той никога не говори за Зелда — заобикаляме я, все едно е мръсна носна кърпа, както и аз избягвам темата за Дон. При мен причината е, че не се сещам за маркиз Донегъл. Дори престанах да нося пръстена му. Опасявам се обаче, че същото не важи за Скот. Има моменти, в които се тревожа, че Зелда върви редом до него в уединена, споделена помежду им меланхолия, и хвърля отмъстителни погледи към мен. Коя съпруга не би?

— Признание? — подема той. Приближава се към мен, целува ме по устните и отстъпва назад, за да докосне лицето ми. — Ще ми кажеш, че ме обичаш ли? Защото аз съм хлътнал по теб до уши, Шийла Греъм.

Не мога да го изгубя. Не мога да поема този риск.

— Скъпи — отвръщам аз — чувствам се като пълна идиотка. Никога не съм чела книгите ти. Нито една от тях. Ето. Казах го.

Реално погледнато, не бях изрекла лъжа. За момент Скот осмисля информацията.

— Така и предполагах.

— Но искам да ги прочета. До една.

— Нима? — грейва той и ме обзема щастие, задето съм го зарадвала. — Убеден съм, че можем да разрешим проблема. Последвайте ме, госпожице Греъм. Тихият океан ще почака.

Той поема ръката ми и ме повежда към форда си.

— В апартамента ти ли отиваме?

— Не, не съм си взел много багаж — казва той. — Всичките ми книги са обратно на Източния бряг.

Караме по пътя покрай „Шуабс“ — нещо като дрогерия, от която с охота доставят бутилка „Джак Даниелс“ до прага ти, и стигаме до най-голямата книжарница в Холивуд. Подминаваме припряно тезгяха, отрупан с екземпляри от „Да имаш и да нямаш“ на Хемингуей, когото Скот нарича „някогашния ми приятел“, ако изобщо го спомене. Наблизо са изложени романи на Джон Стайнбек, Джон Дос Пасос и У. Съмърсет Моъм — автори, които навярно Скот също познава добре. Виждам и „Далеч от Африка“ на Карен Бликсен — мемоар, който Еди Майер ме кара да прочета вместо обичайните ми любовни романи на Жоржет Хейър. Онзи ден коментира с насмешка вкуса ми с думите: „Очарователната писачка търси вдъхновение за нова съблазън, за да задържи единствения мъж, който някога истински е печелил сърцето й?“.

Скот приближава един продавач и пита:

— Имате ли книги от Ф. Скот Фицджералд?

— Да видим — отвръща книжарят, който е приблизително на моята възраст. Почесва се по брадичката. Следваме го до раздела с художествена литература в дъното, където мъжът преглежда авторите с Ф и съобщава: — Съжалявам, господине, нямаме налични.

— Има ли търсене за тях? — настоява Скот и дишането ми се учестява.

— От години никакво — отговаря той. — Мога ли да ви предложа „За времето и реката“ на Томас Улф?

— Съжалявам, чел съм я — казва Скот, който по никакъв начин не издава чувствата си, като изключим, че челюстта му леко се стяга.

Сърцето ми се свива не само защото книгите му не са по книжарниците, но и защото Скот ми е споделял, че сам е препоръчал Том Улф на редактора си Макс Пъркинс, както е направил и с Ърнест Хемингуей, а сега и двамата го засенчват. Предишната нощ той се впусна в пространна тирада относно грешката, която според него приятелят му Том е допуснал, като се е скарал с Пъркинс.

— Продажно копеле. Кавга относно някаква си редакция. Том просто можеше да приеме чуждото мнение.

Бях разбрала, че за Скот лоялността е жизненоважна. Той я даваше и я очакваше от другите.

Скот благодари на продавача за отделеното време и двамата се отправяме към друга книжарница. Отново няма нищо от Фицджералд. Книжарят реагира равнодушно — поне не изпада в шок, както често се случва, когато представям Скот на премиери и вечери. Очите на хората заплашват да изскочат, щом осъзнаят, че някога възхваляваният писател — име, което явно преди десет години всеки начетен американец е знаел — всъщност е жив, макар и принизен до литературното сметище. В подобни ситуации ме изпълва болка. Винаги съм търсела защитник и в началото точно това виждах в Джони, а после и в Дон. В случая със Скот обаче искам да отвърна със същата закрила, да бъда крепост срещу унижението. Иска ми се да избавя моя любим от днешния позор, но той настоява да опитаме и в трета книжарница, където се приближава до продавач на около петдесет.

Най-накрая някой го разпознава.

— Със сигурност мога да ви снабдя с няколко заглавия — казва книжарят дружелюбно. — Кои бихте желали?

— „Великият Гетсби“, „Отсам рая“ и „Нежна е нощта“. — Докато книжарят ги записва, Скот прочиства гърлото си и допълва почти засрамено: — Аз съм авторът.

Очите на мъжа се разширяват и озаряват. Той стисва ръката на Скот, разтърсва я и се ухилва.

— Господин Фицджералд, от години се възхищавам на книгите ви и съм ги чел всичките. За мен е чест да се запознаем, господине.

Имам чувството, че още малко и ще му се поклони.

— Благодаря ви — отвръща Скот. — За мен винаги е удоволствие да срещна читател като вас.

Научила съм, че скромността е предназначена за по-незначителните сфери от живота му. Опре ли до работата му, той никога не шикалкави.

— Работите ли върху нов роман? — пита мъжът.

Досега съм се въздържала да му задавам този въпрос, защото знам, че мисията на Скот тук е да пише сценарии, на които той отделя дълги часове, съответстващи на също толкова щедрите хонорари. Заплатите в този град не са тайна за някого, който списва светската хроника: плащат му по хиляда долара седмично за шест месеца, от които му остават пет. Като сравним сумата със собствената ми заплата или да речем, нов шевролет, който струва шестстотин долара, заплатата на Скот си е цяло състояние. Тайният ми източник обаче ме информира и че Скот е затънал в дългове, равняващи се на четиридесет хиляди долара. Това ме плаши и удивлява, защото след детството ми се ужасявам да не затъна в дългове или да не ме преследват кредитори. Харча внимателно, без да се глезя с луксозна кола или собствен дом, било то и с ипотека. Кътам спестяванията си и продължавам всеки месец да пращам пари на милия Джон, макар вече да не сме женени. Винаги ще бъда лоялна към него.

— Непрестанно работя по нещо — казва Скот на мъжа. Не съм изненадана, защото досущ като мен и Скот никога не излиза без писалка и хартия. Все пак усещам, че не бива да го разпитвам.

Продавачът си записва адреса на Скот и обещава доставка на романите в рамките на седмица. Преди да си тръгнем, моят любим купува бройка от „Братя Карамазови“.

— За теб, Шайло — казва ми той. — Литературен аперитив.

Докато поемам дебелия руски роман в ръце, си мисля за братя Шийл: Хайми, Мейър и Морис. Тайните ми винаги дебнат точно под повърхността, като плетеница от коренища.

Двадесет и втора глава
1937

— Никога не бих могъл да изоставя бедната ми Зелда — изплаква Скот няколко дни по-късно в леглото. Не така си бях представяла разговора ни след секс. Един миг на блаженство и съпругата се появява. Въпреки това любовникът ми издухва димен пръстен и ме гали по лицето с думите:

— Нямам право да те държа само за себе си.

Прокарвам пръст по златистите косми на гърдите му с надеждата отново да го привлека в настоящето и казвам:

— Никога не съм го искала от теб. — Подозирам обаче — моят диамантен пръстен с размерите на стопер за врата е грижливо прибран и полузабравен — че точно това иска. Все още приемам покани не само от Скот, но и други, включително и от Робърт Бенчли, Еди Майер, Джон ОʼХара и Артър Кобер — многословния бивш на Лилиан Хелман, тъкмо пристигнал в града, за да пише за братята Маркс. Дори взети заедно те притежават еротичния потенциал на лекарство за подагра. Разчитам на компанията им, за да си изградя непоклатима защита срещу нарастващите емоции, които изпитвам към Скот, защото е женен и работата му за „Метро Голдуин Майер“ е с шестмесечен срок.

Джон е най-мрачният от ергенската бригада — намръщеното му изражение се задълбочава с всеки следващ от множеството коктейли. Последния път, в който се видяхме, той ме изпрати припряно до входната врата, без да изгаси двигателя си. Дали не се опасяваше, че ще поставя под съмнение целомъдрието му? Не мога да устоя на изкушението да си устроя пир с тази клюка, когато се срещам със Скот няколко дни по-късно.

— ОʼХара винаги се намира в състоянието на човек, току-що открил, че светът е гадно място — шегува се той. Този отговор подсилва желанието ми да бъда със Скот и само със Скот повече от всякога, макар импулсът ми да влиза в разрез с всякакъв вид благоразумие. Знам, че не бива да позволявам на увлечението ми към Скот да излезе извън контрол, освен ако не съм двойно по-изпаднала от Зелда. Това обаче е повелята на ума ми.

В края на всеки работен ден, в късния следобед, седя във вътрешния си двор и се боря с „Братя Карамазови“, препъвайки се на всяко име или описание, докато мозъкът ми не се изключи. Там, където друг автор би употребил една-единствена дума, Достоевски използва петдесет. Няколко пъти съм на ръба да запратя книгата в стената. Неведнъж заспивам по средата на страницата. Постепенно обаче започвам да разбирам защо Скот пъхна тази книга в ръцете ми. Романтичните триъгълници и дворцовите драми ме увличат и ме подтикват да открия дали някой от тримата синове не е причинил смъртта на баща си.

Снощи, доста след полунощ, я приключих. Тази сутрин се обадих на Скот, за да му споделя триумфа си. Каквато и гордост да изпитвах, мисля, че той я чувстваше още по-силно, защото постижението ми потвърждаваше, че в мое лице си е избрал победителка. Същия следобед „Дмитрий“ ми изпрати маргаритки — цветята, които всяка пролет се разстилат по хълмовете на Русия.

— Как е моята Грушенка? — пита ме с руски акцент, щом пристига вечерта.

Фаталната жена на Достоевски настройва един срещу друг двама ухажори, които се давят в горчивата си ревност.

— За флиртаджийка ли ме смяташ? — нацупвам се аз. — Моля те, кажи ми, че не си ме накарал да прочета книга от осемстотин страници заради това.

— Скъпа моя, ако не бях напълно сигурен, че ще се насладиш на романа, нямаше да ти го дам.

Със Скот се преместваме в бистро, където обсъждаме подробно сюжета и темите на „Братя Карамазови“. И преди съм била с умни мъже, но всичко, което се изискваше от мен в тяхно присъствие, бе да говоря непринудено за банални неща или с презрение за всекиго. Ако се случеше да избърборя нещо умно, Ранди и останалите снобари започваха да се тупат по коленете и да се заливат от смях, сякаш съм изпълнила някакъв циркаджийски номер. Възприемаха ме като жена, която дори не знае какво не знае. Интелектът на Скот превъзхожда този на високомерните англичани, но той общува с мен като с равна и окуражителната му увереност ми помага да гледам на себе си по същия начин. Как бих могла да не го обичам?

— Шайло, ти си единствената жена, способна да ме обърка — отбелязва Скот един ден. Съсредоточавам се върху факта, че Скот цени всяка мисъл, която споделям с него, сякаш буквално ме поглъща. Това може би е най-привлекателното нещо на света.

Понякога спорим относно културните различия между Англия и Америка. Аз например никога няма да свикна с наглия маниер, с който американците обсъждат парите. По-скоро бих изяла червей, отколкото да разкрия на приятел колко струва роклята ми. Напоследък спорим за политика. Правилно ли постъпиха Съединените щати, като бойкотираха Олимпийските игри в Берлин? Франклин Делано Рузвелт ли е най-великият президент в историята на страната след Линкълн? Ще се включи ли Америка във войната? Скот настоява, че ще се включи, което на мен не ми се вярва.

Намирам любовника си за ходещо противоречие. Инстинктът му да помага на хората го приближава до комунистите, ала въпреки това той е очарован от екстравагантния живот на богатите по начин, който ми е чужд.

— Винаги сме били в периферията на света на богаташите — казва той, докато прави дисекция на Сейнт Пол, Минесота, като някой антрополог. — Осъзнавах, че сме по-бедни от тях.

Този факт измъчваше Скот, но неговата представа за бедност не се припокриваше с моята. Неговата представа за бедност беше моята мечта. Също така тайно се надсмивах на паралиите. Щом не съумяваха да прозрат през маскировката ми, какво им беше впечатляващото?

Със Скот често си клюкарим, колкото по-дяволито, толкова по-добре. Тази седмица интервюирах Джеймс Кагни^[76] в имението му в Бевърли Хилс. Повечето домове на знаменитости разполагаха със солариуми и киносалони. В неговия имаше оръжейница. Нямам търпение да разкажа на Скот за това.

— Колко пушки притежава този бабаит? — ококорва се той.

— Поне дузина и два пъти повече револвери. Ако бях продуцент, щях да си пазя гърба. „Продуцентите са трън в задника — цитирам аз в недодялана имитация на Кагни. — Няма и един, който да разбира от филмовия бизнес повече от пеленаче.“

— Всичките са кретени.

Наскоро Скот беше безцеремонно изхвърлен от продукцията на „Един янки в Оксфорд“. Сега го бяха назначили да работи по филмовата адаптация на роман на Ерих Мария Ремарк за Първата световна война, озаглавен „Трима другари“, за трима немски войници, влюбени в една и съща умираща жена. Продуцентът Джо Манкевич беше влязъл в партньорство с Тед Парамор-младши — сценарист от Източния бряг, когото Скот уважаваше, докато не се опитаха да си сътрудничат. Вече считаше Тед за най-ужасния вид аматьор. Аз обаче няма да му позволя да се поддаде на раздразнението.

— Попитах Джими…

— Джими?

— Попитах Джими дали възнамерява да бие още жени в следващия си филм? — Крача из дневната с ръка, стисната в юмрук. — По-скоро бих фраснал жена, отколкото мъж — понасят го много по-добре. Първи удар. „Колкото по-добра е актрисата, толкова по-лесно е да я удариш.“ Втори удар. „Не един актьор си е тръгвал от моите филми, защото е чул, че ще го ударя.“

В този миг Скот скача от стола и започва да се боксира с въображаем противник.

— Ще те напердаша, Шайло.

Имитацията му на Кагни е в пъти по-сполучлива от моята. Тогава той ме целува, дълбоко и страстно, и ме отвежда в леглото.

В края на лятото преставам да приемам покани от други мъже. Искам Скот и само Скот. Погълната съм от романтиката.

Той ми звъни все по-често. „За какво си мислиш?“ „Какво правиш?“ „С какво си облечена?“ Разказва ми подробности от работата си по сценария и дали се кара със сътрудника си, което почти винаги е така. Вечер в „Градината на Аллах“ играе лудешки пинг-понг — става разноглед, запраща топката вляво и прави пирует, за да отбележи трудна точка. Вкъщи се покланя, протяга ръка — вече не носи брачна халка — и ме кани на танц, чиито небрежни стъпки сам измисля, както през онази вечер, когато за първи път танцувахме танго. Често се държи така, сякаш и двамата сме на възрастта на дъщеря му Скоти — просто две луди, влюбени деца. Спрях да съпоставям образа на Скот, когото обожавах, с печалната му репутация.

В дните, когато интервюирам някого в „Метро“, се храним в ресторанта или бродим из декорите на средновековните селища и градовете в западен стил зад студиото, докато не си изберем място за пикник. В такива случаи просто слушам, защото Скот започва да си измисля история — за работата, за ученическите си години, за родителите, но никога за брака — като изкусен разказвач. Започва с шепот и щом драматизмът се покачи, избухва като някой Баримор^[77]

Чарът е майчиният език на Скот. Снощи, докато четяхме — той се беше свил в креслото ми, а аз се гушех на дивана — той изстреля:

— Откъде се появи това прелестно лице?

Очите му издават удивление, задето ме е намерил. Откъсвам се от „Великият Гетсби“, най-елегантно написания роман, който някога съм чела: „В сините му градини мъже и жени идваха и си отиваха като нощни пеперуди сред шепота, шампанското и звездите“^[78] — и се наслаждавам на факта, че мъжът, сътворил тези думи, е до мен и ме държи за ръка. Оставям се да се зарея в мой собствен сюжет тип Жоржет Хейър — приказка, но и любовен роман. Как да не съм влюбена до уши? Гениален, привлекателен мъж ме обсипва с комплименти и когато го забавлявам, се разсмива като мой съучастник. Смехът му винаги е интимен, независимо къде се намираме.

Изглежда, той има усещането, че и аз като него тая в себе си сложна плетеница от тъга и съжаление и че отвъд фриволността ми се е разразила борба, която не мога да изразя добре дори пред себе си. Това е миналото, което никога не бих разкрила на Дон.

Как бих могла да се омъжа за някого при това условие? Не бих. Щом лятото умира, с малко фанфари и още по-малко съжаление пиша на Дон. Не за първи път захвърлям шанса си да бъда съпруга на богаташ. Но съм така обсебена от Скот Фицджералд, че не ми липсва нито диамантеният пръстен, който връщам на Дон, нито обликът, който съвместният ни живот можеше да добие.

Скъпи Дон, обичам те, но с натежало сърце трябва да се оттегля от плановете ни за женитба. Винаги ще ценя времето ни заедно. И двамата осъзнаваме, че е за добро…

Поне аз го осъзнавам.

Двадесет и трета глава
1937

— Знаех си, че между вас с маркиза няма да се получи — злорадства Скот. — Глупав брак.

Няма да ми достави удоволствието да признае, че чувства облекчение, задето съм развалила годежа си. Фактът, че вече наистина съм необвързана, обаче го окуражава — знам, че може да бъде обезоръжаващо любознателен, досущ като четиригодишно дете. Повечето мъже предпочитат да говорят за себе си, но той подхожда към мен така, все едно прави проучване за дисертация. Най-вече го интересува дали някога съм се влюбвала и в други мъже, освен в Дон? Колко пъти? В кого? Може би животът ми ще се появи на страниците на бъдещ роман. Осъзнавам, че повечето преживявания и познания на Скот се озовават именно там.

Бог да ми прости, но казах на Скот, че съм на двайсет и седем, така че със сигурност имам минало. Не крия, че съм разведена, затова споделям подробности за Джони. Надявам се те да усмирят Скот. Не се получава. През септември, докато караме към Малибу, той отново подема:

— Като изключим бившия ти съпруг и Дон, имало ли е други мъже в живота ти?

Бих предпочела да запазя бройката за себе си, но понеже колата се движи с обичайната за Скот главоломна скорост от трийсет километра в час, той разполага с предостатъчно време за настъпление. Разпитът му заприличва на комар, който нямам търпение да размажа. Най-накрая изтърсвам в отговор:

— В интерес на истината е имало няколко други мъже.

Грабвам изцяло вниманието му.

— Наистина? Колко?

Вече съм прочела „Нежна е нощта“. Дик Дайвър зададе подобен въпрос на Розмари Хойт и тя детонира бомбата със: „Спала съм с шестстотин и четирийсет мъже“. Можеше да я цитирам. Вместо това казвам:

— Осем.

Понеже навърших пълнолетие през Бурните двадесети в Лондон, а не във викторианска Минесота, се надявам тази бройка да ме постави в златната среда, макар действителната цифра да я надхвърля поне два пъти. Веднага се впускам в история от богатия ми житейски опит.

— Един от първите ми сериозни ухажори — казваше се Монти — ме заведе в много луксозен ресторант. Поръчах си калкан и нямах търпение да го опитам. Тогава вдигнах поглед. Монти се взираше в лицето ми със същата наслада, с която аз гледах ястието си. — Продължавам да дърдоря. — Безсрамникът танцуваше като ранено кенгуру, подскачаше от крак на крак и си въобразяваше, че ще се омъжа без официално предложение. „Ще ми бъдеш жена“ — изричам, като наподобявам спорния оксбриджски акцент на Монти Колинс.

Пропускам частта как той ми подари диамантена брошка и гривна и ме заведе на оглед на имение в провинцията, където планираше да живеем, а също и факта, че по онова време името ми беше Лили Шийл. Въпреки това продължавам да бръщолевя в опит да разкажа историята си така добре, както го прави Скот.

Отнема ми няколко минути да осъзная, че мъжът до мен, който скандализира следвоенна Америка с истории за девойки, проявили дързостта да захвърлят корсетите си и да се опипват на задните седалки на спортни автомобили, излъчва отвращение. Под безупречните тоалети на Скот Фицджералд — остарели с достойнство, но все пак прекрасно скроени палта от туид с кръпки на лактите, сиви бархетни костюми и бели обувки, украсени с тъмночервена кожа, които го карат да изглежда така, сякаш тъкмо е завършил „Принстън“ — се крие старомоден джентълмен, който все още не ми е позволил да го видя гол. Скот е своеобразен пуритан. Също така не е обикновен флиртаджия, а моногамен прелюбодеец, който предпочита апетитно основно ястие пред асортимент от мезета и съсредоточава цялата си страст в една-единствена любовница.

Аз съм жена, допуснала значителна тактическа грешка в играта ни на романтичен покер. Презрението, което виждам, оповестява, че Скот е обзет от реципрочна завист при мисълта, че моя милост прелъстява мъж след мъж. Трескаво се опитвам да върна думите си назад.

— Шегувам се. Излъгах за бройката — казвам аз. Това е самата истина. — Дразня те.

Гримасата му обаче не успява да прикрие факта, че съм затънала още по-дълбоко в блатото.

Той не продумва цели двайсет минути и аз си губя ума от яд. За девица ли ме мислеше?

— Мъжът може да има минало, а жената не, така ли? — избухвам аз накрая и вкусвам горчилката от факта, че несъзнателно съм предизвикала първата ни кавга.

— Когато мъжът се влюбва, чувството всеки път е съвсем ново — заявява Скот. Не изглежда толкова красив, когато се усмихва презрително. — За жената преживяването допълва тези, които вече е имала.

Да не би да намеква, че жените сравняват любовниците си, а мъжете — не? Нима е изтрил всеки спомен за Зелда, която след седмица ще посети в Северна Каролина?

Караме в мълчание, докато той не казва:

— Всичко е наред. Тези мъже са без значение.

Очевидно обаче не са. Колкото и самотна да ме правят тайните ми и колкото и да е различен от другите мъже — никой след Джони не е бил и наполовина толкова нежен и искрено заинтересован от мен, а да не говорим, че Скот няма равен и в леглото — вече съм убедена, че не мога да му споделя цялата истина, както си бях позволила да мечтая в моментите на любовно опиянение.

Надявах се гневът на Скот да изтлее, но на връщане от Малибу той пак не ме оставяше на мира.

— Как е пълното име на баща ти?

— Джон Лорънс Греъм — Джон и Греъм от името и презимето на бившия ми съпруг. Лорънс от Оливие, когото смятам за най-добрия жив актьор.

— Майка ти?

— Вероника Розлин Греъм. — Име, избрано от булеварден роман.

— Каква беше тя?

— Приличаш ли на нея?

— Къде сте живели в Лондон?

— Какво дете беше?

— Откъде произхожда родът ти?

— Греъм шотландска фамилия ли е? Английска?

— Баща ти бизнесмен ли беше?

Прииждащият поток от въпроси малко по малко подкопава крехката конструкция от измислици, която поддържа целостта ми. В мига, когато отговоря на някой от тях, друг ме подлага на вражески огън. Скот няма да престане, а аз не мога да се скрия. Главата ми започва да бучи. Разплаквам се. За свой срам и позор вече съм загубила и последната си частица самообладание, когато той отбива встрани от пътя.

— Шайло, скъпа, какво има? Какво направих? — пита той и ме прегръща. — Сигурно семейството ужасно ти липсва. Нали при мен не е така — той рядко казва добра дума за родителите си, макар да пази своето най-изконно презрение за майка си, описвана от него като най-простоватата жена, която някога е срещал — затова често забравям какво може да изпитват другите.

Докато сълзите се стичат по лицето ми, аз яростно клатя глава в отрицание.

— Разстроих те. Нараних те. Толкова съжалявам. Какво казах?

Той ме прегръща така силно, че размазаната ми спирала за мигли оставя следи по бялата му риза.

Мислех си, че той ме е избрал. Влюбена съм в Скот Фицджералд, който в никакъв случай не трябва да заподозре, че някога съм била мърлява съпруга, добрала се до него чрез поредица от измами. Срамувам се от произхода си, който така дълбоко съм погребала в съзнанието си, че чак ми е трудно да си го припомня. Искам Скот на всяка цена да се гордее с мен. Няма да разкрия истината за себе си. Je refuse^[79].

Двадесет и четвърта глава
1937

Застанала съм пред микрофон, плувнала в пот и изпаднала в паника. Казвам си, че съм напълно способна да прочета петминутен сценарий, ала в гърлото ми е заседнала буца, която задавя всеки звук. Тук съм, но не съвсем. Докато репетирам, изящните думи на Скот се обръщат на лимки в устата ми.

Човек на име Джеймс Уортън ме помоли да участвам в седмично радиопредаване в Чикаго, макар че моята част щеше да се предава от Холивуд. Предложението дойде миналата пролет и вървеше с щедрата сума от сто долара на седмица. Щом Скот чу за това, настоя да поискам двойно. Спонсорът склони на по-високия хонорар, но сега бърча вежди и се притеснявам, че представянето ми няма да е на ниво. Дни наред работех върху сценария си.

— Имаш ли нещо против да го прочета?

Дори да чете колонките ми, които излизат на страниците на „Лос Анджелис Таймс“ и дузина други вестници в различни градове, то не прави коментари по въпроса. И двамата знаем, че репортажите ми изпълняват чисто служебна цел, като тук-таме са подправени със забавни реплики и мръснишки намеци. В кралството на сплетничеството изпипаната проза отстъпва на разпространяването на пикантни слухове със спорна достоверност. Въпреки това му давам сценария си. Скот го прочита набързо и предлага да нанесе една-две промени, макар че сигурно е изтощен от дългия ден на препирни с колегата си Тед Панатер по сценария на „Трима другари“.

Той вади молив и кутия цигари, разхлабва вратовръзката си и започва да драска. След три догорели фаса и половин час суетене един немирен кичур коса е щръкнал като туфа трева, а Скот умува над редакцията. Щом приключи, думите едвам се разчитат в морето от задрасквания и поправки.

— Какво мислиш? — пита той със същата тържественост, която си представям, че демонстрира, когато представя първата глава от свой роман на Макс в „Скрибнър“. Започвам да разбирам, че Скот гледа на таланта си като на проява на доверие от страна на литературните богове — сякаш е положил свещена клетва да цени и уважава техния дар. Когато злоупотребява с таланта си, той се ядосва на себе си и на всеки, допринесъл за подобна несправедливост — например на продуцента. Скот следва едно-единствено темпо — напрегнатото.

— Къде са ми удивителните? — питам аз, след като той преработва сценария.

— Махнах ги.

— Но така никой няма да ги забележи.

— Да използваш удивителни е като да се смееш на собствените си шеги. Стреми се към комичното, не към фарса.

— Скот, аз не съм Дороти.

— Бъди себе си. Просто помни, че това, което е интересно за теб, е интересно и за публиката ти. Трябва да се опиташ да накараш слушателите си да видят хората, за които говориш. Дребните детайли изграждат цялостната картина. Те вдъхват живот на новините. — Започва да отброява аргументите на пръсти. — Ето, подчертал съм абзаците, на които трябва да поставиш акцент.

Там, където моят изказ беше насечен, неговият е плавен. Там, където съм задръстила речта си със суперлативи, той ги е орязал до съвършенство.

— Няма ли да е прекалено сложно за моята публика?

— Глупости. — Той обгръща талията ми и ме завърта в джитърбъг^[80]. — Ще бъдеш прекрасна, скъпа. Истинска звезда.

Няколко дни по-късно се намирам в студиото на местната радиостанция на Си Би Ес. След потресаващо забавяне водещият оповестява:

— Очаква ни специална изненада — всезнаещият глас на Холивуд, госпожица Шийла Греъм.

Пред мен се точат цели четирийсет секунди, докато невидимите техници дърпат ръчки и натискат бутони. Най-накрая режисьорът разрязва въздуха с ръка и ми дава знак да започна. Чак след като оформя безмълвно с устни „Начало, начало“, последвано от — убедена съм — поредица от удивителни, аз изписквам:

— Здравейте… говори… Шийла Греъм от Холивуд.

Задъхвам се след всяка дума и гласът ми достига все по-пронизителни висоти, а английският акцент, който беше избледнял под слънцето на Запада, се завръща. Изопачавам фамилията на Кари Грант. Джеймс Кагни става „ког-ний“. Цвиленето ми звучи като пародия на съпругата на британски чиновник, мъчеща се да впечатли индийския вицекрал, докато му поднася чай и препечени питки. Когато петте минути приключват, тишината в студиото отеква с ехото на провала ми. Скот веднага ми се обажда.

— Не беше зле, мила. Може би оставаше малко без дъх…

Точно в този момент ми се иска да зареже похвалите.

— Провалих се, така че не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

На другия ден научавам, че рекламодателят е съгласен с моята преценка, макар да харесва сценария ми — или по-скоро този на Скот. Имам ненарушим шестмесечен договор, но от сега нататък актриса ще чете думите ми. Съобщавам го на Скот.

— Безумие. Нищо му няма на гласа ти. Просто се нуждаеш от тренировки.

— И без четирийсетсекундни закъснения. Мислех, че ще умра от чакане.

Виждам как се въртят механизмите в ума му, преди да се ухили като политик. Удря с юмрук.

— Ще отидеш в Чикаго и ще го направиш на живо.

— Луд ли си?

— Може би, но не и в случая. Шайло, работодателите ти са помолили точно теб. Дължат ти тази работа. Поискай си дължимото. Бъди упорита.

— Не съм упорита — казвам аз, макар натрупаните през целия ми живот доказателства да намекват друго.

— Ще дойда с теб — допълва той. — Билетите са от мен. Настоявам.

Не мога да повярвам. Не само че Скот не може да си позволи екстравагантния разход, ами и моментът е изключително неблагоприятен да пътува. Тед несъмнено ще посегне на сценария им, ще пренареди репликите на Скот, ще си ги присвои и ще превърне военния роман в сантиментална каша. Ала моят странстващ рицар не се предава.

Следвам съвета му и получавам втори шанс — компанията в Чикаго поема всички разходи и Скот Фицджералд ще ме придружава по време на щурма на Шийла Греъм към върховете на кариерното издигане.

Двадесет и пета глава
1937

През един хладен октомврийски следобед няколко дни по-късно Скот върви към мен на летището. Махам му отдалеч, ала усмивката ми е чисто декоративна. Макар да се радвам, че ще отседнем заедно в лъскав хотел в Чикаго, напрежението поглъща крехките надежди за романтика.

Оказва се, че тревогата ми е била напълно оправдана, само че не по отношение на представянето ми.

Осъзнавам, че нещо не е наред, в мига, когато Скот дефилира — не се сещам за друга дума, с която да опиша наперената му походка — към мен. Бледите му страни са поруменели, все едно са покрити с руж, а усмивката му е като на Мики Маус. Сакото му е опърпано и не се е обръснал. Когато се прегръщаме, вони на алкохол.

Разбира се, чувала съм за първокласното гуляйджийство на Ф. Скот Фицджералд, но през месеците, в които сме били заедно, не съм го виждала да пие нищо по-силно от кока-кола. Мислех, че е надраснал нуждата от алкохол. На универсалния език на брат ми Хайми любовникът ми се е натряскал, а аз на свой ред съм прецакана.

— Скъпа, готова ли си за полета? — пита той и оглежда младата агентка, застанала до мен. Уредила е интервю на старлетката, чакаща в салона. И двете жени се надяват да спомена името на актрисата в колонката си.

Не искам да засрамя Скот или да правя сцени. Казвам:

— Скъпи, запознай се с Мери Кроуъл.

Той коленичи и все едно сваля от главата си въображаема шапка с пера, досущ като дубльор на Сирано дьо Бержерак. Жената се изчервява. Аз потръпвам.

— Скот, трябва да се оттегля за половин час — казвам му. — Съжалявам.

Всъщност съм облекчена.

— Господин Фицджералд, защо тримата с госпожица Греъм не се срещнем в седем в бара? — бърза да предложи агентката.

— Изумително. Просто невероятно.

Изу-ми-телно. НЕвероятно. Прилагателни, които Скот заклеймява като речниковия еквивалент на кувертюрите за канапета. А и обикновено не имитира Талула Банкхед^[81] така гръмогласно, че хората да се обръщат след него.

Оставяме Скот и аз прехвърчам през интервюто. Веднага щом приключваме, с госпожица Кроуъл се устремяваме към трите маси и шестте стола, от които се състои барът на летището. Пред Скот има няколко празни чаши. Очите му са полузатворени.

— Какво ще пиете, госпожице Греъм? — пита ме агентката.

— Бренди, моля. — За да успокоя нервите си.

— А господин Фицджералд?

— Още едно двойно — провлачва думите той. Барманът поставя чаша пред Скот, който казва „Наздраве“, изгълтва питието, оригва се и моли за още едно, което бързо пристига.

Избутвам питието встрани и казвам:

— Достатъчно пи, Скот.

Той сграбчва китката ми с изненадваща сила. Половината джин се разплисква по пода, но той си прави гаргара с остатъка и избърсва уста с опакото на ръката си. Госпожица Кроуъл става от стола си и отстъпва назад. Изчервила се е. От високоговорителя се разнася съобщение за полета ни.

— Време е да тръгваме, скъпи. — Мъча се да звуча уравновесено.

— Тъй вярно, капитан Ахав — поздравява той госпожица Кроуъл, а после и мен, и грабва палтото си, което едва облича и не успява да закопчае. Припряно се сбогувам с госпожица Кроуъл и двамата тръгваме по бетонираната площадка, където повей на вятъра издува палтото на Скот. Прилича на жерав с филцова шапка, който се мъчи да отлети. Щом намираме местата си в самолета, на пода издрънчава бутилка джин.

— Само ми кажи, че няма да пиеш повече — умолявам го аз. Гореща мъгла обгръща лицето ми, а под мишниците ми плъзва влага, докато чувствам как прилив на гняв и шок връхлита тялото ми.

Скот отпива направо от бутилката и я вдига над главата си.

— За безстрашната госпожица Шийла Греъм, която ще завладее Чикаго, световната кланица, работилница за сечива и склад за зърно, майстора на железниците, градът, който носи бремето на нацията; буреносен, мразовит, неприветлив, свърталище на широкоплещестите. Казаха ми, че си лукава, и аз им вярвам…

— Достатъчно — изсъсквам. Пасажерите ни зяпат. — Престани.

За мое облекчение, когато самолетът се задвижва с бучене, Скот започва да се унася. Лос Анджелис се изгубва от поглед, когато се издигаме сред сметановите облаци. Дали блаженството, в което живях месеци наред, не е било само рай за глупците, който също ще изчезне, защото Скот е разкрил истинското си лице на обикновен пияница? Стискам юмруци толкова силно, че ноктите ми оставят следи във формата на полумесеци и по двете ми длани.

Той продължава да спи и кротко да похърква, но когато стюардесата поема по пътеката между седалките и предлага цигари и списания, той се събужда, докосва я по ръката и изгуква:

— Знаете ли кой съм аз?

Подушвам джина в дъха му и съм сигурна, че и тя също.

— Съжалявам, господине. Не знам кой сте — казва тя. — Имате ли някаква конкретна молба?

— Бих желал да е 1925-а.

— Извинете?

— И 1920-а ще свърши работа.

Годината, в която се е оженил за Зелда. Той шумно се засмива.

— Настоявам да ми кажете кой съм аз.

Момичето извръща поглед, вероятно с надеждата някой да я спаси.

— Няма значение. Аз съм писателят Ф. Скот Фицджералд. Известният писател.

С охота бих изтръгнала всяка страница от всяко едно списание в количката на жената и бих ги натъпкала в гърлото на Скот.

— Желаете ли нещо, господин Фицджералд? — трепери гласът на стюардесата.

Той пресушава чашата си.

— Нека е джин „Рики“ с по-малко газирана вода.

Стюардесата изпълнява молбата му и продължава към следващия пасажер, а аз потъвам в седалката си.

— Знаете ли кой съм аз? — запитва Скот един мъж, който седи от другата страна на пътеката.

— Не, приятелче, не знам — отвръща той.

— Аз съм Франсис Скот Кий Фицджералд. — Тонът му не е напълно отблъскващ. Изтананиква няколко куплета от „Знаме, обсипано със звезди“^[82]. — Вероятно ме познавате като Ф. Скот Фицджералд, създателя на вече отишлата си Ера на джаза.

— Проклет да бъда.

— А вие кой сте?

Той отговаря:

— Да му се не види, чувал съм за теб. — После добавя нещо, което звучи като „Хумберт Хинкълфедър“.

Не ми е съвсем ясно дали мъжът се държи насмешливо, или почтително, но Скот казва:

— Виждаш ли, Шайло, още не съм мъртъв. Живсъмдамусенезнае, известен съм. Ето, Хум ме познава. Хум, чувал ли си за Хем? Пълен загубеняк е този Хем.

— Ърнест Хемингуей?

— Сеньор Мачизмо. Известен още като Нещастника.

— Познавате ли го?

— Да го познавам? Аз го създадох. Приятелят ми Ърнест е винаги готов да подаде ръка… Особено, за да го издърпа този над него.

Скот допуска смъртния грях да се засмее на собствената си шега, а аз го гледам със смесица от потрес и любопитство. Как е възможно жребецът ми да се превърне в такова магаре? Спомням си една реплика от „Нежна е нощта“, която ми направи силно впечатление: „Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки“^[83]. Нищо респектиращо няма обаче в това да гледам как Скот се държи като свиня.

— Щом кацнем за гориво, искам да се върнеш в Лос Анджелис — изстрелвам аз. — Ще бъде грешка да отидем заедно в Чикаго.

Изражението му добива умиляваща чистосърдечност.

— Но ти се нуждаеш от помощта ми, скъпа.

— Може би, но ти не си в състояние да ми я предложиш — подбирам възможно най-безболезнените думи. — Не те харесвам… такъв.

— Тогава върви на майната си — изрича знаменосецът на словесната чистота, мъжът, който е известен с това, че потръпва при изричането на думата „менструирам“. Езикът на Скот ме разтърсва също толкова, колкото и намерението, вложено в думите му. — Върви да водиш сама битките си — казва той, а после възприема тона на проповедник. — Обаче те предупреждавам. Винаги ще бъдеш сама, Шийла Греъм. Затова си принадлежим. Двама вълци единаци.

Затварям очи, за да сдържа сълзите, на които няма да позволя да потекат. През целия си съзнателен живот съм се чувствала изолирана, откъсната от собствените ми лъжи. Може би талантът на Скот, който хората са престанали да възхваляват, също го изолира — или пък се чувства отхвърлен заради комплекса, че не е на нивото на богаташите. Възможно е и просто да е изключително неприятен пияница, когото другите презират и са привикнали да пренебрегват.

Струва ми се, че единствената разумна стъпка в случая е да пропъдя моя вълк.

— Моля те, върви си, щом стигнем Албакърки — казвам аз. — Всъщност държа да го направиш.

— Прогонваш ли ме?

— Нищо подобно. Ще се видим обратно у дома.

— Ще съжаляваш за това — изръмжава той, когато самолетът забавя ход.

Възможно е, но не го спирам. Когато вратата се отваря, той грабва шапката и палтото си.

— Довиждане, скъпи — казвам аз, но докато Скот върви по пътеката, ме обзема закрилнически инстинкт. Дали има някакви пари в себе си? Може ли изобщо да си намери портфейла? Ако го размахва пред очите на всички, няма ли да стане уязвим за крадци? Част от мен иска да го спаси, сякаш е дете, и да го убеди да остане, но по-мъдрата ми половина поема контрола и добавя: — Ще ми липсваш. Ще ти се обадя от Чикаго и ще се върна в Холивуд след няколко дни.

Скот тромаво излиза през вратата към дивия Ню Мексико.

Петнайсет минути по-късно стюардесата разгъва седалката ми в легло и дърпа завесите около мен. Оставям на събудения наново двигател да приглуши риданията ми и се опитвам да проумея как моят мил, благороден любовник може да пропадне до нивото на създание, достойно за следващата продукция на Джеймс Уейл^[84]. Турбините започват да се въртят, а аз непрестанно прехвърлям тази мисъл през ума си. През последните няколко месеца той беше такъв внимателен слушател и анализатор — осъзнавам, че повечето ни време заедно е било посветено на моята история и моите проблеми — до такава степен, че ми се искаше да разкрия истината за себе си. Не се чувствам способна да разбера какво е предизвикало гуляя му, нито пък притежавам необходимата сила да избавя Скот от порока и да върна мъжа, когото познавам и обичам.

Завесите пред мен се разтварят. Очаквам стюардесата да провери дали съм си сложила колана. Скот подава глава вътре.

— Скъпи, мислех, че си слязъл от самолета.

— Слязох. Имах нужда от още джин. — Той вдига трофея си със сияещо изражение. — Не бях се нафиркал достатъчно.

Разтварям обятията си, за да го приветствам в спалното ми помещение, и щом самолетът се издига в нощното небе, го залюлявам като бебе.

Двадесет и шеста глава
1937

На сутринта Скот залита в спалнята ми в „Дрейк“, пресушава последните капчици в бутилката, която държи, и звъни на румсървис за още една.

— Джинът е последното, от което се нуждаеш — казвам аз.

— Сержантът кажа тежката си дума.

Пиколо, дребен като джудже, донася алкохола и се заседява в очакване на бакшиш. Скот започва да го гони с възторжени крясъци, докато ужасеният човек не се впуска в паническо бягство. Скот се втурва в спалнята и затръшва вратата. Макар на мен да ми е до болка известно каква е социалната цена, която плащаш, ако се опълчиш на световния обществен ред, благоприличието на Скот се е удавило в бутилката.

Джеймс Уортън, продуцентът на предаването, пристига. Потъваме в разговор в дневната на хотелския ми апартамент, когато Скот нахлува с клатушкане и изпомачкани дрехи.

— Господин Фицджералд, какво неочаквано удоволствие е да се срещна с вас — казва той, прикривайки всяка следа от изненада.

Скот приема приветствието, сякаш е колет, чиято доставка е очаквал.

— Господин Уортън — отвръща той и разтърсва ръката му, след което тромаво се свлича в креслото. Опитвам се да преценя колко е пиян от руменината по лицето му. Умерено.

— Донесла съм сценариите си, господин Уортън — подемам аз. — Убедена съм, че при малко по-различни обстоятелства бих могла да ви осигуря точно това, което искате. Само забавянето ме смущава.

Четирийсетсекундният ад.

— Да, вече изяснихте този въпрос, госпожице Греъм. Сега, ако ми позволите. — Той взема шестте сценария, сяда на масата и се зачита.

След десет минути го удостоявам с най-сияйната си усмивка и вметвам:

— Нали ще ме включите в ефир довечера?

Той не ми отговаря още няколко минути — тогава подрежда сценариите на купчинка и вдига поглед.

— Написаното е добро, но трябва да премисля нещата и да обсъдя ситуацията с началниците ми в офиса.

— Но аз изминах целия този път. Знам, че мога да се справя много по-добре, ако не съм сама в холивудско студио — със същия успех бих могла да се намирам и на луната. Ще се радвам да говоря на живо от Чикаго.

— Както вече казах, решението не е изцяло мое.

Усещам как очите на Скот следят разговора ни. Все едно кукловод е дръпнал конците му и той се съживява.

— Ти, малоумен плъх такъв — крещи Скот и се изправя. — Ще я пуснете ли, или не?

— Извинете ме, господин Фицджералд — отдръпва се господин Уортън.

— Да ти видя юмруците, мижав откачалнико. — Скот заема позата на боксьор и продължава да вика: — Покажи ми какво можеш.

Той вдига пестници, нанася удар, млати въздуха и на третия път халосва противника си. От устната на бедния мъж руква кръв.

— Господи, спри се, Скот — крещя аз, а той се надвесва над Джеймс Уортън като победител. Викам: — Престани. Спри. — Боя се, че отново ще замахне.

Втурвам се в банята за хавлия.

— Ще я пуснете в ефир и точка — отсича Скот, когато се връщам. — Няма някакъв си нещастник да се бърка на Шийла Греъм. Да те видим как ще й попречиш.

Надвесвам се над продуцента и бърша кръвта.

— Господин Уортън, толкова съжалявам — повтарям аз, а на Скот нареждам: — Успокой се. Вземи се в ръце. Моля…

Прекъсват ме.

— Разбира се, че можете да водите предаването на живо довечера, госпожице Греъм, стига да дойдете сама — изграчва господин Уортън, почти изгубил гласа си в цялата лудница. Той с усилие се надига, като придържа хавлията до раната си. — Бъдете готова в шест.

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви — нареждам аз, докато той се измъква и затръшва вратата след себе си. Поемам си дълбоко дъх и се изправям лице в лице със Скот, който стои срещу мен със самодоволна физиономия и скръстени ръце. Цари напрегнато мълчание.

— Мисля, че заслужавам известна благодарност — подема той и барабани с пръсти по ръката си.

— Нима? Благодарност? — надавам възможно най-силния си крясък. — Искам да те убия. Как смееш да се държиш като дивак? Едва не ме съсипа. Мразя те. Ненавиждам те.

Ако беше застанал малко по-близо, щях да го удрям по гърдите.

Скот е замръзнал с каменно изражение на лицето. Не мога да преценя дали тирадата ми пробива мъглата на опиянението му. Потресена от ярост и самосъжаление, аз бягам в другата стая и се хвърлям на леглото.

Минутите отминават. Избистрям ума си и се връщам във всекидневната. Скот го няма там. Проверявам спалнята му. Празна е.

Същата вечер в студиото правя няколко пробни прочита, справям се подобаващо със сценария и получавам куп похвали. След героичната ми реабилитация се устремявам обратно към „Дрейк“ и се моля да заваря Скот трезвен и преливащ от извинения, а багажът му — опакован за полета в полунощ.

Намирам вратата на апартамента ни открехната. Той седи в креслото, а някакъв непознат е приклекнал до него и го храни, сякаш е беззъб инвалид. Широка ленена кърпа е завързана около врата на Скот като лигавник, но въпреки това дрехите му са омазани с тъмни петна, както и ризата на другия мъж, чиито ръкави са навити до лактите.

— Мамка му, Фицджералд, захапа ми пръста — надава вой непознатият, а Скот се привежда напред със злорада усмивка, готов за поредната хапка. — Бъди добро момче. Пийни още кафе и после ще си получиш пържолата.

— Извинете? — Щом чува гласа ми, мъжът се извръща към мен. Приблизително на моята възраст е, с правилни черти, тъмна коса и спретнат мустак.

— О, здравейте — казва той така приятелски, сякаш сме се срещнали в църквата. — Вие трябва да сте госпожица Греъм. Скот ми е разказвал много за вас.

— Несъмнено — потръпвам аз. — Мога ли да ви попитам какво правите?

— Отрезвявам Скот.

— А вие сте?

— Арнолд Гингрич, редакторът на Скот — отвръща той и се засмива. — Бих ви стиснал ръката, стига моята да не беше заета и вероятно наранена. Съжалявам, че трябваше да се натъкнете на подобна пародия на Мак Сенет^[85]. — Той се извръща към Скот. — Нали нямаш бяс?

— Покажи на куклата ми „Крахът“ — обажда се Скот.

— Кротко, каубой — казва господин Гингрич на Скот. — Предполагам, че не сте попадали на никоя от статиите му в моя високо ценен „Ескуайър“?

Това ново списание се радваше на одобрението на батальона в „Градината на Аллах“, но не подозирах, че и Скот му е сътрудник. Наскоро Робърт Бенчли се впусна в хвалебствия относно някакъв текст на Ърнест Хемингуей — в него той изброява седемнайсет книги, които смята за толкова добри, че по неговите думи по-скоро би препрочел която и да е от тях, отколкото да получава годишен доход от милион долара. Помпозността на Ърнест ме разсмя, макар да си бях купила въпросния брой. Срам ме е да призная, че единствената книга, до която бях стигнала, е „Братя Карамазови“, и то, защото Скот ме гласна към нея. „Анна Каренина“, „Брулени хълмове“, „Мадам Бовари“, „Война и мир“, „Хъкълбери Фин“, всички останали — не бях чела нито една от тях.

— Арнолд е готов на всичко, само и само да измъкне някой разказ от мен — измучава Скот, а по брадичката му се стича сос от пържолата. — Би изтръгнал и черния ми дроб, ако се налага.

— Продължавай да пиеш така и няма да има какво да изтръгвам.

— Отрезвяването на авторите част от работата ви ли е, господин Гингрич? — питам аз. Той се засмива, докато продължава с благотворителната си мисия. — И получава ли ви се?

— Не още, но аз съм търпелив човек. — Той отново се обръща към Скот: — Едно по едно, нали, приятелю?

— Още едно питие. Още едно питие. — Скот спокойно би минал за мажоретка на „Принстън Тайгърс“.

— Откъде знаехте, че Скот е в града?

— Той ми се обади — офисите ми се намират зад ъгъла. Искаше да донеса няколко статии, за да можете да ги прочетете.

Той кимва към голямата папка на масата.

— Виждали ли сте го в такова състояние и преди?

— Чувам те, Шайло — провиква се Скот с блеснали очи. — Тук съм.

— Много пъти, но никога толкова зле.

Арнолд Гингрич стисва носа на Скот и излива кафе в гърлото му. Скот го изплюва обратно като черен гейзер.

— Благодарна съм за усилията, които полагате, господин Гингрич, но ако не възразявате, че го казвам, това е ненормално.

— Арнолд ме обича — казва Скот. — А ти?

— Знаеш ли какво, Скот? Наистина те обичам — подема Арнолд. — Възхищавам се на работата ти още от гимназията. Винаги си ми бил идол.

Искреността на признанието кара Скот да притихне.

— Да разбирам ли, госпожице Греъм, че никога не сте чели „Крахът“ или друг от текстовете на Скот, които съм публикувал през последните няколко години?

— Никога.

Дори не съм чувала за тях.

— Обясняват доста неща. Преди две години посетих Скот в Балтимор, за да разбера защо спря да ни изпраща разкази, за които вече сме му платили. Беше се стигнало дотам проклетите одитори да обсаждат бюрото ми с екземпляри.

— Сводници като Арнолд очакват от мен да пиша за младежката любов, тра-ла-ла — смее се Скот. — Последната ми шибана грижа.

Арнолд продължава да обгрижва Скот с пържола и кафе, докато ми разказва как му е заявил, че на всяка цена се нуждае от нещо, каквото и да е, ако ще и купчина страници, запълнени само с „Не мога да пиша, не мога да пиша“, за да укроти издателя си по отношение на чековете за аванса, които е осребрил. Скот обещал да опита. В резултат се появил „Крахът“, както и редица други заглавия, помогнали му да се изстреля от писателския блокаж, който явно се е проточил с години.

— Нали сте наясно, че Скот Фицджералд плюс алкохол се различава от Скот без алкохол като нощта от деня?

Долавям състраданието в гласа на Арнолд Гингрич.

— Вече да, но по-належащата ми грижа е как ще го кача обратно на полета до Холивуд. Утре има среща с Джо Манкевич…

— Страховития Мънкибич^[86]! — обажда се Скот.

Игнорирам го.

— Предстои да подновят договора на Скот. Трябва да се приберем у дома, а самолетът ни излита след няколко часа.

— Господи — възкликва господин Гингрич. — Дотук с празните приказки.

Той продължава с ритуала си, докато Скот не започва да клюма. В единайсет пристига лимузината, която ще ни откара до летището, и с Арнолд някак успяваме да натъпчем Скот в палтото му. Двамата с него се свличаме в колата, където ни очаква още една двойка.

— Ако имате нужда от мен, ето телефонния ми номер — редакторът на Скот ми подава визитка заедно с папката стари текстове на Скот. Отново му благодаря, а вече напълно разбуденият Скот му пожелава довиждане с такава разточителност, сякаш единият от тях отива на бойното поле.

По пътя към летището той казва:

— Нали има най-прелестните къдрици? — сочи той младата брюнетка на седалката пред нас. Момичето се усмихва на придружителя си. — Не е ли красива?

Той продължава с комплиментите, изречени полугласно — „напълно неустоима“… „изкусителна“, докато жената не се обръща и не ни се усмихва.

— Кого зяпаш бе, кучко проста? — изревава Скот.

— Извини се на мига! — казвам аз, щом придружителят на жената вдига юмрук. За щастие точно тогава пристигаме на летище „Мидуей“. Лимузината спира. Другата двойка изчезва, а Скот залита, спъва се в паважа и разкъсва панталона си. С помощта на шофьора отново го изправям на крака и бавно го отвеждам до гишето за чекиране.

— Съжаляваме, господине, но не можем да ви пуснем на борда в това състояние — казва служителят.

— В такъв случай ще си купя самолет — отговаря смъртно обиденият Скот.

— Ех, де да можеше, Скот. Следващият полет е чак в пет сутринта.

От отчаяние звъня на месията си.

— Вкарай Скот в някое такси и просто се возете, докато не стане време да се върнете на летището — съветва ме Арнолд Гингрич. — Ще се обадя на всеки бар в района и ще ги предупредя, че ако при тях се появи мъж с мръсен шлифер и филцова шапка, да му сервират само бира. Повечето таверни ще затворят до два.

Скот заспива на рамото ми, докато шофьорът ни отвежда на безцелно пътешествие. На всеки няколко минути той се събужда и му се изрепчва: „Ей, задник такъв, казах ти да спреш в някоя кръчма“, а на мен пък ми гука: „Здравей, бебче“, след което мигом затваря очи и отново потъва в сън.

Возим се, а аз усилено размишлявам колко лоша трябва да е преценката ми, че да допусна да се влюбя — и то два пъти — в слабохарактерни мъже. На герба ми спокойно може да пише: „Направи грешка, а после я повтори“.

В четири и половина сутринта — този безрадостен час — се завръщаме на летището. Разрешават на Скот да се качи на самолета. Той дреме през целия полет.

В Лос Анджелис, по пътя към дома, го оставям в „Градината на Аллах“. В момент на пълна трезвеност, в който истинският Скот сякаш се е завърнал, той заявява:

— Шайло, любов моя, толкова много съжалявам за поведението си. Заслужаваш хиляди извинения.

— О? — отвръщам с леден глас.

— Можеш ли да ми простиш?

Пронизвам го с най-острия си поглед.

— Държа да знаеш, че това е първият път, в който съм близвал алкохол от близо година. Притеснявах се за сценария си, дали ще подновят договора ми, за Скоти и за други неща. Дойде ми в повече. Съжалявам. Позволих си да кривна от пътя.

— Да кривнеш? Има огромна разлика между „едно питие“ и целия този цирк — тонът ми остава все така леден.

— Моля те, умолявам те да не се тревожиш, скъпа, мога да спра, когато поискам. Правил съм го и преди. Ще си взема няколко дни болнични от студиото, ще отида на лекар, ще посетя медицинска сестра. — Целува ме нежно по бузата. — Мога да изтрезнея. Сигурен съм.

— Ще видим — изкарвам го припряно от таксито. — Почини си.

Дали когато се събуди, ще си спомня всяка една изречена дума или каквото и да било от случилото се през последните два дни? Пияницата Скот ли е истинският Скот, или обратното? Обича ли ме? Дали аз все още го обичам?

Знам отговора на последния въпрос. Скот ме е заразил като вирус. Вече не съм чак толкова наивна, за да вярвам, че сами избираме в кого да се влюбим. Единственото, в което съм убедена, е, че не мога повече нито да гледам, нито да слушам този мъж.

До гуша ми е дошло от Ф. Скот Фицджералд.

Двадесет и седма глава
1937

Пакетът от Арнолд Гингрич седи като огнедишащ дракон, чийто дъх изпълва жилището ми с отровни изпарения. Изкушавам се да хвърля ръкописа в камината. По дяволите. Дано и любовната ми история изгори заедно с него.

Припряно нахвърлям последните изречения от колонката ми за вторник.

Хари Уорнър се приближава до дете в „Коконът Гроув“ и казва:

— Ти си най-хубавото момиченце, което някога съм виждал. Искаш ли да участваш във филми?

— Как сте, господин Уорнър? — отговаря тя. — Аз съм Шърли Темпъл.

Най-печелившата звезда на студиото му през последните няколко години.

Благодаря ти, Хари Уорнър, задето си ужасен физиономист.

Отивам на концерт с моя приятел Джона, разчиствам гардероба си, приготвям тенджера зеленчукова супа и поглъщам „Отнесени от вихъра“, докато хрупам карамелизирани фъстъци. Никое от тези развлечения обаче не ме разсейва от мисълта дали не дължа на Скот куртоазията да прочета есетата му. Минават три дни, преди да се пречупя. Започвам да чета както от любопитство, така и от лоялност, и на няколко пъти съм принудена да спра, за да избърша сълзите си. „Крахът“, „Събиране на парчетата“ и „Внимание, чупливо“ са свидетелството на един мъж, развял страховете си като знаме. Всяка следа от претенция е заличена, а отдолу е оголена надупчената от емоционални шрапнели гордост на един пълнокръвен човек.

„Внезапно осъзнах, че преждевременно съм се разбил.“^[87] Скот пише как е спял по цяло денонощие и как през редките си будни часове е съставял списъци, стотици списъци — на популярни песни, на костюмите, които е притежавал, откакто е напуснал армията, на жените, които боготвори, на хората, които са го изиграли, на по-щастливи времена. „Започнах да спя на лявата си страна, понеже видях, че колкото по-скоро уморявах, макар и мъничко, сърцето си, толкова по-бързо настъпваше онзи благословен час на кошмара, който подобно на катарзис вливаше в мен сила да посрещна по-добре новия ден.“^[88] Оприличава състоянието си на човек, превишил кредитния си лимит, ипотекирал тялото и духа си. Скот сравнява себе си с напукана чиния, която си на ръба да изхвърлиш, и — малцина писатели прозират истината на дъното на тинестото езеро по-добре от него — отбелязва, че в три сутринта един забравен пакет съдържа същата трагична значимост като смъртна присъда.

Налага се отново да спра, когато Скот пише, че романът вече не е „най-въздействащото и най-благодатно средство за предаване на мисли и чувства“. Лишените от скрупули холивудски бизнесмени, способни да обхванат само най-повърхностните мисли и емоции, ще доведат художествената проза до ръба на изтреблението, гневи се той по своя си хитроумен начин. И все пак, мисля си аз, не друг, а точно Скот се е оставил на милостта на продуцентите — поредният алчен автор, който се мъчи да пише сценарии. Именно той изтъква, че тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време и да функционираш нормално, ала както казваше моят татко: Keyner zetnit zany eygenem hoyker. Никой не вижда гърбицата на собствения си гръб.

Всеки гениален драскач в Америка иска своето парче от холивудския ябълков пай, защото навсякъде другаде американците гладуват. Тук, макар хората от филмовата индустрия да не пълнят басейните си с плаващи гардении и да не внасят Наполеонов паркет, никой не кърпи обувките си с мукава. Дори по-нисшестоящите сътрудници, като мен например, живеят в охолство и уют. Охотно го признавам. Може да съм лъжкиня, но не съм лицемерка.

Скот е прав, че филмите превъзхождат книгите. Няма как да не се замисля обаче, че причината не е само в цената — книгите струват няколко долара, а филмите два цента. В случая на Скот темите, по които пише, са неговият погром. Той даде глас на цяло едно бурно десетилетие, което ревеше, докато се возеше по покривите на такситата, и превъзнасяше хедонизма както никой друг. В днешно време повечето хора не могат да си позволят таксита, стисват зъби и се захващат за работа.

Никога не съм очаквала животът ми да е само черешов чийзкейк и песни на Кол Портър. Научих се да крача напред, без да се поддавам на самоубийствено униние. Може би това ме е превърнало в трагично разумна британка, която не може да приеме, че мъжът, когото обича, има по-слаба воля от нейната. Онази половина от мен, ошлайфана от гетото и живота в сиропиталището, е потресена от разголеното самосъжаление на Скот. Ала може би кривването от пътя на Скот е знак за нещо повече. Моля се това да не е началото на втори свиреп нервен срив.

Тъжно е да търсиш чувства сам. Обаждам се на Дороти:

— Нашият Скот е чудесен писател и прекрасен човек, но когато животът го разстрои и сладостите му са отнети, той рита и врещи като разглезено дете — казва тя. — Тогава започва и пиенето.

Не ми помага особено.

После разговарям с Робърт. Споделям му съкратена версия на пътуването ми до Чикаго.

Десет минути след като съм надала тревога, той пристига. Посочвам му есетата от „Ескуайър“, струпани на масата.

— Какво казаха приятелите на Скот за тях?

Робърт се обляга назад, пали лулата си и дървесното ухание на тютюна превръща дневната ми в мъжки клуб. Туловището му заплашва да прекатури креслото ми.

— Общественото мнение беше разединено — подема той. — Повечето от нас се възхищаваха на честността и писането на Скот — превъзходно е и съм му го казвал в писмо. Поетични „Истински изповеди“. Но някои гледаха на него като на мрънкащо, меланхолично бебе. В частност Ърнест.

— Да не му е чел конско?

Робърт дръпва лулата си настрани, за да не се задави от смях.

— О, де да беше толкова деликатен. Първо писа на Скот, за да му заяви, че е скочил от „юношеството право в сенилността, без първо да е минал през мъжеството“. Ърнест мисли, че всички са безгръбначни, докато не се изправят с голи ръце срещу гризли.

Лицето ми навярно издава, че в момента харесвам Хемингуей дори по-малко, отколкото преди час.

— Оттам нататък става по-лошо, рожбо. Ърнест публикува свой разказ след трите на Скот и злепостави нашето момче. Нося доказателства.

Изважда изрезка от сакото си.

Спомня си клетия Скот Фицджералд и как веднъж започнал да разказва история, която започвала така: „Богатите са различни от нас с теб“. И как някой казал на Скот: „Да, те имат повече пари“. Но това не се сторило смешно на Скот. Той ги смятал за специална раса и когато открил, че всъщност не са, това го е съсипало така, както всяко друго бедствие в живота му.

Повечето хора са запленени от богатите. Аз определено бях едно време. След Монти и Рандолф, Том и Юнити и кръвожадната сестра на Джони обаче аристократите не ме впечатляват.

— Ърнест е не просто жесток — казвам аз. — Пресметлив е и винаги чака наготово.

Робърт ме потупва по крака, все едно съм превъзбудено куче.

— Хайде, хайде. Всички знаем, че човекът е един голям, талантлив грубиян. Враждебността му спрямо Скот датира още от Зелда и Париж. Тяхното беше омраза от пръв поглед. Според Ърнест тя е кучката, която дърпаше надолу талантливия си съпруг, като се съревноваваше с него и изсмукваше дарбата му. Зелда пък нарече Хемингуей педераст с космати гърди и го обвини, че изпитва хомосексуален интерес към Скот. Тя се отнася с подозрение към всеки мъж, който е чак толкова обсебен от физическите прояви на смелост.

За първи път Зелда добива реален облик. Изведнъж започвам да харесвам тази жена, която се мъчех да забравя дни наред, съпругата, за която аз не съществувам. Представям си я като човек, с когото бих искала да се сприятеля.

— Ърнест е третото колело в брака на Фицджералд — обяснява Робърт. — Първата му грешка бе да се поддаде на убеждението, че го разбира по-добре от Скот.

— Не е ли Скот този, който е помогнал на Ърнест да пробие?

— За съжаление, да, въпреки всичко. Но Скот не се е опитвал да си го върне. С Ърнест никога няма да бъдат толкова близки, колкото бяха в Париж, но според Дороти Скот дори е писал на Ърнест, за да го поздрави за текста в „Ескуайър“, макар да му е казал да го остави на мира. — Робърт се впуска в съвършена имитация. — „Когато включиш разказа в сборник, дали би бил така добър да махнеш името ми? Според мен частта с «клетия Скот Фицджералд» разваля доброто впечатление.“ Нещо подобно.

Слушам каква галантност е проявил Скот към Ърнест и недвусмислено си припомням какъв човек е той, когато не е под влиянието на алкохола: щедър, сладкодумен, очарователен.

— Бих могла да забия нож в сърцето на този мъж.

— О, ето я малката убийца на великани. Забрави за Ърнест и помогни на Скот. Ще спре пиенето. Винаги го прави. Да му се не види, обичам това магаре, независимо от паденията му.

Моят проблем е същият. Скот има своите пристрастявания, а аз — моите. Той. След Джони ми изглежда мъжествен. След Рандолф ми се струва мил. След Дон е неустоимо многопластов, а в сравнение с всички тях е най-добрият слушател, когото някога съм срещала, както и най-умелият любовник. Мога да продължа да изреждам.

На следващия ден пристига кутия безочливо червени лалета с дълги стебла, придружена от бележка:

Скъпа, ето такъв е цветът на лицето ми. Нямам думи да изразя колко ми липсваш. Ще ме приемеш ли обратно?

Твой вечен глупак,

Скот

Този мъж е изричал: „Да те обичам е лукс, както и всеки друг момент, в който те опознавам, мило мое лице, мило мое сърце, мила Шийла“. Гневът ми към пиянството му гори по-слабо, когато си припомня нежността му. Не мисля само за секса, макар да ми липсва, а и за дребните жестове на Скот и удоволствието, което извличаме от взаимната си компания… за това как вечерта, преди да заминем за Чикаго, киснех във ваната с мехурчета, а той ми донесе малка възглавничка за тила, но все пак отклони поглед от голото ми тяло. Спомням си последния път, в който гледахме мач между отборите от Калифорнийския университет. Скот търпеливо ми обясняваше правилата на футбола, галеше ме по шията и държеше ръката ми, като я пускаше само за да скочи и да нададе радостен възглас, щом нашият отбор отбележеше тъчдаун.

Всичко се свежда до следното: когато аз се замисля за миналото, се опитвам да подобря настоящето. Скот пък посяга към джина или пише реквием. Но също така е щедър и незлоблив. Щом той може да прости на Ърнест Хемингуей, не трябва ли аз поне да го изслушам?

Съгласявам се да се срещнем вечерта и да се разходим по кея. Когато слизам от колата си и го виждам да ме чака, сърцето ми започва да блъска в гърдите от вълнение. Почти бях забравила колко красив е Скот. Той ме прегръща и за момент главата ми се отпуска леко на рамото му. Пасваме си така, сякаш сме създадени да се допълваме.

— Алкохолът е благословия от гледна точка на това, че не мога да си спомня нищо от случилото се в Чикаго, но каквото и да съм направил, несъмнено е било отвратително. Толкова съжалявам, Шийла — подема той малко официално, като слага ръце на раменете ми, притегля ме към себе си и ме гледа право в очите. — Злепоставих те, зная, както несъмнено и себе си. Моля да ми простиш.

Сърцето ми бие в ритъма на вълните. Коя съм аз, че да не му простя?

— Приемам извинението, Скот, но при условие че това никога повече не се повтаря.

Ако е вървял в правия път през всички онези месеци преди Чикаго, със сигурност притежава волята отново да го направи. Така ме увери Робърт Бенчли.

— Няма, обещавам. Твърде много те обичам и уважавам.

Примигвам, за да прогоня сълзите.

— Благодаря ти, че го казваш.

Нуждая се от уважение също толкова силно, колкото и от любов, защото всеки път, когато се сетя за лъжите си, губя какъвто и да било респект към самата себе си.

— Есетата успяват ли изобщо да обяснят кой съм, скъпа? Чак тук, в Холивуд, откривам късчета от себе си и се опитвам да ги събера наново. Аз съм пъзел, пометен от торнадо.

— О, Скот! Всичко, през което си минал… Ненавиждам дори самата мисъл за това и ми се иска да го беше споделил по-рано.

— Опитвах се да го забравя. Ново начало и прочее.

— Напълно си прав, между другото. Богатите са различни.

— О? — възкликва той.

— Чувствам се достатъчно квалифицирана да говоря по темата.

Той се усмихва за първи път — зъбите му са равни и бели и не издават употребата на неизменните „Рали“. — Но не сега. — Искам само да обичам и утешавам Скот, а и да получа същото в замяна. Вървим към колите си и се срещаме у дома. Започваме с танци и смях, преминаваме към закачливо разсъбличане и накрая се озоваваме в леглото, където прекарваме часове — ненаситни, но нежни. Имам чувството, че Скот е пратен на земята, за да ми доставя удоволствие, и с охота му връщам услугата. Извайваме ново начало от собствения си крах.

* * *

Скот иска да отпразнуваме заедно Коледа. Скоти ще остане на Източния бряг, накъдето са се отправили Робърт и по-голямата част от компанията му. Не казва, че ще посети Зелда, с която тихомълком се видя тази есен. С Джони никога не правехме кой знае какво на празника, с изключение на хотелския обяд със задължителните глупави шапки — за мен Коледа винаги е била просто поредният декемврийски ден. Сега обаче съм решена да сътворя една уютна Коледа със съпружеска домашна атмосфера, макар да подозирам, че Зелда никога не си е давала труда да направи повече от препечен хляб. Би трябвало да поканя Дороти и Алън, но съм егоистка. Последните няколко седмици ми се усладиха и искам Скот само за себе си.

Купувам си „Готварската книга на заселниците“ и съставям меню от стриди от Санта Моника, печена пуйка с гарнитура от царевичен хляб, картофи — сладки и на пюре — и брюкселско зеле с лешници. За десерт — пай с кайма от „Сънсет Бейкъри“. Никакъв сливов пудинг, защото всяка една от рецептите за приготвянето му съдържа уиски, бренди или ром, а не искам да заваря Скот под коледната елха.

На Бъдни вечер Скот открива последното и най-жилаво дърво в Лос Анджелис, което се продавало от багажника на камион на булевард „Пико“. Прекарвам целия ден в кухнята и в пет часа двамата се натъпкваме с тлъсти, солени стриди, суха пуйка, съвършени картофи, омекнало зеле и изобилие от пай. Скот си припомня коледите в Сейнт Пол. Четириметровият норвежки бор, който двамата с баща му отсекли в някаква ферма, за да украсят фоайето на голямата къща на Съмит Авеню. Патицата на готвача лъщяла от мазнината. Декламацията на „Това е нощта преди Коледа“ в изпълнение на дядо му, която Скот повтаря с изкусна артистична дикция.

— Боя се, че не съм се погрижила да окача чорапи над камината.

— Догодина — казва той.

Потръпвам от удоволствие при думите, които предполагат споделено бъдеще. Докато огънят припуква, Скот пуска плоча с коледни песни, която е донесъл със себе си, и припява с изтънчения си тенор. „Ние сме трима крале от Ориента“, „О, Витлеем е малък град“. Песни, които не знам.

— Шайло, присъедини се — казва той насред „Украсете залите“. — Не ме оставяй сам на сцената на „Карнеги Хол“.

— Знаеш, че не мога да пея.

— Нали си играла на сцена, чувал съм те и под душа. Ти си родено сопрано.

— Хвана ме. Но, скъпи, в Англия пеем различни песни. Той подема „Слушай! Ангелите вестители пеят“.

— Тази вече трябва да е знаеш. Мелодията е на Менделсон.

Защо Скот споменава точно евреин?

— Чакай ме под имела — обаждам се в опит да прикрия тревогата си. — Моите видения не са захаросани сливи.

Устата му сама по себе си е цял празник — има вкус на копнеж и сладка бита сметана. Притискам се в Скот и едва не подемам молитва. Щом цяла една религия може да произлезе от идеята за непорочното зачатие, може би двамата с него сме способни да открием спокойствие на земята, примирие без пиянски тиради, и навярно дори да имаме дете.

Имелът води до горния етаж, радост по света и така нататък. Когато приключваме, го питам дали иска да получи подаръка си сега, или на сутринта.

— Нали се разбрахме без подаръци… Макар да ми се струва, че току-що получих моя.

— Този не е от „Бълокс“ или „Сакс“ на Пето Авеню — казвам аз. — Дори не е от мен.

Когато лицето на Скот се озарява от любопитство, ъгълчетата на устата му се извиват и той сякаш е на десет. Искам да запечатам лицето му в паметта си.

— Продължавай, Клеопатра на клюките.

— От „Метро Голдуин Майер“ ще изберат твоя вариант на сценария.

Хеда Хопър, новата ми официална съперничка — вече имам две — е издала новината на приятеля ми Джона. Скот не разчиташе особено на това, нито пък аз. Не беше получил разрешение да пътува до Чикаго — повод да го уволнят. Задушавам Скот в прегръдките си.

— Получаваш повишение, а аз ще имам честта да разглася добрата вест.

Скот ще изкарва хиляда двеста и петдесет долара на седмица — солидна сума, макар че други като приятеля му от Сейнт Пол — Доналд Огдън Стюарт, ще налапат по пет хиляди. Въпреки това хонорарът на Скот надхвърля почти два пъти дохода на обикновения човек, което е повод за празник, откъдето и да го погледнеш.

Заспивам с мисълта, че съм прекарала най-хубавата си Коледа досега, и позволявам да ме изпълни вярата, че новата година и бъдещето, което тя ще ни донесе, ще бъдат още по-прекрасни.

Двадесет и осма глава
1938

Няколко седмици по-късно, докато пием заедно сутрешното си кафе и четем „Лос Анджелис Таймс“, Скот открива, че в „Пасадена Плейхаус“ ще се играе пиеса, която е вдъхновена от неговата сатира от 1922 година, озаглавена „Диамантът, голям колкото «Риц»“. Той скача от масата и засиява от вълнение. Възможно ли е следващата стъпка да бъде Бродуей? Ренесанс на Ф. Скот Фицджералд? Усещам, че Скот се отдава на фантазии за литературния еквивалент на почетен парад. Чувстваме, че животът е натежал от възможности.

Той се обажда в театъра и моли за два билета в дъното. Вечерта на премиерата Скот ми поднася букетче от камелии и момини сълзи, което да забода върху сивата коприна. Той носи трогателно старомодния фрак, с който беше облечен в нощта, когато танцувахме за първи път, и наема автомобил. Започвам с омар в „Трок“, където съм благодарна да бъда някоя, а не просто поредната дългокрака гардеробиерка в очакване да я забележат.

Дискретно оглеждам помещението за Бъгси Сийгъл^[89] или Мики Коен^[90], които купуват мястото, и изпращам въздушни целувки — трудно ми да е ги овладея, без да се чувствам като тесногръда британка — на Уилям Пауъл и Мерл Оберон. Държа химикалката и тефтера във вечерната си чанта. Това е нощта на Скот, а също и първият път, когато чувам, че иска да започне роман.

— Никой още не е написал сериозна книга за Холивуд, Шайло — казва той. — Идеята ме гложди още откакто бях тук през 1927 година. Виждам главните герои като заместители на Ървинг Талбърг и Луис Б. Майер. Изкуството среща комерсиалното.

Удря юмруци един в друг като безшумни цимбали.

Скот винаги е бил легенда. Преди десет години двамата с Ървинг Талбърг били момчета чудо и Скот е споменавал колко е бил впечатлен от честността и интелекта му — магнат с харизмата на кинозвезда. Беше женен за филмовата знаменитост Норма Ширър и вършееше на всички фронтове — избираше и пренаписваше сценарии, подбираше актьори, режисираше, монтираше и продуцираше. Ако някой ми беше казал, че е приготвял сандвичи с пастърма за екипа, щях да му повярвам. За Скот той е сродна душа с духа на поет — всичко, което Луис Б. Майер не е.

— Старият Луи е грубиян, който символизира цялото сребролюбие и вулгарност на филмовия бизнес — заявява той — като се започне с думата „бизнес“.

Ето тук моите възгледи се разминават с тези на Скот. Някой по-здравомислещ индивид, например аз, би поласкал Луис Б. Майер, вместо да го обижда — той има последната дума относно работната ръка в студиото, което притежава. Не Скот.

— А Талбърг е герой?

— Въплъщение на силата.

— Дори след смъртта си.

Миналата година, когато беше само на трийсет и седем. Всеки си има любима история за Талбърг и аз споделям моята:

— По погрешка изпратиха покана на Хари Кари, актьор каубой от ерата на нямото кино, вместо на продуцента Кари Нелсън да носи ковчега му. След това всички мислеха, че Талбърг е богопомазал повторно каубоя и в момента той отново е звезда.

Скот вади тетрадката си, нахвърля историята и аз се възгордявам. Харесва ми идеята за книгата му, стига да успее да прикрие героя на Луис Б. Майер, така че първообразът му да не поиска да го съсипе. Радвам се, че Скот се надява да напише какъвто и да било роман и е надраснал спортните автомобили и розовото шампанско.

— Скъпа, някога притежавах красива дарба — подема той, докато гали ръката ми. — Беше утешително да знам, че я има. Обгрижвах я посредствено, но мисля, че ми е останало достатъчно, за да напиша още един-два романа. Може би това, което ще напиша, няма да бъде така хубаво като най-добрите ми творби, но нищо, което излезе изпод перото ми, няма да е пълен боклук. — Той ме поглежда в очите и с неподправена радост казва: — Възможно е дълго време да бъда последният от романистите.

Твърдението му звучи арогантно, но вярвам, че е самата истина. Талантът на Скот, подобно на номера на обувките му, не е нещо, за което е отговорен. От него зависи дали ще го използва, или ще злоупотребява с него.

Излизаме от ресторанта в сапунен мехур от блаженство, но когато пристигаме в „Пасадена Плейхаус“, няма нито една друга лимузина, от която да слизат елегантни зрители. Чакам в празното лоби, докато Скот проверява дали не сме объркали времето или мястото.

— Студентите са — казва той, когато се връща. От напрежението в гласа му съдя, че се стреми да звучи равнодушно. — Играят пиесата на горния етаж.

Понасяме се нагоре по стълбите в тържествената си премяна и сядаме на пейка в дъното на залата. Има малка, гола сцена. Дузина младежи в ежедневни дрехи и няколко възрастни, които може би са техни родители или учители, ни оглеждат с любопитство преди началото на представлението. Скот се смее на шегите по-силно от всекиго другиго. Когато пиесата свършва, той ръкопляска най-дълго.

— Ще отида зад кулисите, за да поздравя състава — казва той след единствения бис, макар завеса да няма. — Може да ги окуражи.

Годините на преструвки са ме научили как да не проявявам и най-малкия признак за жалост към този горделив мъж. Знам, че както критиките към пиянството му, така и съчувствието, са verboten^[91].

Скот се връща няколко минути по-късно.

— Симпатични хлапета — отбелязва той. — Макар да ми се стори, че се чувстват малко неловко.

Разбира се. Мислели са, че си мъртъв.

* * *

Скот си поставя за цел да овладее изкуството да пишеш сценарии, все едно решава алгебрично уравнение. Ако X е изграждане на образите, а Y е диалог, то колко е корен квадратен на сюжета? Почти всяка нощ се озоваваме в киното. Той предпочита затънтените салони за сметка на разточителните премиери, защото чувства — или поне така подозирам, че е унизително да не го разпознават, докато аз вършея сочните клюки, за които един автор на светска хроника копнее. В интерес на истината обаче Скот се интересува най-вече какво кара масите да се смеят, да плачат или да отправят най-жестоката си критика — оглушителното мълчание. Публиката на една премиера не би посмяла да онемее, при положение че на съседната редица седят дойните крави на студиата.

Скот никога не мълчи. Обича да обсъждаме видяното, докато караме към къщи, а и аз също, защото филмовата индустрия може би е единствената сфера, в която имам повече познания от него.

„Да отглеждаш бебе“, или поне скулите на Катрин Хепбърн, си спечелва възхвали и от двама ни. Оценяваме със златна звезда и разточителното веселие в „Комета над Бродуей“. Споменавам, че Джон Фароу е седнал на режисьорския стол, след като Бъсби Бъркли се е разболял, но само Бъсби е обрал лаврите.

— Половината герои в този град са недооценени — изръмжава Скот.

Той признава, че Луис Б. Майер е демонстрирал добра преценка, като е наел Йозеф фон Щернберг — един от многото германски бежанци, за „Големият валс“, макар да смята сценария на „Тестови пилот“ за „боклук“. Прехапвам си езика, когато го чувам да употребява думата на идиш. Предъвкваме и други филми, които по негово мнение „Метро Голдуин Майер“ не е трябвало да продуцира: „Коледна песен“ („Дикенс вече е мъртъв за щастие“), „Момичето от златния Запад“ („Спасете ме, преди Нелсън Еди да започне с тиролските провиквания“) и цялостното творчество на Анди Харди („Момчетата изобщо не разсъждават така“). На четирийсет и две Скот е авторитет по въпроса как разсъждават момчетата. Изтърпяваме дори „Един янки в Оксфорд“, завършен, след като го уволниха от поста му на сценарист. „Лиготия“. Скот оценява и актьорите: Роналд Рейгън („дъска“) и Оливия де Хавиланд („лишена от сексапил“).

Скот прекарва дълги дни в работа по „Трима другари“, но истинската му амбиция е да прехвърли усилията си върху своя роман. Постоянно го улавям да си записва фрази или цели разговори, които подочува, защото „писателят не хвърля нищо на вятъра“. Поласкана съм, че един от моите коментари — „само да можех да вляза в очите ти“ — се оказва достоен за тетрадката му.

Понеже не прожектират нови филми всяка вечер, често оставаме вкъщи, обгърнати от наркотичните наслади на любовта, което ми подсказва, че другата му цел — не задължително на трето или дори второ място в класацията му — е да ми доставя удоволствие. Едва ми стигат вазите за всички цветя, които пристигат, а телефонът звъни на всеки час. „С какво си облечена?“ „Кога ще те видя?“ „За какво си мислиш?“ Вечер в апартамента ми танцуваме джитърбъг или фокстрот в ритъма на радиото, тъпчем се с домашно приготвен фъдж или аз слушам как Скот рецитира поезия по памет с мелодраматичния тенор, който запазва за Т. С. Елиът или Суинбърн. Невинаги е почтителен и може и да се разсъблече, докато декламира. Понякога обаче му се приисква да види приятелите си и тогава отново настава Нова година.

Често ме привикват за игра на шаради, която племето на Скот приема толкова сериозно, че щом отборът на Марк Конъли трябваше да се изправи срещу този на Айра Гершуин, се провеждаха репетиции. На Западния бряг се намирам в същото неизгодно положение, както и на Източния. Рядко разпознавам уликите и унижението ме разяжда отвътре. Трийсетгодишната война? Никога не съм чувала за нея. Опитвам се да компенсирам, като меля клюки за студиата и сипя извинения.

Скот меко ме укорява. Съобщава ми, че отчаянието ми ме карало да изглеждам достойна за съжаление.

— Не се мъчи толкова — съветва ме той. — Преструвай се, че всички те отегчават.

Оскар Левант ме отегчава. Огдън Наш ме отегчава. Джордж С. Кауфман ме отегчава. Истината е, че никой от тях не е и наполовина толкова интересен, за колкото се мисли. Дори Дороти ме отегчава, щом започне да дрънка за кучетата си. На партита предпочитам да се сгуша в ъгъла със Скот, където — като насекомо, привлечено от влажна боя — едва успявам да си държа ръцете далеч от него. Това кара съпруга на Дороти да отбележи:

— Вие двамата винаги изглеждате така, все едно пазите тайна, която ще обсъдите по-късно.

Ние сме тайната. Връзката ни държи в плен, понеже виждаме у другия това, което останалите пропускат. За първи път чувствата ми горят със син пламък. Гледам облечения Скот и си представям копринения допир на кожата и изражението на лицето му, когато любенето ни достигне връхната си точка.

Няколко дни след като Скот предава окончателната чернова на „Трима другари“, служебната поща безцеремонно доставя екземпляр на сценария. Одобрено. От „Метро Голдуин Майер“, известни още като „Повече звезди, отколкото на небето“, са дали благословията си и са признали труда му. Въпреки това същата нощ той ври и кипи.

— Тед Парамор е пренаписал най-добрата ми сцена.

— Хубаво е да обърнеш внимание, че са те оценили в мащабна продукция — дръзвам да отбележа. Ненавиждам надменните победители.

Новините през следващата седмица са още по-добри. Еди Майер минава през офиса на Скот, за да съобщи, че Хънт Стромбърг — едно от величията, иска Скот сам да напише сценарий за Джоан Крофорд.

— С него ще си допаднете — обещава Еди. — Рядко срещана птица — продуцент, който наистина уважава писателите.

— Стромбърг е почитател на Гетсби — докладва Скот след срещата си с режисьора. Хънт озаглавява филма „Прелюбодеяние“, а в основата на сюжета ще е конкретен елемент от историята, около който Скот трябва да изгради цял сценарий. Джоан ще играе съпруга, която заварва богатия си съпруг с проститутка — по думите на Стромбърг — изиграна от Мирна Лой, звездата, която диша във врата на Джоан.

— Темата е универсална — продължава Скот. — В живота на всекиго има заключени врати. Женените двойки знаят, че ако отворят някоя от тези врати, могат да си навлекат неприятности.

Със сигурност осъзнава, че си мисля за неудобството, което навярно съм причинила, когато той е отворил вратата, водеща към мен, и бързам да прекъсна този поток на мисълта си.

— Проблемът е, че искат Джоан да бъде хрисима като котенце. Някога беше такава. Помня как се обличаше в рокли по последна мода и ги носеше с весело изражение на лицето и засмени очи. Но това беше преди години. Сега остана само ехидната й усмивка. — Той клати невярващо глава. — Виждала ли си я напоследък?

Виждала съм я. Градът е отнел цялата й мекота. Надявам се, че няма да причини същото и на мен.

Следващия уикенд сме канени в дома на по-общителния от братята Уорнър — Джак. Караме таратайката на Скот под балдахин от чинари, минаваме покрай гъргорещ фонтан и стигаме до широк калдъръмен двор. Ръката на Скот е върху бедрото ми. Докато иконом откарва колата ни до паркинг извън нашето полезрение, аз изживявам един от онези моменти, в които имам чувството, че сънувам и трябва да се ощипя.

Скот се насочва направо към басейна и компанията, събрала се край тенискорта, но аз надниквам в имението, проектирано в стил, който бихме могли да наречем испанска натурия. Всяка мебел е потискаща, най-вероятно избрана от творческия отдел на студиото. Тапетът в преддверието, твърди Луела, е внесен от имперския палат в Китай и по него има множество дракони. Ламперията в библиотеката сякаш е взета от семейното имение на Митфорд, а купищата книги имат кожена подвързия и са подредени по цвят. Завесите навсякъде са плътни, с множество пластове тюркоазен шантунг, който спира пъстрата калифорнийска светлина. Встрани от основния коридор има дамска тоалетна, в която златни рибки плуват в някакво прикрепено към стената порцеланово съоръжение с вид на биде.

Богатите са различни. Имат много по-лош вкус.

Навън хавайският бюфет, чийто акцент е печено прасе, стои недокоснат — неписаният закон гласи, че гостите не вкусват нищо преди Джак Уорнър, а от него няма и следа. Старлетки с гирлянди от орхидеи и туберози дрънчат на укулелета и полюшват бедра, докато пеят алоха това, алоха онова. Зървам Скот на хълмистата морава. Джоан Крофорд е застанала до него и отпива от кокосова черупка.

— Вярвам, че познавате Шийла Греъм — казва той. — Джоан споделя идеите си за сценария.

Веднага разчитам тона му. Джоан Крофорд е безмозъчна. — Смята, че съпругата трябва да бъде конничка. Представя си се с дълги бричове и може би камшик.

Госпожица Крофорд ми кимва бегло и макар да сме се срещали безброй пъти, не се обръща към мен по име. Имунизирана срещу усмивката ми, тя подема наново разговора оттам, откъдето е бил прекъснат.

— Запомнете, господин Фицджералд, че в моите филми никога не изпускам мъжа и никога, абсолютно никога не умирам.

— Както наредите — отвръща той като истински подлизурко.

— Пишете с твърда ръка, господин Фицджералд — изрича Джоан Крофорд с презрение, достойно за кралица, докато сервитьорка с тревистозелена пола сипва ром в кокосовата й черупка. — Пишете с много твърда ръка.

— Непременно — отвръща Скот, когато Джоан се оттегля — парфюмът й съперничи с розите в градината на Джак Уорнър.

— Искам ви твърд, господин Фицджералд — шепна в ухото на Скот. — Искам ви много твърд.

Отначало Скот изглежда потресен от вулгарността ми, но миг по-късно ме повдига от земята, завърта ме и казва:

— Защо, скъпа, не си ли ти прелъстителката? Но ще направя всичко по силите си.

Пет минути по-късно пътуваме към къщи.

* * *

Скот се бори с кратък краен срок, седмиците отминават, ала той е по-развълнуван откогато и да било. Работи по собствен проект, без намесата на бездарни сътрудници, и се отчита пред високо уважаван продуцент. В сряда обаче научава, че Луис Б. Майер променя заглавието на филма на „Вярност“. Думата „Прелюбодеяние“ е пропаднала в лингвистичното сметище наред с „путка“, „божичко“, „ад“ и „мадам“, защото Холивуд се прекланя пред Кодекса на Хейс.

— Озовах се в княжеството на пуританите, където една анимационна крава не може да има виме, за да не се засегнат американските потребители на мляко — протестира бурно Скот по време на ранната ни вечеря. — Умниците идват и се нареждат около масата. Не знаят какво искат или към какво се стремят. Вече единственото прелюбодеяние, което може да се показва на голям екран, е как молиш чуждата съпруга да ти подаде солта. От сценичния отдел сигурно работят извънредно, за да ушият за Джоан кюлоти, достойни да бъдат носени от баба ми Маккилън.

Тази вечер той се връща в „Градината на Аллах“, за да работи. На сутринта ми се обажда да ми каже, че е писал цяла нощ.

* * *

Да чуеш първи клюката, е едновременно благословия и проклятие. Няколко дни по-късно разбирам, че Луис Б. Майер дърпа шалтера на филма. Запазвам новината за себе си, макар Скот за нула време да научава, че остава без работа.

На следващата сутрин той ми съобщава, че ще посети Зелда. Същия следобед получавам тъмнолилави перуники с бележка, написана с характерния равен почерк на Скот.

За мен е привилегия да ми липсваш, изящна моя Шийла.

Твой потънал в обожание роб,

Скот

Не казва колко дълго ще отсъства.

Месеци наред със Скот бяхме едно, а любовта ни — гъста като тропическия въздух. Знам, че ме обожава в леглото и извън него — така е овързал битието ми със светлината си, че вече си мислех как не може да живее без мен. Грешах — бях кон с капаци като всяка наивница, някога желаела страстно мъж с халка на пръста, макар да бях престанала да я виждам на ръката му. Чувствам се като предадена глупачка. Подцених връзката между него и съпругата му. Навярно тя далеч надхвърля обикновената проява на доблест към една болна жена, с която някога е бил в интимни отношения. Скот е доловил любовния зов на брака и е избягал при своята побъркана съпруга в търсене на утеха.

Изхвърлям цветята в боклука. Какви глупости. Вярност. Прелюбодеяние. Жертва съм и на двете.

Двадесет и девета глава
1938

Докато Скот го няма, отказвам да ридая или да се чудя дали не трябваше да остана с Дон. Звъня на дузина агенти, запълвам графика си с премиери и пиша дълго писмо на Джони. За първи път ми се иска да имах близка приятелка, предана довереничка, която да не страда от мизантропията на Дороти, но никога не съм се осмелявала да се сближа с някого прекалено, за да не ме разобличат. Превърнала съм се в остров в пределите на град, където познавам всички.

Лили Шийл имаше сестри, които изгуби още преди да създаде Шийла Греъм. Къде са сега дебелата ми сестра и слабата ми сестра, макар че какво толкова би могла да ми каже една сестра или приятелка, което вече да не съм си казвала сама? Няма нужда да съм пророк, за да заключа, че когато съм се обвързала с женен мъж, съм поела риска да заменя щастието си с болка. При подобна сделка аз определено съм губещата.

Дните и нощите отминават не без горчивина. След полунощ обаче жена без облик ме дебне от сенките, готова да ми се нахвърли. Зелда. Събуждам се стреснато от кошмара и оставам будна до два, до четири, до зори — подобно на някоя второкласна лента, умът ми се върти в кръг от разочарование. Таблетките, които Скот гълта като ментолови бонбони, ме изкушават, но същевременно ме плашат също толкова, колкото и тежкото пиянство. Вместо това затоплям кана с мляко и препрочитам Маргарет Мичъл. Обръщам книгите на Скот в библиотеката така, че да не виждам гръбчетата им. Знам, че ако прочета дори едно заглавие, гласът му ще изпълни главата ми.

След третата безсънна нощ с видения за Зелда, пробягващи из ума ми като топки за пинбол, решавам, че щом Скот е в Северна Каролина, аз ще отлетя за Лондон, ще пиша репортажи за хитови постановки от театрите в „Уест Енд“ и ще се наслаждавам на приятната компания на бившия ми съпруг и верен застъпник, на когото продължавам да изпращам чекове всеки месец. Той ги заслужава. Ако не беше майор Джон Гилам, още можеше да съм Лили Шийл, ощетена от кокни акцента и недодяланите си маниери, залепила подсмърчащия си нос във витрината на живота, на който сега се наслаждавам.

С благословията и лирите на Джон Уилър се регистрирам в „Дорчестър“ — луксозна междинна станция, където през първия ми следобед в града се срещам с Джони за чай. Каква традиция само е чаят. Не осъзнавам колко ми е липсвал съпътстващият го етикет, докато не влизам в помещението, украсено в успокояващите нюанси на прасковеното и сьомгата. Отправям се към далечния ъгъл, подминавам масите, на които е нареден костен порцелан, сериозно количество прибори и подноси на три етажа, предлагащи чаени сандвичи — изкусително печено пиле, краставица, крема сирене с мента и яйчена салата, поръсена с кресон — струпани над кифлички със стафиди в очакване на бита сметана и ягодово сладко, като всичко това е настанено под съвършен асортимент от сладкарски изделия, всяко едно от които прилича на брошка, изложена на витрината на някоя бижутерия.

Просторната стая е окъпана в мека светлина, струяща като златен сироп от лампи, покрити с копринени абажури с пискюли. Полата ми шумоли, а аз долавям приглушено бъбрене. Чувам характерните изрази за „простотии“, „прегладнял“, на два пъти „глупости“, но нито едно „проклятие“, „бабичка“, „сладуранка“, „размърдай се“, „какви ги вършиш, ранобуднико“ или „и аз като теб“. Ако изключим няколко грациозни дами, напомнящи за дебютантки, които са придружавани от привлекателни кавалери, по холивудските стандарти клиентелата е благопристойна на границата със старомодното. Може би изкуфяла, но не чак потънала в парфюмения облак на „Гардения от джунглата“.

Скот би се влюбил в това място или поне би му се приискало да пише за него. Също така се чудя къде в Калифорния бих се намирала в четири следобед. Най-вероятно тъкмо щях да приключвам първата си смяна за работния ден и да тръгвам с колата от Бърбанк. Щях да смъкна прозореца с надеждата да подуха ветрец, докато копнея за разхладително питие, освежаващ душ и да се освободя от жартиерите и чорапите си, придържани от стегнати ластици.

В зависимост от степента му на трезвеност можеше и да бленувам за Скот.

У дома ли се намирам тук, в Лондон? Не съвсем. Този Лондон никога не ми е принадлежал изцяло, което обаче не важи за Джони — ето го и него, седнал в ъгъла, а усмивката му свети като прожектор.

И така, пред мен е бившият ми съпруг, мъжът, който ме спаси от участта завинаги да остана Лили Шийл. Той се изправя, леко се привежда — не съвсем поклон — и изрича с мелодичния си глас и произношение, кристалночисто като болнична стая:

— Шийла, скъпа Шийла, не мога да повярвам, че си тук.

Протяга и двете си ръце, докато чувам как солистът на голямото пиано напява: „Не съм милионер, но и нехая, защото имам куп мечти“. Дали Джони не е платил на музиканта да изсвири песента, която би могла да послужи за лайтмотив на живота му? Не си спомням някога да е проявявал чак такова подчертано чувство за самоирония, но когато целува ръката ми, имам още една причина да се усмихна. В Калифорния зад подобен поздрав щеше да прозира неискреност, но щом идва от страна на майор Гилам, жестът е напълно естествен. Прегръщаме се няколко секунди по-дълго, отколкото е прието.

Когато съм на токчета, със Скот почти се изравняваме на височина. С Джон се налага да се повдигна на пръсти — забравила съм колко висок и източен е, от онези британци, които остаряват, но не за сметка на елегантността. През няколкото години, в които не съм го виждала, прилежно сресаната коса и тънкият му мустак са посребрели, подобно на чайниците на всяка една от масите, покрити с дамаска. Стойката му е все така изправена като копие, а усмивката му е широка, но не и глуповата. Трудно ми е да повярвам, че това живо свидетелство за английското благоприличие някога е било мой съпруг. За миг се замислям какво ли щеше да бъде, ако бяхме останали заедно в задушевния, но лишен от секс брак, крепящ се на добрина и посещения на театър. В такъв случай никога нямаше да срещна капризния, буреносен Скот, изтъкан от дързост, но едновременно с това мил и пълен с изненади. Щях да изпитвам страст само посредством книгите.

— Трябва да ми кажеш всичко, което премълчаваш в писмата — настоява Джон, щом изчерпваме темата за полета, настаняването и плановете ми. — Коя е любимата ти филмова звезда?

— Несъмнено Спенсър Трейси.

Понеже знам, че е почитател на Киплинг и сигурно е гледал филма, разказвам на Джони за снимките на „Храбрите капитани“.

— О, един от любимите ми. В момента съжалява аз говори английски — изрича моят неосъществен драматичен актьор в прилична имитация на Спенсър. — Този филм имаше звезден състав.

Обобщавам накратко познанията си не само за Спенсър Трейси, но и за Мики Руни, Лайнъл Баримор и Мелвин Дъглас, преди да преминем към сестрата на Джони, с която отношенията му отново са се затоплили сега, когато вече сме разведени, а аз свързвам двата края на хиляди километри оттук. Той не изрича: „Тя ме предупреди“, макар да съм сигурна, че госпожа Уилям Аштън го е направила. Тогава засягаме най-новото му занимание като продавач на антикварни карти и вещи еднодневки, както и новината за похода на нацистите към Райнланд и Оста Рим — Берлин, заформена от Хитлер и Мусолини.

Не съм дошла тук, за да разискваме битки. Щом довършвам лимонената тарталета и втората си чаша „Дарджийлинг“, Джони прочита мислите ми и дискретно повдига вежда, за да даде знак, че искаме сметката.

— Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко на свеж въздух?

— Хайд Парк? Алфред Хичкок ми каза, че този хотел ще е перфектен за убийство, като се има предвид възможността да заравяш трупове на отсрещния край на онази улица — подхвърлям известни имена, за да се хваля, ала Джон се засмива, наглед оценил историята.

— Ще тръгваме ли?

Той ми предлага ръка, двамата прекосяваме лобито и излизаме през главния вход.

— Щастлива ли си в Холивуд? — пита ме той, докато се разхождаме.

Никой не повдига този въпрос, дори аз самата не си го задавам, защото отговорът ми вече зависи от Скот.

— Работата представлява предизвикателство — слухтенето повече, отколкото писането, и далеч не е толкова празноглава, колкото може би изглежда. Харесва ми, особено когато съм крачка пред съперниците си.

— Много ли са?

— Първоначално беше само една коварна дърта крава, ала сега се сдобих и с втори, още по-необуздан заклет враг — заедно сме свързани в нечестива пъклена троица.

— Милостиви боже, има ли достатъчно клюки за всички ви?

— Ако няма, сами подклаждаме огъня и прилагаме древното изкуство на инсинуацията.

— Умница — казва Джони и се навежда, за да лепне целувка на бузата ми. — Хрумвало ли ти е, че може да се умориш от тази американска история и да практикуваш тъмното си изкуство тук? Само в „Уест Енд“ има изобилие от скандали за клюкарите.

Обедният дъжд е секнал, но мъглата се рее над града като тайна, обагрена в нюанси на сивото, също толкова сдържани, колкото и обитателите. С изненада установявам, че ми липсват опияняващо ярките цветове на Лос Анджелис, с толкова нови и ниски сгради, че изглеждат наполовина завършени, както и уханието на океанския бриз. В Лондон автомобилните изпарения ме карат да бърча нос, а историята обременява всяка постройка — сякаш зданията се заканват, че след няколко години и ти вече ще си останал в миналото. Макар Скот да приляга на Холивуд колкото фуста на коза, това е също така единственото място, дало ми възможност да го опозная — още една точка в полза на града.

— Опитвам се да не си правя планове толкова далеч в бъдещето, Джон.

— Прости ми любопитството, но какво се случи с маркиз Донегъл?

Извръщам се към него и размахвам пръст, докато се смея.

— Как не те е срам? Знаеш по-добре от всекиго, че нашият съюз беше обречен.

Макар все още да обмислям дали да не известя Дон, че съм в града.

— Никой ослепителен актьор или заможен режисьор не ти е предлагал брак? Надявах се, че ако не сме заедно, ще намериш мъж, достоен за теб, който ще те дари с деца, мила моя.

Отговарям с мълчание. Джон знае истинската ми възраст — трийсет и четири — и че ако раждането на деца е целта, която съм си поставила в живота, то е време да побързам.

— Както вече казах, опитвам се да не си правя планове толкова далеч в бъдещето — отвръщам. — Нека поговорим за довечера и за идните няколко дни.

Набелязали сме си няколко пиеси. Джон ще играе ролята на мой придружител.

Театърът на живо ми липсваше. Джони предложи „Оперета“ — последната постановка на Ноел Кауърд, която не ме впечатлява особено. Ноел се е справял и по-добре. „Флотът е подпийнал“ ми допада повече със забързаната си, рязка музика, пищни костюми, отличителни декори и пиперлив хумор, увенчани от балетен танц в една вестникарска редакция, който може би трябва да изпълня пред Джон Уилър. „Под твоята шапка“ се оказва представлението, за което пиша, защото знам, че читателите ми ще се възхитят на драма за филмови звезди, призовани да следят шпиони, които са откраднали нещо си от изключителна важност за Британските въздушни сили. Главната героиня се върти на сцената, сполетяна от хълцане, и дегизирана като сервитьорка, поднася питиета, гарнирани със златни рибки. Пълна идиотщина, но лудориите постоянно ме разсмиват — за няколко часа ме разсейват от мисълта за Скот. Целта на това пътуване.

През два поредни следобеда влизам в ролята на туристка и обикалям обичайните забележителности — Биг Бен и Парламента, Уестминстърското абатство, Тауър и смяната на караула пред Бъкингамския дворец, което — признавам на Джони — никога не съм виждала. На третия ден обаче, вместо да се насоча към музея „Виктория и Албърт“, се отправям в ранни зори към „Степни Грийн“, където ме обгражда напевното дърдорене на смесица от идиш и английски — oy gevalt, zhat is vun fershtinkene fish^[92] — наред с немския на мрачните, елегантно облечени хора, които вземам за бежанци.

Лъкатуша по кривите улици — Майл Енд Роуд, Фрайинг Пен Али, Принслет стрийт — с внушителни стари къщи, раздробени на тесни, задушливи жилища. Улиците са също толкова претъпкани, зловонни и мръсни, колкото си ги спомням. Представям си как зад всяка една врата седи баща ми. Няма обаче да го намеря в голямата ционистка синагога на неуместно кръстената Джубили стрийт^[93]. Татко рецитираше молитви в едно от скромните shtiebels^[94] — нямам представа кое точно — криещи се зад мезузите^[95] на всяка пресечка. Нито пък ще намеря двойничката на малката Лили, седнала в някой от кашер ресторантите по това, което тук минава за главна улица. Семейство Шийл не се хранеше навън.

Несъмнено изглеждам изгубена — такава съм, макар и в мъглата на спомените — и една добродушна жена с около пет-десет години по-възрастна от мен ме потупва по ръката, докато стърча насред кръстовището и се мъча да реша дали да свия надясно, или наляво.

— Да ви помогна, госпожице?

Примигвам и изучавам лицето със закръглени бузи и тъмни очи, подчертани от дълги ресници. От миналото изплуват имена. Какво ли се е случило с приятелката ми Фреда и другите гологлави момичета от приюта? Възможно ли е да обикалят тези улици и да бутат детски колички, докато поотрасналите им деца ги дърпат за дългите скромни поли или пък сноват след тях като патета?

— Фреда Ротенфелд? Ти ли си това?

Приближавам се малко по-близко и жената се напряга толкова бързо, че човек би ме взел за похитителя на Чарлс Линдберг-младши. Вкопчила се е здраво в малкия си син, чиито къдрици подскачат на вятъра.

— О, извинете — казвам. — Взех ви за една приятелка на meine schvester^[96]. Припознах се.

Жената се е вторачила в мен.

— Живяла съм тук като дете — обяснявам аз.

— Нима? — отвръща тя, все така мнителна към бръщолевещата блондинка с чанта от алигаторска кожа и костюм в бургундско червено, ушит, с цел да подчертае талията и краката й.

Няма как да обясня защо съм тук или какво точно търся, понеже самата аз нямам никаква представа. Връзка? Призрак? Опрощение? Благодаря на жената и продължавам напред, докато не попадам на малко кафене, притиснато между магазин за перуки и фотографското студио на Борис еди-кой си, на чиято витрина са изложени сватбени снимки на младоженци, накипрени за пред обектива. Лицата им са щастливи, или поне не са нещастни, както и тези на повечето хора, които целеустремено сноват нагоре-надолу по улиците.

Отпивам горещ чай във висока чаша и хрупам бисквита, като междувременно се чудя как щеше да се развие животът ми, ако не се бях откопчила от „Степни Грийн“. Може би щях да се омъжа за някой свестен, почтен мъж от квартала — таксиметров шофьор, да речем, или касапин със своя собствена месарница. Досега щях да съм се закръглила като калъф за чайник и да съм обградена от армада деца. Всеки петък щях да плета хала^[97] и да паля свещи за масата за Шабат. Никога нямаше да узная за съществуването на Луела или Хеда, нито път да подпиша колонка с името си, да карам кола, да летя със самолет или да пътувам до Париж, Мюнхен или Берлин. Никога нямаше да измисля Шийла Греъм или да имам причина да лъжа. Никога нямаше да срещна сър Джон Гилам, Рандолф Чърчил или Том Митфорд, нямаше да се влюбя в Скот или да се сгодя за маркиз Донегъл, нито пък да разтрогна годежа си с този добър мъж посредством лаконична бележка.

Това е последната мисъл, която окончателно ме подтиква да платя сметката, да оставя щедър бакшиш и да се върна в „Дорчестър“, за да телеграфирам на Дон. Не очаквам да получа отговор. Той обаче се обажда веднага и ме пита дали може да се срещнем на по коктейл след два часа.

Каква я надробих само. Подранявам в заведението — поне това мога да направя, и обмислям как, без да изричам нищо прекалено драматично, бих могла да се въплътя в жена, способна да утеши Дон. Не ме е грижа дали ме мрази.

Понеже Скот се е превърнал в стандарта, според който преценявам мъжете, първото, което забелязвам, щом Дон се приближава до масата ми, е колко млад изглежда. Второто е тъмният му тен.

— Шийла — казва той и ме целува по двете бузи. — Очарователна, както винаги.

— Дон, приличаш на бронзова статуя.

Очаквам да ми сподели, че е бил на почивка на морето. Може би Фиджи.

— Отразявам войната в Испания.

Знам, че Дон винаги докладва за всичко, което му дойде наум — традиционния джаз „Диксиленд“, първото плаване на „Куин Мери“, стари модели коли, Шерлок Холмс, авиация и световното по ски алпийски дисциплини в Швейцария. Никога политика.

— За бога, какво те накара да се изложиш на опасност?

Гримаса ли съзирам?

— Когато жената, която обичаш, те зареже, осъзнаваш, че нищо няма да разсее мъката по-бързо от една малка война. Сблъсъкът между демокрацията и фашизма предлага добро развлечение, особено при наличието на топъл климат. А и разбира се, отдавна вече не съм полезен като маркиз.

Опитвам се да прикрия обзелия ме потрес.

— Къде беше?

— Северното крайбрежие на Испания, за около пет месеца — пишех статии за британските вестници, като се надявах да не ми взривят краката.

— На какво ли си се нагледал…

Той поклаща глава.

— Всъщност бих предпочел да не говоря за това. Или да не мисля за него.

— Радвам се, че си се прибрал жив и здрав — казвам аз, макар че се сдържам да поставя ръка върху неговата. Не мисля, че имам право.

— Възнамерявам да се върна обратно.

— Ще ми се да не го правиш.

— Защо не, Шийла?

Тонът му е рязък. Това не е същият Дон, когото помня.

— Защото ме е грижа за теб.

— Много забавно — разсмива се Дон. — Ще поръчваме ли? — Той привлича вниманието на един сервитьор. — За дамата?

— Мартини, моля. Сухо.

Днес ми е нужно.

— А за мен „Тъндърсторм“, добри човече.

— Какво е това? — питам аз, щом сервитьорът се оттегля, благодарна за безобидната тема на разговор.

— Уиски, ликьор „Бенедиктин“ и цитруси. Новата ми отрова. Имам чувството, че това ще е само първият от поредица коктейли. Той отпива, обляга се назад, усмихва се и казва:

— Държа се нагло и грубо. Не е честно. Ти прояви великодушието да се свържеш с мен. — Той отново отпива. — Мога ли да попитам защо?

Възвръщам си самообладанието, насилвам се да се усмихна и се опитвам да подбера думи, които не са изтъркани афоризми. Има ли изобщо такива?

— Исках да се извиня за безцеремонното си поведение. Аз съм тази, която без никаква причина се отнесе нагло и грубо. Трябваше да постъпя другояче. Не можех да се омъжа за теб, но…

Той прави знак за второ питие, докато моето мартини си стои недокоснато.

— Не можеше или не искаше?

— Просто не можех да си ни представя женени.

Кръстосвам крака и си нареждам да не шавам от неудобство.

— Защото срещна господин Фицджералд, мъж, който, смея да изтъкна, беше и все още е женен.

Нима военните преживелици на Дон са го озлобили? Изгълтвам остатъка от питието си на три глътки.

— Скот няма нищо общо с решението ми — лъжа аз.

Той поема ръката ми и нежно погалва безименния ми пръст, на който няма пръстен.

— В такъв случай би ли го преосмислила? Защото се надявам, че ще се вразумиш и ще се върнеш при мен. Липсваш ми, Шийла. Какъв е смисълът да оставяме годежния пръстен да събира прах в сейфа?

— Дон, минаха години.

— Чувствата ми не са се променили.

Нито пък моите. Съжалявам, че съм невъздържана романтичка вместо прагматичка.

— Не вярвам, че ще се получи, Дон.

— Дори ако утре те кача на самолета си за Париж?

Радвам се да видя усмивката на Дон.

— Колкото и изкушаващо да звучат и двете предложения, утре се връщам в Щатите. Но ти благодаря.

— И така приключва нашата история — оповестява той, сякаш разказва роман на Агата Кристи.

— О, човек никога не знае — отвръщам аз и двамата се целуваме. Не чувствам нищо друго… освен дълбок копнеж по Скот и дома.

Тридесета глава
1938

Ден след завръщането ми Скот се обажда от някаква спирка по пътя си на Запад. Утре щял да си бъде у дома. Отговарям хладно:

— Не, не мога да вечерям с теб. Ужасно съм заета.

Тогава той казва още нещо.

— Шайло, можем да се оженим.

— Моля? — потрепвам аз.

— Ще бъдеш красива булка и ще ме направиш по-щастлив, отколкото заслужавам. Обичам те. Искам да бъдеш моя жена. Двамата си принадлежим… — и още, и още, сякаш обикновените думи не стигаха да изразят радостта му. — Ще си направим бебе, скъпа. Искам син, моя подобрена версия. Не, искам още една дъщеря, която да изглежда точно като теб. Утре ще те взема в ръцете си и следващият Фицджералд ще бъде заченат.

— О, Скот.

Сърцето ми трепка като колибри, пърхащо с крила. Никога не съм си представяла предложение за брак или бебе. Никога не съм си позволявала да се надявам. Неочаквано, ужасяващо и вълнуващо е. Разтапям се.

— Наистина? — питам Скот.

— Да, безценна моя. Ти си сърцето и надеждата за обновление. Скоро ще те видя и ще ти разкрия как се чувствам.

Затварям телефона, обзета от момичешка радост, избутвам пишещата машина от бюрото, грабвам писалката си и започвам да редя досущ като ученичка: „Госпожа Ф. Скот Фицджералд. Шийла Фицджералд. Шийла Греъм Фицджералд. Шийла Греъм Гилам Фицджералд“.

Ами бебето? Едно дете носи със себе си обещанието за безусловна и споделена любов. Признавам пред себе си, че мисълта за майчинството беше най-примамливата част от брака с Дон, по-примамлива дори от благородническата му титла. Смятах, че ще бъде отдаден татко. Ако съдя по загрижеността, която Скот демонстрира по отношение на Скоти чрез непрестанните си писма, смятам, че и той ще бъде добър баща. В мен се издига сребрист небостъргач от нежност и желание към Скот, за когото вярвам, че ме разчита по-добре и от самата мен. Помоли ме да се омъжа за него, защото осъзнава, че искам да създам семейството, което аз самата никога не съм имала.

След една нощ, през която се нося на гребена на блаженството, изповядвам се на възглавницата и изобщо не спя, напълвам жилището си с лалета и маргаритки, купувам сочни говежди филета и най-пресния артишок в зарзаватчийницата — всяка глава напомня на разцъфнала роза. Когато си напомням, че не мога да сервирам шампанско, най-сетне се натъквам на истината. Скот може да бъде моят beshert. Моята съдба. Наистина ли обаче щях да се осмеля да се омъжа за него? Какво си въобразявах? Никога не ме е било грижа до такава степен за някого, но Скот не е мъж, на когото мога да имам пълно доверие.

Глупости, повтарям си. Просто си нервна. Тревогата обаче се разпространява, подобно на плесен по кората на плод.

В седем часа той ми се обажда превъзбуден от летището.

— Чакай ме след половин час, Шайло.

Минават трийсет минути. Сложила съм масата на балкона така, че да улавя освежаващия бриз по здрач. Отлитат още петнайсет минути. Час. Възможно ли е Скот да е претърпял инцидент? Представям си го ранен или по-лошо. Най-накрая чувам колата му да се изкачва по хълма и ме залива облекчение. Втурвам се към вратата.

Той се изсипва на паважа със занемарен вид. Когато се приближава, виждам, че очите му са кървясали.

— Колко ми липсваше, Шайло. — Скот, който е брадясал и сипе алкохолни целувки, буквално пада в ръцете ми.

Очакванията ми рязко спадат и се превръщат в разочарование.

— Знаеш ли какво направи кучката? Кучката се опита да ме вкара при себе си. Тази жена е самият дявол. Необуздана и опасна.

Вътре Скот смуче цигарата си, сякаш е кислородът, който поддържа живота му, пали следващата, докато предишната още не е догоряла, и снове в кръг из стаята.

Романтичното чувство, което ме беше обгърнало в сватбено було през последните двайсет и четири часа, е излетяло през прозореца, от който ми се иска да хвърля Скот.

— Ами нашият разговор? — питам. — Ще се разведеш ли, или не?

— Можеш да се обзаложиш. Този път ми дойде до гуша. Писна ми. Бракът ми е мъртъв. Да почива в мир най-тъжното семейство в Америка.

Той прави кръстен знак.

— Какво ти каза Зелда, когато й го съобщи?

Той се взира над главата ми с мъртвешки поглед.

— Зелда знае ли, че се развеждате?

Мисълта да напусне Зелда може и да му е минала през ума, това ще му го призная, но раздялата не е в ход. Аз съм дете, чиято торта за рожден ден е била грабната от ръцете му и стъпкана, ала той продължава да не го забелязва.

— Връщам се след минутка — казва той и изтичва до колата.

Бих могла да взема папиемашето от масата и да го метна по тила му, ала вътрешната ми спирачка все още действа.

— Мила, толкова се радвам да те видя — казва Скот, когато се завръща с бутилка в ръка и ми лепва недодялана целувка. — Нямаш представа.

Измъквам се от прегръдката му.

— Напротив, имам. — Познавам смазващото разочарование и клокочещия гняв. — Имам представата, че никога няма да си намериш друга работа в този град, ако хората знаят, че пак пиеш.

— Не казвай на никого — изрича той театрално.

— Махай се оттук, Скот — прогонвам го с гласа на матрона Вайс. — Прибери се и се наспи, за да изтрезнееш.

— Но Шайло — протестира той — ти си тази, която обичам. Какво значение има?

— Върви си. Върви си. Върви си.

Прави го.

В два часа сутринта на вратата се звъни. Разбира се, че е Скот. Колата оповестява пристигането му. Той тропа и крещи името ми, докато аз ставам от леглото и намятам пеньоар.

— Какво сега? — питам аз, надничайки през заключената с верига врата.

— Рамото ми… мисля, че го счупих.

Следва история за някаква свада на паркинг, която не мога да проследя.

— Влизай в колата ми, веднага — отсичам аз и го откарвам в най-близката болница, начело на която е орден монахини, способни да уплашат и генерал. Рамото на Скот е само навехнато, така че го изписват.

— Отведи ме в леглото си — моли ми се той.

— За нищо на света. Отиваш си вкъщи и не искам да те виждам повече, докато не спреш с пиенето. Ти си брилянтен мъж. Как може отново да си причиняваш подобно нещо? Унизително е, и то не само за теб — опозоряваш и мен. Изобщо минава ли ти през ума как ме караш да се чувствам, когато се държиш по този начин? — Кръстосвам ръце пред гърдите си и отказвам да извърна очи, преди да ми е отговорил.

— Мога да престана още сега. — Гласът му е едва доловим шепот.

— Само така твърдиш.

— Същински ад е, но ще изтрезнея. Ще си намеря лекар. Медицински сестри.

— Трябва да заявиш авторски права върху тази реч.

Караме до „Градината на Аллах“, денонощното коктейлно парти и възможно най-неподходящото място, на което Скот може да живее. Слушам го с половин ухо, докато ми описва лечението си, макар думите „повръщане“ и „интравенозно хранене“ да ми се набиват.

Седмица по-късно пристигат неизбежните цветя, придружени с бележка с извинения. Скот моли да ме посети. Отказвам. Още цветя. Още извинения. Дните минават. Знам, че имам два възможни избора — да го обичам, което всъщност не е въпрос на избор, или да го изоставя. Тогава обаче ми хрумва трети вариант и се съгласявам да се видим.

Скот е неуверен и пребледнял, но поне е положил някакво усилие. Трезвеният Скот винаги се старае. Когато пристигам, той е с папийонка и розова риза. Излагам условията си като съдия, произнасящ присъда.

— Ако искаш да ме виждаш, не само трябва да останеш трезвен, но и да се преместиш в една вила, която открих на плажа, във филмовата колония. — Изтъквам предимствата на Малибу като истински брокер. — По-евтино е от холивудското ти жилище, три пъти по-просторно е, намира се само на четирийсет и пет минути с кола от студиото, а камериерката Флора е склонна да работи за петдесет долара на седмица.

Вилата със зелени кепенци и дъски сякаш е пренесена от Лонг Айлънд, макар да няма нищо общо с „Уест Ег“. Казвам на Скот, че ако някога окъснее, може да остава при мен на Кингс Роуд. Вместо от задимени стаи с тракащи кубчета лед ще бъде заобиколен от свеж морски въздух — вечният наблюдател на човешката природа може да си води бележки относно филмовите звезди, които се отдават на тайни любовни срещи тук. Ще го посещавам често, ще се разхождаме по плажа, ще плуваме, ще попиваме топлината и ще заспиваме под унасящата мелодия на вълни, разбиващи се в скалите. За мен няма нищо по-ободряващо от океана. Отказвам да повярвам, че тонизиращите му сили не могат да възстановят Скот Фицджералд.

Малибу е моята фантазия, а не на Скот, но той е твърде слаб, за да възрази. Следващата събота му помагам да пренесе скромната си покъщнина на „Малибу Бийч“ 114.

Отдаваме се на кротък ритъм. Прекарвам всеки уикенд там, а понякога и една-две делнични вечери. Струва ми се, че той се наслаждава на слънчевия покой и прибоя, на превъзходното пържено пиле на Флора и на гледката как Ерол Флин се гмурка с някакво момиче, което по негови думи нямало начин да е на повече от шестнайсет.

Тридесет и първа глава
1938

Скот е зачислен към бродуейския хит на Клер Бут Люс „Жените“, поредното изследване на изневярата, която напоследък, изглежда — може би съм свръхчувствителна по въпроса, понеже го въплъщавам — е любимата тема в Холивуд. Представлява комедия на нравите и отразява гледната точка на жените, относно която Скот се смята за авторитет, макар че по мое мнение идеализира жените твърде много, за да ги разбира истински. Ако само Скот работеше по проекта, може би нещата щяха да се получат. Уви. Доналд Огдън и Анита Луус също му сътрудничат, а Скот е доказал, че не умее да се сработва с другите, особено ако са приятели с хитови сценарии в портфолиото си.

— Нищо не е по-досадно от чуждия късмет — оплаква се той.

Задачата да го утешавам започва да ме изтощава. За да разсея и двама ни, предлагам да примамим приятелите ни на плажно парти в Малибу.

Той е планирал следобеда така, все едно е военна операция: волейбол, щафети, боксови мачове, дърпане на въже и турнир по пинг-понг, за който Скот е съставил отбори, спънки и всичко останало. Има изобилие от бира и лимонада, макар че Скот обещава да пие само вода с лед.

Денят е хубав, с лек бриз, който разпръсква облаците, бухнали като малки суфлета. С Флора сме подредили яйцата й с плънка, пърженото пиле и салатата с макарони наред с диня и бисквити с шоколадови парченца. Приятелите ни започват да пристигат по пладне: Дороти и Алън, Джон ОʼХара, Джона, Еди, Нънали Джонсън и съпругата му, Бъф Коб и около дузина други.

Скот посреща всеки новопристигнал като господаря на имението, пръскайки чар, все едно е Дик Дайвър в началото на „Нежна е нощта“.

— Здравей, старче.

— Изглеждаш прелестно.

— Никакво парти няма да се получи без теб, приятелю.

— Пази се, ОʼХара, аматьор такъв.

Скот увива едната си ръка около кръста ми и аз си мисля как понякога една прегръдка значи много повече от целувката. Застанала съм рамо до рамо с любимия си, а слънцето отскача от морето и сякаш отразява щастието ми. Макар да е общоизвестно, че със Скот сме заедно, това е първото ни парти. Чувствам се като булка. Искам всички да се забавляват, особено Скот.

Близо час след като гостите са пристигнали, аз посочвам две деца, надничащи зад оградата, която разделя нашия имот от съседния. Момичето има дълги руси плитки, момчето — рошави къдрици и лунички. Трябва да са на около осем и десет.

— Елате — приканва ги приятелски Скот. — Присъединете се към забавата.

Никога не съм го виждала с малки деца. Той вади тесте карти от джоба си и започва да им показва номера.

— Ето един, който научих от убиец в Сан Куентин — прошепва той театрално. — Сега гледайте внимателно.

Той размесва тестето, затваря очи и прави три пируета.

— Абракадабра! — Появяват се четири попа.

Когато Скот пожелае, магията го обгражда. Затварям очи и ме изпълва копнеж децата да бяха наши.

Следобедът прелита и моят цирков артист обсипва приятелите ни със също толкова внимание, колкото и децата. Още трикове с карти. Шеги. Песни. Също така и странен номер, погоден на писател на име Чарли, който се възстановява от операция на гърба. Скот моли приятелката на мъжа да поговорят насаме.

— Мразя да влизам в ролята на лошия вестоносец, но Чарли страда от сифилис. Затова е шината. Без нея ще се разпадне.

Момичето изписква и настоява някой да я закара до вкъщи, изоставяйки Чарли.

— Нали не си я обидил с нещо, приятелче? — пита го Скот, ни лук ял, ни лук мирисал.

Издърпвам Скот настрана.

— Прекрачи границата с тази шега. Дължиш на клетия човек извинение, а утре непременно изпрати на жената букет, по-голям от главата й.

— Гледай си шибаната работа — озъбва се той и щом нанася словесния удар, вече знам. В чашата му няма вода. Каквато и жизненост да го е поддържала от пладне насам, сега тя се е обърнала на диво опиянение. Също така е твърде късно да се надявам, че никой от гостите не е чул ругатнята му. Сякаш по команда хората събират партньорите и вещите си и се насочват към колите.

Нънали и съпругата му излизат от къщата с чантата си, когато Скот го сграбчва за ръката, издърпва го обратно вътре и го вкарва в предната спалня, която, колкото и странно да звучи, се заключва отвън и ме кара да се чудя дали хазяинът ни често е държал затворници тук.

— Отвори вратата на мига — крещя на Скот.

— Слушай, момче, разкарай се от Холивуд, преди да те е съсипал — вика той на заложника си. — Не мога да гледам как си продаваш душата.

— Какво, по дяволите? — дере се Нънали и удря бясно по вратата. — Пусни ме.

— Пусни го! — повтарям аз.

— На куково лято. Не и преди да ми обещаеш, че ще ме послушаш, Нън. Холивуд изсмуква кръвта на всеки свестен писател. Ако имаш талант, ще го убие — и Скот започва да изрежда всички писатели, за които вярва, че са били унищожени от писането на проформени сюжети за филми. Анита Луус, Доналд Огдън Стюарт и Тед Панатер се озовават в списъка, но — учудващо — той самият не.

— Ще бъде лудост да се откажа — вие Нънали от затворническата си килия. — Тук печеля повече откъдето и да е било другаде. За бога, защо ми е да бягам?

— За да съхраниш дарбата си, приятелю.

— Ти си литературен лъв — долавям шеговития тон, но Скот кимва и приема ласкателството, което смята, че му се полага. — Аз не притежавам специална дарба. Просто драскач, който трябва да припечелва. Наемник.

— Миличък, не. Много по-добър си — ридае жена му Марион.

— Скъпа, аз ще се оправя с това — казва Нънали с приглушен, но все пак раздразнен глас. — Сега, да му се не види, ме пусни, Фицджералд.

— Той е прав. Пусни го — обаждам се аз за пореден път. Не мога да проумея защо Скот не успява да си набие в ума, че холивудските писатели са просто наемници, от които се очаква да подлизурстват. Събират се не защото се харесват — макар от време на време да се случва, а за да си изплачат мъката. Всъщност никой от тях не приветства чуждия успех.

— Шайло, стой настрана.

— Няма да ми говориш по този начин, Скот.

— Послушай Шийла — казва Нънали.

— Моля ви, господин Фицджералд — простенва Марион.

Може би това „господин“ подтиква Скот да отвърне:

— Ще отворя вратата, жалко копеле такова, стига да ми дадеш дума, че ще уредиш завръщането си в Ню Йорк и ще защитиш таланта си.

— Обещавам, обещавам — гласът на Нънали е пресипнал и припрян.

Скот отключва вратата. Нънали и Марион се спускат към колата като хрътки, а Скот — по-бавен и пиян — ги преследва. Блъска по вратата на автомобила.

— Никога няма да стъпите отново тук. Никога.

— Нънали, надявам се скоро с Марион пак да ни посетите — казвам аз и усещам върху себе си погледите на другите гости, макар вече отдавна да е станало неловко.

— Не, той никога повече няма да се върне, защото му се гади от факта, че живея с държанката си — изсъсква Скот и се обръща към малцината присъстващи — и всички вие се чувствате по същия начин. Отвратени сте, че живея в грях с Шийла — той ме оглежда от глава до пети — в безумната й девическа премяна.

— Шийла, не слушай този глупак — Дороти се обръща към Скот и добавя: — По дяволите, млъкни, задник такъв.

Ала Скот повтаря „държанка“ — дума от ера с не толкова щадящи морални устои. Удрям му плесница, силно, през лицето, за този непростим завършек на следобеда, преминал по конец. Той застива и мърмори: „Какво, по дяволите?“, докато останалите гости се тъпчат по колите. Изпращам ги набързо, призовавайки последните си капки достойнство. После се обръщам към Скот:

— Защо не можеш да се държиш като джентълмен?

Така и не дочаквам отговора. Побягвам към океана.

Скот е чудовище. Скот има заболяване, което не може да контролира. Скот е вдетинена развалина и Бог е допуснал ужасна грешка, когато го е благословил с талант с такива смущаващи мащаби. Скот се е заразил с лудостта на Зелда. Скот е побъркал Зелда. Скот наранява тези, които обича, и ги завлича със себе си в пропастта.

Мразя Скот. Обичам Скот. Виждам го как се отдалечава с колата си. Убедена съм, че надвишава ограничението си от трийсет километра в час.

Призовавам самообладанието си и помагам на Флора да почисти вилата, преди да я отпратя у дома. Въздухът застудява, но аз се връщам на плажа и оставям вълните да удавят новия пристъп на ридания. Стоя до водата, когато Скот се завръща с пълна бутилка джин и се отправя към мен. Очаквам сърцераздирателно извинение, но той ме подминава, сякаш не съществувам, и влиза напълно облечен в океана.

Скот е избрал тази вечер да поплува за първи път в Малибу.

Мятам първия попаднал ми предмет — полуизгнило гребло — сякаш е копие. Тренираната ми с тениса ръка отказва да ме провали и греблото удря Скот по рамото, докато той се клатушка сред крайбрежните вълни.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — крещи той.

Насочвам се към колата си и карам обратно за Холивуд с надеждата, че ще се удави.

* * *

Розите пристигат следващия следобед. Последва ги бележка, пропита от разкаяние, а сетне и обаждания, които щяха да бъдат изпълнени с молби за прошка, ако не затварях — и така отново и отново. Погрижила съм се да нямам свободна вечер, затова се уговорих да вечерям с Робърт Тейлър. Ангажиментът е служебен, но аз се обличам в малиненорозов костюм по тялото. Робърт ме придружава до кадилака си, където ни очаква шофьорът му. Скот е паркирал половин пресечка по-надолу и ме следи.

Единственото общо между Робърт и петнайсет години по-възрастния Скот е непрестанното пушене. Макар да не може да се сравнява с връзката, която чувствам със Скот, все пак долавям електричеството между мен и Робърт, чиято разновидност на автентичен американски чар, присъщ за Средния запад, е отличителната му черта — този мъж не допуска емоциите му да се веят публично като знаме.

— В Небраска — казва той — ако изпиташ чувство, го завличаш в плевнята и го заключваш.

Нощта е белязана от повече от приятна целувка малко след полунощ. По това време колата на Скот вече е изчезнала, ала в десет сутринта той се обажда.

— Държанката си ли търсиш?

— Тази обида беше непростима, Шайло — отвръща той. — Знаеш, че се дължи на джина. Толкова много съжалявам.

— Но защо изобщо пиеше? — повишавам глас. — Обещанията ти са празни. Кажи ми какъв беше смисълът да се мъчим да те излекуваме?

— Осъзнавам, че дори приятелите ми ме смятат за разложен труп. Опитвах се да бъда импресарио, роден домакин, като Джералд Мърфи навремето. Не ми беше по силите, не и без алкохола да размие линиите.

— По-силен си от това.

— Очевидно не съм. Несъвършен съм, човек на порока, който обича своята Шийла. Ти обичаш ли ме?

Гневът не ме напуска.

— Това никога не е било под въпрос. А фактът, че ме нарани.

— Толкова съжалявам. Хиляди пъти ще го кажа. Твоята болка ми причинява страдание. Моля те, скъпа. Дай ми още един шанс.

— Защо? — повишавам глас. — Само за да ме нараниш отново. Нуждая се от обещанието ти, че няма да постъпиш така.

— Няма. Обожавам те.

Смея ли да му повярвам? Искам, но се страхувам.

— Също така трябва да знам дали пиеш, за да намериш себе си, или за да се изгубиш?

Той замлъква, преди да отговори.

— Честно казано, не знам. Навярно и двете и все е грешно.

Грешките са ми познати. Превърнала съм ги в традиция.

Мислено минавам през списъка с най-хубавите качества на Скот: топлина, нежност, доброта, чувство за хумор, самоирония, щедрост, сляпа отдаденост — казвала ли съм му някога нещо, което да не е запомнил? — и готовност да не вини друг, освен себе си, за провалите си. Отделно от пияницата съществува истинският Скот, който е коренно различен мъж. Сякаш са двама души и очевидно няма как да получа единия без другия.

Вече мога да начертая кръговрата на помиряванията ни. Библейско възмущение. Изчезване. Цветя и извинения. После стигаме до опасната част, в която се влюбвам отново и отново, без да спирам да се надявам, че следващият възход ще надмогне последното падение.

Със Скот тази каша неизменно води до сдобряване, а пуританските му наклонности временно се заключват в килера. Събираме се и сме ненаситни.

Скот е пристрастен към алкохола, а аз съм пристрастена към единствения мъж, който ме е видял истински.

— Само ти можеш да ме разбереш, Шайло — споделял ми е той. Важи и за двама ни. Други са се възхищавали на външността, дори темперамента и чара ми, но само той прониква отвъд тези дадености и ме обича заради интелекта, сърцето и характера ми. Всеки от нас е отговорът в кръстословицата на другия.

Скот откликва така, както никой преди него. Той ме изслушва, приема ме сериозно, и то от момента, в който се срещнахме. В минутата, когато се усмихва, накланя глава, поглежда ме по определен начин и ме нарича „скъпа“ или „Шайло“, аз съм там, готова да го обожавам и да се възпламеня.

Разговорът със Скот ми напомня колко силно ми липсва да го целувам и да бъда целувана от него. Непоклатимостта ми започва да се рони като пясъчен замък на плажа. Искам да смъкна ризата му, да заровя лице в гърдите му и да вдъхна солената миризма на потта, примесена с цитрусовия му афтършейв. Готова съм да пренебрегна цял куп отвратителни прояви, само и само да имам този миг и близостта, която ми носи. С никой друг мъж няма да е същото. Искам истинския Скот. Не мога да се откажа от него. Защо си го причинявам?

— Ще опитаме — казвам аз.

Отново го приемам и се опитвам да простя не само на него, но и на себе си. По-късно през нощта започваме с вечеря в любимия ни италиански ресторант, където не можем да спрем да се докосваме, а за десерт си се поднасяме един на друг у дома. Докато предлагам опрощение на Скот, правенето на любов размива границите между реалността и фантазията, а чувствата нахлуват с пълна сила. Намирам се точно там, където искам да бъда — в неговите обятия, и долавям шепота му:

— Обичам те. Моля те, не ме напускай. Разчитам на любовта ти да ме преведе през деня и нощта.

Думите му ми носят удовлетворение, което ехти в сънищата ми дори след като Скот заспива. Сгушвам се до него, потънали сме в обятията си. Мога да остана тук завинаги.

Тридесет и втора глава
1938

Във всеки от романите му задължително има поболял се от любов герой — един от персонажите, които Скот нарича „свои братя“, който е негово копие и е полудял по някого като Зелда, или поне по нейния образ от миналото — начетена и заможна. Аз самата се преструвам на трудолюбива версия на Дейзи Бюканън, но ако наистина приличам на някого от героите на Скот, то това е двайсет и четири каратовият фалшификат Джей Гетсби. И двамата сме променили имената си, прикрили сме миналото си и с неизчерпаемо перчене сме си създали нова самоличност, която се молим обществото да окъпе в обожание. Приликите помежду ни стигат дори до снимките, които излагаме на показ, за да опровергаем заблудите си. С Джей сме успешни, макар и в лишени от благородство сфери — контрабандата и сплетничеството. Пред света ние сме изтъкани от увереност. Вътрешно вечно се чувстваме посредствени. Съжалявам, че съм прочела „Гетсби“ докрай. След обяда в ресторанта на „Метро Голдуин Майер“ с Еди се отправяме към съответните си уговорки и аз признавам, че понякога се изумявам от любовта на Скот към мен. Той отмята глава назад и избухва:

— Ти си красива и умна. Колко жени биха били щастливи с него?

Гласът ми придобива ледена британска нотка.

— Защото често прекалява с пиенето?

— Действително имаш дарбата да омаловажаваш. Ами партито в Малибу?

— Прекалено се мъчеше да забавлява гостите — защитавам аз Скот. — След това поднасяше извинения дни наред.

— Нека не забравяме, че също така е женен, а аз не очаквам да се разведе.

— Удар под кръста, Еди.

Но е истина.

Наум се съгласявам, че повечето жени над трийсет, които се стремят да станат съпруги и майки, вече щяха да са продължили напред. Не биха останали и с мъж, оплакващ се от здравето си, а Скот е започнал да го прави, макар да пуши непрестанно, да преживява на консервирана супа от костенурка и шоколадови десерти „Хърши“ и да гълта хапчета всяка нощ, за да заспи, и на сутринта още — за да се събуди.

— Можеш да имаш всеки мъж в този град — добавя Еди. — Например мен. Защо точно той?

Ухилвам се.

— Не познаваш Скот така, както го познавам аз — отвръщам, макар да не съм сигурна до каква степен аз или който и да е друг разбира мъжа, когото обичам.

След следобедните ми срещи карам до книжарница „Мартиндейлс“ в Бевърли Хилс. Може би ще разбера защо толкова силно желая Скот в романа на Марсел Пруст, който Еди и другите обсъждаха днес на обяд. Заинтригувах се от думите на Еди:

— Суан беше лудо влюбен в Одет, но когато всичко приключи, каза: „Тя дори не беше мой тип“.

Същата вечер Скот зяпва, щом вижда книгите, които съм си купила.

— Малко развлекателно четиво, а, скъпа? Какво те е прихванало?

Измъквам се в кухнята. Той ме следва и слага ръце на раменете ми.

— Обидих ли те? Толкова съжалявам. Притежаваш интелекта за Пруст, но всеки, който го подхване, трябва да го прави залък по залък.

Той грабва от кухненската маса тефтера, който използвам за списъците за покупки, и ми го връща след минута.

— Ето какво предлага професор Фицджералд.

Предписва ми по десет страници дневно от „На път към Суан“, докато не мина една трета, а след това по трийсет страници на ден. Щом стигна последната третина, ще чета по четиридесет страници на ден. Едва тогава мога да продължа с втората книга и така нататък, докато не приключа всичките седем. Подава ми първия том.

— Ще запазя останалите за по-късно — казва той.

В продължение на много месеци — Скот е влязъл в релси и животът ни върви по мед и масло — аз чета „По следите на изгубеното време“ толкова бавно, все едно изкачвам Алпите с деветкилограмова раница. Но подушвам сладкиша. Пия билковия чай и започвам да преживявам повторно не само детството на автора, а и моето собствено. Виждам как русолявата коса се сипе в краката ми, след като я подстригват съвсем късо. Гади ми се от картофите в сиропиталището, от които още се подават кълнове. Всяка сутрин долавям миризмата на собствената си урина по сламения матрак, върху който две години съм принудена да спя.

Героите на Пруст оживяват, най-вече мадам Вердюрен, която в кризисни моменти заравя лице в дланите си. Скот се забавлява, че и аз започвам да правя същото, ако Флора превари супата или пък забравя да върна телефонно обаждане. Обръщайки страниците, спирам с опитите да разбера защо Скот ме обича и аз обичам Скот, а се опивам от факта, че мога да разшифровам този тайнствен език и да извличам наслада от новия начин, по който упражнявам ума си.

— Никога не съм срещал по-възприемчив ученик от Шийла — хвали се Скот на Дороти.

Месеците минават — щастливи месеци — и когато приключвам седмия том на Пруст, той отпразнува повода, като ме черпи с омар на кея и ми дава романа „Панаир на суетата“, спасен от библиотеката на студиото.

— Нуждаеш се от тази книга повече, отколкото „Метро Голдуин Майер“ — казва той. — Ще харесаш Текери.

Откривам се в Беки Шарп, която се бори за амбициите си, те в нейния случай се равняват на положение в обществото. Аз се боря за признание и решавам, че двете са свързани. Искам да ме виждат не като тъпа блондинка, а като интелигентната героиня на собствения ми живот. Скот гледа на мен по този начин, на което изначално се крепи и връзката ни. Чувствам го по-близък от всеки друг в живота ми.

След „Панаир на суетата“ той ми връчва „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ — книги, които отдавна съм чела почти без да ги разбера. Обяснява ми сатирата в тях. Осъзнавам, че покрай него може и да развия чувство за хумор като за пред хората. Имайки предвид, че винаги съм била обсебена от това как ме възприемат другите, рядко съм си позволявала да се смея необуздано. Неговото веселие обаче е заразително. Смее се толкова силно, че почти се дави, и особено се наслаждава да уронва помпозността. Осъзнавам как и аз започвам да се смея пред приятелите ни.

Една петъчна вечер присъстваме на прожекция на „Джезабел“. На премиерата той вдига вежди а ла Граучо Маркс, когато гласът зад кадър обявява: „От Стария юг идва прелестна фурия, която беше обичана тогава, когато трябва да я шибат с камшик“, и двамата се кикотим. Хихикането ни обаче престава с напредването на историята. Джезабел е пламенна южняшка красавица, изваяна по същия калъп като Зелда. С развитието на сюжета той потъва все по-ниско в седалката си, а когато „Джезабел“ свършва, казва само:

— Ужасен кастинг. Бети Дейвис беше твърде грубовата за ролята.

Не съм съгласна. Силата на Бети не смекчава обаянието й. Възнамерявам да публикувам многословна възхвала.

Скот мълчи почти през целия път до Малибу. Малко преди да пристигнем, той се оживява и започва да рецитира:

Прекрасен момко под дъба, запели, твоите устни

не ще замлъкнат, нито мраз листата ще пропъди;

любовнико, а ти — не ще догониш никой път

мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;

не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,

ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде!^[98]

Гласът му е като милувка. Еди, мисля си аз, това е истинският Скот, а не онзи хулиган от партитата. Усещам любовта му във всяка строфа и изненадвам себе си, като заплаквам. Повтарям стиха: „твойта истина — това е красота / и красотата истина е“.

— Нали е непоносимо брилянтна? — пита той. — Всяка дума е съвършена като нотите в Деветата симфония на Бетховен. След Кийтс по-голямата част от поезията е като мънкане.

Щом пристигаме в къщата, Скот ми прочита цялата „Ода на гръцката ваза“, последвана от „Ода на славея“, от която е заимствал „нежна е нощта“ за заглавие на първия си роман. Макар да подозирам, че не съм единствената жена, на която посвещава някой от частните си поетически рецитали, той се превръща в съблазняване, на което съм склонна да се поддам. С всеки стих Скот съблича част от тоалета ми, а аз му връщам жеста. След като правим любов, той декламира „На неговата свенлива любима“, докато мързеливо проследява извивките на тялото ми под завивките.

— Изумена съм, че мъже и жени, живели преди стотици години, чувстват любовта по същия начин като мен.

Дори забележката ми да е наивна, Скот не издава презрението си.

— Изкусното писане умее да улавя тези страсти. Откриваш, че копнежите ти са всеобщи, че не си сам и изолиран. Това е част от красотата на литературата.

Писане като неговото.

— Мечтаеш да си увековечен, а, скъпи? — питам аз необмислено и мигом съжалявам. Единственото, с което Скот никога не се шегува, е писането му.

— Няколко години мечтаех за това — отвръща той след значителна пауза. — Сега вторият тираж на „Гетсби“ събира прах в някой склад, а съдбата ме направи за смях. Аз обаче съм като атлета, който е допуснал да напълнее и държи да се завърне. Ето защо искам да напиша друг роман, Шайло. Все още не съм изгубил надежда.

Аз също. Стискам ръката му и мълча съобразително. Той пали цигара и пуска радиото. Очаквам да намери музика, която отговаря на настроението ни, може би дори да стане и да ме покани на танц, но вместо това жлъчните хули на Адолф Хитлер избухват в спалнята ни като купчина гранати, заглушавайки дори шума на разбиващите се вълни, които се чуват през прозореца. Преводът е излишен.

— Иска ми се да отлетя дотам и да убия хер Хитлер, преди да е предизвикал нова война — не за първи път отбелязва Скот. Съжалява, че по време на Голямата война така и не е стъпил на бойното поле, най-вече защото Ърнест го укорява за това — сякаш така изобличава някакъв личностен недостатък, който младши лейтенант Франсис Скот Кий Фицджералд, в ушитите му по поръчка униформи от „Брукс Брадърс“, е трябвало да изкорени.

— Преди шест години бях в Мюнхен — подемам аз — с приятеля ми Том Митфорд и сестра му.

— Нима? Никога не си го споменавала.

— Очаквах Моцарт и марципан, а вместо това се ужасих.

Скот ме обсипва с въпроси. Изричам отговори, които не съм споделяла с никого. Преживявам наново нацистките знамена и неизбежните свастики. Щабквартирата на партията, където войници се поздравяваха взаимно с „Хайл Хитлер“, докато се пъчеха в лъскави ботуши до коленете. Описвам СС-ротенфюрер Ото фон Пфефел и подаръка му за Юнити, обяснявам за знаците „Забранено за евреи и кучета“ и плакатите, на които пишеше Juda verrecke, което, както по-късно научих, не означаваше само, че евреите трябва да умрат, но и че трябва да преминат през предсмъртна агония. Разкривам всичко видяно.

Скот изглежда омаян.

— Значи си разбрала, че Хитлер е чудовище, което иска да убие демокрацията?

— Не напълно. Исках само да си тръгна.

— Усети ли колко ненавижда евреите?

Долавям укорителна нотка, сякаш аз, Шийла, убийцата на великани, съм пропуснала шанса собственоръчно да обявя война на германския канцлер. Свивам се от чувство за вина, както и от малодушието, за което говорих на гроба на татко. Но също така ме обзема гняв.

Повечето хора гледат на евреите като на нахални, зли и напористи хора, прекалено умни за собственото им добро. — Нашето собствено добро. — Всички презират евреите.

Едва се спирам да не добавя: „дори и ти“. Избликът ми стъписва Скот и той замлъква, за жалост, защото аз продължавам да нареждам.

— Твоят Майер в „Гетсби“ няма нито едно оневиняващо качество. Той е лихвар, има наднормено тегло, вероломен е, има космати ноздри и ръкавели, направени от остатъци от човешки кътници, а идишкият му акцент е пародия, изкарана направо от водевил.

Не мога да разчета изражението на Скот. Ужасено? Разкаяно?

— В „Красиви и прокълнати“ нямаше ли еврейски магазинер с „подозрителни“ очи? — питам аз все по-твърдо. — Веднъж изобрази един евреин, начело на студио, като подъл и ламтящ за власт, а някъде другаде — тирадата ми продължава да набира скорост, докато почти не ме оставя без дъх — убедена съм, беше споменал „малък чифутин“?

Лицето на Скот поруменява.

— Удряш под кръста — сопва се той също толкова високо, колкото и аз. — Базирах Улфсхайм на Арнолд Ротщайн, който е бил гангстер и по случайност и евреин. За бога, той е корумпирал „Световните серии“ през 1919 година, което го прави изключително интересен, за разлика от много от приятелите ни евреи, а те са в изобилие. Както и шефовете евреи. — Той бърчи вежди. — Талбърг беше евреин и магнат.

— Да, знам, че буквално си го канонизирал.

— Наречи ме провинциалист, заслужавам го, но не съм злонамерен. Какво те прихваща?

Иска ми се да вярвам, че героите на Скот просто отразяват дребните предубеждения на времето ни, а не истинските чувства в сърцето му. Но как бих могла да съм сигурна?

— Съжалявам, че го споменах. Може ли да сменим темата?

— Не, защото ме нападаш — отвръща той, а гласът му е пропит от възмущение. — Признавам, че майка ми, която беше ограничена също толкова, колкото и противна, вероятно е вярвала, че момчетата християни са ги убивали на Великден, за да могат евреите да изпият кръвта им. Но баща ми не беше тесногръд и аз също не съм. — Той сграбча китката ми и ме придърпва към себе си. — Заслужавам разяснение.

Опитвам се да се измъкна.

— Спри да ме разпитваш. Моля те.

Той ме пуска, но пита:

— Какво предизвика тази тирада? Постъпваш неразумно, а това, скъпа, е моята специалност. Моля те, кажи ми, какво те провокира? — Гласът му все още е студен, макар вече да е заглъхнал. — Държиш се детински.

Така се и чувствам — като шестгодишната Лили, която е изгубила куклата си Кичъл.

— Скот, съжалявам. Аз… аз… — избухвам в сълзи, втурвам се надолу по стълбите и затръшвам вратата след себе си, барикадирайки се в малката спалня в предната част на къщата. Скот стои отвън и вика името ми. След двайсет минути го чувам да си тръгва.

Ридая, докато сълзите ми не пресъхват. Плача, задето лъжа Скот, лъжа себе си, лъжа света, лъжа Бог. Опитвах се да не им отдавам значение, ала те са като ръка, която натиска главата ми под водата. След време плача просто заради самия плач. Хленча, докато не потъвам в безсъдържателен сън.

Рано на следващата сутрин се отправям към банята за аспирин. Главата ми бучи, лицето ми е подпухнало, а очите ми са като цепки. Запарвам чаша чай и сядам на алеята в очакване на изгрева. Минават часове, преди да чуя Скот.

Той идва до мен, поднася ръката ми до сърцето си и ме целува по бузата.

— Добро утро — е единственото, което казва.

— Скот, съжалявам — продумвам след няколко минути мълчание. — Не знам какво ме прихвана.

Но всъщност знам, разбира се. Била съм спящ Везувий през половината си живот. Bei mir bist du schoen^[99].

— Моля те, позволи ми да обясня. Но само при едно условие — слагам два пръста върху устните му. — Не ме разпитвай.

Готова съм да разчупя печата върху тайната и да излея историята, която не съм разказвала на никого изцяло.

Тридесет и трета глава
1938

Никога не съм желала да разкрия на Скот истината за себе си, защото си мислех, че ме е избрал, и исках да се гордее с мен. Не би следвало да се чувства така, все едно жената, която обича, е някаква повлекана с поредица от измами зад гърба си. Но аз броя до десет и започвам.

— Родителите ми са мъртви — тази част е истина, но не са Джон и Вероника Розлин Лорънс от „Челси“, загинали в автомобилна катастрофа. Сигурна съм, че вече си отгатнал по липсата ми на култура, че не са ме възпитавали частни учители, нито пък съм посещавала френски лицей. Бях принудена да напусна училище на четиринайсет. Действително се омъжих за сър Джон Гилам, но той ми беше работодател, а не семеен приятел. Често не можехме да си платим сметките, освен ако аз не изкарах някакви пари, и — боя се, че не е честно спрямо Джони, но се чувствам длъжна да споделя истината — той беше импотентен. Насърчаваше ме да бъда с други мъже.

Скот скача от стола си и се ококорва.

— Що за съпруг би постъпил по подобен начин? Да не е бил сводник?

— Не говори така. Джони е прекрасен мъж. — Отказвам да мисля по друг начин. — Моля те, седни и слушай. Детството ми, уверявам те, беше истинското унижение. — Вече съм нагазила в дълбокото и не мога да се спра, гласът ми е механичен, докато се опитвам да разкажа историята си последователно. — Произхождам от най-мръсните гета на Лондон. Баща ми се казва Луис Шийл. Беше шивач от shtetl^[100] в Русия. Майка ми говореше само идиш и чистеше тоалетни, за да се прехранваме. След като татко почина, тя вече не можеше да си позволи да се грижи за мен, затова ни остави заедно с брат ми в благотворителна институция. Там израснах и се изучих, в еврейското сиропиталище, където ми обръснаха главата, дрехите едва топлеха, а храната не ставаше за ядене.

— Еврейско? — Скот се взира в мен, все едно гледа филм. — Сиропиталище?

Очаквам да каже: „Спри веднага, Шайло, трябва да си взема тефтер и химикал“.

Започвам с първия ден в сиропиталището и се опитвам да се изповядам за всяко унижение.

— Отгледана съм сред бедни, прости хора. Аз съм измамница. Лъжкиня. Името ми не е Шийла Греъм. Семейните снимки, които видя, са фалшификати, а някога говорех по този начин. — Възкресявам кокни акцента си. — Скива ли колко е голям тоя проклет плъх?

Описвам нищетата в „Степни Грийн“ — не само гризачите, но и въшките, мизерните подземни жилища, вонята на алкохол и повръщащите пияндета, които ме ужасяваха и се опитваха да докоснат бюста или задника ми, когато се разминавахме в неосветените улички.

— Колкото и лошо да беше в „Степни Грийн“, аз съм още по-ужасна. Скот, зашлевих майка си, докато умираше. Изоставих вярата на мама и татко, който беше благочестив мъж. Обожавах брат си Морис, но го изтрих от живота си, сякаш никога не е съществувал. Нямам представа къде живее и дали изобщо още е жив.

Със същия успех можеше да се намирам и в синагога на Йом Кипур, изреждайки греховете си и вадейки наяве подробности, които описваха срамното ми бреме.

— Преди маркиз Донегъл бях сгодена за един богат бизнесмен, когото презирах. Щом разтрогнах годежа, той — ето я частта, която бях крила в себе си през всичките тези години — се обеси, защото го отхвърлих. Ако евреите вярваха в ада, щях да се пържа там вечно.

Шокът, изписан по лицето на Скот, отразява собствените ми чувства. Изненадана съм, че съм способна да отприщя този мръсен поток от факти, но лъжите ме задушаваха. Бях говорила цял час и вече бях напълно изцедена.

— Никога не бива да казваш на никого това, което знаеш — отсичам аз. — Никога.

Докато разказвах, изражението на Скот съответстваше на моето, ала сега става сериозен.

— Изумен съм. Изричаш „еврейка“ така, сякаш е най-дълбокият ти срам, но почти всеки магнат в града вероятно е израснал в село на един хвърлей от това на баща ти. Братята Уорнър, Луис Б. Майер, дори Талбърг с жълтите му ролс-ройси.

Раменете ми се свличат и въздъхвам.

— Но не виждаш да правят филми за евреи, нали? Тези мъже на практика са измислили американската мечта, която лентите им прославят.

Дойде ред на Скот да остане без дъх.

— Права си, но точно това ме обърква. За бежанците, които се озовават тук, Холивуд е сметище. Биха дали всичко, за да си върнат стария живот, mit schlag. На секундата биха се завърнали в Берлин, Виена, Варшава или дори Минск за някой сериозен разговор или вкусен сладкиш. Когато Макс Фактор отвори салона си, кого покани — хиляди евреи, които също са дошли от Европа?

Защо не може да ме разбере?

— Говориш за бежанци с висока култура, обноски и образование. Никой от тях не е бил недохранено, плешиво момиченце с износени ботуши, държано като заложник в приют, а и много от бежанците, които пристигат тук, не признават, че са евреи.

Той ме придърпва към себе си.

— Шайло, само ако можех да те спася от всичко това, особено от другите мъже… Ръцете им по теб. — Очевидно Скот се смущава най-вече от пресечната точка, при която миналото ми нахлува в територията му. Прегръща ме силно. — Мисля, че ще се поболея.

Откъсвам се от него.

— Не мога да те погледна в очите. Не мога дори себе си да погледна. Би ли могъл да ме откараш вкъщи?

В колата не разговаряме, макар изповедта ми да ехти в тихото купе. Когато стигаме вилата ми, Скот ме придружава до вратата, вади три хапчета „Нембутал“ от джоба си, притиска ги в ръката ми и ме целува по челото, преди да се върне в автомобила си. Поглъщам лекарствата, пропълзявам в леглото и затварям очи. Ако трябваше да се хвана на бас, щях да се обзаложа, че никога повече няма да видя Скот Фицджералд.

Тридесет и четвърта глава
1938

Спя до следващия следобед, когато сред омотани чаршафи, пропити с влага, се събуждам от упорито звънене на вратата. Ако е Скот, не искам да се изправям лице в лице с него, ала звукът не спира.

Въпреки че е неделя, куриерът, който трябва да си е спечелил тлъст бакшиш, оставя букет от жасмини.

За твоето изящество и интелект,

Скот

Бележката е галантна, но дистанцирана. Няма „Шайло“, няма „скъпа“, нито пък „любима“. Скот не се и обажда, макар че бяхме планирали да се срещнем с приятели на пистата в Санта Анита. Нямах търпение да окуражавам породистите животни и техните жокеи в помпозни копринени униформи.

Прекарвам деня в размишления коя част от измамата ми отвращава Скот най-силно? Че имах нахалството да се разгневя на пиенето му — често срещан порок, когато моите недостатъци бяха много по-възмутителни? Иронията, че въпреки заблудите имах chutzpah да си изкарвам хляба, като разобличавам много по-невинни тайни от моята?

Марлене Дитрих обмисля развод, за да се омъжи за Дъглас Феърбанкс — младши.

След като изигра знакова роля в „Дъщерята на Дракула“, Глория Холдън е възприемана като вампир и не може да си намери работа. Направила си е процедура за скъсяване на носа и повдигане на челото с надеждата да си придаде деликатността на Мирна Лой^[101].

Скъпи читатели, Ернст Лубич^[102] страда от безсмъртния грях да е нисък на ръст.

Кларк Гейбъл ли е бащата на бебето на Лорета Йънг? Просто питам.

Добре де, не чак толкова невинни.

Още няма вест от Скот, за когото се надявах, че ще ме посети на път за студиото. Но не мога и да си позволя лукса да се поддам на лошото настроение. Карам до една от най-затънтените улички на Бърбанк за интервю с Гари Купър. Дори с грим Господин Неотразим на седлото е здравеняк, с височина метър и осемдесет и тегло осемдесет и два килограма, какъвто двамата братя Уорнър, Луис Б. Майер и Самюел Голдуин биха платили цял милион да бъдат.

Може би аз съм единствената жена в Холивуд, с която Гари не е спал. Никога не ме е привличало съвършенство от неговия тип, макар че не бих възразила, ако си свали панталоните, за да докаже дали твърденията на Лупе Велес за размера на мъжеството му са верни.

С Гари се задяваме, ала мога да получа по-добро интервю и от Рин Тин Тин. След двайсет минути безплодни празни приказки му казвам, че трябва да се върна в Холивуд. За да запълня колонката си, ще помоля Джона да ми предостави някоя мълва и ще му платя за неудобството.

У дома се натъквам на две дузини слънчевожълти рози с подрязани стебла, които седят в кутия от цветарницата със следната бележка: „С любов от твоя Скот“.

Чувствам се спокойна като малкото сираче Ани в деня, в който татко Уорбъкс я осиновява — благодарна за „любовта“. Изучавам „твоя“ досущ като британски шпионин, разшифроващ телеграма от Хитлер до Гьоринг.

Има и плик, чийто адрес е изписан с почерка на Скот. Пише: „ЗА ШАЙЛА: НЕВЕРНИЦА ЛЮБИМА“.

Не за първи път изписва името ми или други думи погрешно. Скот има богат речник. Аз съм по-добра с правописа.

Веднага отварям речника си. Неверник: човек, който не вярва в религията или се придържа към различна религия в сравнение с говорещия или с този, за когото се говори. Чупя печата на плика и вадя поема, заемаща два листа.

Тази ненадейна усмивка през стаята

Със сигурност не си я усвоила от мен

Тази първа бледна, трепетна руменина

Изначалният екстаз в очите ти

Скот и правописът му.

Който те е научил да зовеш

Любовниците си така сладко — сега и тогава

Благодаря му за наследството

Очите, озарени от други мъже

 

Моето наследство?

Предполагам, че и така може да се каже.

Никоя сънлива перла не съм ценял по-малко

През годините с корона на раджа

По-скоро бих се въздигнал и благословил

Първата ти любов, отколкото да го сломявам.

Който сърцето ти ранил е,

си е знаел работата. Как да го мразя,

Когато е имал своя дан да те извае

Сърце, сгрято от други мъже.

 

Някои целувки природата не предрича

Така небрежна е намесата й.

Детето, макар и баща на мъжа

Трябва да бъде обучено.

Досегът на устните ти до моите

Девицата не познава

Открих най-старото и богато вино

По устните, омекнали под ласките на други мъже.

Лъжите, които разказваш, са епични

Никой аматьор не би посмял

Меки дребни срички с крила

Знам, че дори Бог не би посмял.

Стигнал е до моите лъжи. Знаех си, че ще го направи. Изглежда впечатлен от безочието ми — има още една строфа, която завършва така:

Ала щом се присъединя към другите призраци

Полегнали в изгарящите ти пламъци

Вярвам, че бих вдигнал с тях наздравици

За онзи, превърнал се в сладко желание.

Сладко удовлетворение — всички те са го познали

Струва си да се помни. И тогава

той ще ни чуе, докато виното се лее

Поздрав от нас, другите мъже.

С.

Никой досега не ми е писал поема, най-малкото за епичните лъжи и сексуалната ми история. „Степни Грийн“ и еврейският приют не са удостоени и с един ред, макар че вероятно единствената дума, римуваща се с „еврейка“, за която Скот може да се сети, е „чародейка“. Способна съм само да се смея на тази причудлива лепта, която намирам за глуповата, съблазнителна и неописуемо облекчаваща. Моят сантиментален романтик ми предлага прошката си, въпреки че точно сексуалната ми биография не е сред нещата, които бих искала да променя. Явно обаче точно тя го дразни най-много.

Набирам „Метро Голдуин Майер“. Не получавам отговор от бюрото на Скот, не ми вдига и в „Градината на Аллах“. Решавам да карам дотам и да го чакам да се появи. Тъкмо се каня да ускоря надолу по виещия се път, когато забелязвам Скот да пухти в другата посока. И двамата спираме. Той се приближава до колата ми и се пресяга през отворения прозорец, за да сложи ръка на брадичката ми.

— Да не би да бягаш? — пита той, а палецът му нежно ме гали по бузата.

— Исках да ти благодаря за цветята, скъпи, и за поемата. Особено за нея. Преливам от благодарност.

— Не съм Кийтс, но написах каквото чувствам.

Караме нагоре по хълма към жилището ми. Скот хваща ръката ми, щом влизаме, сяда до мен на двора и ме поглежда.

— Скъпа, ако си мислиш, че някога бих прекратил връзката ни заради името или произхода ти, значи нищичко не знаеш за мен — подема той. — Желая те, която и да си — истинското ти аз. И за бога, Лили Шийл, половината Холивуд си е измислил nom de guerre^[103].

Той се изправя, подушва въздуха със съвършения си нос на достопочтен иконом и пита с фалцет:

— Мадам, мога ли да ви представя Люсил Лесюр? Това трябва да е Джоан Крофорд.

— От аматьорите Лесюр? — отвръщам аз. — Очарована съм.

— А сър Фредерик Аустерлиц?

— Фред Астер от рода Аустерлиц от Омаха?

Бих могла да добавя Спранглър Арлингтън Бръх от Фили, Небраска, по-известен като Робърт Тейлър, но след вечерята ни Скот ми забранява да го споменавам.

— Именно — продължава той — но съм убеден, че не познавате Арчибалд Александър Лийч.

— О, грешите. Срещали сме се. От другата страна на езерото.

Кари.

— А Йозеф фон Щернберг?

Сдоби се с това „фон“, докато плаваше из Атлантика. Режисьорът няма немска schloss. Може би yarmulke.

Колкото и да ни е забавно, аз се обаждам:

— Скот, би било съвсем различно, ако ме беше прекръстил агентът ми или някое студио, но аз сама си смених името. Поемата ти пропуска този момент.

Гласът му добива сериозния тон на лекар, който съобщава фатална диагноза.

— Обичам теб, а не някоя бележка под линия, обясняваща откъде си. Шийла Греъм, не го ли научи досега? Защо се съмняваш в мен?

Той ме придърпва към себе си и ме целува.

— Ако трябваше да създам героиня, никога не бих могъл да измисля някоя по-интересна, сложна и щедра от теб — настоява той. — Също така двамата не сме особено различни. Повечето протестанти презират и гледат с пренебрежение на католиците, какъвто на практика съм и аз, макар че от години не съм стъпвал в църква. Изкачването на социалната стълбица е любимият спорт на младия католик. Какво мислиш, че постоянно си припомняме с Джон ОʼХара? Векове наред между моя вид и протестантите са се водили войни, от които те още не са се отказали. Не ни искат в техните клубове или за съпрузи на дъщерите си — съмнявам се, че някога ще има и президент католик.

Изглежда, че нищо не може да спре Скот.

— Освен това… изслушай ме… възхищавам се на хора, които сами се издигат в живота — натъртва той и продължава да набира пара. — Всеки от Средния запад е на същото мнение. Станала си някоя, след като си била никоя. Притежаваш характер. Кураж. Завиждам ти за тези качества, които на мен ми липсват. — Той ме хваща за раменете. — Ти си въплъщение на американската мечта и жена точно като за мен.

Била съм наричана и с много по-грозни имена, обикновено от Хеда Хопър.

— Може и да смяташ, че имаш тъмно минало — продължава той — но то е преди всичко трагично. Шайло, обещавам ти, че с мен винаги ще си в безопасност. Запомни, аз не просто те обичам. Харесвам те. Не беше ли първото, което ти казах?

Той пуска раменете ми и прочиства гърло.

— И все пак има нещо, което трябва да знам.

Вцепенявам се.

— Прекрати отношенията си с Донегъл, защото той е разкрил историята ти ли?

— Категорично не. Ти си единственият, на когото съм я разказвала.

— Но си се притеснявала, че ще разбере?

Да. Разводът ми с Джон сам по себе си беше считан за безобразен и ако Дон бе в течение на лъжите ми, годежът или бракът ни, в случай че се стигнеше дотам, щеше да рухне сред порой от сензационни заглавия. Вярвам обаче, че Дон никога не узна истината, нито пък че аз някога съм го обичала и на един процент, колкото Скот.

— Приключих връзката си с Дон, защото исках — искам — да бъда с теб. Това е единствената причина. — Защо да не го призная? — Все още желая да бъда с теб по-силно от всякога.

Две разбити души, които заедно образуват едно цяло. Той извръща лице към притъмняващия здрач.

— Мила, и аз се чувствам по същия начин.

Все още съм обезкуражена от последните няколко дни, но когато се оттегляме в спалнята, за да подпечатаме договора си, за първи път си правим взаимния подарък напълно да оголим кожата си в цялата й уязвимост. Поставям ръка върху биещото сърце на Скот, после докосвам меките руси косъмчета по гърдите му и я плъзвам надолу по бледия му, строен кръст. Той прави същото, галейки и възхвалявайки извивките ми.

— Ти, любов моя, си богиня — казва той.

Свещта прегаря, докато потта ни се смесва и засъхва. Чувствам, че миналото ми е просто това — минало. Някой ме разбира. Искам да притежавам този мъж, моя рицар, моя коняр, моя романист. Искам и той да ме притежава и го искам завинаги.

Тридесет и пета глава
1938

Есента настъпва сред пелена от влага, увиснала във въздуха. Скот се увива в древния си фланелен халат с прокъсани лакти, разкриващи сивия пуловер отдолу. Зад всяко ухо стърчи молив, а късове от половин дузина други надничат от джоба на гърдите му, подобно на множество пури. В друг джоб са натъпкани два пакета „Рали“. Моят красив любим се опитва да пише.

Боя се какво ще причини зимата на дробовете му от деветнайсети век — Скот е убеден, че са обременени от латентна туберкулоза. Време е да му намеря жилище, което не се намира на плажа. В момента работя на две места — пиша за „Холивуд днес: Бележникът на безделника“ и изпълнявам съпружеския дълг да организирам живота на Скот. Обичам и двете. Със Скот имам семейството, за което винаги съм копняла, и то включва наскоро посетилата ни Скоти. С нея навлизаме във водите на топлото приятелство. Понеже ролята на майка е заета, съм възприела тази на по-голяма сестра, готова да скочи в нейна защита.

Вчера Скот прочете писмо, което възнамеряваше да изпрати на дъщеря си, понастоящем във „Васар“: „Ужасно съм зает и работя до изнемога, макар че не очаквам да ме разбереш“, пише той.

— Не мислиш ли, че си малко груб? Нищо чудно Скоти да работи също толкова здраво.

— Притеснявам се, че се влюбва в кроманьонци, пристанищни хамали по рождение и бъдещи членове на „Шрайнърс“^[104], докато ходи само на най-лесните лекции.

Ако имах дъщеря, нямаше да прибягвам до мъмрене, а щях да бъда милата и разбираща майка, която аз самата никога не съм имала. Казвам го и на Скот. Той смекчава тона на писмото. Едва доловимо.

Днес караме на север към булевард „Лоръл Кениън“, нагоре по възвишението и надолу към Енсино през долината Сан Фернандо. Цяла ескадрила от хълмове, носеща внушителното название планините Санта Моника, се е прегърбила в далечината, за да предпазва тази низина от океанската мъгла и да се грижи времето тук винаги да е по-топло и сухо, отколкото в Холивуд и особено в Малибу. Подминаваме цитрусови насаждения и ферми и най-накрая пристигаме в голямата бяла вила, обградена от хълмиста морава и старомодни разцъфнали градини. Пчели и пеперуди кръжат край орлови нокти и цинии.

— Ужасно е — отсича веднага Скот. — Прилича на прашна крипта.

Може би напомня за сънливия санаториум в Северна Каролина, където живее Зелда, затова Скот допълва:

— Все още не съм ритнал камбаната, така че как бих могъл да кажа на някого, че живея на място, наречено „Бели Ейкърс“?

Така собственикът — актьорът с превзет глас Едуард Еверет Нортън — е нарекъл имението си. Ед осъзнава, че кариерите в киното не са вечни. Земята е.

Наемът обаче е приемлив като за дневна с борова ламперия, просторна трапезария, четири спални, стая за прислугата и дълъг балкон откъм главната спалня, където Скот може да снове, както прави буквално всеки ден на площадката на покрива в Малибу. Под магнолията отвъд бялата ограда от колове са наредени шезлонги, има тенискорт и басейн, към момента празен. Казвам, че мястото е съвършено.

Въпреки дребнавите забележки на Скот, той се съгласява да го вземе под наем. Отново се нанася с мижавата си покъщнина. Подобно на родителите си и той никога не е притежавал собствен дом. Скот Фицджералд цял живот е бил скитник.

Сарказмът му устоява, докато младата ни приятелка Бъф Коб не ни посещава и не казва, че къщата е очарователна, особено оградата, която сравнява с надгробни плочи в конфедеративно гробище. Образът кара Скот да си промени мнението.

— Ела да живееш при мен, Шийла — казва той същата вечер, в която Бъф ни гостува. — Чувствам се изгубен на това огромно място. Можеш да се откажеш от вилата си, да наемеш нещо малко в Холивуд, колкото за фасон и за да преспиваме там, когато искаме да прекараме нощта в града. Твоето католическо момче е готово да заживее в грях, вместо да вижда момичето си само през уикендите.

Намирам си малко жилище на „Хейуърт“ и „Сънсет“. Досущ като младоженци двамата си купуваме мебели за Енсино от „Баркърс Баргин Бейсмънт“. Аз избирам диван с тапицерия от зелена басма, а Скот, след като е изпробвал няколко кресла и е поскачал в тях, се спира на едно от зелено кадифе с табуретка. Добавям към покупките ни и четири пухкави възглавници с гъши пух и жълта кадифена кувертюра. Заглушавам вътрешния хор, който ми казва, че инвестирам в обречено бъдеще, но в продължение на близо година Скот е бил внимателен и се е въздържал от пиене почти като светец. Погребала съм спомена за партито ни в Малибу.

Когато не преследвам клюки или не присъствам на прожекции, вече прекарвам повечето си време в къщата, където и двамата си имаме собствени кабинети. Нощем седим на балкона — аз с чая си, а Скот с кока-кола — и от време на време чуваме гласове, довяти от вятъра откъм парцела на „Ар Кей О Уестърн“ на няколко километра оттук.

— Тишина, всички! Камера! Снимаме!

Въздухът се изпълва с изстрели и бурното трополене на конски копита. „Степни Грийн“ изглежда толкова далечен.

Есента се изнизва, докато Скот се мъчи да превърне „Жените“ във ферман за дамите, които не работят.

— Изпитвам особена ненавист към момичета, които са дарени с всяко предимство в живота, но не се отплащат с нищичко за тези привилегии — за моя радост избухва той една нощ, понеже това е последната критика, която някой би могъл да отправи към мен. — Приемат палта от норка и изумителни бижута, сякаш земята е тяхна.

Чувствам одобрението му — за сметка на Зелда.

Няколко дни по-късно Скот е отстранен от продукцията на „Жените“, защото подходът му не отговарял на концепцията. Според мен истинската причина е, че продуцентът Хънт Стромбърг никога няма представа какво иска. Скот твърди, че той е наркоман. За съжаление, не мога да включа това в колонката си.

Следващият проект на Скот е филм за Мария Кюри, на който той гледа още по-евангелски, имайки предвид, че ще облагороди репутацията му на сценарист. Отново подхожда към сценария като към морален трактат и представя доктор Кюри в образа на модерна жена. Този път се оказва между чука и наковалнята: единият продуцент се съгласява с преценката му, а другият настоява за типична любовна история.

— Отново съм на свобода след отстраняването ми от поредния филм — казва той по-малко от седмица след началото на назначението си, като звучи по-скоро удивен, отколкото наранен. — Никой тук не иска да бъде опорочен от неподправения талант.

Пише на Скоти следното: „Не съм убеден, че веднага ще ме провъзгласят за цар на индустрията, както си мислех. Всичко е наред, миличка, животът ме смири. Бих склонил и на помощник — цар“.

Тревожа се, че случилото се със сигурност ще го тласне право към джина, и се опитвам да измисля как да го предпазя. Оказва се обаче, че няма нужда да го правя, защото помощник — царят изважда късмет.

Миналата година, когато „Отнесени от вихъра“ взе „Пулицър“, Скот сипеше змии и гущери:

— Ако това е литература, то аз съм Елинор Рузвелт. В романа няма новаторски герои, новаторска техника, новаторски наблюдения, нито пък новаторски подход към тълкуването на човешките емоции. Съжалявам хората, които считат книгата на тази жена за върховно постижение на човешкия ум.

Явно американската публика трябва да чете „Гетсби“.

Сега, когато вече знам какво представлява пасът „Аве Мария“^[105] — благодарение на множеството съботни скандирания за отборите на Калифорнийския университет — осъзнавам, че Скот току-що е получил такъв от Дейвид О. Селзник, който е поискал да го вземат в „Уорнър Брос“, за да работи по филмовата адаптация на „Отнесени от вихъра“. Скот може и да е седемнайсетият селектиран сценарист. Той обаче приветства проекта, въпреки че бурно заклейми романа миналата година, когато спечели „Пулицър“. Сега е на друго мнение:

— Книгата е изненадващо честна и интересна — добре изпипана е.

Оказва се обаче, че Дейвид О. Селзник принадлежи към презряното племе, което смята творбата на Маргарет Мичъл за върховно постижение на човешкия ум.

— Забранено ми е да използвам дори една-единствена фраза, която не присъства в книгата — съобщава Скот на вечеря след първия си ден в „Уорнър“. — За Селзник това е Тората.

Ръката ми замръзва, както поднасям парче говеждо филе към устата си.

— Извини ме, скъпа. Но не можеш да си представиш царящото там благоговение. Накараха ме да представя как леля Пити „се суети със старомоден чар из стаята“. Би ли могла да ми обясниш как някой „се суети със старомоден чар“?

— С удоволствие — изправям се, извъртам бедра и заобикалям масата. — О, боже, о, боже, капитан Бътлър — възкликвам аз с тънко и провлачено гласче и ръка на челото. — Къде, о, къде са ми ароматните соли? Чувствам как всеки миг ще припадна.

— В името на робата господна, лельо Питипат — и Скот се потапя в акцента си от Дълбокия юг. — Нищо старомодно няма в теб. Кълна се, че си пияна. Само не отново?

Изяжда две хапки от прасковения пай, извинява се и се отдава на среднощно писане, като така напълно влиза в самоналожения си образ на труженик. На сутринта Скот вече е заминал, преди да се събудя.

Следващата вечер научавам, че са го помолили да напише сцената с голямото стълбище.

— Любимата част на всяка жена — информирам го. — Рет и Скарлет са като разгонени кучета.

— Много е фина тази Маргарет — сумти Скот. През следващите две вечери отново работи до след полунощ. Днес сме седнали на кея след вечеря, всеки с кафе в ръка, когато го моля да ми прочете сценария си. Той вади от очуканото си куфарче сноп подгънати и плътно подчертани страници.

Всеки път, когато Скарлет отвори малката си нацупена уста, диалогът става скован и кух. Решавам да бъда пряма:

— Мисля, че има още какво да се желае.

— Знаех си. — Той накъсва страниците на парченца. — Пиенето и страстта на Рет Бътлър са ми познати, но не мога да разгадая тази Скарлет. Луда е по съпруга си, а същевременно измъчва бедния мерзавец. Иде ми да й извия кльощавото вратле.

Личи си.

— Трябва да намериш начин да харесаш Скарлет. Мисли за нея като за дива пантера, която само Рет може да укроти, и как, макар да го обожава, момичето е твърде инатливо, че да го разбере или признае дори пред себе си. Класическо противопоставяне на силите.

Това ли е опората и на връзката му със Зелда? Техният секс беше ли като нашия секс? Все още ли правят любов, когато са заедно? Дали и тя е лудо влюбена в него? Не мога да си представя някой да се чувства по-привлечен към Скот от мен самата.

Той прекъсва размислите ми с въпроса:

— Сблъсък между две силни личности?

В ума ми витае различен образ, който се радвам да пропъдя.

— Може би трябва да се опитаме да изиграем сцената и да видим дали диалогът ще те осени.

— Гледай ти, госпожа Бътлър — подема Скот, сякаш съм му предложила да си сваля гащите. — Пощадете сърцето ми от памук, вие сте изворът на радостта ми.

Отиваме до собственото ни вито стълбище. Аз заставам в подножието до Скот и се преструвам как повдигам дългите си поли, разголвайки дяволито глезена си, и пърхам игриво с мигли.

Той ме гледа похотливо.

— Винаги съм се възхищавал на устойчивостта ти, скъпа.

— Звучиш като ортопед. Какво ще кажеш за „кураж“?

— „Кураж“ е за леките жени. Твърде фриволно. Смелост? Твърдост? Решителност? Дързост?

— Опитай с „дързост“.

— Скарлет, винаги съм се възхищавал на вашата дързост. — Той подръпва въображаем мустак, докато аз разтварям въображаемото си ветрило.

— Капитан Бътлър, да не би да казахте „дирник“?

— Скарлет, възхищавам се на решителността ви, ала тя няма да ви бъде от полза с вашия Ашли Уилкис, този… некадърник. Този глупак.

Той поклаща глава.

— Шайло, не мога да проумея защо Скарлет е толкова загрижена за някакъв си мухльо. Хемингуей би го нарекъл педераст.

Няма да изтъквам, че Скот прилича повече на Ашли, отколкото на Рет.

— Остани в образ. Просто ревнуваш, Рет — ти си змия, дебнеща в тревата, недостойна дори да оближе ботуша на Ашли. Ти си недодялан и нагъл и не си никакъв… джентълмен.

Така се старая, че дори пускам сълза. Само да се бях представяла толкова добре и в Лондон.

— Захарче, не се превъзбуждай и задръж.

Той се втурва обратно в трапезарията, връща се и вади бяла салфетка от джоба си.

— Никога през целия ти живот не съм те виждал да носиш със себе си кърпичка, когато имаш нужда от нея, Скарлет. — Той се мръщи. — Никаква дама не си и тази вечер няма да ти позволя да се преструваш на такава. Няма да ме отхвърлиш — изрича той, а гласът му ехти уверено.

— Бог ми е свидетел, че ще го направя.

О, господи, няма.

— Познавам те до мозъка на костите, не както онзи смешник Уилкис. Ако наистина те разбираше, щеше да те презира. Грижа те е единствено за парите и какво могат да купят.

— Негодник такъв. Не само че грешиш за всичко, ами си и пиян глупак.

— Възнамерявам още повече да се напия до края на нощта. Моля се животът да не подражава на изкуството.

— Но не и преди… — Той ме грабва на ръце и ме понася нагоре по стълбите. Може би Скот наистина ще се окаже Рет.

— Отведи ме в Обетованата земя — стена аз. — Обладай ме.

Ако правилно си спомням сюжета на книгата, Скарлет забременява и по-късно заявява на Рет, че й се иска детето да беше от когото и да било другиго, само не и негово. Тук пътищата ни със Скарлет се разделят. Така бих желала да нося бебето на Скот. То ще прилича и на двама ни, със светли очи и руса коса, с неговия талант, чувство за хумор и интелект и с моята издръжливост, самоконтрол и сръчност. Скот ще бъде същият невероятен баща, какъвто е за Скоти, на която пише веднъж — два пъти седмично — засипвайки я със съвети — и която силно му липсва.

Ето за какво си мисля, когато той ме оставя на третото стъпало, притегля ме в по-скоро приятелска прегръдка и се покланя.

— Много, много ми помогна, Шайло. Благодаря ти. Защо се отказа от театъра?

Преди да отговоря, той изчезва в кабинета си, затваря вратата и работи цяла нощ.

* * *

Седмица по-късно чувам стъпки зад себе си. Жена с шапка, отрупана с цветя като за гангстерско погребение, ме потупва по гърба, докато бързам за интервю в „Метро Голдуин Майер“.

— Гледай ти, Шийла Греъм — казва най-новият член на светия орден на сплетниците. — Сигурна съм, че където и да отиваш, аз оттам се връщам.

— Гледай ти, Хеда Хопър.

Безволева брадичка, остър нос, кафява коса без блясък — както Засу Питс^[106] изтъкна, тя наистина прилича на пор. Старая се да пазя дистанция, защото Хеда може да ме одраска. За разлика от госпожа Хопър, на мен ритуалите на светското общество не са ми безразлични. Безмерната ми нужда хората да ме харесват е прекалено силна, че да се държа открито злонамерено. Придържам се към теорията, че с добро спечелваш хората на твоя страна повече, отколкото със зло. Нейният подход е на прага на изнудването.

— Каква щастлива среща — възкликва Хеда с намек за арогантност и с обичайното си невъзмутимо властно изражение. Дали не ме е проследила? — Вярвам, че новините ми ще те заинтригуват.

Аз също имам новини — най-добрата ми находка от месеци. Утре възнамерявам да публикувам в колонката си, че Катрин Хепбърн се е сдобила с филмовите права за „Филаделфийска история“ — бродуейския хит, в който изигра главната роля. Ще продуцира лентата при единственото условие тя да участва в нея, което е крайно непривична стъпка и — доколкото знам — прецедент за жена. Тя се надява, че това ще бъде преломен момент в кариерата й. Добро решение, имайки предвид, че миналата година Независимите собственици на театри в Америка сложиха „Да отглеждаш бебе“ в списъка си с неприемливи за боксофиса заглавия.

— Искаш ли закрита прожекция? — пита Хеда.

— Давай.

Тя наподобява усмивка, която не обхваща мънистените й очи.

— Господин Селзник само е опипвал почвата, когато е привлякъл любовника ти на борда. Не само ще го отстранят от продукцията, но и договорът му с „Метро Голдуин Майер“ ще бъде прекратен и…

Не си чувствам краката.

— Това не е новина — прекъсвам я аз, макар всъщност да е, при това от най-болезнения вид. — Скот се оттегли.

Скот ще бъде съкрушен. Скот ще бъде отлъчен. Това беше последният му шанс.

— Вече е поел друг проект.

Дали Скот ще изостави Холивуд и мен, ще излезе от релси и ще избяга при Зелда, както постъпи по-рано?

— Узнахме вчера.

Когато предаде развълнувано нови страници на Дейвид Селзник.

— Мисля, че е новина, Шийла, макар това, че господин Фицджералд е пропаднал пияница, да не е.

Тя се понася напред, шапката й стърчи наперено, а цветята по нея се тресат. Представям си как Хеда сама прави шапката и залепя пластмасови череши от „Улуортс“.

Вървя трескаво към колата си и карам към кея, а думите „пропаднал пияница“ ехтят в ушите ми. Плискането на водата винаги ми помага да се съсредоточа, а вероятността през януари да попадна на някого, когото познавам, е малка. Крача по тротоара, треперя в тънкия си пуловер, закопчан до брадичката, и съм притиснала скръстените си ръце до гърдите. Вятърът забучава и солената вода щипе очите ми, но аз няма да позволя любовната ми история да завърши така.

След час се връщам в студиото и се оглеждам за Хеда, която заварвам хваната за ръка с Джордж Кюкор — режисьорът, който вчера също беше освободен безславно от задълженията си към „Отнесени от вихъра“.

— А, Шийла. Момчето ти се справяше добре — казва Джордж, щом ме вижда.

— Колко мило от ваша страна. Осъзнавам, че великите умове невинаги мислят еднакво, но съжалявам, че пътищата ви с Дейвид се разделиха.

Джордж завърта очи.

— Да ви черпя едно кафе?

Трябва ми Хеда.

— Да си направим уговорка за по-късно?

След това той млясва и двете ни по бузите, извинява се и ме оставя с пора.

Тя чака да проговоря.

— Изплюй камъчето. Защо допълзя обратно?

— Какво ще кажеш да се спазарим?

Разговорът ни е кратък, но резултатът е налице. Ние сме преди всичко бизнесдами, а после писателки — всяка от нас следва собствения си интерес.

Оттам карам до „Парамаунт“, за да говоря с Б. П. Шулбърг, който е начело на продукциите.

* * *

— Прибираш се късно — посреща ме Скот. От сутринта бръчките, които напомняха за дантела, сякаш са се врязали още по-дълбоко в бузите и челото му. — Значи си чула?

Нареждам на лицето си да остане безизразно.

— Какво е станало?

— Май поставих рекорд сред сценаристите, скъпа. Изхвърлен отново. Finito. — Когато той прокарва два пръста през гърлото си в знака за екзекуция, сякаш долавям ехо от напрежението, на което станах свидетелка в „Пасадена Плейхаус“. — Не успях да се докажа като наемник. Както всичко друго, и това изисква да го оттренираш до съвършенство. Тюх. Договорът ми е отнесен от вихъра.

Поклащам глава и въздъхвам. Не му казвам, че най-вероятно друго голямо студио ще му предложи договор. Нито Холивуд е толкова милостив, нито Скот е толкова наивен.

— Виждам, че си притеснена, Шайло.

Нито пък аз съм актрисата, за която се мисля.

— Всичко ще бъде наред — успокоява ме той. — Искам да си освободя време за писане на романа и може би за няколко разказа. Знаеш ли, че някога „Сатърди Ивнинг Поуст“ ми плащаше по четири хиляди на бройка?

Преди десет години.

— А може и да си намеря работа на свободна практика в града.

Мисля за таксата на Скоти във „Васар“. Таксите на Зелда в скъпия й санаториум. Хонорарите на доктор Нелсън, когото Скот често посещава. Изплатил е част от дълговете си, но разходите му са внушителни и дори да печелех достатъчно пари, за да му помагам, той щеше да е твърде горделив, че да ги приеме. Все пак казвам:

— Разбира се, че ще си намериш работа, скъпи, а и нищо не искам повече от това да те видя отново да пишеш.

По-късно следобед хващам Скот за ръка и го повеждам към спалнята в опит да му покажа, че договорът помежду ни е завинаги. Докато думите му запълват празнините, чувствам, че ми казва същото. Докосвам всяка доловима бразда, гравирана по лицето му. Върховете на пръстите ми го милват навсякъде, а аз се наслаждавам на нежността ни. Искам любенето ни да продължи вечно.

На закуска се потапям в „Холивуд на Хеда Хопър“ в „Лос Анджелис Таймс“.

— Господи — изписквам. — Катрин Хепбърн е грабнала правата за „Филаделфийска история“. Ще се опита да привлече продуцент и режисьор, които ще й дадат да играе в него.

— Хитро — казва Скот — защото може да забрави за ролята на Скарлет. Селзник никога не би повярвал, че Рет Бътлър цели дванайсет години ще преследва жена като нея.

Правя гримаса.

— Ще ми се да знам как Хеда се е добрала до тази новина.

— Сигурно е заплашила някого с кастрация — свива рамене Скот. — Ще ми подадеш ли спортната страница?

Десет минути по късно, точно по план, телефонът във фоайето звънва.

— Ще вдигнеш ли? — моля аз, като се преструвам на дълбоко увлечена от ревю на „Гунга Дин“.

Петнайсет минути по-късно Скот се връща с танцова стъпка, наподобяваща жигата на Маккилън.

— Какво ти казах, Шайло? В крайна сметка не съм последният драскач. Може би предпоследният. Май ще ми се наложи отново да изкопая добрите стари младежки каламбури. Предложиха ми работа, петнайсет хиляди на седмица, и не само това — връщам се на изток, в колежа.

Тридесет и шеста глава
1939

Бъд Шулбърг, синът на Б. П., прилича на бар мицва — висок и жилав, с ореол от тъмни къдрици, завидни мигли и злощастно пелтечене. Всъщност е на двайсет и пет и пише сценарий за филм, разказващ за зимния карнавал в неговата Алма матер, Дартмут. Убедих баща му да накара Бъд да назначи Скот за съавтор на сценария и се моля Скот никога да не научи за машинациите ми.

Работата изисква пътуване до Хановер, Ню Хемпшир. Ще ги придружа до Ню Йорк, където съм си уредила закъсняла среща с Джон Уилър. Възнамерявам да се отдам на представления на Бродуей, да пазарувам в „Бонуитс“ и да пищя заедно с тълпата в бална зала „Роузланд“ по време на изпълнение на Франк Синатра. След като Скот се присъедини към мен, ще отидем до „Ел Мароко“ и чак до Харлем за джаз — поне когато не го очаквам в хотелския ни апартамент, аранжирана като букет в прасковено копринено бельо.

Щях да бъда на седмото небе, ако вече не бях разтревожена.

„Туберкулозата ми се изостря“, съобщи ми Скот… нощно изпотяване, кашлица, треска… а Ню Хемпшир през февруари далеч не е приветлив. Но беше немислимо да отложим пътуването и сега, докато наблюдавам Скот през пътеката на самолета, той, изглежда, е призовал цялата си воля, за да е здрав и на не повече от двайсет и пет. Откакто се качихме, с Бъд не са спрели да бръщолевят за неприкосновената си Бръшлянова лига, лудориите на Скот през Бурните двайсет и най-вече за творчеството на Фицджералд, което Бъд е изучавал в Дартмут. Съществува ли по-ласкателна отмяна на литературната смъртна присъда?

След няколко часа оставям книгата си, пожелавам им лека нощ и се настанявам в ложето, докато възрастният професионалист напътства последователя си с истории за е. е. къмингс, Едмънд (познат още като Бъни) Уилсън и Ърнест Хемингуей и обрисува на Бъд живота на един холивудски принц. Дава му храна за роман.

Седем часа по-късно се събуждам, а Скот е надвиснал над мен. Кожата му е изгубила руменината си. Сочи към „подаръка от татко“ на пода до седалката си и извива устни във вълча усмивка.

— Да полеем успеха.

Празната винена бутилка от отлежало пиво е разрушителна стихия, връхлитаща право към кариерата на Скот. Нафиркан е до козирката, а аз нищичко не мога да направя в присъствието на Бъд — или в отсъствието му, ако трябва да бъда честна.

— Трябва да престанеш на мига — шепна аз — или ще съжаляваш.

— Върховната жрица от ада се завърна — обявява той и се клатушка към седалката си.

Кацаме в Айдълуайлд и хващаме такси. Скот е оживен — твърде оживен — но Бъд най-вероятно вижда само приповдигнатото настроение на партньора си. Преди двамата да се срещнат с режисьора на филма, ме оставят в „Уейлин“. Стаята ми е любезно предоставена от хотела — така ръководството изразява благодарността си, че прославих хотела им, когато преди няколко месеца писах как Лупе Велес е била глобена сто и двайсет долара заради нанесени щети върху килима. (Твърде ентусиазирано танго с Гари Купър.) Пожелавам късмет на Бъд и сълзливо се прощавам със Скот.

— По-добре не ми звъни — казва той, а гласът му е сладък като конфитюр и учудващо трезвен. Може би не е пил толкова, колкото се опасявах. — Ще ти се обадя от Хановер.

Дните минават, а аз се оказвам твърде притеснена, за да правя разбор на предимствата на габардина над шифона, нито пък съм в настроение да аплодирам „Рокетс“, да скандирам името на Франк или да гледам филми в „Рокси“ или „Парамаунт“. Изстисквам някакъв ентусиазъм за „Иглички по тялото“ и „Дюбари беше дама“ — най-добрите пиеси за сезона, но все пак да бъда в течение на театралния живот е част от работата ми. Мислите ми са заети най-вече със Скот. Когато най-накрая ми се обажда в сряда, бърбори за Дартмут — „сериозният брат на Принстън“ — а гласът му така прелива от щастие, че от четиристотин километра мога да доловя, че се е отдал на гуляи.

— Моля те, не пий — увещавам го аз. Той приключва разговора, като ми напомня, че се прибира у дома в петък.

Петък идва и си отива. Телефонът мълчи. Изпращам телеграма, но не получавам отговор. Тръгвам си десет минути след началото на пиесата „Звезди в очите ти“ — прекалено съм нервна, че да се съсредоточа — и будувам цяла нощ. На сутринта пращам още една телеграма: МОЛЯ ТЕ КАЖИ МИ ЧЕ СИ ДОБРЕ И КОГА СЕ ВРЪЩАШ ЛИПСВАШ МИ ПОВЕЧЕ ОТКОЛКОТО МОГА ДА ИЗРАЗЯ.

Рано в събота все още не съм получила ни вест, ни кост и се обаждам в „Хановер Ин“, откъдето ме удостояват с хладен отговор:

— Господин Фицджералд и господин Шулбърг вече не са наши гости.

Чак в неделя най-сетне се свързвам с Бъд.

— Имам л-л-лоши новини, госпожице Греъм.

Представям си как любимият ми залита из кампуса под въздействието на алкохола и изгаря от треска.

— Скот е мъртъв! — изкрещявам аз.

— Н-н-не. Господин Фицджералд е жив, но б-болен, много болен. Отдадохме се на същински г-г-гуляй. В-вината е моя. Не трябваше да му д-давам шампанско. Но никога не ми е било т-толкова интересно да слушам някого.

Когато препие, Скот умее да се впуска в грандиозни излияния, сякаш излезли от устата на оксфордски преподавател, независимо дали обсъжда краха на Медичите, или прическата на Алис Б. Токълс. Бъд ми предава изопачена история за изпуснат влак, изгубено палто, подхлъзване по леда при скок със ски, кавга в къщата на някакво братство и прием, организиран от катедрата по англицистика, за който той признава, че бил „необещаващ“.

Нищо чудно. Професорите предпочитат авторите да са мъртви, подвързани с кожа и подредени по лавиците, вместо арогантни, лукави и пияни.

— Съжалявам да ви съобщя, че и двамата сме уволнени. Това е най-малкият проблем.

— Кога ще се върнете със Скот? — успявам да попитам.

— За това става дума. Господин Фицджералд…

— Мисля, че вече спокойно можеш да го наричаш Скот.

— В града сме…

— Къде, за бога?

— Управителят на „Уейлин“ не пожела да ни даде стая в… да кажем просто, че и двамата сме малко… опърпани. Пробвах в шест други хотела. Тогава приеха Скот в… Докторската болница. Има температура от почти четиридесет градуса, дихателна инфекция и… — кълна се, че Бъд плаче. — Госпожице Греъм, ако д-дойдете и п-поемете нещата оттук, ще ви бъда вечно задължен.

Двайсет минути по-късно таксито ме оставя в болницата. Благодаря на просълзения Бъд и след миг той вече си е плюл на петите. Лекарят, натоварен със случая на Скот, обяснява, че на пациента му бият инжекции с пеницилин за бронхиалната инфекция и изглежда, реагира. Слава богу.

Заварвам го сам в голяма стая, завит под колосани чаршафи, които подхождат на бледия му тен. Лишен от лустрото на пиянството, Скот изглежда крехък, докато ме гледа с изцъклените си очи. Целувам високото му чело и погалвам косата му. Нищо няма да изличи любовта ми. Ако със Скот се случи нещо, аз ще се превърна в празна черупка, в нищожество. Не мога да си представя как бих събрала сили да продължа напред. Сещам се колко жестоко се отнесох към собствената си болна майка и ме изпълва дълбоко разкаяние и нужда този път да постъпя правилно.

Последната пиянска сага на Скот не е насъсквала демони срещу мен. Въпреки тревогата и желанието да го утеша, ми е трудно да простя. Трябваше да бъде по-разумен. И все пак, ако не бях аз, никога нямаше да срещне Бъд Шулбърг — за това мога да виня само себе си. Признавам грешката си и казвам:

— Хубава си я надробил — докато му предлагам глътка вода.

— Не трябваше да напускам Холивуд, Шайло — отвръща той. — Ала така наречените ми досадни финансови ресурси вече са на привършване. Допреди години всеки месец ме засипваха хиляди долари, но никога няма да разбера къде се дянаха. Зелда не притежаваше дори наниз перли. Нужно е да обърна нова страница и да…

Поставям пръст на устните му.

— Нуждаеш се от помощ, скъпи. — И то не само за тялото. — Сега поспи. Затвори очи, а аз скоро ще се върна.

Джон Уилър ми дава името на психиатър — доктор Ричард Хофман, който твърди, че помни как се е запознал със Скот и Зелда в Париж преди повече от десет години.

— Знаете ли за пиенето му? — питам го, когато се обаждам.

— Да, но много се възхищавам на работата му.

Лекарят пристига два часа по-късно и аз му представям Скот.

— Нали познаваш доктор Хофман, скъпи? Той е психиатър — и то такъв, който вероятно от години разправя на маса за срещата си с теб и Зелда.

— Хер доктор — казва Скот, протяга ръка към мъжа с пресилена любезност и аз осъзнавам, че симулира. — Къде ви е усмирителната риза?

— Хайде, Скот — намесвам се аз. — Дръж се учтиво. — Хвърлям му собствения си дяволит поглед. — Ще ви оставя насаме.

— Добре, стига по-късно с доктора да не ме обсъждате зад гърба ми.

Ние обаче го правим. Научавам, че Скот е разяждан от тревога и изтощение и вярва, че кариерата и вдъхновението му са стигнали задънена улица.

— Нищо не умея вече — изповядва се той на доктор Хофман. — Дарбите ми ме изоставиха. Изпариха се.

Изненадвам се, но и се радвам, че е толкова прям.

Склонявам Джон да списва колонката ми за двете седмици, през които Скот се възстановява — доктор Хофман ни посещава всеки следобед и се мъчи да убеди моя вироглав любим, че талантът му все още проблясва изпод пласта момчешки илюзии. Започвам да се обнадеждавам, но в петък, когато го изписват, влизам в стаята му и го заварвам най-безочливо да анализира брачните проблеми на доктор Хофман. Лекарят несъмнено ще изникне в някой бъдещ роман. Със същия успех можех да наема и водопроводчик.

Най-накрая стягаме багажа за Калифорния. Моля доктор Хофман да ми връчи сметката. Той отказва да ни таксува.

— Използвайте парите да купите траурен венец за юношеството на господин Фицджералд — казва той — и оттам надграждайте.

Тридесет и седма глава
1939

Може би намесата на доктор Хофман оказа някакъв благотворен ефект. Когато се връщаме в Калифорния, Скот започва да съчинява истории за „Ескуайър“, в които разказва за герой, наречен Пат Хоби — достопочтен сценарист, смешник и пияница на четиридесет и девет години, който се мъчи да си докара участия във филмови продукции. Пат е по-възрастен от Скот, не толкова талантлив и далеч по-безскрупулен, но надарен със същото чувство за хумор. Една нощ, около три седмици след завръщането ми, той ми дава да прочета един разказ.

В студиото Пат ядеше храната, използвана като реквизит — половин студен омар, останал от сцена от последния филм; често спеше на снимачната площадка, а последната зима се възползва от палто „Честърфийлд“ от департамента по костюмите. Бензедрин и внушителни дози кафе го будеха сутрин, уискито го упояваше нощем… и… разви ненавист към сътрудника му, която му служеше като резервно гориво… Работеше трескаво и нанесе дузина дребни поправки. Замени „Пръждосвай се“ с „Разкарай се от погледа ми!“, сложи „Като пиле в кълчища“ вместо „В беда“ и промени „Ще съжаляваш“ на звучната фраза „Ще си платиш за това!“.

Пат може и да е мързелив. Скот обаче не е. Не само че измисля разказ подир разказ за несгодите на господин Хоби, но и прави чернова на сценарий, който неговият агент му възлага. Парите прииждат — не са много, но ги има — и „дарът на надеждата преживя неволите“, както и при господин Хоби. Това засилва непоколебимостта на Скот да отделя повече време на романа си, който е решил да озаглави „Последният магнат“. Главният му герой, прототипът на Ървинг Талбърг, ще бъде Монро Стар.

— Защо „Монро“?

— Евреите често кръщават децата си на президенти — обяснява той. Аз не съм останала с такова впечатление, обажда се сестрата на Хайми, макар да се въздържам да го изрека на глас.

Скот решава да си наеме асистентка, която да набира на пишещата машина разказите му, написани на ръка, и на която да диктува диалозите, които предпочита да предава устно. Очаквам и че от време на време ще пържи и по някое яйце. Днес Агенцията по заетостта на Ръсти ни изпраща първата кандидатка за секретарското място — някоя си Франсис Крол, двайсетгодишна. Провеждам предварително интервю с нея и я намирам за ободряващо пряма, способна да набира текст със скоростта на светлината и да води записки, докато говоря. Слаба е, с къса коса, но не и разсейващо прелестна.

Съпровождам г-ца Крол до спалнята на Скот. В единайсет часа той все още е облечен в протритата си пижама и не се е избръснал.

— Моля да извините външния ми вид — започва той, сякаш е обичайна практика да интервюира служители от леглото. — Имам туберкулоза, която периодично се изостря.

Иначе казано, махмурлук. Едва седмица след като се завърнахме, отворих случаен шкаф и открих скривалище с празни бутилки джин, които сякаш ми се надсмиваха като стадо чаткащи с челюсти крокодили. Разправиите по въпроса само щяха да ме поставят в положението на превзета моралистка, така че спрях да се намесвам.

— Не се бойте, не съм заразен — успокоява той Франсис Крол и се прави, че сваля невидима шапка. — Приятелката ми госпожица Греъм е впечатлена от квалификацията ви, госпожице Крол, но откъде да знам дали мога да ви имам доверие? — Скот снижава глас: — Пиша за Холивуд и не мога да си позволя да наема секретарка, която ще доносничи.

Госпожица Крол отговаря с лека нюйоркска интонация:

— Тайните ви са на сигурно място при мен, господин Фицджералд. Баща ми е кожар, майка ми е домакиня, а брат ми композира в Калифорнийския университет. Тъкмо се преместихме тук и не познавам жива душа от филмовата индустрия.

— Права сте — пали цигара Скот. — Това е индустрия, не изкуство.

— Но ако съдя по видяното, бизнесът е интригуващ.

Правилен отговор.

— Бихте ли могли да отидете до бюрото и да ми донесете тетрадката?

Изтръпвам, докато гледам как Франсис Крол отваря чекмеджето и се натъква на шестте пълни догоре, плътно наредени една до друга бутилки джин на Скот. Ако я изпрати в банята, ще открие още няколко литра в тоалетното казанче.

— Какво мислите за това? — пита я той.

— Че се подготвяте за парти.

Наистина не мога да преценя дали тази млада дама е неимоверно хитра, или тъкмо пада от небето.

— Ще ми направите ли услуга? — пита Скот. — Имам дъщеря приблизително на вашата възраст, Скоти — малкото й име също е Франсис. Учи в колеж на изток. „Васар“.

Тъкмо се готвя да прекъсна Скот, защото се боя, че може да унижи Франсис, изтъквайки липсата й на друго образование, освен бизнес училището, когато той продължава:

— Дъщеря ми не е особено благоразумна. Често изпада във финансови затруднения. Бихте ли могли да й изпратите малко пари, когато се връщате в града?

— Разбира се — отговаря тя.

Скот я моли да отброи трийсет и пет долара от портфейла му, докато той записва адреса и телефонния ни номер.

— Моля, обадете се, когато се погрижите за това в „Уестърн Юниън“.

Благодари й и тя си тръгва.

— Какво мислиш? — питам го. — От агенцията ни предложиха още кандидати.

— Харесвам я — отвръща Скот. — Има интелигентен подход.

Час по-късно вдига телефона. Мисията е изпълнена.

— Работата е ваша, ако я искате — казва Скот. — Имам възможност да ви плащам трийсет и пет долара на седмица — доста щедра сума — и можете да започнете от утре.

Осъзнавам, че Скот е изпитвал честността й с изпращането на парите. Франсис Крол не ги задигна.

Наясно съм, че сбирщината псевдопсихолози в „Градината на Аллах“ се забавлява, като прокарва паралели между Зелда и мен. Отново си имат занимание, защото госпожица Крол не е много по-голяма от Скоти, другата Франсис. Франсис Крол завършва възстановката на троицата Фицджералд, в която аз представлявам Зелда, и така почти ме удостоява с щастливото семейство, което винаги съм искала.

Другият абсурд е, че Ф. Скот Фицджералд, създателят на отвратителния Улфсхайм, сега ще разполага с две жени, които ще се суетят около него като dreidels^[107]. Очевидно е, че Франсис е еврейка.

Също така е изпълнителна, приветлива и се приспособява към живота ни в Енсино като захар, добавена в белтъци. По отношение на писането си самият Скот е по-скоро дисциплиниран пекар, отколкото простоват готвач. Разбива смес от скици и бележки, които Франсис — скоро ще бъде повишена във Франи или Франсоа — превръща в сгъстяващ се ръкопис. Другото си най-важно задължение изпълнява в петък. Преди Франсис да тръгне за Шабата със семейството си, тя прибира бутилките на Скот в чувал и изхвърля доказателствата за пиянството му в дефилето край каньона Сепулведа.

Допитвам се до Робърт и Дороти за пиенето на Скот. И двамата ми предлагат да го зачисля към пантеона на вечните пияндета. Те не разбират как, когато Скот е трезвен, двамата подхранваме взаимно душите си, нито пък колко съм привързана към него. Ето защо се радвам, щом моят верен съюзник Арнолд Гингрич ми изпраща буркан с хапчета, за които е установил, че помагат на алкохолиците да преборят порока си, като им причиняват гадене. Единственият им недостатък е, че оцветяват течностите в синьо.

Пускам по една таблетка в бутилките на Скот.

— Колко странно — казва той един следобед, докато отпива от своя джин с тоник. — Шайло, според теб този нюанс лазурен ли е, или кобалтовосин?

Той отпива, не претърпява никакви странични ефекти и си долива.

На два пъти назначава сестра, с чиято помощ да се излекува от алкохолизма, но не след дълго отново започва да пие. Изпитвам болка да гледам как се влошава — мърляви дрехи, внезапни гневни избухвания, чести лъжи и ругатни. Храненето му също е проблемно. Скот гладува цял ден и накрая си приготвя супа от раци и фъдж за вечеря. Започвам да прекарвам повече време в Холивуд и се присъединявам към него само през уикендите.

Един петък по пладне Скот ми се обажда и ме моли да отида по-рано в Енсино. През съответния ден Франсис не можеше да бъде при него. Доктор Нелсънхед го посетил и му бил инжекция, която го унасяла. Искаше да му правя компания, докато не пристигне сестра. Скот говори свързано, мило и загрижено.

— Разбира се, че ще дойда — казвам аз.

Няколко часа по-късно слизам от колата, цялата долина ухае на градински чай, но от спалнята на Скот се носят алкохолни изпарения. Подпрял се е в леглото, пише върху дървена дъска, която използва като импровизирано бюро, и е застанал в класическата си усърдна поза. Косата му се е накъдрила и е достигнала стърчащия си пик, типичен за моментите, когато е силно концентриран. В дясната си ръка държи молив, а друг е забучен над лявото му ухо. Целуваме се и той се прозява.

— Благодаря ти, че дойде, Шайло — посреща ме той. — Липсваше ми, любов моя.

— И ти ми липсваше, скъпи — изричам напълно чистосърдечно. — Поспи. Ще чакам сестрата долу.

Той се мушва между чистите чаршафи, които Ърлийн е постлала, преди да си замине, и затваря очи.

На бюрото отсреща забелязвам последния ми портрет, поставен в сребърна рамка до снимка на Скоти. Изпълвам се със задоволство. Спирам се да я погледна и ахвам. Зад фотографията съзирам лъскав черен револвер. Нямам представа защо на Скот му е притрябвало оръжие — може би, за да се предпази от разярени производители на лимони? Никога не съм държала пистолет, но инстинктивно го прибирам в джоба на палтото си.

Обръщам се и виждам, че в туберкулозното си, замаяно състояние Скот тича през стаята и се опитва да изтръгне револвера от ръцете ми. Стискам го здраво. Боричкаме се, сякаш сме в клиширан уестърн — първо сме изправени, а после се търкаляме по земята и пъхтим като животни. Не съм подозирала колко силен е Скот, ала сега усещам собствената си ненадейна съпротива. Плъзвам пръсти в предпазителя.

— Защо имаш пистолет? — крещя аз. — Да не планираш да се самоубиеш, по дяволите?

— Не ти влиза в шибаната работа — отвръща той и така яростно издърпва ръката ми, че я разкървавява.

— Глупак — крещя аз и успявам да метна пистолета през стаята. — Върви да го вземеш и се гръмни, кучи сине — викам. — Самоубий се, хич не ми пука. Не съм се издигнала от калта, за да си пилея живота с пиянде като теб.

Изразявам се грубо, но с никого другиго не съм била толкова чистосърдечна.

Той се взира в мен с кървясалите си очи, вдигнал е ръка, замръзнала във въздуха, сякаш се кани да ме удари, но аз нападам първа. Моята ръка достига лицето му и му удря задоволителна плесница, но нямам намерение да оставам за спектакъла, който може да последва. Изстрелвам се от стаята, спускам се надолу по стълбите и право към колата. Карам бясно по алеята, а под гумите ми хвърчи чакъл.

Никога не съм мразила Скот, но точно това чувствам в момента. Ненавиждам самоунищожителните пороци и жестокостта му, макар че, докато карам обратно към Холивуд, се насилвам да разсъждавам трезво. Действително ли би наранил себе си или мен? Вероятно не. Би ли могъл да възроди таланта си? Да, ако работи достатъчно здраво. Дали загрижеността му към мен, която не подлагам на съмнение, увеличава чувството му на вина към Зелда? Твърде възможно. Дали ще преодолее пристрастеността си, или тя ще го надвие? Не мога да дам отговор на този въпрос.

Цяла нощ си повтарям, че заради двуличието си с нищо не съм по-добра от Скот. Грозното му пиене се уравновесява с отхвърленото семейство, отказа от юдаизма и поредицата ми лъжи. Квит сме.

Рано сутринта на границата между съня и пробуждането обаче разумните ми аргументи се пръсват като ято гарвани след гръм. Мисля само за това как, когато пиянството на Скот е под контрол, нашата връзка се превръща във всичко, за което копнея. Спомням си какво е да чета до него на дивана с крака в скута му, когато той вдига поглед и казва:

— Какъв късмет изкарах да те имам, скъпа.

После затваря книгата си и ме води в спалнята, където сякаш е естествената ни среда. Когато не го виждам ден-два, при всеки телефонен звън се надявам да е Скот само за да мога да чуя гласа му. Не съм изпитвала нищо подобно към друг мъж. Почти мога да видя, помириша и усетя тялото му в леглото до мен, прокарвайки пръсти по познатите очертания.

Ала същевременно се нуждая от спокойствие. Не мога повече да се измъчвам и най-вече да позволявам да ме измъчват. Поносимостта ми към безпределната нужда на Скот Фицджералд да бъде обгрижван си има граници.

— Всеки човек носи бремето си — казваше някога баща ми, макар и на идиш.

Скот има много бремета, а аз имам Скот. Не мисля, че мога да спра да го обичам — това дори не е въпрос на избор — но мога да се принудя да не го виждам повече.

Шийла Греъм не е жертва. За да бъде смела жена, пряма и с ревностно самоуважение, тя трябва да сложи край.

Тридесет и осма глава
1939

Нуждая се от известна дистанция. Колонката ми няма да започне да се пише сама. Ако не бъда внимателна, горчивите абсурди в живота на Скот напълно ще ме погълнат и ще допусна всеки важен шанс да ми се изплъзне, особено откакто придобих злощастния навик да отхвърлям милионери и благородници, които биха дали всичко да ме превърнат в техен домашен любимец. Ето защо приемам лелеяната покана от Сесил Б. Демил да пътувам в частния му вагон, който ще направи няколко спирки по пътя към премиерата на последния му филм „Юниън Пасифик“. Седмици наред пренебрегвах поканата, защото се притеснявах, че трябва да бъда на разположение заради благополучието на Скот.

Какво пък толкова.

Таксито ме оставя на гарата, чийто дизайн е безсрамен миш-маш от испанска колониална архитектура, мисионерски стил и ар деко. Подобно на по-голямата част от Лос Анджелис, отстрани сградата изглежда недовършена — поне за лондончанин, свикнал с мрачния и внушителен силует на „Падингтън“.

Настанявам се под сянката на едно лимоново дърво в саксия и дискретно нагласям периферията на новата си синя филцова шапка. Ето го и него, наполовина творец на филми и наполовина — на митове, облечен в кремав костюм, макар лятото още да не е настъпило. Радвам се на този маестро, който се стреми да създава епически ленти, а не обикновени игрални филми. Част от чара се дължи на самия Сесил.

— Шийла, ангел мой — Сесил се привежда да целуне ръката ми с плътните си, жвакащи устни.

— Не мога да опиша колко съм благодарна да бъда включена в тази група. — Може ли човек да не се превъзнася в присъствието на режисьори? — Как е здравето ви?

Развеселила съм неустрашимия господин Демил, като съм съобщила, че след претърпяна операция е режисирал голяма част от „Юниън Пасифик“ на носилка.

— Като на двайсетгодишен — отвръща той. — Пиши за това по вестниците. Сега, ако ме извиниш… — той се отправя към Барбара Стануик, която се приближава към екранния си любим Джоел Маккреа.

Пътуващото имение на Сесил Демил се оказва салон с удобни столове с пищна тапицерия, меко осветление, махагонови маси и бюра, вагон-ресторант с кристал „Бакара“ и баварски порцелан, в който ни сервират ястия, приготвени от френски майстор готвач, и два спални вагона, чиито колосани чаршафи носят монограма СБДМ. С Джона си намираме места един до друг на задоволително разстояние от Хеда и Луела и докато се носим на изток, равномерното тракане на колелата се превръща в опиат, който ме потапя в блажен транс. Няма да мислиш за Скот. Няма да мислиш за Скот. Пейзажът добива провинциални краски, аз се протягам, а напрежението ме напуска с всеки изминат километър.

Първото ми интервю е със Сесил, който изтъква как филмът му превъзхождал нискобюджетните уестърни. Когато приключваме, ме предават като щафета на младия актьор Робърт Престън.

— Изглеждате ми познат — усмихвам се аз в опит да го предразположа. — Ще ми разкажете ли накратко за кариерата си?

Той споменава няколко скромни филмови участия и допълва:

— Изиграх главната роля в студентска продукция в Пасадена, озаглавена „Диамантът, голям колкото «Риц»“.

Тази дребна подробност няма да попадне в колонката ми. Същата вечер, след задължителните преструвки с холивудски мъже, които отвръщат на флирта ми и ми напомнят, че уменията ми в тази сфера не са залинели, оставям пухтенето на влака да ме унесе в най-сладкия ми сън от седмици.

Чак на третия ден ми се удава възможност да интервюирам истинските звезди.

— Какво беше усещането да плувате с голата Долорес дел Рио в „Райски птици“? — питам Джоел Маккреа, каскадьора, който буквално за една нощ се превърна във водещ актьор. — Вие също ли бяхте гол?

В отговор на въпроса си получавам само любезна усмивка. Джоел е същинско проклятие за един автор на клюкарска колонка — съпруг, който е изключително доволен от брака си.

Най-накрая се срещам с Барбара Стануик. Последна съм на опашката, но какво ли бих могла да очаквам? Доколкото знам, нито Луела, нито Хеда са позволили да ги разсейват въоръжени пияници.

Винаги съм смятала, че истинският талант на Барбара е да убеждава хората колко е ослепителна. Когато я питам дали има роднини на запад, където снимат филма, научавам, че не е така — тя е от Бруклин. Приблизително на една и съща възраст сме, като и двете сме били заточени в сиропиталища, защото родителите ни са починали или изчезнали. Обучението ни е приключило на една и съща възраст — четиринайсет години, когато Руби — Барбара — също си е измислила по-бляскаво име и е започнала работа в универсален магазин. Барбара Стануик е тайното ми алтер его.

— Знаех, че след като навърша четиринайсет, ще трябва сама да си изкарвам прехраната, и бях готова да го правя — казва тя. Още нещо общо помежду ни. Когато Руби станала на шестнайсет, вече ходела по прослушвания за театрални мюзикъли, както постъпих и аз. Оттам нататък станала момиче на Зигфелд и скоро триумфирала и в Холивуд. Иска ми се да се сприятеля с Барбара и тайно ликувам, че и двете сме се издигнали над скромния си произход, но докато актрисата споделя своята история с гордост, аз крия моята в срам. И все пак си напомням, че на нея не й се е налагало да се бори с английската класова система или с традицията евреите да бъдат отлъчвани.

— Винаги съм изпитвала леко съжаление към разглезените хора, а те, разбира се, „много“ са съжалявали мен — допълва тя. Възхищавам се на факта, че Барбара може да го признае, при това с намигване. Дали хората биха казвали същото и за мен, ако знаеха истината за произхода ми?

Преминаваме към по-близки до читателите теми, но далеч по-безинтересни за мен самата.

— С Робърт Тейлър заедно ли живеете?

Срещали се. Не се срещали, убеждаваше ме Робърт последния път, когато вечеряхме заедно. Ту живеели заедно, нарушавайки неписаното правило на филмовото царство, ту се разделяли. Дали любовта им е истинска, или само за пред камерите?

— Ако ме питате дали искам да се омъжа — което не правя — все още не съм готова да предприема подобна стъпка.

Приветствам ловкото измъкване на Барбара, но продължавам да я притискам.

— Знам, че вие, влюбени гълъбчета, често се виждате.

— Робърт винаги ще ми бъде близък приятел — долавям стомана в чуруликането й. — Може да ми има доверие, че ще го напътствам — знаете ли, че е типично момче от Небраска?

Знам.

— И двамата обичаме да яздим, да се разхождаме в планината, да ловим риба, такива неща.

— Значи сте му нещо като по-голяма сестра?

Барбара е с пет години по-възрастна от Робърт.

Тя се изкашля, прочиства гърло и от седалката зад нас се материализира лакей:

— Шийла, времето ти свърши.

Убедена съм, че Барбара е достатъчно изкусна да спечели Робърт, ако наистина го желае. Не бих могла да кажа същото за собствения си романс, ако изобщо е редно да говоря за него в сегашно време.

Няколко часа по-късно навлизаме в Омаха за конга от паради, банкети, радиопредавания и — едва ли не между другото — прожекция на филма. На следващия ден летя за Калифорния. Петдневният спектакъл ми помогна да забравя за Скот. Но не съвсем.

У дома се натъквам на купчина сметки, писмо от Джони, описващо в детайли поредната му схема за бързо забогатяване, и списание „Ескуайър“, за което вече съм абонирана. Избутвам пощата настрана и един плик пада на дървения под. Марката е от Енсино. Разкъсвам го, очаквайки извинения или дори любовно писмо, а защо не и поема. Нали съм „невярната любима“ на Скот?

Намирам чек за две хиляди долара.

„За отделеното време“, гласи размазаното мастило по бележката, сякаш уреждаме сметката за предоставените сексуални услуги.

Отново ме обхваща ярост, която не се отдръпва. Осъзнавам, че Скот очаква да избухна от възмущение и да разкъсам чека. Но око за око. Ще го осребря. Нищо че може да е без покритие.

През следващите няколко дни изгарям от желание за мъст, докато претупвам колонката си, чистя гардеробите и изкоренявам плевели — и лимоновата върбина, дявол го взел. Точно седмица по-късно ме изненадва обаждане на съпругата на Франк Кейс, който е собственик на хотел „Алгонкин“ в Манхатън, както и на вилата в Малибу, където Скот живее под наем. Можела ли съм да помогна на бедния господин Фицджералд? Озовал се в болницата — отново — вследствие на някаква тупурдия и останал там, докато не укрепнал достатъчно да пътува до Лос Анджелис. Очевидно се бил върнал вчера „в стряскащо състояние“.

Не осъзнавах, че той е напуснал града още преди мен.

— Има нужда от подкрепа — моли ме жената.

— Защо са го приели в болница? — питам аз.

— Зелда твърди…

Зелда. Чувам само „туберкулоза“, обичайното оправдание, с което Скот замазва очите на всички.

— … но не може да се вярва на нито дума, излязла от устата на това момиче — дърдори госпожа Кейс. — Изгубена душа е тя. Не беше в състояние да пътува. Сестра й я върна право в Ашвил.

До този момент не съм изпитвала нищо друго, освен състрадание към тази съсипана жена, но сега, независимо дали е болна, или не, трепвам от отвращение. Дали Зелда е отприщила последната криза на Скот? Да горят в ада дано, и тя, и съпругът й.

— Кой ви даде номера ми? — Дали е бил Скот?

— Дороти.

Благодаря на госпожа Кейс и затварям. Нищо не дължа на Скот. За пореден път обаче си припомням как предадох собствената си майка. Ами ако е тежко болен? Татко учеше всички ни колко е важна rachmones. Милостта. Къде е моята? Може да се преструвам, че вече не съм еврейка, но никога не съм спирала да вярвам в основните постулати на религията ми, а един от тях е изворът на човешката добрина. Обаждам се на Скот в Енсино и го считам за mitzvah.

— Господин Фицджералд спи — уведомява ме Ърлийн. — Не може да разговаря.

Тревожа се, че Скот е твърде болен, за да отиде до телефона, и на следващия ден звъня отново.

— Господин Фицджералд работи.

Не притеснявайте този велик мъж.

Вече съм раздразнена, особено предвид факта, че на следващия ден ми каза как Скот бил заминал.

— Пак ли е напуснал града? — Без да се сбогува. — Да не би господин Фицджералд да ме отбягва?

— Съжалявам, госпожо, но той не желае да разговаря с вас.

— Благодаря ти, Ърлийн. Повече няма да те безпокоя — казвам аз и долавям как един приглушен глас я моли да му даде телефона.

— Знам колко се ядосваш, когато не ти отговарят на обажданията. — Скот, трезвен като светец. — Не желая да ти причинявам подобно неудобство.

Чак сега осъзнавам колко много съм се бояла, че никога повече няма да чуя изисканата реч на истинския Скот — не на пропадналия алкохолик — и колко се надявам тази маслинова клонка да прерасне в примирие. Отвръщам:

— Съжалявам, че ти ударих шамар и че изрекох всички онези ужасни неща. — Които се надявам да не са верни. — Знаеш, че не ги мисля.

Или не искам да ги мисля.

Бих могла да изрецитирам Клетвата за вярност към американския флаг, докато го чакам да ми отговори.

— Предполагам, че и двамата имаме вина — склонява той с треперещ глас.

Скот беше чудакът с пистолета, негодникът, чието пиянство почти го бе лишило от възможности за здраве и благополучие, и онзи, чиито настроения ме изтощават. Аз съм момичето, чийто баща го е учил на състрадание, както и оптимистката, убедена, че пълнокръвният Скот може да прогони грубия самозванец, който го държи в плен. Вярвам в щастливия край. Виждам ни заедно. Завинаги. Лебеди. Със Зелда или без Зелда. Казвам си, че да бъдеш великодушен не е същото като да бъдеш жертва.

— Надявам се, че ще ме посетиш — отстъпва лебедовият принц.

По-късно същия ден се присъединявам към него в двора на „Бели Ейкърс“. Блед е като стара гравюра върху слонова кост, лошо избръснат и отслабнал. Косата му се нуждае от подстригване. Отмятам я от челото му, полагам ръка на тила му и се взирам в любимите си очи. В сумрака те са сини като ралицата, катереща се по близката решетка.

Той седи в люлеещ се стол и смуче кока-кола от сламка на червени и бели райета.

— Съжалявам, Шайло. За всичко.

Аз също.

— Не трябваше да отправям онези обиди и…

Той посяга към ръката ми и я притиска до устните си.

— Нека не говорим повече за това.

Дяволита усмивка се прокрадва по изящното му лице.

— Знаеш ли, че пистолетът беше зареден?

— Защо, за бога, ти бе притрябвал?

— О, можеш да предположиш. Лъвове, тигри и мечки.

— Кажи ми истината или си тръгвам.

Не очаквам да ме погледне в очите, но той го прави.

— След Дартмут и Ню Йорк имах лош ден. По-точно поредица от лоши дни. Мислех, че отново ще рухна. Исках да ми е подръка, просто за всеки случай.

Твърде потресена съм, че да отговоря.

— Тогава се сетих за стихотворение на Дороти: „Бръсначите режат те, реките давят те, киселината яде те, а лекарствата гърчат те“.

— Огнестрелните оръжия не са законни… — подемам аз. — Така че защо да не поживееш.

— Държах твоя портрет… и този на Скоти също… пред пистолета, за да ми напомнят за тези шест думи, макар че, Шайло, аз съм последният човек на земята, който би отнел собствения си живот. Прекалено голям страхливец съм.

— Мили боже, ти си побъркан.

— И не се гордея с това.

През следващия половин час Скот разказва цяла сага, която започнала в Северна Каролина, откъдето отвлякъл вече обсебената от Библията фанатичка Зелда и двамата стигнали до Хавана, защото „Ърнест я обожавал“. Скот обаче не. Мръсотията. Магаретата с превити гърбове. Слухът за кораба в пристанището, приютяващ немски евреи бежанци, на които правителството отказало да влязат в страната, обричайки ги на бог знае каква участ. Зелда била ужасена и се криела в стаята им, където денонощно се молела, за да избяга от хората, които зяпали опърпаните й рокли от 20-те години. Скот се скитал, нафиркан до козирката. Едва е подел своята повест, а аз си напомням, че любимият ми е творец на истории, така че се надявам поне петдесет процента от тази да са художествена измислица. Особено частта за евреите.

— Една нощ се натъкнах на бой с петли. Когато се опитах да разтърва два вкопчени един в друг петела, ме нападнаха и птиците, и кубинците — ниски, безврати мъже, вонящи ужасяващо на пури и потни подмишници. Преследваха ме надолу по улицата и добре ме подредиха. Насиниха ми окото, целият бях натъртен и не можех да си намеря хотела.

Историята е колкото нелепа, толкова и неприятна.

— О, Скот — отронвам, защото трябва да кажа нещо.

— На следващия ден отлетяхме за Ню Йорк и отседнахме в „Алгонкин“, където се регистрирахме като младоженци…

Ние. Младоженци.

— … ала Зелда започна да стене — Скот имитира банши. Имам чувството, че съм седнала край лагерния огън, докато цепеницата прегаря — не че някога в живота си съм седяла край лагерен огън. В „Алгонкин“ Скот сновял по коридорите и крещял, макар да не става ясно на кого, и какофонията — каква прекрасна дума — предизвикала оплаквания.

Поднасям мислено извиненията си на Зелда, задето преди няколко дни несправедливо реших, че тя е причинила проблемите на Скот, при положение че като нищо ще се окаже по-здравомислещата от двамата.

— Опитах се да метна един сервитьор надолу по стълбите — отсича безизразно, сякаш се гордее с подвига си. Управителят изпратил Скот в приют за алкохолици в Белвю. Оттам го преместили в Докторската болница. Отново.

— Скъпа, никой вече не знае как да се забавлява — оплаква се моят малолетен нарушител на средна възраст.

Историята щеше да е шокираща, ако не звучеше толкова познато. Въпреки всичко, като виждам Скот до мен — трезвен и изпълнен с разкаяние — любовта ми се завръща. Не искам да сме разделени с този мъж. Започвам да се надявам, че ще направи лирическо отклонение, за да обяви развода си със Зелда. Бракът им вече е само на думи, така твърди той. Времето им заедно било твърде… Не довършва изречението си. Болезнено? Лишено от секс? Не можел да спре да мисли за мен, казва той, за здравето и благоразумието ми. На финала на монолога си Скот потърква длани една в друга, сякаш изтърсва трохи.

— Ето как прекарах последните няколко седмици.

Това е.

Замлъкваме, докато жълтеникавата светлина се губи в сумрака, а залязващото слънце хвърля пурпурни сенки из долината Сан Фернандо. Птиците чуруликат приспивна мелодия, а светулките блещукат в мрака. Времето е захладняло, а бризът си играе с косата ми. Не откъсваме очи един от друг.

— Това безумие в Куба и Ню Йорк вече е в миналото — зарича се Скот. — Впиши го в счетоводната книга с моите злодеяния, която сигурно си водиш, но моля те, нека е с невидимо мастило, защото мога да се променя.

— Това искам от теб. Нуждая се от истинския Скот. Покажи ми го.

Той се изправя и ме притегля към себе си, отново улавя ръцете ми в своите и ме повежда през френските врати, нагоре по стълбището на Рет и Скарлет. Прегърнати, двамата влизаме заднешком в спалнята и се свличаме върху ленените чаршафи, напоени с уханието на цитрус и градински чай. Отворените прозорци пропускат вятъра, докато дрехите ни падат, а ние изличаваме миналото.

— Липсваше ми, мила — прошепва той, притиска ме в обятията си, а докосването му е като коприна. — Нуждая се от теб. Съжалявам.

Това се пее в песента, която копнея да изпълни за мен. А аз му отвръщам.

Тридесет и девета глава
1939

На сутринта намирам писмо до Зелда, набрано на пишещата машина от Франсис. То гласи:

Беше чудесна през цялото пътуване и няма и минута, през която да не мисля за теб с цялата си отлежала нежност. Ти си най-изящният, очарователен, нежен и красив човек, когото някога съм срещал…

Припомням си снощното любене и обещанието на Скот и избирам да заключа всяка следа от разяждаща ревност, макар да си записвам адреса на Зелда в Северна Каролина. После продължавам напред с живота си, който бързо добива блясъка на оперета. Когато не преследвам филмови звезди и не се боря с безочливите им агенти, се отдавам всецяло на Едноличния колеж на Ф. Скот Фицджералд, както решихме да наречем продължаващото ми образование. В момента целият колеж е в сесия.

— Ти ще бъдеш моята Галатея — заявява Скот.

Научавам, че скулпторът Пигмалион от гръцките митове дава това име на статуята, която извайва до съвършенство и съживява. Цял живот неотклонно съм се стремяла да подобря себе си с огромното съдействие на Джони. Едноличният колеж ми предлага различно преживяване в сравнение с Джони, чиито амбиции спрямо мен отразяваха неговите въжделения, не моите. Искам да разширя кръгозора си точно толкова, колкото и Скот го желае, с презумпцията, че интелектът ми не знае граници. Хвали се на приятелите ни как никога не бил срещал по-схватлив ученик. Ето защо за пореден път се ядосвам, че формалното ми образование приключи на четиринайсет.

Понеже плановете и списъците са в основата на живота му, Скот е подготвил учебна програма като в либералните колежи по изкуство. Тъй като Скот не твърди, че притежава всестранно образование — по-скоро има познания по литература, история, религия и бокс, но не и по математика и науки, последните две не влизат в плана ни. Това обаче не ме притеснява. Уменията ми по аритметика са по-добри от тези на Скот и нямам амбиции да ставам наследничка на Мария Кюри. Прекарвам поне по три часа на ден в четене и учене, преди да започне следобедното ми препитване. Ако следваме програмата, бих могла да завърша през 1941 година. В момента съм погълната от „Големите надежди“.

Скот изпраща Франсис до антикварни книжарници в центъра на Лос Анджелис, за да издири любимите му издания на Чосър, Мелвил, Сервантес и други литературни рицари. Тя се връща с подписани бройки и първи издания, които са й стрували едва петдесет цента.

Понякога получавам изненада.

— Когато правех бели, майка ми ме наричаше лошо елфче, а когато се държах прилично, ставах нейното добро елфче и получавах близалка. Ето я и твоята, понеже се справи толкова добре с Дарвин — казва Скот и ми подава „Студеният дом“ на Дикенс.

Всеки път, когато преодолявам трудна книга — „Държавата“ на Платон едва не ме сломи — за награда получавам по-леко четиво.

Скот включва и Хемингуей, на чийто талант се възхищава въпреки непростимите обиди от страна на притежателя му. Опитвам се да чета Ърнест безпристрастно и го намирам за всепоглъщащ, но рязък — Скот може и да е способен да си затвори очите за вероломството на Хем, но на мен не ми е по силите. Спокойно мога да ползвам „Погледни към дома, ангеле“ на Том Улф — поредния стар приятел на Скот, вместо приспивателно. Когато го споделям със Скот, той признава, че е съгласен с мен.

— Аз греба с голямата лопата — казва той — но Том не пипа нищо.

Скот наема дърводелец, който да изработи нови лавици от златен дъб за апартамента ми в Холивуд — щедър и смислен подарък. Не след дълго се сдобивам с два рафта с книги, носещи посвещението „Издание Енсино“ и обложки от дебела опаковъчна хартия, която Скот е оформил с ножица и лепило. Колекцията ми отразява панорамата на ума му и проблясъци от собствения ми интелектуален потенциал. Обичам да се уча, а той — да ме учи, което значи, че отделя време да обогати речника ми.

Днес ме изпитва.

— Госпожице Греъм, моля, дайте определение за „нихилизъм“.

— Отричане на религиозните принципи. Не е същото като при мен и юдаизма, защото аз вярвам в Заповедите и етиката. Изразява се по-скоро в краен скептицизъм.

— Правилно — казва той. — Следва „оскърбление“.

— Да се обиждаш. Оскърбява ме мисълта, че не смяташ „Тъмна победа“ за превъзходен филм.

— Така е, не го смятам. Беше скучен. А сега „апатия“?

— Състояние на умствено и физическо изтощение. Това чувствам в тази вряща жега.

— Твърде просто. „Хералдически щит“?

— Емблема под формата на щит. Джони имаше такъв.

— Прекалено лесно. Това ме подсеща за „англофил“?

— Рандолф Чърчил.

Отговорът ми спечелва усмивка.

— Правилно, госпожице Греъм. А сега „непоследователен“.

— Човек, на когото му липсва план или цел. Каквато бях аз преди Едноличния колеж.

Скот съчинява и стихчета, за да ми помага да запомням фактите. Изучаваме историята на Франция и докато карам към града за обиколките си, на езика ми идва: „Благочестив младеж бил свети Луи / И на кръстоносен поход тръгнал да върви“. В момента списвам по седем колонки на седмица, които синдикатът разпределя в шейсет и пет вестника. Това значи, че съм длъжна всеки ден да минавам през студиата и едва ли не да подлагам на тормоз филмовите звезди, публицистите, продуцентите и агентите — на живо, по телефона, по време на банкети и балове, за да събирам сведения. Също така трябва да ходя на журналистически командировки и да развличам гостуващите редактори, които сякаш винаги са придружавани от шестгодишни деца, нуждаещи се от забавления. Всеки работен следобед, когато се завръщам в Енсино, едва дишам.

Знам, че Скот продължава да пие скришом, макар и не до забрава — виждам празни бутилки, а и е също толкова продуктивен, колкото съм и аз; денят му е разграфен с почти войнишка точност. Едновременно поддържа неотклонно кореспонденция със Зелда и Скоти — всяка седмица на изток политат писма — и пише на приятели и редактори на списания, които да му възлагат ангажименти. Също така обмисля сюжета и пише фрагменти от новия си роман. Списание „Колиърс“ е склонно да публикува откъси за две хиляди и петстотин долара на текст, при положение че първо предаде петнайсет хиляди думи за одобрение. Скот седи в леглото, ободрен от предписаните от лекарите витаминозни инжекции, работи на настолното си писалище, а жълтите страници на ръкописа му се трупат и Франсис ги набира заедно с разказите за Пат Хоби („Възложиха на Пат да открие как в багажника на Клодет Колбер е попаднала граната…“). Да не забравяме и старата му работа като сценарист, програмите за университетските ми курсове и вестниците, които претърсва за спортни и военни репортажи от Европа — следи ги по радиото по-съсредоточено от всякога.

Добре се справяме.

— Чети, когато умът ти е най-бодър — съветва ме Скот.

Тъй като в края на деня изнемогвам, закуската ми се състои от препечена филийка, кафе и книга. Преди, по време и след разточителните вечери на Ърлийн — печено пиле, ребра на скара, салати, гарнирани с цвят от тиквички и стръкове чесън, и леки десерти — предъвкваме настоящия урок.

Говори, яж, учи, смей се, играй тенис или пинг-понг, прави любов и слушай как Скот чете последните готови сцени от романа си — Стар се влюбва все по-дълбоко в ирландката, която нарича Катлийн, и аз приемам това като потвърждение за връзката ни. Такъв е животът ни — уединен, уютен и съвършен.

Без да съм го карала, Скот сам започва да ми чете писмата на Зелда. Представя ги някак отстранено, сякаш съпругата му е обект на изследване, който интригува и двама ни. Пише пленително:

Утрините, прекарани в уединение, ме връщат двайсет и пет години назад — животът изглеждаше толкова обещаващ, а сега е само спомен.

Скот ми е разказвал как младите момичета в Монтгомъри се гримирали, преди да излязат, и си вземали студен душ, преди ухажорите им да пристигнат. Макар в момента Зелда да е на около четиридесет, виждам това младо момиче в думите й.

Подозирам, че Скот иска да чуя писмата й, за да ми помогне да разбера по-добре положението, в което се намира. На мен Зелда ми звучи по-скоро меланхолична и отнесена, отколкото душевноболна. Започвам да си представям жена му като героиня от някакъв роман, който съм чела, непоправима романтичка, уловена в слънчев летен следобед отпреди петнайсет години. Никога не пропускам да забележа, че подписва писмата си с „Твоя предана“, а не със „С любов“ или „Обичам те“, сякаш със Скот са брат и сестра вместо съпруг и съпруга. Припомням си връзката си с Джони.

Писмата на Зелда хем ме изнервят, хем предизвикват любопитството ми. Ако някога се срещнехме, щяхме ли да станем приятелки? Решавам да се представя. Не мога да преценя дали желанието ми е провокирано от гордост, или несигурност, ала изпитвам огромна нужда любовта ми към Скот и неговата към мен да излезе на бял свят и да бъде призната.

Един ден пиша:

Скъпа Зелда,

Аз съм близка приятелка на Вашия съпруг и искам да знаете, че той постоянно се притеснява за Вас. Бъдете спокойна, че се грижа добре за Скот. Наглеждам здравето му. Силно съм привързана към него и вярвам, че той също се е привързал към мен, но Ви обича от все сърце и чувствата му са неоспорими. Вие сте ядрото на неговия свят, защото без Вас легендата не ще просъществува. Възхищавам й се и я приемам, но тя не смекчава любовта ми към Скот. Двамата споделяме връзка, изградена върху взаимно уважение.

С обич,

Шийла Греъм

През следващата седмица препрочитам писмото по няколко пъти на ден. В крайна сметка го скъсвам — боя се да не нараня тази жена и се страхувам от реакцията й, а и от тази на Скот.

* * *

Тъкмо когато си мисля, че дните ни не могат да бъдат по-идилични, Скот добавя и музика към образованието ми. Мортън Крол, братът на Франсис, го съветва какви композитори да избира. Мелодиите на Бетовен, Шуберт, Бах и Брамс се превръщат в „нашите“ песни, а с музиката идва и изкуството. Започваме да посещаваме Музея на изкуствата в Лос Анджелис, за да научим повече за картините и скулптурите.

Ето какво правим в този пролетен ден — шляем се. Спирам се пред картина на Франц Халс.

— Всички мъже се подсмихват точно като Робърт Бенчли — отсичам аз.

Няколко галерии по-късно решавам, че Боджи е досущ като Хогарт — винаги лудува сред тълпата. Джона е Тулуз Лотрек в здраво тяло, а дамата с пудела на Реноар ми напомня за Дороти.

— Преувеличаваш, скъпа. Може би натюрмортът му с лук — казва той. — А кой съм аз?

Обмислям Ван Гог и експлозивната му енергия, но той не е достатъчно красив — никой автопортрет на художник не е — а и свършва зле. Обожавам Дега, защото също като Скот е романтик, ала се притеснявам, че очарованието му към балета, на който Зелда се е отдала преди срива си, ще бъде огорчаващо.

— Може да си Дюрер. Сложността на неговите дърворезби ми напомня за писането ти.

После обаче размислям.

— Не, ти си „Мислителят“ на Роден.

— Само че той е гол, а аз съм срамежлив.

— Остави на момичето да помечтае. А аз коя съм? — питам закачливо.

Той ми отговаря веднага:

— Венера на Ботичели в нейната мидена черупка. Очевидно.

Одобрявам избора.

Тръгваме си от музея по пладне.

— Бих искал да заведа на обяд моята shiksa на Ботичели — казва Скот. — Знам точното място.

Откарва ни не до италиански ресторант, както очаквам, а до „Деликатесите на Грийнблат“ — heimische средище за пушена сьомга и параноя, където редовните гости от студиата поглъщат храната на бащите си, докато мърморят.

— Извиняваш се за това, че омърсяваш евреите в историите си? — питам аз не съвсем на шега.

— Да, Венера. Ще ми простиш ли?

Оценявам помирителния жест на Скот. Усърдно се опитвах да повярвам, че произведенията му просто отразяват предразсъдъците на нашето време, които той самият не споделя.

Скот прехвърля менюто и се усмихва.

— Knaidloch. Какво точно е knaidloch? — пита той появилия се сервитьор — пълничък господин, който е загладил с гребен оредяващите си кичури сива коса над гъста сключена вежда, а в говора му се долавя ехо от Слуцк.

— Матроска топка, господине, прилича на кнедли. Много вкусна и въздушна, сервира се с прочутата пилешка супа на Грийнблат.

— Ще повторите ли, моля?

— Knaidlach.

— Ка-НЕЙД-лок — кикоти се Скот. Три пъти се мъчи да произнесе думата, килвайки глава наляво-надясно.

— Все едно накрая си правиш гаргара, приятелю — съветва го сервитьорът.

— Бихме искали супата и ка-НЕЙД-ляк-к-к, както ни препоръчахте. Какви други специалитети предлагате днес?

Сервитьорът се отпуска след разпита на Скот.

— Клиентите ни обожават нашия kreplach.

— Тесто, пълнено с картофено пюре — намесвам се. — Ще ти хареса.

— Познати сме и с нашите knishes.

Скот се обръща към мен.

— Отстъпвам на госпожица Книш.

Изчервявам се, озъртам се наоколо, не виждам познато лице и добавям:

— Харесвам blintzes, които са като креповете, но обичам и tzimmes.

Когато имахме пари, мама го готвеше на Шабат. Мога да подуша сочните моркови, репи и сливи, подправени с канела и сипани до сочната плешка, залята със сос, в който мазнината лъщи на златисти точици. Пренасям се в „Степни Грийн“, а татко и мама ми липсват — не противната вещица, която ни изостави с Морис в приюта, а жената, която носеше изгладена синя забрадка и се усмихваше. На крачка съм да заплача, ала в същия миг Скот се провъзгласява за schmendrik — уведомява ме, че е научил този израз от едно от другите boychicks в студиото.

Поднасят ни пиршеството: пилешка супа с целина и knaidlach, придружени от картофен kugel и сандвич с десетсантиметрови парчета език, струпани върху мек и прясно изпечен ръжен хляб. Скот излапва своята knaidlach на три хапки.

— Двойно по-вкусна от тази на Зелда — отсича.

Поглъща също своя kugel и половината сандвич, като мен, и поръчва rugelach и чай с лимон и мед.

— Казах ли ти, че бащата на Франсис дал на госпожица Крол жив шаран преди Пасха? — пита той, докато се тъпче.

— Аз лично бих предпочела самур.

Той не долавя посредствения ми каламбур^[108].

— Палтото от лисича кожа, което ти дадох, не те ли удовлетворява?

— Знаеш, че си обичам палтото.

Първият ми подарък за рождения ден от Скот безспорно е най-високо цененият ми подарък въобще. И да беше жива, лисицата едва ли би могла да се радва на повече любов и загриженост.

Скот забива зъби в едно rugelach.

— Семейство Крол оставили шарана да плува във ваната дни наред, преди господин Крол да смаже клетника с чук за пържоли, а майката на Франи да го фарширова.

Сега преглъща сладкото руло.

— Не знам защо просто не са напълнили ваната си с джин и не са оставили рибата да се напие до забрава, нито пък защо не ме поканиха на Седер^[109]. Щях да се справя набързо с тия четири чаши вино.

Смее се почти толкова бурно, колкото и аз, но внезапно престава.

— Прочете ли, че британският парламент започва операция „Киндертранспорт“? Изпращат деца на немски евреи в Англия в навечерието на войната.

Не за първи път се засрамвам от невежеството си относно световните събития. Професионалните ми ангажименти достатъчно затрудняват подготовката ми за Едноличния колеж. Не чета почти нищо от всекидневниците, с изключение на колонките на Луела и Хеда.

— Не знаех. Спасяват ги. Това е прекрасно, скъпи.

Можехме ли да осиновим дете? Разбира се, приоритетът ми е да имам бебе от Скот, ала сърцето ми се къса при мисълта за малките Лили и Морис от Германия, вкопчени в кукла Кичъл или плюшено мече и понесли малки куфари… С радост бих станала майка на такива деца.

Реалността разбива фантазиите ми, когато Скот казва:

— Не е чак толкова прекрасно, Шайло. Англичаните ги е грижа само за децата. Никой от родителите няма да получи виза. В известен смисъл малчуганите вече са сираци.

Четиридесета глава
1939

„Шийла Греъм се страхува и да изнася, и да не изнася лекции.“

Мразя, когато Хеда е права.

Почетната сплетница Луела се отправя на национално турне, по време на което ще изнася лекции из страната — Джон Уилър също ми е уговорил такова, за да предоставя на читателите възможност да надзърнат зад кулисите на Холивуд и да видят истинското ми Аз. Хеда е права. Ужасена съм. Когато излизах на сцената — третата отдясно, правех така, че гафовете ми да минат за комедиен скеч. При тези лекции обаче не вървеше. Вече съм жена, която трябва да поддържа професионалната си репутация.

Притеснявам се и да оставя Скот сам. Ако не съм при него, дали трезвеността му ще бъде удавена в море от джин? Изключено е да отложа ангажимента, така че съставям чернова на речта си, украсена с блясъка на Холивуд и подправена с добре познати скандали — обвиненията в изнасилване срещу Фати Арбъкъл от 1921 г. и уклона на Чарли Чаплин към малолетни момичета. Ще спестя най-сочните си придобивки, онези, които могат да попаднат в колонката ми само като анонимни сигнали — слухове за педерасти и травестити, шивашкия кръг от любителки на женската плът, сформиран около Марлене Дитрих, прелюбодеянията на яхтата на Хърст, разнообразни венерически болести, порно, както и опитът на Луис Б. Майер да притисне Джанет Макдоналд да направи аборт, докато е бременна с детето на Нелсън Еди. Сътресенията в личния живот редовно разклащат основите на студиата, но индустрията брани питомците си.

Когато показвам речта си на Скот, той се мръщи.

— Поднасяш на хората помията, която очакват. Не мога да ти позволя да изговориш това, скъпа.

Скот е добронамерен, но неволно ме смалява до прашинка.

— Разкажи на хората как в действителност се правят филми. Механиката и последователността на процеса са най-интересните моменти. — Той взема листовете. — Кое е най-важното зъбчато колело в механизма?

— Писателят? — осмелявам се да предположа.

— Де да беше така. Ние сме на дъното на хранителната верига. Най-стойностните плодове на труда ни може да бъдат опропастени от всеки второкласен актьор. — Той млъква за секунда. — Давам ти за пример Джон Уейн. Актьорът обаче е просто марионетка, която може да бъде съсипана от този, който стои начело на целия цирк в индустрията — режисьора. Точно на това трябва да наблегнеш — Скот все повече се разгорещява. — Ще ми хареса и да изтъкнеш как филмите повлияват на начина, по който говорим и изглеждаме, защо казваме „Не бе“ и „Да бе“ — е, не точно аз, но другите.

— Добре, ще пренапиша сценария.

Той обаче отказва да ме остави на мира.

— Може ли аз?

Скот дължи на „Колиърс“ десетки хиляди думи, за да получи аванса си. Въпреки това взема речта ми и не я връща до следващия следобед — пренаписана и прилежно набрана от Франсис. Невероятна е.

— Не се мъчи просто да я запаметяваш — предупреждава ме той. — Преглеждай я достатъчно често, че накрая да я запомниш наизуст, за да можеш да поддържаш зрителен контакт с публиката си.

Дни наред чета речта си на глас с надеждата, че ще се запечата в ума ми. Също така посещавам библиотеките на студиата, от които заемам книги за историята на киното и използваната техника. Както някога рецитирах имената на членовете на кралското семейство, започвайки от Егбърт от Уесекс, така и сега минавам чинно списъци с носители на „Оскар“ и научавам за филмовата техника повече, отколкото някога съм искала да знам, за да съм подготвена за частта с въпросите и отговорите след лекцията.

Няколко нощи, преди да замина, пристигам в Енсино и установявам, че Скот е сглобил импровизиран подиум и е заел музикална стойка от брата на Франсис. Разположени са в отсрещния край на дневната, отвъд трапезарията и верандата, където седят с Ърлийн и Франсис.

— В очакване сме на речта ви, госпожице Греъм — обявява Свенгали^[110]. — Важно е и дамите в дъното да могат да ви чуват.

— Няма ли да имам микрофон?

— Ами ако се повреди? — пита най-загриженият шофьор в Калифорния.

— Добър вечер — подемам. — Днес, приятели мои, ще споделя с вас тайните от кухнята на киното.

Избухвам в кикот.

— Престани, мила — провиква се Скот. — Ти си авторитет по въпросите на филмовата индустрия. Не се съмнявай в това. Сега започни отначало и запомни, че освен това си Шийла Греъм.

Кинопознавачката Шийла Греъм.

— Добър вечер…

— Гледай напред! — крещи той. — Хората искат да видят хубавото ти лице. Не си някоя горгона като Хеда или Луела.

С изправена глава, но напълно ужасена, изнасям речта си, която трае четирийсет минути. Публиката ми от трима души ръкопляска вежливо.

— Някакви въпроси? — питам.

— Госпожице Греъм — започва Франсис — коя е първата филмова звезда?

— Трябва да посоча Мери Пикфорд. Преди двайсет години тя печелеше по десет хиляди долара на седмица и основа „Юнайтед Артистс“ заедно с Чарли Чаплин, Д. У. Грифит и Дъглас Феърбанкс. Между другото, той стана вторият й съпруг.

— Кой е първият филм, заснет по системата „Техниколор“?

Този въпрос идва от Скот. Фасулска работа.

— „Беки Шарп“. Един от любимите ми. Излезе през 1934 година.

— Има ли филм, печелил всички важни награди „Оскар“? — пита Франсис.

Бинго.

— Да. През 1934 година. „Това се случи една нощ“ триумфира в категорията за най-добър филм, най-добър актьор, най-добра актриса, най-добър режисьор и най-добър сценарий.

— Също така се чудех кой е първият филм с говор?

— „Джаз певецът“, 1927 година.

Сега Скот махва с ръка:

— Елегантният джентълмен в дъното, моля.

— Истина ли е, че едно джудже е паднало в тоалетната по време на снимките на „Магьосникът от Оз“?

Скот ме е предупредил, че трябва да отговарям честно на всеки въпрос, независимо колко възмутителен е той. Призовавам цялото си достойнство и отвръщам:

— За съжаление, е истина. Заклещи си крака, но екипът на „Метро Голдуин Майер“ му се притече на помощ и дребосъкът не пострада.

Ърлийн размахва ръка.

— Дочух, че малката госпожица Темпъл всъщност била джудже. Вярно ли е?

Старая се да запазя непроницаемо изражение.

— Тези слухове стигнаха и до мен, мадам, но ви уверявам, че познавам Шърли Темпъл и тя е забележително умно за възрастта си младо момиче.

Продължаваме по същия начин, докато Скот не пристъпва напред.

— Бяхте великолепна, госпожице Греъм.

Връчва ми букет кученца, откъснати от градината, както и продължителна целувка.

— Убедихте ме, че сте готова за турнето си.

Когато излизам на следващата сутрин, не му казвам, че съм се консултирала с адвокат и съм съставила завещание. Оставям на Ф. Скот Фицджералд всички мои земни притежания, както и спестяванията си в размер на четири хиляди долара. Две хиляди му принадлежат по право, защото за мое удивление миналогодишният чек е бил осребрен.

Скот настоява да взема назаем протърканото му кафяво кожено куфарче. Гравюрата гласи: „Скот Фицджералд, 597, Пето авеню, Ню Йорк“. Там се намира издателство „Чарлс Скрибнърс сънс“, защото Скот няма постоянен адрес — нито сега, нито когато и да било.

Четиридесет и първа глава
1939

Северноамериканският вестникарски съюз ме настанява в хотел „Рузвелт“ в Ню Йорк. Разопаковам снимка на Скот и бебешкосинята ми шапка — не парадна платформа с канарчета и чепки грозде, за да не ме объркат с Хеда. Силуетът на костюма подчертава талията ми, а косата ми е с един нюанс по-руса благодарение на фризьора на Карол Ломбард.

Джон Уилър ме притиска в прегръдка, когато се срещаме на чай в „Палм Корт“.

— Предрекох успеха ти веднага щом влезе в офиса ми преди шест години.

Исторически ревизионизъм — още един термин, на който Скот ме научи.

Няколко часа по-късно излизам на сцената в Градската зала. Пълна е едва на една трета от капацитета си — приблизително петстотин любопитни слушатели. Сграбчвам стойката и мигом ме обзема такава свирепа сценична треска, че съм способна само да прехвърча през речта си, без да поглеждам и за секунда към публиката, която е твърде отегчена, че да ми зададе и един-единствен въпрос.

— Онази Луела Парсънс беше много по-добра — дочувам да изсумтява някаква жена на излизане.

Когато се връщам в хотела, там ме очаква телеграма. КЕНИ УОШИНГТЪН БЯГА ДОБРЕ МИСЛЯ ЗА ТЕБ СКОТ. Кени е звездният куотърбек на Калифорнийския университет. Пропълзявам изтощена до леглото, но не мога да заспя. Не съм се излагала толкова много публично, откакто се посрамих в пиесата на Ноел Кауърд.

Внушавам си, че съм атлет, който има нужда от разгрявка. Положението във Филаделфия и Вашингтон е малко по-сносно и докато стигна Кливланд, вече мога да отправя няколко усмивки към публиката. Всяка вечер ме чака телеграма от Скот. Кливландската е подписана с „ТВОЯТ ХОЛИВУДСКИ ОБОЖАТЕЛ СКОТ“. Целувам портрета му за лека нощ и му благодаря за добрината.

В Луисвил съм едновременно уверена и прегладняла. След като разпродадох билетите, се тъпча с пържен сом, панирани картофи и бананов пудинг. Телеграмата на Скот гласи: ЖЕЛАЯ УСПЕХ НА ТЕБ, ЛУЕЛА И ХЕДА. ВСЕ ОЩЕ МИ ЛИПСВАШ УЖАСНО.

За мен това се равнява на: „Ти си най-изящният, очарователен, нежен и красив човек, когото някога съм срещал“.

В Сейнт Луис съм в добра форма. В НЕТЪРПЕЛИВО ОЧАКВАНЕ НА ЗАВРЪЩАНЕТО ТИ С ОБИЧ СКОТ.

В Канзас завършвам речта на фона на гръмки аплодисменти. По време на частта с въпросите една жена пита:

— Госпожице Греъм, какъв човек е Лорета Йънг?

— Чаровен. Лорета винаги изглежда щастлива пред света. — Тя е актриса, за бога. — Ала за една жена е трудно да съди друга жена. Ако наистина искате да узнаете каква е Лорета под дрехите, попитайте някой мъж.

Публиката избухва.

— О, господи — възкликвам аз. — Трябваше да ви кажа да попитате Кларк Гейбъл.

Това им харесва още повече.

Същата вечер се перча на Скот по телефона:

— Сложих ги в малкия си джоб, мили.

— Знаех си, че ще успееш, скъпа.

На следващата сутрин летя за вкъщи, понесена на вълните на облекчението. Скот ме посреща на летището с букет рози, достоен за принцеса. Достатъчно жизнерадостен е, че да заподозра намесата на алкохола, но се чувствам твърде превъзбудена, за да го смъмря.

Два дни по-късно Франсис ме удостоява с неочаквано, ранно сутрешно посещение в апартамента ми. Липсата на обичайната й усмивка е притеснителен знак.

— Да не се е случило нещо със Скот? — изписквам аз.

Туберкулозата, пиенето, безсънните нощи и дните, прекарани в пушене на цигари и ядене на шоколад, променливите настроения, безпокойството заради дълговете му. До този момент не осъзнавах до каква степен тревогата обременява любовта ми.

— Нищо подобно, слава богу, но вижте тук.

Тя ми подава „Холивуд Рипортър“, който включва и уводна статия на първа страница.

„Две турнета, оглавявани от филмовите колумнистки Луела Парсънс и Шийла Греъм, оказаха благотворно и зловредно влияние върху бизнеса“, пише редакторът. Били Уилкърсън е подел вендета среща мен още от дните на най-ранните ми колонки, когато се оплаках от отвратителната храна в притежавания от него „Трокадеро“. „Трябва да благодарим на госпожица Парсънс. Шийла Греъм обаче е друго нещо.“

Нещо?

Той цитира репортер от Канзас Сити, за когото знам, че е пропуснал лекцията ми. „Шийла Греъм получи двеста долара за нощното си изпълнение в Женския клуб. Студиата трябваше да й платят да си остане у дома. Лекцията целеше да очерни всички големи имена във филмовата индустрия.“

Аз бях очернената.

„Беше намекнато за нощните развлечения на възрастна звезда. Холивуд, актьорите, продуцентите, сценаристите и режисьорите му не биха одобрили последвалото сплетничене от страна на госпожица Греъм. Сплетниченето НЕ Е КОЛЕГИАЛНО. От друга страна, Лоли…“

Лоли! Която плаща на шпиони да надничат иззад палмите в „Браун Дарби“ и отпечатва каквото й заповяда Рандолф Хърст?

„… разпространява новините от своята трибуна, от която оказва помощ на киното.“

— Франи, това е…

— Осъдително?

Усещам руменината по лицето си.

— Скот знае ли?

— Тепърва поемам към Енсино.

Тя подкарва колата, а аз му се обаждам и го събуждам. Чета статията, подсмърчайки.

— Това е безумно и нечестно — казва той сковано. — Този мъж се опитва да предизвика уволнението ти. Шайло, любов моя.

— Нарочил ме е от години.

— Не мога да търпя това. Ще предизвикам този кретен на дуел с Джон ОʼХара като мой секундант. Настоявам да получа удовлетворение за обидата на полета на честта.

Да не би affaire dʼhonneur да е традиция на Бръшляновата лига? Сцената с дуела в „Нежна е нощта“ ми се стори странна и в момента впечатлението ми се засилва.

— Не ставай смешен — обаждам се аз, а шокът ме връща обратно на земята. — Нуждая се само от съчувствието ти. Това да не ти е опера. Не те карам да защитаваш честта ми. Ще се обадя на редактора на „Канзас Сити Стар“, ще настоявам да напише възражение срещу Уилкърсън и ще помоля Джон Уилър да поиска извинение и думите да бъдат оттеглени.

Съмнявам се, че Скот изобщо ме слуша.

Късно през деня научавам, че е пристигнал в офиса на Уилкърсън с бутилка джин в ръка. В продължение на два часа сновял из лобито, фучал от ярост, мятал обиди и обвинения към уплашената рецепционистка, преди да го изведат насила. Също така разбирам от Франсис, която за втори път посещава апартамента ми, че реакцията му е била само отчасти провокирана от хулите на Уилкърсън по мой адрес.

— Докато ви нямаше, Скот изпрати шест хиляди думи от ръкописа си на „Колиърс“.

Объркана съм.

— Това е по-малко от половината, която изискват.

— Нямаше търпение да уредят сделката. Има подробен план, макар че — между нас казано — го променя всеки ден. Ала беше убеден, че редакторът ще се влюби в книгата. Вече предричаше как ще се върне обратно в бранша, ще получи дузина чека и ще продаде завършения роман на „Скрибнърс“.

Тя вади телеграма от джоба си.

— Ето какво последва.

ПЪРВИТЕ 6000 ТВЪРДЕ НЕЯСНИ СЛЕДОВАТЕЛНО РАЗОЧАРОВАЩИ. НО ТИ НИ ПРЕДУПРЕДИ ЗА ТОВА. МОЖЕ ЛИ ДА ОТЛОЖИМ ДО ПО-НАТАТЪШНО РАЗВИТИЕ НА СЮЖЕТА? АКО ТРЯБВА ОТГОВОРЪТ ДА Е НЕЗАБАВЕН ТО ЗНАЧИ НЕ.

Прилошава ми.

— След като Скот я прочете, изглеждаше на крачка да побеснее. Веднага изпратихме ръкописа на Макс Пъркинс, но той каза, че „Скрибнърс“ също изискват по-голям обем страници, макар да предложи да му изпрати някакви пари…

Проява на съчувствие.

— … и тогава „Сатърди Ивнинг Поуст“ също го отхвърли.

Голяма издателска къща и две списания, които някога са се прехласвали по творчеството на Скот.

Хората скоро ще забравят атаката от страна на Уилкърсън, а Джон Уилър, който смята, че редакторът е лунатик, ме увери, че няма да си изгубя работата. Предполагам обаче, че Скот се чувства съсипан и вовеки загробен в литературното бунище. Същата вечер е неутешим, когато се опитвам да проявя състрадание и да му окажа подкрепа. Говори едносрично, сякаш вече е неспособен да завърши цяло изречение.

— Не мога да говоря.

— Приключих.

— Няма нищо по-старо от вчерашната новина.

Между всеки отговор Скот дави нарастващото си самосъжаление с джин.

Макар това да ме плаши, разбирам защо търси утеха в алкохола и не правя опити да го спирам. През целия си живот съм вярвала, че ако покажеш на света темперамент и желание за успех и се трудиш здраво, ще постигнеш целите си. В този смисъл аз сама се създадох. Скот иска само да го признаят за писателя, когото някога е бил. Сигурно си мисли, че светът заговорничи срещу него.

— Трябва да довършиш „Магната“, независимо от всичко — умолявам го аз. — Чел си ми достатъчно от него, за да повярвам, че би могъл да е твоят шедьовър.

— Очевидно се заблуждаваш.

— Знам, че не е така, Скот, не и след всички романи, които ме накара да прочета. Сигурна съм, че Франсис би казала същото. Непременно трябва да продължиш.

Той не продумва през остатъка от вечерята. Накрая заобикалям масата, обгръщам врата му с ръце и предлагам да се качим горе.

— Скъпи, нека приключим този ужасен ден и да започнем начисто сутринта.

Той нежно отмества ръцете ми.

— Остави ме, скъпа. Знам, че ми желаеш доброто, но в момента не съм подходяща компания. Ще ти се обадя утре.

Започва да заваля думите.

— Да преспя ли в стаята за гости?

— Не, прибери се у дома. Днешният ден е за цупене.

Болката на Скот е и моя. Къса ми се сърцето да го гледам в подобно състояние. Тръгвам си, но преди това завивам пистолета му във вестник и го скривам в чайник в кухненския шкаф.

Четиридесет и втора глава
1939

С наближаването на ноември долината Сан Фернандо се обагря в жълто-кафявия нюанс на горчицата. Скот влиза и излиза от релси повече пъти, отколкото мога да преброя — трезвен е седмици наред, докато не изпие едно питие, два пъти повече на следващия ден и в крайна сметка дори грижите на постоянно сменящите се медицински сестри не успяват да сложат край на гуляя му. Когато е пиян, го съжалявам, макар силата на чувствата ми да не може да се мери със самоненавистта, която той изпитва към себе си, щом изтрезнее. Същевременно продължава да ми чете от романа си, в който се долавят проблясъци на гениалност.

Тогава настъпва днешната вечер.

Беше дълга седмица, започнала с интервю, което уредих след значителни преговори. За млада жена, постигнала толкова много, Джуди Гарланд е печално неуверена, не може да си намери място и преправя отговорите си по два-три пъти, преди да ги сметне за задоволителни.

— Всичко наред ли е, Джуди? — попитах я, щом изгриза и последния си нокът.

— От проклетите хапчета е — отвръща тя. — Графикът ми е толкова натоварен, че студиото ме тъпче с бензедрин, за да ме държи будна. След това пък съм толкова превъзбудена, че са ми нужни няколко приспивателни, за да се унеса.

— По колко вземаш, клето момиче?

— Изгубих им бройката. Десет-дванайсет на ден.

Това е повече и от нощната доза „Нембутал“ на Скот.

— Може би не е редно да се намесвам, но ми се ще да спреш. Ти си само на седемнайсет.

Изглежда дори по-млада. На фона на великанския си талант Джуди е висока едва метър и петдесет. Какво ли ще й причини Холивуд, щом надрасне детските роли?

— Опитвала съм се да ги спра, но ми стана толкова лошо, че трябваше да си взема почивен ден. Продуцентът беше готов да се откаже от мен.

Забелязвам, че хвърля око на чиниите, които сервитьорът носи на друга маса, и усещам, че и преди съм чувала всичко, което се готви да ми сподели.

— Е, да видим къде се бави храната ни — обаждам се.

— Чудесно. Умирам от глад. Знаеш ли, че ми разрешават да вечерям само маруля и супа? За да сваля няколко килограма.

Прекарваме остатъка от обяда в разговори за филмите й с Анди Харди, докато тя напада купа спагети, последвана от ябълков пай със сладолед, а аз обмислям слуха, който ще поместя в следващата си колонка.

Коя изключително известна непълнолетна актриса е принудена да гладува до смърт, за да се вмести в холивудските стандарти за слаба фигура? Тя живее на хапчета и я карат да работи като фермерско животно. Това трябва да е незаконно…

На следващия ден телефонът ми звъни, докато съм още по нощница. Мигновено ме изпълва тревога за Скот.

— Добро утро, госпожице Греъм — мученето принадлежи на жената, която Джон Баримор някога нарече „дърто виме“.

— Добро утро и на вас, госпожо Парсънс.

— Минавам направо на въпроса. Виждам, че сте се поддали на лъжите на младата госпожица Гарланд. Всички допускаме подобни грешки — в началото. Съветвам ви веднага да оттеглите статията си и да напишете изявление, в което признавате, че сте сгрешили…

Дали Луела е ядосана, задето съм й откраднала историята под носа, или така се е замесила със студиото, че работи като негов посредник? Има ли изобщо значение?

— Нямаше грешка — отговарям.

— Разполагате само с думата на едно дете.

— Откога която и да е от нас иска клетвена декларация? Затова им викаме „клюки“. Сега, ако ме извините, имам работа за вършене.

Седмицата е толкова натоварена, че постоянно снова наляво-надясно — в петък следобед се прибирам в Енсино с облекчение. Франсис вече си е заминала за уикенда и ми е оставила бележка, в която предупреждава, че е взела със себе си купчина бутилки. Един от подносите с пържено пиле на Ърлийн и парче сиропирана торта гордо се пъчат в центъра на кухненския плот. Викам Скот:

— Тук съм, скъпи. Липсваше ми. Искаш ли пиле? По пътя минах през фермерската сергия за боровинки.

— Горе съм, съкровище — весело изтананиква той.

Докато се качвам по стълбите, дочувам и други гласове. Лекари? Не. Когато влизам в спалнята на Скот, заварвам двама скитници, които подозирам, че е качил на път за ресторанта недалеч оттук. Единият мустакат безделник носи нещо, което ми напомня за въгленовочерен костюм на „Брукс Брадърс“ — скорошна придобивка, която помогнах на Скот да избере, когато той внезапно реши, че гардеробът му изглежда демодиран с около десетилетие. И сакото, и панталонът вече може да гъмжат от въшки. Другият бездомник е преметнал синия костюм на Скот през ръката си. На леглото седи купчина ризи и пуловери. Скот, досущ като собственик на галантерия и с разтворен халат, се опитва да му го продаде.

— Мисля, че червеният ще подхожда на тена ви повече от бежовия, господине.

— Какво става тук? — изписквам аз.

— А, господа, моля, запознайте се с Лили Книш — заваля Скот. — Прочутата колумнистка.

— Оставете тези дрехи!

— Извинете дамата. Подозирам, че е пийнала повечко. Не се стеснявайте, приятели мои, вземете каквото ви хареса.

— Оставете ги или ще извикам полиция — извръщам поглед, щом вехтошарят в костюма на тънки райета започва да се съблича по вкоравени боксерки, мятайки панталона и сакото през стаята. Другият непознат отстъпва тихомълком. Никога ли досега не е виждал вбесена жена?

— Защо го направи? — пита Скот скитника, който носеше костюма. — Казах да вземеш каквото ти хареса.

— Махайте се на секундата — вия като сирена аз. — Крадете от болен човек.

— Първокласна кучка — изръмжава Скот.

— Чуйте ме добре. Или се пръждосвайте, или ще извикам полиция.

— Айде, Елмър. Не сме желани тук — казва вторият скитник.

Буквално тичам след натрапниците, когато излизат през вратата. Преследвам ги по стълбите и ги гоня вън от къщата, размахвайки четката за коса на Скот като мачете. Къде се е дянала последната сестра, тази, която флиртува през по-голямата част от деня?

Скот ме следва в кухнята.

— Ще ти приготвя вечеря — опитвам се да говоря нормално. Имайки предвид, че Скот е неоспоримо пиян — и на косъм от това сам да се превърне в бездомен скитник — сега не е моментът за разпити как е съумял да довлече двама безделници до „Бели Ейкърс“. — Ще ти се отрази добре — добавям.

В допълнение към пърженото пиле на Ърлийн затоплям консервирана доматена супа, която изливам в купи и поставям на масата.

— Никога не съм се срамувал повече през живота си, само как прогони приятелите ми — мърмори той, сновейки из трапезарията като бясно куче.

— Хайде, скъпи. Седни — гласът на матрона Вайс се прокрадва в моя. — Хапни нещо.

Скот ме издебва в гръб с изненадваща пъргавина и мята супата. Вряща червена течност изригва като вулкан и оставя големи петна по стените и пода.

— За бога, порасни! — крещя от безсилие. Навеждам се и събирам парчетата порцелан, за да ги изхвърля в кухненското кошче за боклук, като се мъча да не се подхлъзна. — Можеше да ме изгориш и освен това не съм проклетият санитарен екип за парада в Деня на благодарността.

Когато се връщам в трапезарията с парцал за бърсане на чинии, моят принстънски боксьор изстрелва дясната си ръка и ме удря в челюстта. Олюлявам се и падам на земята. Тъкмо се мята към мен за нова атака и сестрата се появява. Не съм чак толкова замаяна, че да не забележа прическата, аромата на „Шанел №5“ и чисто новата й униформа.

— Какво правите, господин Фицджералд? Престанете! — приближава се тя към него с протегнати ръце.

— О, нима си мислиш, че Шийла се нуждае от защита? — сумти той. — Да знаеше само коя е в действителност. Измамница, изпълзяла от най-гнусния нужник на Лондон. Не е Шийла Греъм — изрича той с вирнат нос. — Тя е еврейка. Лили Шийл. Лили Шийл. Лили Шийл!

Повтаря името ми като проклятие — каквото за мен действително е — и предава доверието ми пред жена, която ненавиждам, а и подозирам, че и тя на свой ред ме презира. Скот разбива връзката ни на парчета, все едно е просто поредната купа от китайски порцелан.

Дори и сестрата да изпитва някакъв триумф, той не трае дълго, защото, щом посяга да усмири пациента си, той я изритва в пищяла като някой пропаднал разбойник.

— Майната ви, господин Фицджералд. Как смеете? — крещи тя и бяга от стаята.

Отстъпвам три крачки назад и се опитвам да се добера до кухнята, където е задната врата, но независимо от туберкулозата и опиянението си, Скот е пъргав.

— Не си и го помисляй — отсича той, сграбчва ме за китката и най-спокойно заявява: — Няма да излезеш от тази къща.

Вдигам ръка към охлузената си челюст и призовавам самообладанието си.

— Не… можеш… да… ме… спреш.

— Лили Шийл, ще правиш каквото ти кажа.

— Мразя те.

Гласът на Скот е все така овладян, макар по челото му да избиват мъниста пот.

— В такъв случай, Лили Шийл, ще те убия.

Не го мисли сериозно. Не се паникьосвай. Той е карикатура на психопат. Всичко е заради алкохола. Това не е истинският Скот.

Поемам си дълбоко дъх, набирам се на плота и сядам на ръба — краката ми висят, докато се опитвам да прикрия страха си.

— Добре тогава, ако не мога да си тръгна, би ли желал да поговорим? Щом в ума ти се въртят евреи, можем да анализираме например „Венецианският търговец“?

— Ще те убия. Само трябва да си намеря пистолета.

Започва да отваря шкафове и чекмеджета, мятайки съдържанието им в безпорядък по пода.

— Къде е, по дяволите? Кажи ми, Лили.

— Откъде да знам?

— Знам, че знаеш — продължава да ровичка той. — Къде си го сложила?

— Нямам представа. Кълна се.

Той вдига телефона, набира някакъв номер и смекчава тона си.

— Мила моя Франсоаз. Тази нощ дочух подозрителни звуци и се чудя къде е пистолетът ми.

Долавям гласа на Франсис и усещам, че не му вярва.

— Не, съжалявам, не знам къде е пистолетът.

— Сигурна ли си? Защото съм убеден, че някой е влязъл с взлом.

— Може би сте го скрили някъде.

Той затваря телефона с объркано изражение.

— Вече мога ли да си вървя, Скот?

— Както казах, никъде няма да ходиш.

Очите му са кървясали, а лицето му е сгърчено в злобна гримаса. Говоря бавно и отчетливо:

— Тогава ще се обадя на полицията, ще им кажа, че ме държиш тук против волята ми и ще използвам истинското си име. Хеда и Луела ще ни излапат за закуска. Целият свят ще научи какъв дивак си и ще се смее на наш гръб до края на живота ни. Като знам каква е Хеда, очаквам да звънне на Скоти и сама да й прочете колонката си. Може би и на Зелда. А ако не го направи Хеда, то Луела със сигурност ще го направи. Особено след тази седмица.

Докато Скот продължава да издирва пистолета в другия край на стаята, аз се втурвам към телефона и звъня на оператора:

— Свържете ме с полицията — изричам задавено. — Това е номерът ми, в случай че прекъснат обаждането.

Скот изглежда озадачен от факта, че съм успяла да се обадя, и наблюдава отстрани, докато рецитирам адреса на „Бели Ейкърс“. Сержантът ме уверява, че скоро ще пристигне патрулка.

— Вероятно го чу. Полицията е на път. Мисля, че ще е най-добре да ме пуснеш.

Той замръзва. На лицето на Скот се изписва неверие. Втурвам се напред, сграбчвам ключовете си, оставени на масата до входната врата, изстрелвам се към колата си, ускорявам по чакъла, а седанът стърже на завоя. Карам петдесет километра над позволената скорост. Плача и преживявам наново това, което французите наричат mauvais quart dʼheure — четвърт час, който променя живота ти.

Първо нарушение: инцидентът в Чикаго. Второ нарушение: Малибу. Трето нарушение: първият ни спор относно пистолета му. После налудничавата му реакция спрямо статията на Били Уилкърсън, а сега и случилото се тази вечер. Премислям всички тези инциденти на път за дома. Всеки един от тях води обратно до бутилката.

Пропаднал е. Свършено е с него. Всичко приключи.

Когато пристигам в апартамента си, вече едва дишам, отключвам входната врата и се втурвам към кухнята, а челюстта ми тупти. Увивам лед в хавлия и се строполявам на дивана в дневната. Изживявам един от онези филми, които мразя.

Телефонът започва да звъни безспирно.

— Какво искаш? — питам аз, когато най-накрая вдигам.

— Да се уверя, че си се прибрала безопасно — отвръща Скот с подигравателна загриженост. Звучи също толкова натряскан, колкото и преди час.

Затръшвам слушалката. Заслепена от ярост, се изстрелвам към новите си рафтове и разкъсвам надписаните страници на всеки един от романите му, всички първи издания, поръчани специално от „Скрибнърс“. „На Шиела“ — Скот така и не се научи да изписва правилно името ми — „С любов и възхищение“. Запалвам трупите в камината и хвърлям книгите в пламъците, една по една. „Разкази за ерата на джаза“, „Нежна е нощта“, „Отсам рая“, „Красиви и прокълнати“, „Великият Гетсби“. Наблюдавам със задоволство как горят, а всяко припукване се надсмива над Скот.

Когато книгите стават на пепел, ме завладява дълбока тъга по изгубеното — не само безценните томове, които съхраняваха най-доброто от личността на Скот, но и самия мъж. Чувствам изгаряща ярост за това как потъпква таланта си заедно с любовта помежду ни. Затваряла съм си очите за разочарованията и несигурността му, но този път отиде твърде далеч.

На следващия ден натъртената ми челюст е добила лилав оттенък, който и най-дебелият пласт грим няма да може да прикрие. Когато секретарката ми пристига, й разказвам история, на която със сигурност не вярва — как съм се ударила във вратата, и й нареждам да затвори телефона, ако господин Фицджералд се обади. Което той прави девет пъти. На десетия отговарям сама. Скот е смутен да чуе гласа ми и сега е негов ред да затвори.

На всеки няколко часа на вратата се звъни и ми доставят надраскана заплаха направо от разказ за Пат Хоби, която е прекалено нагласена, за да бъде изпратена на „Ескуайър“. Всеки, с изключение на мен би се засмял.

Напусни града или тялото ти ще бъде открито в каньона Колдуотър.

Изчезни от Холивуд или знаеш какво те очаква. Мъртва си.

Дни наред Скот ме обстрелва с гневни писма и телеграми. Пише и на Джон Уилър, който ми се обажда, бесен заради получената телеграма.

НА ШИЙЛА ГРЕЪМ Й Е ЗАБРАНЕНО ДА СТЪПВА В СТУДИАТА ТОЧКА ЗАЩО НЕ Я ДЕПОРТИРАТЕ? ТОЧКА ЗНАЕТЕ ЛИ ЧЕ ИСТИНСКОТО Й ИМЕ Е ЛИЛИ ШИЙЛ?

— Леле, в каква забравена от Бога помийна яма си се вкарала този път, Греъм? — пита Джон Уилър. Налага се да го убедя, че това е представата на Скот за шега.

Тормозът продължава, както и нарастващото притеснение за репутацията ми. Ами ако Луела или Хеда дочуят за това или за следващото безумие, до което Скот прибегне? Един познат адвокат на Джона ми казва, че разполагам с две възможности. Мога да осъдя Скот — бавно, скъпо и публично — или да платя петстотин долара на двама полицаи, които да потропат на вратата му в пет сутринта и да го заплашат с арест.

— Установили сме, че това е доста ефективен метод — обяснява адвокатът. Колкото и наскърбена и гневна да съм, отхвърлям идеята.

Две седмици след удара получавам писмо от Скот, несъмнено набрано от Франсис.

Скъпа Шийла,

Побърках се и те нараних. Казах ужасни неща, които по никакъв начин не изразяват мислите в съзнанието или подсъзнанието ми. Точно толкова съществени са, колкото и споровете ни кой е по-хубавият празник, Денят на благодарността или Коледа? Радвам се, че вече не гледаш на мен с възхищение или привързаност. Очевидно се отнесох УЖАСНО с теб. Обичах те с цялото си сърце, но нещо беше ужасно погрешно. Не е необходимо да се ровиш дълго за причината. Аз бях.

Искам да умра, Шийла. Образът ти е изписан в сърцето ми, където някога беше Зелда. Позволи ми да те помня до края, който наближава съвсем скоро. Ти си най-изящната жена, прекалено добра за туберкулозен невротик, който проявява ревност и дребнавост. Можеш да задържиш първата глава на романа и записките ми. Нямам пари, но тя може и да струва нещо. Възнамерявах да напиша това на ръка, но не мисля, че щеше да бъде разбираемо.

Скот

Представям си как пише писмото в момент на трезвеност, но чувствам единствено негодувание и болка. Отказвам да бъда манипулирана. Няма да го виждам. Няма.

За да затвърдя решението си, умишлено отново се потапям в социалния живот на „Градината на Аллах“. Наранена или не, Шийла Греъм все още не е готова да стане монахиня.

Четиридесет и трета глава
1939

Холивуд е село. Новините се разпространяват бързо и през следващите няколко седмици, докато лекувам разбитото сърце и охлузената си челюст („Такъв съм простак“), кавалерията от необвързани мъже постепенно запълва графика ми. Първата ми среща е с Виктор Матюр, миниатюрна версия на Джони Вайсмюлер, който е роден да носи набедрени превръзки и ме просветлява какво е да играеш пещерен човек. Лекцията включва разнообразни грухтящи звуци. След Скот имам чувството, че съм прекарала вечерта в компанията на привлекателен примат. От друга страна, режисьорът Гарсън Канин приказва доста, особено за себе си, а Джон ОʼХара иска да говори само за приятеля си Скот. По тази тема аз също съм безмълвна.

Робърт Тейлър ме кани на обяд, „толкова лежерен, че можеш да си сложиш дънки“. Понеже не притежавам никакви джинсови дрехи, обличам тъмносини панталони и очаквам да отидем на кея или в някой парк.

— Дано обичаш да яздиш — казва ми той, когато идва да ме вземе.

— Не съм се качвала на седло от години, но обожавам ездата.

Отправяме се към ранчото на Боб, където часове наред пришпорваме конете по пътеки сред шубраците, които с наближаването на зимата все още притежават ненатрапчива красота, а след ездата хапваме говежди пържоли, които той сам изпича. В ботушите и широкополата си шапка, с токата на колана, проблясващ на стройния му кръст, каубоят Боб е също толкова ослепителен, колкото и Вик — с допълнителните облаги на човешката реч. В сравнение със Скот… не, не мога да ги сравнявам, защото Боб е скромен, успешен, трезвен, не владее дясното кроше, нито пък притежава зареден пистолет или знае тайни от миналото ми, които да разпространява. Лесна победа.

— Барбара Стануик не живееше ли наблизо? — преструвам се на невинна след ездата ни, докато пием силно кафе на селската маса, която Боб сподели, че сам е изработил.

— Имаш предвид Гейшата?

— Внимавай. Харесвам Барбара.

— Аз също.

— Достатъчно, че да се ожените? — подсмихвам се аз.

Когато и той се усмихва, забелязвам трапчинка.

— Отговорът зависи от това дали си носиш бележника. Прибери го и ще ти кажа.

— Много добре. Считай разговора ни за неофициален.

Трапчинката изчезва.

— Ето как стоят нещата. Женени сме от май.

Той вади златна халка от джоба си и я слага на пръста си.

— Отначало господин Майер ме предупреди да не се забърквам с Барбара. Смяташе, че бракът би навредил на имиджа ми. Но когато Луис Б. Майер осъзна, че ще правим каквото, по дяволите, си поискаме, ме завлече до олтара за ухото.

Денят вече не е безгрижен, а Робърт Тейлър не ми изглежда чак толкова изряден и праволинеен.

— Щом си съпруг на Барбара Стануик, какво правим заедно?

— Харесвам те, Шийла, мисля, че и ти изпитваш същото, а и не бих казал, че с Барбара изгаряме от любов. За бога, тя ме нарича „младежо“.

Той заобикаля масата и ме прегръща. Аз го отблъсквам. Да не би на задника ми да е жигосана думата „повлекана“? Ако любовта към женен мъж, чиято съпруга се намира в санаториум на три хиляди километра оттук, е глупава, то трябва да съм напълно побъркана, че да се задявам с филмова звезда, женен за любимката на нацията.

— Следобедът ни заедно приключи — уведомявам Робърт.

Няма кой знае какво да си кажем в колата, но когато Робърт ме изпраща до вратата, аз го целувам по бузата, благодаря му за срещата и добавям:

— Надявам се с Барбара да си изясните какви, по дяволите, ги вършите.

С облекчение се прибирам у дома, но когато влизам вътре, откривам бележка, която е била подпъхната под вратата.

Господин Фицджералд отново дойде на себе си и постъпките му дълбоко го потресоха. Иска да знае дали трябва да напусне Холивуд, за да смекчи, доколкото е по силите му нещастието, което Ви причини.

Искрено Ваша,

Франсис Крол

Почеркът принадлежи на Франсис. Езикът е изцяло на Скот.

Обаждам се в дома на Франсис и я моля, ако е възможно, да бъда оставена на мира. Така и прекарвам следобеда — чета „Гордост и предразсъдъци“ с маска от авокадо на лицето, облечена съм по хавлиен халат, правя си педикюр и слушам Шопен.

Два дни по-късно пристига друга бележка, този път излязла изпод ръката на Скот и пропита със самосъжаление… Как все мислел за доверчивото момиче, което „обичал повече от всичко на света“ и което наскърбил, въпреки че искал да го изпълни само с радост. Обвинява треската, алкохола и успокоителните за поведението си. „Надявам се, че последният ужасен спомен за мен ще избледнее, докато някой ден не си кажеш: «Не може да е бил чак толкова лош».“

Не отговарям. Точно толкова лош беше.

На следващия ден Джон Уилър ми препраща втора телеграма от Скот.

ИЗПРАТИХ ВИ ПРЕДИШНАТА ТЕЛЕГРАМА С ИЗГАРЯЩА ТРЕСКА И ЗНАЧИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО АЛКОХОЛ В КРЪВТА. НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ ШИЙЛА ПОДДЪРЖА ВРЪЗКА СЪС СТУДИАТА. ИМАХМЕ НЯКОИ ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ ЗА КОИТО ДЪЛБОКО СЪЖАЛЯВАМ.

Прочитам телеграмата със същото безразличие, което изпитвам и на другия ден, когато у дома пристигат рози от сорта „Американска красавица“, изпратени от Скот. Обмислям да ги изхвърля, ала после решавам, че цветята не заслужават да бъдат наказвани за чуждата глупост, и ги подреждам във ваза, която поставям в дневната.

На следващия ден се отбива Франсис.

— Спрял е пиенето завинаги — уведомява ме плахо. Франсис ме харесва и аз харесвам Франсис, ала тя дължи лоялност преди всичко на Скот.

— Чувала съм го и преди.

Тя поглежда към розите. Очаквам да докладва на Скот, че съм ги задържала. Ще го възприеме като триумф.

— Освен това завърши втора глава от книгата си и е прекрасна.

И какво от това? Последните пет седмици ми донесоха удоволствие, макар лекотата им да се дължеше на безцелни разговори, дори с драматурга Ъруин Шоу, който изтъкна:

— Удивително е колко сте начетена.

Преди няколко месеца тази реплика щеше да ме поласкае. Сега, когато Едноличният колеж ми помогна да придобия известна увереност, осъзнавам, че разликата между по-красноречивите хора и мен далеч не се дължи на интелектуалния капацитет, както си мислех някога. Имам бърза мисъл. Само е трябвало да се науча да я използвам. Затова съм задължена на Скот и признателността подхранва гнева ми, защото ми напомня какво съм изгубила.

Същата нощ, след вечеря в „Коконът Гроув“ и мамбо в „Сиро“ в обятията на Робърт Бенчли, тъкмо прекрачвам прага и изритвам сандалите си, когато телефонът звъни. Точно полунощ е. Знам, че е Скот още преди да съм отговорила.

През може би единствената нощ от пет седмици насам, в която съумях да не мисля за него на всеки пет минути, той изрича напълно compos mentis^[111]:

— Благодаря ти, че не затвори. Искам само да поговорим, Шайло. От уважение към всичко, което съществуваше между нас.

Броя до десет, преди да отвърна:

— Слушам те. Какво искаш да ми кажеш?

— Би ли се срещнала с мен?

Тишината се издига помежду ни като стъклена стена.

— Съсипах всичко хубаво помежду ни с егоизма и липсата си на самоконтрол. Липсваш ми като изгубен крайник. Бродя из тези стаи, изричайки името ти.

Красиви думи.

— Прояви милосърдие. Само за това те моля. Срещни се с мен веднъж. Позволи ми да ти разкрия какво тая в сърцето си.

— Челюстта ми тъкмо се излекува. Как да знам, че няма отново да ми удариш кроше?

— Дълбоко се срамувам от действията си, Шайло. Никога през живота си не съм посягал на жена. Онази нощ се държах като животно… — Долавям сълзите му. — Аз съм птица с пречупени крила, но те обичам и искам да ти се извиня лице в лице. Твоят мъж те умолява.

Не продумвам.

— Уважаваш ли връзката ни?

— Да.

Никога не съм изживявала по-дълбока близост, никога не съм изпитвала подобно удоволствие в компанията на друг мъж, нито пък съм се чувствала толкова разбирана.

— В такъв случай…

Четиридесет и четвърта глава
1940

Скот звъни на вратата в девет сутринта. Според часовника на Фицджералд — на разсъмване. Поздравяваме се с целомъдрена целувка по бузата. Не го каня вътре в къщата. Вместо това вървим до колата му, където се държим сковано като на първа среща.

— Изглеждаш добре, Шийла.

— Ти също.

Бузите му са обагрени в живителна руменина и е гладко обръснат, макар за първи път да забелязвам сребристите нишки в пшениченорусата му коса.

— Работиш ли?

— Сам съм си сержант начело на строевата подготовка. Три завършени глави.

— Иска ми се да вярвам, че е истина — усещам жлъчта в отговора си.

— Надявам се, че би могла да се въздържаш от скептицизъм, а аз в замяна ти обещавам да не лъжа повече — нито теб, нито себе си.

Почти се усмихвам.

— Наспиваш ли се?

— Със съня все още сме вкопчени в Стогодишната война, но среднощните часове ми дават време да размишлявам над греховете си.

— Разкайваме се значи?

— Посвоему, да. На последния Йом Кипур попитах Франсис дали би се помолила за мен. Тя ме уведоми, че Господ не приемал наемници. Аз съм поредният изтърсак, оставен на произвола на съдбата.

Кога за последно посетих синагогата, за да изповядам собствените си грехове? Преди двайсет и две години, но все пак, и то с немалка доза високомерие, отвръщам:

— Йом Кипур беше миналата есен, преди…

Скот вдига ръка.

— Разбрано.

Караме безмълвно, докато не стигаме каньона Лоръл. Скот паркира колата, приближава се до мен и ми предлага ръка, която аз отказвам да поема. Следвам го по тревистия наклон, обсипан със слънчеви петна. Под заслона на безоблачното януарско небе той развива одеялото на шотландско каре, което използваме за пикник в задния двор, и го постила на земята. Взираме се един в друг и се облягаме на дървесните стволове. Дъхът ни танцува в хладния въздух. Чувствам се дребна и плаха, сякаш сме самотни богопоклонници във величествена катедрала. Ала все още съм гневна.

Той прочиства гърло.

— Ако ми направиш услугата да ме изслушаш, искам — имам нужда — да обясня на какво се дължи пиенето ми. Оправдавам го от двайсет и пет години, а то е в основата на лошото ми поведение.

Гласът му е нисък и спокоен. Отрепетиран.

— Слушам.

— Започнах да пия в колежа, когато се опитвах да бъда нещо, което не бях — млад мъж, уловен във водовъртежа на привилегированата прослойка и социалната вихрушка. Още от детството си съм се удивлявал от богатите, притиснал нос във витрината на живота им. Те са най-близкото до аристокрация в тази страна — не забравяй, че съм обикновено момче от еснафско католическо семейство от нищото, фукльото на една нещастна фамилия, израснал без пукната пара в джоба.

— Всъщност тази ситуация ми е добре позната — макар че бих оценила моя случай като десет пъти по-лош.

— Разбира се, Шайло, но ти си много по-силна от мен — повечето жени са, а и не мисли, че не ти завиждам или че това не е една от петдесетте причини да те обичам.

Долавям, че се опитва да достигне ръката ми. Облягам се назад.

— Преструвах се, че не съм по-различен от който и да е друг колежанин или войник, а напиването беше също толкова присъщо на армията, колкото и на Принстън. Но харесвах дръзкия мъж, в когото алкохолът ме превръщаше. При това много.

Средностатистическият му читател познава човека, когото описва. Срещал го е във всяка една от книгите му.

— Когато със Зелда се оженихме, тя ми пасна почти до последното питие. Разточителните по бароковски гуляи станаха начин на живот за нас. И любовта, и изкуството изискват известна безпомощност, а двамата копнеехме за веселбата и тръпката — не съм сигурен кой от нас повече. Давех младостта си в алкохол, бях твърде безразсъден, че да забележа как останалите спират да го правят много преди мен. Когато „Отсам рая“ стана сензация, бях само на двайсет и три — непокорен и превъзнасящ се от толкова хвалебствия. Трупах планини от пари и си въобразявах, че ако искам да изкарвам дори повече, са ми нужни само хартия и химикал.

Ръцете на Скот треперят. Въздухът е застинал, но успява да запали цигарата си чак на третия опит.

— Грешах. Нуждаех се също и от джин, макар да посвещавах вниманието си и на шампанското, коняка, трипъл сека, абсента, калвадото, шартрюса и франджеликото само защото харесвах имената им — обичайните отрови, следвани по петите от стария „Пимс Къп“. Всеки ден беше рожденият ми ден, а всяка нощ — Нова година. Зелда се усети и въпреки че тя също пиеше, ме намрази заради малодушието ми. Не че мога да виня другиго за издънките си. Провалите ми се дължаха и продължават да се дължат единствено на мен. Човек би могъл да каже, че през цялото време съм неблагоразумен.

— Да, би могъл.

— Опитвах се да изтрезнея, но отново излизах от релси. Виждала си го с очите си.

— Твърде много пъти и съм изпитвала на гърба си вторичната жестокост.

— Тогава Зелда се срина и вината беше изцяло моя. — Сълзите му преливат. — Съпругата ми си изгуби ума, защото пиех…

Това ме сепва.

— Не може да е вярно, Скот. Алкохолизмът…

Той се отдръпва, сякаш съм го зашлевила, но трябва да го накарам да разбере.

— Наричай проблема си както пожелаеш, но не смятам, че дори Скот Фицджералд с целия си магически талант притежава силата да превърне някого в душевноболен човек. Зелда се бори със своите демони. Ти също.

Той попива очите си с носната си кърпичка.

— Нямам представа, но всичко опира до следното. Пиех, за да открия себе си, без да осъзнавам, че всяка следваща глътка все повече задушава здравия ми разум. Поглъщах едно питие, после то поглъщаше второ, докато накрая питието не погълнеше мен. Пиех, за да не стана невидим, но именно алкохолът ме тласна към неизвестността, унищожавайки способността ми да пиша.

Ако си мисли, че така ще спечели съчувствието ми, греши.

— Интересни теории, Скот.

— Сега обаче искам да поговорим за теб, Шайло — подема. — Ти остана до мен, когато се държах като пълен негодник, а в замяна аз те нараних с най-мерзки постъпки. Не те заслужавам, но това не ме спира да те желая. Ненаситен съм за острия ти ум, голямото ти сърце, любовта ти.

Той пада на коляно, все едно ще ми предлага брак. Потръпвам.

— Шийла Греъм, обожавам те с цялото си сърце, пулсиращо от разкаяние и страст. Не съм близвал алкохол от първи декември и възнамерявам никога повече да не пия. Толкова съжалявам за всичко. — Той спира. Да не би да изрича молитва? — Ще се върнеш ли при мен? Нуждая се от теб. Ти ме даряваш с надежда.

Изповед е, при това изстрадана, но не и извинение. Пропусна факта, че ме удари, че се карахме заради пистолет, че ме унижи. Какво се е променило от жестоката тирада за Лили Шийл насам — всичко или нищо?

— Нуждая се от истинско извинение.

— О, Шайло, имаш го. Толкова съжалявам. Съжалявам безкрайно. Разкаянието ми не знае граници.

— Може и да е така, но трябва да знам защо се превръщаш в звяр, когато пиеш. Кой е истинският Скот?

Той присяда.

— Мъжът пред очите ти.

Да речем.

— Не познавам подлеца, в когото се превръщам, когато пия. Сякаш таласъм, който ме презира, изпълзява, за да унищожи живота ми. Знам само, че мога да спра пиенето и да бъда мъж, способен да те обича така, както заслужаваш да бъдеш обичана и почитана. От седмици за мен по всяко време се грижат сестри и се старая лечението да има ефект за благото и на двама ни. Ние си принадлежим. Ти си моята липсваща половинка и се надявам, че си съгласна с мен.

Скот ме умолява и изглежда изтощен от усилието.

Очите ми са сухи.

— Усещам разкаянието ти, но как мога да съм сигурна?

— Госпожице Греъм, поставете ме на изпитателен срок и ви гарантирам, че ще останете доволна. Ако не, върнете ме на самотата ми и повече няма да ви притеснявам или наранявам.

Попиваме оскъдната слънчева светлина, която зимното небе ни предлага, докато не изричам:

— Моля те, отведи ме у дома.

Караме в ледено мълчание. Шоуто беше добро, но в крайна сметка способността да очарова е в природата на Скот. На първо място е автор и философ, а след това — сладкодумник.

— Ами сега? — пита той, след като пристигаме.

Ами сега…

— Ще си помисля.

* * *

Опитвам се да се изгубя в работата и доверявам на читателите на колонката ми, че Арти Шоу, привлекателният диригент на оркестър — еврейско момче от типа, за който си мечтаех на петнайсет — е пленил младото сърце на Джуди Гарланд. Пиша: „Коя невинна светлоока красавица е била прелъстена заедно с остатъка от страната от изпълнението на Begin the Beguine от Арти Шоу? Кралят на суинга свири така, сякаш прави любов с жена“. Поне това ми се иска да бях написала. Всъщност се изразявам: „сякаш се влюбва в жена“.

Междувременно Луела се сдобива с далеч по-сочна клюка и подсигурява възмездието си.

След първата им среща Арти Шоу бяга с Лара Търнър, момичето, което Били Уилкърсън открива, докато то пие кока-кола на „Сънсет“ и така подстрекава навалица от ослепителни младежи да изпразнят касичките си и да завземат Холивуд. Самият Луис Б. Майер подготвя „Момичето с пуловера“ Лара Търнър с изрусената й коса за наследничка на Джийн Харлоу.

Това вече е злобно, с щипка преиначаване на истината за по-голям ефект. Ако клетата Джуди Гарланд вече не гълта хапчета, то със сигурност скоро ще започне.

Поставям си за задача да изровя находка, която да съперничи на тази на Луела, и накрая се примирявам с разкритието, че дузина кадри на Джоан Крофорд и Кларк Гейбъл в „Странен товар“ са били унищожени при монтажа на „Хейс Офис“ заради похотливото изражение в очите на Кларк.

Въпреки че съм затрупана от работа, не мога да спра да мисля за Скот. Не е необходимо да съм изтъкнат психолог, за да заключа как симбиозата между неговата слабост и самоненавист е подхранвала собствените ми лъжи. Няма нужда и някой друг да изтъква пред мен колко съм привързана към Скот и колко много ми липсват смехът и устните му. Всеки път, когато изпада в умопомрачително пиянство, все по-силно осъзнавам, че се нуждая от него така, както той от джина.

Инцидентът с пистолета се отдалечава все повече във времето, а аз осъзнавам и колко искам да съм до Скот. Скот е сам като мен. В Англия имах доброто сърце на Джони — и някъде на лицето на земята и брат ми Морис — но сега разполагам единствено със сътрудници. Кого обаче има Скот? Зелда разчита на него, но не може да му даде почти нищо. Скоти все още е момиченце. Франсис е служителка. Много дългогодишни приятели го обожават, но той не отваря сърцето си за тях — само в писането си. Със Скот се нуждаем един от друг. За мен той е като хляба и водата — единственият мъж, който е наясно с недостатъците ми, но въпреки това ме обича, единственият мъж, който цени и ума, и тялото ми.

Харесва ми да бъда виждана такава, каквато съм само със Скот. Аз съм неговата невярна любима, а той е просто моят любим.

Откакто се срещнахме преди няколко седмици не съм получавала цветя, бележки или поеми. Но усещам, че ме чака. Към средата на февруари, когато вече не мога да понасям раздялата ни и за час повече, му звъня.

— Трябва да знам, че наистина си се променил — заявявам направо, без да си правя труда да го поздравявам.

— Промених се. Обещавам ти — отсича той без колебание, сякаш е очаквал обаждането.

— Искам да мога да разчитам на теб.

— Можеш.

— Тогава съм готова да те видя.

— Шайло — отронва той и гласът става по-нисък. — Да, да, да.

Няколко часа по-късно чувам пухтенето на колата му — звук, който ми е по-скъп от ария на Моцарт. Той прекосява припряно пътеката до прага, а опърпаният му шлифер е разтворен и виждам любимата ми розова риза. Когато отварям вратата, той ми връчва една-единствена роза. Застинали сме и се измерваме с поглед. Първоначално се прегръщаме колебливо, ала миг по-късно го притискам в обятията си така, все едно е оцелял след самолетна катастрофа. Искам и той да ме притисне в отговор, времето да замръзне и никога повече да не се разделяме. Едната ми ръка посяга да разроши косата му, а с другата махам вратовръзката му.

— Ти — е всичко, което казвам. — Скъпи.

— Шайло — прошепва той в отговор.

Горе любенето ни започва свенливо, но когато кожата на Скот стопля моята, страстта помита сдържаността и целувките прерастват в нещо повече. Не мога да се преструвам, че не желая тази надарена душа с присъщата й сложна човечност. Искам двамата да си принадлежим.

Разбуждаме се от дрямка с преплетени ръце, изяснени чувства и задоволени тела.

— От ден на ден това става единственото обвързване, на което съм склонна да се отдам.

— Стига ми — отговаря той.

Четиридесет и пета глава
1940

Животът ни се подрежда постарому и ние се уединяваме в провинциалния си пашкул. Ако не бяха премиерите в града, изобщо нямаше да виждаме приятелите си. Когато пролетта избуява, Скот плаща да напълнят басейна, за да ме изкуши да оставам в „Бели Ейкърс“ и през седмицата. Басейнът е лукс, но в момента има и паричен поток — възложиха на Скот да напише сценарий по собствения му кратък разказ „Завръщане във Вавилон“ и макар че хонорарът е едва ли не за отбиване на номера, Скот е доволен. Плува сред собствените си думи и ги преправя за големия екран, макар едва да топва пръст във водата.

— Не мога да рискувам със старата туберкулоза — казва моят любим хипохондрик, който сега си мери температурата на всеки четири часа. По обед се наслаждаваме на почивката си, когато Скот закрачва по ръба на басейна с шапка и риза с дълъг ръкав, сипейки шумни заповеди как трябвало да усъвършенствам бруста и кроула си.

— Замахвай по-високо! Пори водата! На всяко четвърто загребване си поемай въздух! Ритай!

Нашият затворен свят е инкубатор на вдъхновение. Сутрините са посветени на работа. Скот работи, докато аз довършвам колонката си и чета за Едноличния колеж. Той малко по малко запознава тази фалшива shiksa с Евангелието от свети Марко и свети Лука. Вероятно се е помолил на същите тези светци за небесно търпение, защото, когато открива, че съм изпепелила първите издания на романите му, ги заменя с печално достойнство, и то отново с надпис „Издание Енсино“. Поддавам се на насърчението му и изпробвам перото си в прозата — нещо, което не съм опитвала от недодяланите ми опити да напиша детективски роман в Лондон. Спирам се на заглавието „Джейни“ — кратък разказ за непокорна дъщеря със сметанова кожа и раздалечени сини очи, която се препира с баща си, професор по литература и говорител на страстната младеж през 1920 година.

— Не бих го нарекъл точно художествена измислица — отбелязва незлобливо Скот. — Преправи го малко, така че героите да не са толкова лесно разпознаваеми.

Приемам го като комплимент, макар да изтъквам:

— Откога ти самият следваш този съвет?

През вечерните часове Скот ми чете страници от романа си, като прибягва до цялата си артистичност. Поласкана съм, когато чувам собственото си описание — „топките за пинг-понг бяха пръснати из тревата като небесно съзвездие“ или „изливащият се калифорнийски дъжд звучеше като цвилене на коне“ — и дюдюкам, когато описва един сценарий в романа с думите „скучни като някогашната вестникарска колонка на Лоли Парсънс“^[112].

Фактът, че любимата на героя прилича на мен, не е новина, но с разкриването на допълнителните глави осъзнавам, че тя добива очертанията на литературен дубликат. Катлийн, която е била сгодена за крал, витае сред страниците като мой призрак. Веднъж описвах в колонката си показания ми чертеж на къща, която един филмов режисьор искаше да построи. Ето я строителната площадка, на която Монро Стар и Катлийн консумират любовта си. „Когато съм с вас, ми е трудно да дишам“, прошепва тя на Стар, пресъздавайки честността, която си позволих, когато двамата със Скот танцувахме за първи път. Катлийн, която също така има „хубави зъби като за англичанка“, признава на Стар колко се срамува от миналото си, също както постъпих и аз със собствената си история пред Скот. Всеки път, когато изчита страниците на глас, се чудя кои изпросени детайли ще бъдат избродирани в уж измисления гоблен, който се надяваме, че ще го върне обратно в литературния пантеон. Чувствам се едновременно поласкана и ужасена.

Тази нощ, когато приключва четенето си, повтарям „Погледът й го подканваше към пламенна романтична връзка“ и питам:

— Осъзнаваш ли, че позволяваш на света да надникне в любовната ни афера, дори да узнае начините, по които си доставяме удоволствие?

Той ме удостоява с най-херувимската си усмивка.

— Глупости. Това са герои, съкровище, макар че, ако ги чувстваш истински, значи съм си свършил работата.

— Избягваш въпроса.

Не получавам друг отговор, с изключение на кратко, самодоволно изкискване.

— Винаги пишеш за живота си, нали?

— С какво друго разполагам? Дори да разказвах за борещи се алигатори, не кръвта и мускулите щяха да ме интересуват, а защо дамата алигатор е разбила сърцето на здравеняка. Разбърквам заровете, хубавото и лошото, и гледам какво ще покажат.

Скот несъмнено долавя недоверието ми, защото допълва:

— Ако има нещо, което искаш да променя, ще го направя.

— Не да променяш, а да обясниш — защото осъзнавам колко много Катлийн напомня на самотния Стар за мъртвата му съпруга. Преценявам обстановката, решавам, че е благоприятна, и задавам въпроса, който се върти в ума ми от три години:

— Мислиш ли за Зелда, когато сме заедно?

Страхувам се, че Скот ще отмине въпроса ми с присмех, но той признава следното:

— В самото начало да, малко. През онази първа нощ видях нещо в очите и светлата ти коса, каквато, между другото, Зелда вече не притежава. В момента нейната е тъмна, за да пасва на остатъка от личността й.

— Но когато ме гледаш, нея ли виждаш? Трябва да знам.

Това е също толкова важен въпрос, колкото и онзи кой е истинският Скот — пияницата или джентълменът.

Сега той взема ръцете ми в своите.

— Виждам само теб, Шайло. Ти си настоящето ми. Е, настоящето, бъдещето и вечността ми. Зелда отпреди почти двайсет години отдавна си е отишла и макар да съм се зарекъл винаги да се грижа за момичето, за което се ожених, от лоялност, човещина и уважение към общото ни минало, бракът ни е разтрогнат във всяко отношение, освен в правно.

Споделените чувства са като соната, макар че не очаквам да чуя това, за което всяка жена на мое място копнее: „Теб обичам най-много. Само ти си истинската ми любов“. И най-вече: „Искам да имам дете от теб, защото желая това, което и ти желаеш“.

Никога няма да спра да се надявам, че Скот ще изрече тези думи, и днес му го заявявам направо:

— Искам да имам бебе от теб. Можеш ли да си ни представиш заедно като родители?

Изглежда като ударен от гръм.

— Това шега ли е?

— С твоето безсъние нощното хранене ще е фасулска работа.

Той не се смее.

— От теб би излязла всеотдайна майка и двамата бихме имали съвършено дете, но това е нещо, което не мога да ти предложа, съкровище. Моля те, не го искай от мен. Не съм достатъчно млад.

— Само на четиридесет и три си. Давам ти Пикасо за пример.

— Нито достатъчно богат.

— След „Последният магнат“ доларите ще завалят и пак ще се чувстваш на трийсет и пет — както казваше татко, от моите уста в Божиите уши. — Моля те, помисли си.

Скот слага край на разговора с целувка. Тълкувам го като „определено може би“.

* * *

Когато пролетта преминава в горещо лято, жегата се увива около долината като плътен бинт, привързващ я за димящата земя. „Бели Ейкърс“ се превръща във фурна, където вятърът умира насред маранята. Листата са застинали и никакви ветрила или изстудени чаши кока-кола и студен чай с мента не променят нещата. Първото, което правя сутрин, както и преди вечеря, е да се топна в басейна. По пладне вече е твърде горещо за плуване.

— Жив се топя, не мога да мисля — оплаква се Скот привечер, докато седим в трапезарията, веем си с ветрила и хапваме локвички ванилов сладолед.

— Ще стане по-проветриво, ако поправиш онзи заяждащ прозорец — предлагам аз.

Той се мъчи да го отвори, но прозорецът отказва да помръдне, Скот опитва отново и внезапно отскача назад — сграбчил дясната си ръка, вие и крещи:

— Какво, по дяволите?

— Скот! — скачам аз от стола си и се втурвам през стаята.

Той залита, олюлява се и протяга ръка, за да се подпре на стената.

— Милостиви боже.

Надава стон и се свлича на земята.

— Говори ми! — надвесвам се над него.

Скот отваря очи.

— Изведнъж страшно ми причерня. Имах чувството, че ме жигосват с нажежен ръжен. Болката ме проряза чак дотук — посочва рамото си — и сега ръката ми е вцепенена.

Той посяга към нея с лявата си ръка и лицето му се изкривява.

— Отиваш право в леглото.

Викам Ърлийн да му помогне да се качи по стълбите, докато аз се обаждам на доктор Нелсън, който ми обещава да дойде възможно най-бързо.

Близо два часа бдя над Скот и бърша челото му с хавлия, в която съм увила лед. Говори ми как романистът се превръщал в героите си и че почвал да чувства и мисли като Монро Стар. Дали сърдечният порок на Стар не урочасва новия ни безоблачен живот?

— Всичко върви по вода — ние, книгата, образованието на Скоти — сумти Скот. — Защо сега ни сполитат неприятности?

— Вероятно не е нищо сериозно — лъжа аз. — Просто затвори очи и почивай.

Чакаме доктор Нелсън. Чакаме още. Най-накрая той пристига в пресилено оптимистично настроение, като размахва стетоскоп. След няколко заръки „дишай дълбоко“ и побутвания казва:

— Ще живееш, приятелю, но те искам в кабинета си още утре сутрин.

На следващия ден се явяваме притеснени за прегледа. Кардиограмата потвърждава, че Скот не е преживял сърдечен удар, както и двамата се бояхме. Претърпял е така наречената от лекаря сърдечна криза. Предупреждение.

— Приключихме с Енсино — отсичам аз, когато излизаме от кабинета на лекаря, не по-малко уплашени отпреди. — Ще ти намеря някое място в града, близо до мен. — А за всеки случай и до лекаря. — Жегата и всичкото това шофиране ти дойдоха в повече.

Чувствам невероятен порив да се грижа за Скот, като му показвам любовта си в болест и в здраве. Иска ми се да живеехме заедно, да мога да бъда с него нощем и денем, всеки ден, но холивудското лицемерие ни възпрепятства. Връзката ни може и да е публична тайна, но според лицемерната набожност на шоубизнеса, ако една двойка споделя общ дом, без да е обвързана в свещеното тайнство на брака, то тя е достойна за презрение дори през 1940 година. В нашия случай цял свят знае за бедната Зелда, така че аз ще бъда отритната като ненавистна повлекана, а Скот — заклеймен като най-безсърдечния тип любовчия. Луела и Хеда ще ни превърнат в такава сензация, че ще ни засенчи единствено новината, че Съединените щати обявяват война на Германия.

Спираме се на обзаведен апартамент на третия етаж, който намирам на Лоръл Авеню, само на една пресечка от дома ми и на съвсем кратко разстояние от „Шуабс“ — боже опази на Скот да му свършат цигарите „Рали“ и десертите „Хърши“. Жилището е крайно незабележително, с осезаема котешка миризма във въздуха и хлътнал диван в зеления нюанс на изгнила чушка, но пък е достатъчно просторно и евтино предвид местоположението.

Нанасяме се мигновено. Първото, което Скот прави, е да закачи своята карта на Европа, на която проследява местоположението на войските на Хитлер, когото е сигурен, че може да надвие, стига английските командири да се вслушаха в съветите му. До картата са разположени планове и графики на „Последният магнат“. Заедно успяваме да разопаковаме набързо куфарите и кашоните — новия му сив костюм и фрак, както и остатъка от оскъдния му гардероб, плочите, радиото с благонадеждна честота за военни репортажи и музика, книги и още книги, а за спалнята — снимки на Скоти, Зелда и мен, включително и една, на която двамата прекарваме уикенд в Тихуана; на нея съм се ухилила като зелка. Моят caballero^[113] носи серапе и сомбреро и както всеки друг, облечен по подобен начин, изглежда напълно оглупял.

Отнема ни цял час да се настаним. През това време съседката ни развлича с пронизителните си крясъци — хазяинът ни уведомява, че ги продавала за озвучаване на филми. Причинява ни целия си репертоар, който сякаш се простира от „приближават хлебарки“ до „жена се спъва в труп“ с някой и друг маниакален смях за ефект. Когато жената приключва с един особено сърцераздирателен вик, двамата отвръщаме със собствения си лудешки смях. След като се успокояваме обаче, забелязвам, че Скот клюма.

— Сега поспи — заръчвам аз. — Вечеряме в осем у нас.

Наели сме домашна прислужница, която ще чисти и двата апартамента, ще пазарува и готви всяко ястие, защото дори и най-пропадналият бедняк в Холивуд намира пари за прислуга. Вървя до апартамента си и разопаковам малкото вещи, които държах в Енсино — нощници, пантофи, бельо, синьо копринено кимоно, книги, нищожните ми остатъци от парфюма на Елза Скиапарели, козметика и тоалетни принадлежности. Мисля си за обещанието на доктор Нелсън — сърцето на Скот ще се излекува. Мускул като всеки друг. Но през следващите шест седмици му е забранил да извършва каквато и да било сексуална дейност.

Нощес преспиваме у Скот. Прегръщаме се и топлината на плътта му до моята изпълва сърцето ми. Броя дните…

Четиридесет и шеста глава
1940

След поставената от доктор Нелсън диагноза „сърдечна криза“ донякъде очаквах Скот да закуцука с бастун, стиснал термометъра в уста. Грешах. Не мога да кажа дали се дължи на смяната на обстановката, или на страха да не го класифицират като пълноправен инвалид, но той демонстрира необуздана енергия, която води до личната му Индустриална революция. Страниците на „Последният магнат“ се леят от пишещата машина на Франсис, набрани по три пъти: с тройна разредка, така че началникът й да може да нанася поправки с молива и да промени черновата до неузнаваемост; с двойна разредка — това е версията, която претърпява повторно изглаждане, и най-накрая — още един ръкопис с двойна разредка, който според Скот е възможно или не да бъде „завършеният“.

Като човек, който нахвърля една-единствена чернова на колонката си, спазва крайния си срок и продължава напред, така и не спирам да се изумявам от перфекционизма на Скот. Да не говорим, че не работи само по романа. Възлагат му още един бърз сценарий — адаптация на английска пиеса, чийто сюжет се върти около ослепителен актьор, погубен от алкохола. Дарил Занук май смята, че Скот Фицджералд притежава уменията да го превърне в някаква остроумна комедия. Всяка сутрин моят кинематографичен войник марширува с куфарчето си, пълно с кока-кола, за среща с Франсис в студиото на „Фокс“. Когато се завръща, нахвърля истории за Пат Хоби и други образи и продължава да води кореспонденция със Скоти, Зелда, Макс Пъркинс и останалите добре познати лица. Скот и пощенските служби на Съединените щати поддържат интимна връзка. Процъфтяващото му чувство за величие го подтиква да пази дубликати на писмата си, в случай че идните поколения ги е грижа. Съдбата да си води бележки.

Скот прелива от енергия и изглежда твърде зает, че да пие повече от обичайната чашка. Дали си въобразява, че не забелязвам спорадичната бутилка, която се подава от боклука? Различното е, че за първи път, откакто го познавам, той пие до joie de vivre^[114], а не до забрава, и е способен да изпие един-два джина — макар и никога пред мен — да се наспи и да се събуди бодър на сутринта. В момента най-дълбоко съжалявам не за болката, която ми причини преди почти година, а за книгите, които можеше да е написал през големите пропилени отрязъци от време през последното десетилетие. Почти на четиресет и четири е — рожденият му ден е през септември, след два месеца — и вярвам, че Скот твърде късно се сбогува с безкрайната си младост, както доктор Хофман го насърчи да направи още миналата година. Замени клоунадата, която неведнъж го е препъвала по житейския му път, с глухия покой, който води до завършени глави. Може да изглежда остарял, но и по-щастлив.

Същото важи и за мен. Избрах с цялото си сърце този забързан, ала едновременно с това спокоен живот. Наслаждавам се да пиша репортажи, да чета и да подобрявам разказа си, макар че не възнамерявам да отклонявам поканата за забава в Далас или за премиерата на „Западнякът“ на Гари Купър, нито пък възразявам срещу някой и друг танц с Бени Гудман или Арти Шоу. Не бих казала обаче, че шарадите ми липсват. На трийсет и шест ми липсва само бракът — да заспивам всяка вечер със съпруга си и да се будя до него на сутринта. Също така ми липсва и дете, все повече с всяка изминала седмица. Когато обаче повдигам тази тема, както съм правила неведнъж, Скот ми подрязва крилата.

* * *

Тази вечер — рожденият ден на Скот — бележи два месеца, откакто отново се събрахме.

Глезим се с вечеря в „Браун Дарби“, вместо да предъвкваме неизменния стек с грах и печени картофи на прислужницата. Пируваме с коктейли със скариди и омари, големи колкото футболна топка, къпем се във вниманието на подмазващите се сервитьори и случайно срещнатите познати. По-късно, когато се прибираме у дома на „Хейуърт“, приглушавам лампите в дневната.

— Да не би да се подготвяш за неприлично съблазняване? — пита Скот.

— Зависи какво си желаеш. Затвори очи.

Бойното ми кръщение в лекарството приема облика на фъдж с леко грубовати ъгли, който съм поръсила с кокосови стърготини, за да прикрия неравностите в глазурата. Запалвам цяла пехота от свещи.

— Сега ги отвори.

Макар Скот да не спира да опява за туберкулозата, издухва всяко пламъче.

— Добре се справихте, господин Фицджералд — обгръщам го с ръце аз. — Честит рожден ден, скъпи.

— Да разбирам ли, че това очарователно сладкарско изделие е плод на твоите усилия?

— Тази торта може да бъде олицетворение на израза „надве-натри“.

— Ти си сладкарско изделие — знаеш ли, че това е първата торта, която някой е пекъл за мен, откакто напуснах Сейнт Пол? Шайло, носиш ми много повече удоволствие, отколкото заслужавам.

— Да избродирам ли тези думи?

— Влюбих се в свадлива репортерка, която се е кротнала като домашна котка. Утре и чорапите ми ли ще кърпиш?

— Имам други идеи.

Тази нощ слагаме край на наложеното ни въздържание. Притесняваме се като девственици. Скот ме разопакова, все едно съм подарък, чак до новозакупената ми украса от дантелено бельо — продължаваме с изтънчен менует, който прелива в сластни, бавни движения. Той се усмихва, надвесен над мен, мъркайки словесните си милувки, на които отвръщам.

— Хубаво е да се завърнем там, където принадлежим — казва той, когато свършваме, и издухва кръгове от цигарен дим — вече самият той изглежда свадливо.

— В бъдещето.

* * *

На следващата седмица се прибирам от пазар, нетърпелива да покажа на Скот трите си нови рокли, една от друга по-божествени.

— Не мислиш ли, че три са малко екстравагантна покупка?

Използва същия назидателен тон, който съм долавяла и в писмата до Скоти, които ми е чел на глас.

— Знаеш, че трябва да изглеждам подобаващо.

Добросъвестно кокетство.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

Той се изнася от стаята, а словесното му конско продължава да ми лази по нервите. Сама си плащам тоалетите, както и наема, а и наскоро получих повишение.

При първата изникнала възможност приклещвам Франсис, която води счетоводството на Скот, и я питам колко пари има в сметката му. Тя се поколебава.

— Франи — натъртвам — може и да ти се струва, че се натрапвам, но те уверявам, че питам само за благото на Скот.

— Спестяванията ще му стигнат за следващите четири месеца — казва тя — ако е пестелив.

Дотук бяхме с гощавките в „Браун Дарби“, с пътуванията до Санта Барбара, като това, което предприехме преди няколко седмици, както и с ръчно изработените лавици и скъпите плочи. Благодаря й и скроявам план.

От това, което знам за Макс Пъркинс, редактор на Скот в „Скрибнърс“, той не е просто способен, а и щедър, бащински настроен и привързан към Скот. Никога не сме се срещали, макар Скот да го е уведомил за връзката ни. Наясно съм как Скот пренася живота си в прозата, затова съм сигурна, че Макс ме разпознава като Катлийн от първите глави на „Последният магнат“, които е чел.

Музата решава да му пише:

Скъпи Макс,

Искам да Ви уведомя, че „Последният магнат“ върви прекрасно и нещо повече — Скот не е близвал алкохол от година. Отдал се е на романа, който съм убедена, че може да бъде най-добрата му творба досега. Надявам се, че ще се съгласите с мен. Освен за да Ви съобщя тези новини, Ви пиша и по друга причина, макар че ви моля да ми обещаете, че няма да споменавате на Скот за настоящата кореспонденция. Той е горделив мъж и това, което ще Ви предложа, би наранило достойнството му.

Прилагам чек за две хиляди долара, който бих искала да дадете на Скот като аванс за бъдещите права на „Магната“. Наречете го проява на доверие. Ако прецените, че желаете да добавите още няколко хиляди към тази сума, аз — а сигурна съм и Скот — ще Ви бъда много благодарна. Във всеки случай, ако Скот получи тези пари сега, ще има свободата напълно да се отдаде на романа, вместо да прекъсва работата си с назначения от студиата, за да си плаща сметките, които — убедена съм, че знаете — включват таксите на Скоти за „Васар“ и на Зелда за санаториума „Хайленд“.

Знам, че начинанието ми е в разрез с общоприетите норми, но вярвам, че за Скот е важно да знае, че Вие и „Скрибнър“ го подкрепяте. Моля Ви също да разберете, че дори романът да спечели милиони, не очаквам разходите ми да бъдат възстановени.

Скот ми даде тези пари миналата година и оттогава те седят в банката и трупат лихва. Изпращам писмото си без никакво съжаление и чакам да видя дали кроежите ми ще донесат някакви дивиденти.

* * *

Потресена съм, когато забелязвам, че седмичното писмо на Скот до Зелда, което оставя за Франсис до входната врата, не е адресирано до Северна Каролина, а до Алабама. Госпожа Фицджералд е тема, която рядко повдигам. Обмислям находката си няколко дни, но една вечер на масата се опитвам да вметна небрежно:

— Да не би да са изписали Зелда?

Скот реагира така, все едно съм го заляла със студена вода.

— Защо питаш?

— Просто от любопитство. Чудесна новина, ако е достатъчно здрава, за да не живее повече в санаториум.

Чудесна за нея.

— Не пребивава в „Хайленд“ от шест месеца. Лекарят й прецени, че може да живее с майка си в Монтгомъри, както семейство Сейър винаги е искало.

Имам много въпроси, но задавам само този:

— Как върви?

— Зависи кого питаш. Мама Сейър твърди, че е чудесно и отдавна отлагано, но тя винаги е обвинявала смахнатия съпруг за състоянието на дъщеря си. Ако питаш Скоти, бедното момиче, през половината време майка й бръщолеви глупости. Казвам на Скоти, че ако живееш в Юга, на никого няма да му направи впечатление.

Само че не е забавно. Ами ако Зелда се подобри достатъчно, че да се събере отново със Скот? Ами ако тя се присъедини към съпруга си в Холивуд? Или още по-лошо, ако той се премести в Алабама?

— Е, браво на Зелда — отвръщам. — Сигурно разполага с невероятни лекари.

— Шарлатани, на които поне повече няма да се налага да плащам.

Дни наред едва дишам. Скот ми е споделял, че бракът му го обвързва само от законна гледна точка, ала аз съм в течение на дълбоко вкоренената му католическа вина и чувство за дълг. Сега, когато Скот е взел пиенето си под контрол, не мога да допусна риска Зелда да опропасти връзката ни.

Избирам да отговоря по възможно най-добрия начин. Следвам мъдрия съвет на древните мислители „Първо действай, после се извинявай“ и изхвърлям диафрагмата си.

Четиридесет и седма глава
1940

Завършила съм разказа си за героинята, която не трябва да бъде бъркана със Скоти. Скот ми казва, че има потенциал да бъде публикувана, и е решен да ме превърне в писателка, способна да сътвори нещо повече от поредната история или сензационна статия относно това дали Чарлс Бойер носи тупе. Скот вярва, че светът тръпне да прочете автобиографията на великолепната госпожица Греъм и по този повод ми купи скъп кожен тефтер с цвят на тютюн и щампован с релефните ми инициали. Очаква да съставя план на бъдещата си книга в него.

— Обръщала ли си внимание как работя? — пита ме той.

Възможно ли е да прекараш какъвто и да било период от време с този мъж и да не забележиш?

— Ако ми хрумне нещо, веднага го записвам. Изравям всичко като диаманти — един брилянт насред тонове скучни сиви въглища. Винаги можеш да пренаписваш, но може никога повече да не уловиш яркото впечатление, оставено от първоначалната ти мисъл. Води си бележки не само за собствените си наблюдения и хорските приказки, но и за спомените си от детството.

— Опитвам се да забравя и малкото, което помня.

— Глупости, Шайло. Трябва да се гордееш колко много си постигнала. Ти си моят Гетсби. Бедният самозванец се забърка с безразсъдни хора, но Гетсби си има и своите добри черти.

— Нищо не е по-непоносимо от безупречния герой, а ти, скъпа, притежаваш някои противоречиви качества, които те превръщат в интересна героиня — оптимистка, но предпазлива, смела, но потайна, замечтана, но разумна.

— Предпазлива? Потайна? Разумна? — повтарям аз, макар да е истина и да е изречено с привързаност.

Когато писането на Скот върви добре, душата му е лека като танцуващ слънчев лъч — идват ми наум подобни банални фрази, които доказват, че авторката, която Скот си мисли, че мога да стана, никога няма да просъществува. Спомням си метафорите, които разпилявах като ориз на сватба в „Мошеникът джентълмен“, и не съм убедена, че след всичките тези години мога да се справя по-добре.

— Благодаря ти за разкошния бележник. Обещавам, че ще се опитам да бъда достойна за него.

— Нали ще го използваш?

— Да, Скот.

Някога. Може би. Едва ли.

Седим в дневната ми и си пускаме плоча с Cosi fan tutte на Моцарт. Опитвам се да слушам, докато чета либретото, а Скот съставя бойни тактики. Печели войната с книгата си, ала генерал Фицджералд е изгубил всяка една битка в Европа. Когато операта приключва, той заявява, че се нуждае от малко свеж въздух, и излиза за цигари.

— Пусни Бах. Връщам се след малко — казва той. — Двайсет минути.

Макар температурата навън да е петнайсет градуса, той се опакова в сиво палто, черен шал и филцова шапка, сякаш току-що е кацнал от „Уолстрийт“.

Двайсетте минути отлитат. Няма и следа от Скот. Представям си как разлиства списания в „Шуабс“. Никога не съм го виждала да подминава „Колиърс“ или „Сатърди Ивнинг Поуст“, без да се изкуши да ги отвори, колкото да се оплаче от посредствените автори, публикувани вместо Ф. Скот Фицджералд.

Минават четиресет минути. Сериозно започвам да се тревожа и съм благодарна, щом той влиза с олюляване през вратата, макар веднага да забелязвам, че е пребледнял.

— Какво се случи? Все едно си видял призрак.

Втурвам се към него, когато се строполява в зеленото ми кресло.

Вади цигара „Рали“ от джоба си, пали я притеснително мудно, всмуква дълбоко и проговаря с глас, достоен за Едгар Алън По:

— В „Шуабс“ изпитах най-смразяващото чувство, все едно светът около мен малко по малко се замъгляваше.

Надигащият се хор на Singet dem Herrn на Бах прави разказа на Скот още по-мелодраматичен, от което нямам нужда. Изключвам музиката.

— Да не би да си преживял още една криза?

— Не, не изпитах болка. Този път се почувствах замаян, изтръпнал и немощен. Трябваше да попитам продавача на щанда дали мога да седна някъде.

Той поставя шапката в скута си, разхлабва шала си и поклаща глава.

— Почувствах се като дядо си. Крайно унизително.

— Ще ти донеса вода и ще ти помогна да си свалиш палтото — казвам. — Прекалено си разгорещен.

Междувременно си мисля, че не беше никак благоразумно от наша страна да се забавляваме в леглото и тази сутрин, и миналата нощ, въпреки че втория път беше по инициатива на моето момче на средна възраст. Вероятно Скот се нуждае от най-обикновена почивка.

На следващия ден той настоява да посети лекарския кабинет — сам.

— Било е сърдечен спазъм — обявява, когато се завръща.

— Не сърдечен удар?

— Докторът не използва тези думи.

Слава богу! Когато Джон Уилър получи инфаркт, остана прикован на легло цели шест седмици, макар вече да се завърна на работа и да твърди, че е в цветущо здраве.

— Постави ли ти някакви ограничения?

— Никакви стълби.

Следващата стъпка ми се струва предопределена.

— Ще се преместиш в гостната ми, докато не ти намерим собствено жилище.

Веждите на Скот се извиват чак до високото му чело.

— Но там работите със секретарката ти, Шайло.

— Не ставай глупав. Ще се преместим в трапезарията, а с Франсис ще ти потърсим друг приземен апартамент някъде наблизо. Скоро ще можеш да се преместиш там. Пребиваването ти у нас ще е временно.

Опитвам се да изглеждам равнодушна, ала вътрешно ликувам. Скот вече ще бъде толкова близко до мен физически, колкото го чувствам и емоционално. Ще бдя зорко над любимия си, ще го удостоявам с вниманието, което изисква и което съм нетърпелива да му предложа, досущ като булка. Ще бъда някакво подобие на госпожа Фицджералд. Истинската версия може и да ми убягва, но при положение че съм прекарала половината си живот в преструвки, вярвам, че мога да се примиря с почти брачно съжителство.

Грижите за Скот ще бъдат различни от това да слугувам на майка си, защото съм убедена, че тя никога не ме е обичала. Аз със сигурност спрях да я обичам в мига, когато ме изостави в приюта. Въпреки всичките си провали Скот наистина ме обича дълбоко, както и аз него. Нещо повече — да се грижа за него ще бъде мой избор, с какъвто не разполагах, когато мама се разболя. Никой не опропастява бъдещето ми. Скот е моето бъдеще.

— Още нещо. Интимността отново е забранена — изтъква — докато кардиограмата ми не се подобри. Ще стане някога. Знаеш какво казва доктор Нелсън: „Сърцето се лекува“. — Имитира баритона на лекаря. — „С твоя старец още не е свършено.“

— Не съм си го и помисляла. Скоро пак ще сме на линия — целувам го дълго и гальовно аз.

Скот се премества на Хейуърт Авеню. За първи път през близо четирите ни години като двойка натриваме носа на филмовата индустрия с нейния самодоволен морализъм и заживяваме открито заедно.

* * *

Скот цял живот репетира за инвалид. Това сега му се отплаща. Настанен удобно зад настолното си бюро през деня, той е господар на леглото си, бухва възглавниците, наглася честотата на радиото и бълва страници с дузини. Франсис ги пренася до апартамента му на „Лоръл“, връща напечатаните екземпляри на автора за корекции и цикълът започна отново, сякаш Скот произвежда обувки или ръкавици. По-ведър е отчасти защото се е чул с Макс Пъркинс, който му е казал, че е размислил и в крайна сметка ще се радва да даде на Скот малък аванс. Две хиляди. Частична победа за мен, но много по-голямо постижение за Скот.

— Аха! Казах ти! — са единствените му думи в деня, в който пристигат писмото и чекът. Увереността на Скот гравитира из апартамента ми. Обичам го, когато се провиква с реплики като: „Какъв пир от страната на филмите ще сервираш на читателите в Милуоки днес?“, щом се натъква на мен или на секретарката ми в коридора. Животът ни е така радостно забързан, сякаш се приготвяме за парти.

Всеки седмичен ден в пет часа асистентката ми си тръгва, а в шест ядем говеждата пържола с грах и картофи на прислужницата. След вечеря се разхождаме до „Шуабс“ и се глезим с шоколадови шейкове, докато обсъждаме „Студеният дом“ — настоящото ми задание за Едноличния колеж.

— Най-добрият роман на Дикенс — отсича Скот.

— Трябва да възразя — осмелявам се аз. — Харесва ми описанието на разхвърляните лондонски магазини, но Естер е твърде добра, за да е истинска.

— Гледаш само сюжета — отвръща Скот. — Трябва да обърнеш внимание на майсторството на Дикенс. Удивително е. Преди да започна да пиша роман, винаги препрочитам него и Достоевски.

— Може и да е така, но ако трябваше да посоча любимата си книга на Дикенс, щеше да е „Големите надежди“, защото Пип получи добро образование и от него накрая излезе чудесен човек.

Нека животът ми подражава на изкуството.

Нощем се сгушваме един в друг в спалнята ми и дишаме в синхрон, докато Скот не се завърне в леглото в съседната стая или — когато безсънието го надвие — не започне да снове из апартамента. Усмихвам се, щом дочувам неговите стъпки или тихото жужене на радиото посред нощ, докато си мисли, че спя, а също и щом виждам четката му за зъби, настанена до моята. Обичам Скот да е близо до мен, макар че присъствието му ще трае само няколко седмици. През януари ще се премести в приземния апартамент, който Франсис откри само на няколко пресечки оттук, на Фаунтън Авеню.

Понеже кардиограмите му показват леко подобрение, решаваме да присъстваме на прожекцията на „Малката Нели Кели“, адаптация на бродуейския хит на Джордж М. Кохан. Със Скот имаме нужда от доза музикална комедия, особено когато младата ми приятелка Джуди Гарланд играе главната роля. Чак когато паркираме, си спомням, че тазвечерният салон се намира на втория етаж и е същинска Сизифова задача. Притеснявам се, че ако го изтъкна пред Скот, той ще се поддаде на някакъв пристъп на безразсъдно непокорство и ще понечи да изкачи стъпалата на бегом досущ като принстънски първокурсник.

За да предотвратя тази катастрофа, пристъпвам вън от колата, правя рязко движение и изписквам:

— О, да му се не види! Проклети обувки. Изобщо не трябваше да слагам високи токчета. — Обръщам се към Скот и простенвам. — Изкълчих си глезена. Би ли ми помогнал?

Поемам ръката му, като внимавам да не се облягам на него, и двамата изкачваме стълбището със спокойно темпо. Отнема ни цели пет минути.

Когато отиваме на кино, очаквам с нетърпение да чуя язвителния шепот на Скот, с който осъжда ужасната актьорска игра, недодялания диалог и посредствените сюжетни обрати. Критиката му е по-добра от повечето филми. Тази вечер обаче, въпреки потока от ирландски акценти, които обикновено имитира, той е безмълвен. Дори първата и категорично смущаваща екранна целувка на Джуди с бащински изглеждащия Джордж Мърфи не успява да разпали оживлението му. Отдавам го на сюжета — двойка младоженци се премества в Ню Йорк, както са постъпили той и Зелда — и се опасявам меланхолията да не му устрои засада. Но когато филмът приключва, Скот признава, че през последните два часа се е чувствал замаян и му се е гадило.

— Хвани ме за ръка, когато излизаме — казвам тихо аз. — Може да е от грипа. Преработваш се.

— Хората ще решат, че съм пиян.

След цяла година упорство да се задържи в релсите гордостта на Скот е поставена на карта, ала в крайна сметка изтощението му взема превес. Усмихвам се на познатите ни, соча глезена си и свивам рамене, докато бавно се придвижваме към колата, която аз ще карам. У дома Скот незабавно потъва в десетчасов сън — личният му рекорд.

— Ако можех да спя така всяка вечер — споделя той на сутринта, докато се протяга — вече щях да съм започнал следващия си роман и да сме на околосветско пътешествие, финансирано от „Магната“.

— Дали не трябва да се обадиш на доктор Нелсън и да му разкажеш какво се случи снощи?

— Просто бях изтощен — натъртва той. — Вече се чувствам много по-добре.

Не споря. Цветущото настроение на Скот трае до следобед, когато ме пита какво бих искала за Коледа.

— Да си в добро здраве.

Истина е, макар че съм си намислила и второ, по-голямо желание.

— Тогава ще оставим подаръка ти в ръцете на Бог и Дядо Коледа, но ми се иска да измислим нещо специално за Франсис — продължава той. — Парфюм?

— Твърде лично. Може да го разтълкува погрешно. Какво ще кажеш за кашмирена жилетка? Видях една в „Сакс“, а и апартаментът ти е усоен.

— Знаех си, че ще ти хрумне нещо. А Скоти? Тя доста ще ни затрудни.

Всъщност няма. Скоти иска същите луксозни глезотии, за които повечето деветнайсетгодишни момичета милеят. Миналата година помоли татко си за двайсет долара, с които да си купи рокля за дебюта. Той не само че й отказа, но и се отнесе с презрение към идеята за първо явяване в обществото — защото, подозирам, нямаше пари да го организира или да присъства на него. По отношение на Скоти Скот е влудяващо непостоянен. Държи на „Васар“ — не, да речем, на Калифорнийския университет, който повече пасва на бюджета му, но въпреки това охулва Скоти, защото иска да участва в една от гордите традиции на прослойката, към която принадлежи. Опитвам се да се намеся, ала стъпвам внимателно. Скоти Фицджералд е дъщеря на Зелда, а не моя.

Това обаче не ми пречи да й изпратя тайно пари, за да си купи роклята. Самотата на едно момиче, оставено да се оправя само, ми е добре позната и макар да няма друга девойка в Америка, която да получава повече писма от татко си, Скот не е виждал дъщеря си от четиринайсет месеца. Обожавам това момиче и отдавна чакам да предложа следната идея:

— Защо не дадеш палтото ми от сребърна лисица на Скоти?

Рядко го нося предвид благоприличието на социалния ни живот. Очаквам Скот да изтъкне колко съм неблагодарна, задето искам да се отърва от подаръка му. Греша.

— Този стил не е ли твърде зрял за нея? Такова е дребосъче.

— Бащата на Франсис не е ли кожухар?

Господин Крол преправя палтото — безплатно — и лисицата ми мигрира на изток за собствения си дебют, придружена от писмо, което е подписано от мен, но продиктувано от Скот:

Моля, изпрати на баща си снимка, на която си облечена с палтото, защото иначе няма да успее да те разпознае при следващата ви среща, която се надява да е скоро. Топли пожелания да се сбъднат всичките ти желания за Нова година и знай, че макар баща ти да е боледувал, вече се чувства по-добре и — това е най-хубавата част — не е близвал алкохол от година.

На следващия ден Скот изпраща писмо, подписано от Еклесиаст Фицджералд, в което напомня на Скоти да напише три послания: едно за мен, едно за Франсис и едно за него, което да покаже на мен.

— Този, който връчва подаръка, не извлича удоволствие от получаването на закъсняло благодарствено писмо, дори то да изобилства от извинения — отбелязва проповеднически таткото. Аз обаче не обръщам внимание на факта кога ще получа благодарствено писмо от Скоти. Броя дните по друг повод.

Четиридесет и осма глава
1940

Закъснява ми с три седмици. Всеки ден отбелязвам в новия си кожен тефтер. Скот забелязва, че пиша. „Може ли да видя“, пита ме? По-късно, скъпи. Поне след месец, когато вече ще съм напълно сигурна.

3 декември: Само на нерви ли се дължи, или е възможно да съм бременна?

4 декември: АКО съм бременна, ще бъда най-щастливата жена на света. Никога няма 1) да оставя детето си в сиропиталище, 2) да му обръсна главата, 3) да го унижавам пред другите…

5 декември: Как ще съобщя на Скот? Той ще се почувства измамен и ще се ядоса, но след като гневът му се уталожи, съм сигурна, че ще се зарадва и възгордее. Нова книга, ново бебе… Обичам го. Той ме обича. Ние си принадлежим. Ако има и бебе, как би могло да е грешка?

6 декември: В мен наистина може да расте дете, жива душа, която сме създали заедно със Скот. Завладяна съм от чувства. Извън себе си съм от радост. Уплашена съм. Потресена. Бременна???

7 декември: Мога да спечеля Скот на моя страна, но какво става със Зелда?

Тук попадам в задънена улица. Скот го е повтарял хиляди пъти: винаги ще се грижи за Зелда. Уважавам честта му в духа на Ашли Уилкис — благочестив и великодушен. Той е мъж, който държи на думата си. Но тъй като Зелда напусна санаториума, а и Скот наскоро ме увери, че със съпругата му не са поддържали сексуални отношения от години — и няма да поддържат в бъдеще — трябва ли да останат женени?

Не е практикувал религията си от детинство. Нима е немислимо да се разведат, както направихме ние с Джони, когато интимността в брака ни изтля? Ако очакваме дете? Скот би искал бебето ми, което съм сигурна, че е момче, да носи името Фицджералд…

8 декември: Франсис Скот Фицджералд II. Ще му викаме Франки, като Франк Синатра. Сини очи като на Скот, господин Синатра и мен. Франки по-добре ли звучи? Франки Фицджералд. Да.

9 декември: Франческа? Франсин?

11 декември: Ще се осмеля ли да пиша на Зелда?

12 декември: Никога не бих могла да пиша на Зелда. Жестоко е и ще бъде предателство спрямо Скот. Изгубила съм си ума под влиянието на хормоните.

13 декември: Не ми ли е позволено да изпитам пълно щастие? Трябва да пиша на Зелда…

14 декември: Ако бях на мястото на Зелда, бих го освободила, за да започне живота си наново. Би било честно да призная, че златните ни времена отдавна са си отишли.

Скъпа Зелда… Това е най-трудното писмо, което някога съм се опитвала да напиша. Ти не ме познаваш, ала нямам намерение да те нараня. Със Скот не го планирахме, но съдбата ни събра. През последните три години и половина…

Ще се осмеля ли да й изпратя писмото?

Този път да.

Четиридесет и девета глава
1940

— Винаги съм искал да бъда денди.

Скот ми смигва в огледалото, докато го наблюдавам как затяга папийонката си. В чест на наближаващата след по-малко от седмица Коледа е избрал яркочервена, все едно е нещо средно между нюйоркския светски колумнист Лушъс Бийб и Бодлер. Аз нося една от новите си рокли. Дай боже, скоро шумолящата виолетова коприна да не ми става.

Довечера е премиерата на филма, забранен от Католическия легион на благоприличието.

— Не можеш да ме спреш да го гледам дори и на смъртния ми одър — заявява Скот.

Това е първото празненство от месеци, на което ще присъстваме. Готова съм за суматохата или най-малкото за валс и целувки под имела.

Вървим по червения килим. Скот изглежда елегантен и по-важното — здрав. Изминала е повече от година от тежкото му пиянство, а през последния ден не съм чувала и кашлицата му, която вече се превръщаше в заплаха за обществото. Той обгръща талията ми в собственически жест, издаващ гордостта му. „Само ако знаеше“, мисля си аз, макар да предпочитам да не разкривам една толкова сочна тайна — решение, към което възнамерявам да се придържам, докато не се почувствам напълно уверена. Никой не ни снима, когато преминаваме, но вътре се смесваме с навалицата в лобито на театър „Пантейджис“ и поздравяваме познатите лица. Сред тях е и Барбара Стануик, придружавана от Робърт Тейлър, с когото Скот се отнася забележително учтиво. Възхищаваме се на позлатените статуи в този холивудски храм и отдаваме почит на актьорите в главните роли — Розалинд Ръсел и Мелвин Дъглас. Те се държат на положение, макар навярно нервите им да са опънати като на всички звезди, които тепърва ще бъдат преценявани от колегите си.

Намираме местата си до Алън и Дороти. Любувам се на новите перли, посипали се по корсажа й от черно кадифе. Писането на сценарии се отразява добре на приятелката ми.

— Как е сърцето? — привежда се тя, за да попита.

— Ту-дум, ту-дум, ту-дум — отвръща Скот, потупвайки гърдите си. — Който се бори и бяга, ще доживее нови битки.

Завесата се вдига и разкрива нелеп сюжет, в който двойка младоженци правят избора да изтърпят три месеца въздържание.

— Боже опази нашето да не трае толкова дълго — прошепва Скот.

Радвам се отново да чуя как мърмори по време на филм, особено когато има толкова много за критикуване. „Нещото, наречено любов“ се придържа към Кодекса на Хейс, но изобилства от сексуални намеци.

По време на афтърпартито оставаме незабележими, докато оркестърът не засвирва I Could Write a Book.

— Мой ред е — изправя се Скот, покланя се и протяга ръка към мен. Изминала е повече от година, откакто за последно сме танцували на дансинга. Затварям очи и вокалистът запява: „Мога да напиша историята на нашето запознанство, за да не я забрави никога светът“. Точно както прави Скот.

Когато музиката затихва, ние сме на дансинга, потънали в обятията си, а аз съм затворила очи. Бих искала това чувство да трае вечно.

* * *

Благодарение на няколко таблетки фенобарбитал Скот се успива, но пък се събужда ведър и пие кафето, което му нося в леглото, докато си води бележки за шестата глава. Нагласям борови клонки над камината и гирлянди от лампички по високата до бедрата ми елха, която купих на един паркинг на „Пико“ — тази година сме се лишили от гигантските смърчове, които Скот трябва да привързва за покрива на колата си. Отстъпвам назад и вдъхвам вечнозеленото ухание. Под елхата ни очакват два подаръка — един от Скот за мен, опакован в шарена хартия, и един за него — кутия с голяма червена панделка. Нищо екстравагантно, кашмирена жилетка в кадетско синьо. Доктор Нелсън, който ще пътува за празниците, ще направи услуга на най-твърдоглавия си пациент, като го посети за домашен преглед днес следобед с преносимия си кардиограф. Очаквам новините да са добри — да чукнем на дърво — затова възнамерявам да отбележа топлия празник с музика от грамофона, простички ястия, които ще сготвя сама, и поетичен рецитал от Скот, който ще пише и ще ми чете още от „Последният магнат“.

На вратата се звъни. Франсис е, носи писма за Скот, които струпва на масичката във фоайето. Пожелава светли празници и на двама ни и добавя:

— Между другото, Скот, пристигна и броят ти на „Принстън Алумни Уикли“.

Това не е всичко. Проверявам, докато двамата си говорят. Измежду сметките зървам плик, адресиран до Скот с разкрачения почерк на Зелда. Стомахът ми се свива и се съмнявам, че се дължи на сутрешното гадене. Това писмо може да съдържа новина, която ще преобърне живота ми. Чувствам се пометена от радостно вълнение, но същевременно ме гризе срамът от стореното, прорязан от любопитството дали не е трябвало да внимавам какво си пожелавам.

— Сандвичи за обяд? — провиквам се към Скот. Неспокойна съм и имам нужда да се махна от къщата.

— Бих хапнал ръжен с пуйка, съкровище, ако не възразяваш да отскочиш до „Грийнблатс“.

Приветствам излизането, макар че е най-краткият ден от годината, а мракът ще падне едва след няколко часа. Когато се прибирам, Скот се е настанил в зеленото ми кресло със списанието си. Забелязвам, че писмото от Зелда седи неотворено. Избирам плоча и я поставям на грамофона — Третата симфония на Бетховен, Eroica, най-величественото музикално произведение, написано някога, изритвам обувките си, отпускам се на дивана и се опитвам, но неуспешно, да прогоня писмото на Зелда от ума си. За мой късмет Скот прекъсва потока на мислите ми.

— Хиляда деветстотин четиридесет и първа година може да е най-добрата за футболния отбор на „Принстън“ от сезони насам — казва той.

Нямам с какво да допринеса към тази тема, с изключение на: „Определено се надявам да си прав“. Усмихвам се и се връщам към биографията на нашия приятел Лудвиг — клетият гений тъкмо започва да губи слуха си. Препрочитам същата страница три пъти.

Няколко минути по-късно Скот вдига поглед:

— Знаеш ли, Шайло, мисля, че „Магнатът“ ще пожъне голям успех.

— И аз също. Наистина.

И то не само защото сюжетът е едновременно любовна история и безпощадно разобличаване. Този роман помогна на Скот да си възвърне най-добрата форма — писането му искри от кинематографични образи и не мога да си представя по-добра история за филмовата индустрия. Монро Стар е Джей Гетсби с щипка гениалност — истински герой бизнесмен. Също така се възхищавам на начина, по който Скот описва героинята си, когато пише на Макс: „Обременена е с дребни нещастия, защото хората не изпитват дълбока симпатия към онези, надарени с всички блага“. Така, така.

— Когато хонорарите започнат да прииждат, искам да напуснем Холивуд — казва Скот. — Дотук бях. Искам да се запиша като военен кореспондент, ако Съединените щати влязат във войната.

— Моля се да не се стигне дотам, но ако наистина желаеш да пътуваш в чужбина, и аз го искам. Бихме могли да работим рамо до рамо.

Стига здравето на Скот да се възстановеше достатъчно, че да му позволи да предприеме подобно патриотично приключение.

— Надявах се да го кажеш, храбра ми Шайло, а когато войната е спечелена и Хитлер гние в гроба си, какво ще кажеш за Париж?

За мен Париж носи спомена за Монти и измами, а и се притеснявам, че Зелда ще витае пред очите на Скот във всяко кафене.

— Изцяло те подкрепям за напускането на Холивуд, но не и за Париж.

— Тогава Лондон? Можем да окажем морална подкрепа на сънародниците ти — да ги насърчим да си покажат лицата.

— Категорично не и Лондон. — Твърде много призраци. — Какво ще кажеш да отидем на изток, за да мога да продължа да работя, а и да сме на същото крайбрежие като Скоти?

Може и да не съм част от съкровените юношески спомени на Скот, но заедно можем да натрупаме десетилетия нови. В края на краищата той е само на четиридесет и четири. Ще живеем в хармония без непрекъснатото съревнование, саботирало брака му. Мога да си представя общия дом, който ще изградим за нас двамата — или тримата. Смях. Книги. Музика. Топлина. Секс.

Ръката ми инстинктивно се отпуска върху корема. Може би и дете.

— Не предполагах, че ще искаш Манхатън или Лонг Айлънд — отвръща той, изтръгвайки ме от мислите ми.

— Какво ще кажеш за Кънектикът?

— Добре звучи. Може би Уестпорт, където живях след „Отсам рая“. Тази книга стана бестселър, така че може и да е на късмет да се завърна там. Ще се возя на влака с Макс и ще го измъчвам през целия път до Гранд Сентрал.

Където и да ни отведе бъдещето, за първи път мога да зърна блясъка му на хоризонта.

За няколко минути Скот отново насочва вниманието си към футбола, после вдига поглед и казва:

— Яде ми се нещо сладко, съкровище. Мисля да се разходя до „Шуабс“ за сладолед.

— Може да изпуснеш доктор Нелсън. Какво ще кажеш за десерт „Хърши“?

Скатала съм един до леглото си.

— Много добре — отговаря той.

Качвам се по стълбите, вземам шоколада и го давам на Скот.

— Искаш ли и кока-кола към него?

— Идеално.

В кухнята съм, когато чувам вика на Скот. Усмихвам се, защото си го представям как скандира за „Принстън“ и отново преживява победата им над „Йейл“. Тогава обаче последва втори звук, животински вой, почти заглушен от кресчендото на Eroica. Притичвам в дневната. Скот се е изправил. Залита към камината и се вкопчва в рамката. Страхувам се, че ще падне в огъня, който разпалих, когато се върнах от „Грийнблатс“, но той се олюлява назад и се строполява по гръб. Някъде дълбоко от гърлото му извира кратко, ниско гъргорене.

Лист хартия се е изплъзнал от ръката му.

— Скот! Скот!

Сега е мой ред да закрещя. Втурвам се към него, като се страхувам, че може да е получил мозъчно сътресение. Не ми отговаря и когато стигам до него, виждам, че е припаднал. О, боже господи. Трябва да го свестя. Удрям му шамар, ала той се взира странно в пространството и не реагира. Отново го зашлевявам. Нищо.

Гледала съм достатъчно филми, за да знам от какво се нуждае Скот. Втурвам се в кухнята за брендито, скрито в задния шкаф, което съм преляла в празна бутилка от оцет. Пет пари не давам дали отново ще го изкара извън релси. Тичам обратно и се мъча да излея течността право в гърлото на Скот, само че устата му е здраво стисната. В безсъзнание е. Алкохолът прокапва по пуловера му.

— Събуди се! Не! Скот, събуди се!

Посягам към китката му и не долавям пулс. Обезумяла съм и не съм сигурна, че проверявам на правилното място. Почти мога да чуя гласа му: „Не изпадай в истерия, Шайло. Надарена си с много таланти, но медицинските грижи не са сред тях“. Пускам ръката му, омазана с шоколад, и набирам номера на доктор Нелсън, който знам наизуст. Разбира се, не получавам отговор — най-вероятно е в колата си и пътува насам. За нищо на света не искам да оставям Скот сам, но трябва да намеря някой съсед. Изстрелвам се в коридора и удрям по вратата на домоуправителя.

— Господин Кълвър! Господин Фицджералд припадна! Елате бързо!

Гласът ми е възможно най-пронизителен. За щастие съседът си е у дома.

Хенри Кълвър бяга по-бързо, отколкото съм допускала, че е по силите на един пълен човек. Коленичи до Скот, който е зловещо застинал и напомня на восъчна фигура, поставя два пръста от вътрешната страна на китката му и чака. Господин Кълвър все още държи китката му, когато ме поглежда както съм приведена до него.

— Съжалявам, госпожице Греъм — казва меко той — но съм сигурен, че господин Фицджералд си е отишъл.

Запокитена съм във водовъртеж от объркване.

— Как така си е отишъл?

— Ще се обадя на полицията и на пожарната. Къде е телефонът ви, мила?

— Моля, използвайте този в кухнята — успявам някак да отроня.

— Скот, о, Скот — стена аз, надвесвам се над него и обгръщам красивата му глава с ръце. Сълзите ми мокрят лицето му. — Какво се случи, мили? Какво направих? Не ме изоставяй! Скот, Скот, Скот. Обичам те, скъпи.

Люлея го нежно и галя високото чело, което познавам толкова добре.

До него седи писмо, дълго само един абзац. Прочитам го набързо и го мятам в пламъците.

Каква беше прощалната дума на Скот? Съвсем сигурна съм, че беше „идеално“.

Епилог
1959

Свалям грижовно фотографиите от стените на офиса ми. Време е да стягам багажа.

Ето ме и мен — сияеща млада майка с невръстната Уенди на ръце… с Мерилин Монро — две пищни блондинки, разбулващи мита, че в Холивуд не можеш да си намериш близки приятели… Робърт Тейлър гука на милото ми бебче Роби — зърно за клюкарската мелница… Скот в Тихуана със сомбреро — изглежда смехотворно и умиляващо. Ето ме отново в Англия през годината, в която бях кореспондентка, тракам на пишещата машина в удобните си обувки и туид.

След смъртта на Скот всичко, което споделяхме, сякаш се разпиля от вятъра като купчина прах. Имах нужда да избягам. Той вярваше, че съм способна да отразявам войната, и за пореден път се оказа прав. Със Скот като мой емоционален компас аз поех за Лондон. Градът беше също толкова разбит, колкото и аз, но там, където царуваше издръжливостта, открих утеха — така и не се завърнах в Холивуд преди края на войната.

Сега, след всички тези години на градска суета и напрежение, отново се изнасям от дома ми в Бевърли Хилс в сънливо селце в Кънектикът, недалеч от Манхатън. Холивуд е по-забавен, когато си на трийсет и пет, отколкото на петдесет и пет, макар да продължавам да причинявам знаковите си остроумия на четящата публика. Колонките ми с двайсет милиона читатели, публикувани в повече вестници, отколкото тези на Хеда и Луела взети заедно, ми печелят пари от ранга на филмовите звезди. Пет хиляди долара на седмица, откакто собственото ми телевизионно шоу подхранва славата ми.

Клюките ме облагодетелстваха. Хората са по-склонни да предъвкват слабостите на другите, отколкото да преосмислят собствения си живот. Винаги е било така. Нищо чудно, че Скот пишеше художествена литература. Мога да си го представя в оръфаното зелено кресло, което скоро ще се премести на изток заедно с мен. Той е привидение, завърнало се от мъртвите, издиша кръгчета дим, а красивото му лице е по-младо от моето. Винаги ще си го помня такъв. Що се отнася до мен, имам нужда от малко изрусяване и седмици диета — менопаузата и датските сладкиши си присвоиха талията ми.

Миналата седмица един търговец на антики дойде да наддава за екземплярите ми на Фокнър, Улф, ОʼХара и Хемингуей. Щом видя, че притежавам пълен комплект от първи издания на Ф. Скот Фицджералд, очите му едва не изскочиха и ми предложи за цялата колекция толкова, колкото за всички останали романи, взети заедно. Не са за продан, уведомих го аз.

Скоро след смъртта на Скот всички скептици размислиха. Възкресен, той се превърна в светеца покровител на англицистите — нямаше курс по хуманитарни науки, в който да не е включен. Биографии, докторантски тези, лекции, официално приетото прилагателно „Гетсбиев“ макар Скот никога да не бе го използвал. Никак не е зле за човек, който почина, вярвайки, че се е провалил, мъж, чийто последен чек беше за сумата тринайсет долара и тринайсет цента — на стойността на книгите, които сам купи.

Скот би нарекъл случващото се peripeteia, или неочаквана превратност на съдбата. Пак се връщам към Едноличния колеж, който така и не ми се удаде възможност да завърша, но безспорно преобърна живота ми. Винаги ще продължавам образованието, започнато от Скот, защото то се задълбочава, като ми дава сила и баласт. Бях мечтала, бях се лутала, губила и преоткривала отново и отново, за да се превърна накрая в жена, способна да отгледа сама две деца. Някога бях твърда отвън и мека отвътре, а сега съм мека отвън и твърда отвътре.

Стените вече са оголени и аз се обръщам към бюрото си. Внимателно вдигам оръфания си кожен тефтер, чиито страници са изпълнени с графици и списъци — между тях е втъкнат „Невярната любима“, мемоарът, който Скот ме караше да напиша.

Когато разказах историята си, разкрих ли истината? На места.

Знае се, че пътищата ни с честността са се пресичали на няколко пъти.

Мисля си за онзи Седер, на който присъствах миналата година. Когато моите домакини започнаха да редят молитви — в неправилен ред с грешно произношение — криещата се в мен Лили Шийл не можа да се сдържи и ги поправи. Приятелите ми не подозираха, че са поканили не тайна ученичка на Светото Писание, а носителката на наградата за иврит на еврейското сиропиталище. Миналото ми обаче не беше предназначено за публична употреба. Нека на надгробния ми камък пише „Шийла Греъм. Ненадеждна разказвачка“. Мога да го преживея.

Като оставим полуистините настрана, книгата ми се превърна в бестселър. На бюрото ми в рамка седи рецензия на „Ню Йоркър“ от приятеля на Скот — Бъни Уилсън, като съм подчертала любимата ми част: „Най-добрият портрет на Фицджералд, който е отпечатван досега“. Разбира се, не всички критици бяха на същото мнение. Дороти охули книгата в „Ескуайър“. Завистлива гадина. Унищожи и филма, макар в този случай да съм съгласна с нея. Когато продуцентите преобразяват страниците на лента, обикновено се провалят. Грегъри Пек не беше Скот — твърде висок, твърде тъмнокос, твърде скован и дори неубедителен пияница. А Дебора Кер, която е два пъти по-елегантна, но не е и наполовина така земна, да играе мен?

— Защо изобщо й позволихте да се яви на прослушване, при положение че можехте да наемете Мерилин? — питам на глас.

— С кого разговаряш? — обажда се глас, симулиращ загриженост.

Засмивам се и отговарям.

— Не обръщай внимание на старата си майка, Уенди.

— Извинявай, майко. — Не съм мама или мамичко. Синът и дъщеря ми искат американски родител на място. — Просто се тревожа за теб.

Тя извърта очи, подобно на всяка млада жена откакто свят светува.

— Исках да ти кажа, че се обадиха от „Принстън“. Кашоните трябва да им бъдат изпратени утре.

Реших, че писмата, бележките и поемите на Скот не ми принадлежат по право. Трябва да са на разположение на света, да бъдат изучавани, така че ги дарявам на колежа му, за библиотеката, основана в негова чест.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита дъщеря ми.

— Благодаря ти, скъпа, но не.

Харесва ми да съм заобиколена от спомени — хор от звънчета, който само аз мога да чуя.

— Повикай ме, ако изникне нещо — казва светлокосата ми Уенди Франсис със сините си очи и любовта си към книгите. Кой е баща й? Не е нужно някой да знае. Същността ми винаги ще се съдържа в сбора от тайните ми, така преплетена като шепа блестящи златни верижки, запокитени в кутия и скрити.

Рафтовете ми са почти изпразнени. Последни ще опаковам „Изданията Енсино“ на Ф. Скот Фицджералд. Полага им се почетното място до каната от чисто сребро — коледният подарък от Скот, който трябваше да отворя сама през 1940 година. Ще я увия в износената му розова риза и ще я сложа при червената папийонка и синия кашмирен пуловер, който така и не получи възможност да носи. Чувствам топлината му, както и тази на Скот, докато работя този следобед.

Как преодоляваш Ф. Скот Фицджералд? Не можеш. В мига, в който със Скот се срещнахме, животът ми започна да добива смисъл и ми разкри врата, за която само той имаше ключ. Подобно на балада от трийсетте години на двайсети век, духът му винаги ще се носи до мен — прелъстителен и възхваляващ, и понякога ще ме кани на танц. Помня ни като двойка през онези славни времена, когато мъжете бяха мъже, а музиката караше жените да изпадат в несвяст. Фактът, че така и не сключихме брак, е маловажен.

Преди много време пресметнах дните от връзката ни, през които Скот е бил пиян: цели девет месеца от общо трите ни години и половина заедно. Някои хора настояваха, че е трябвало да прекратя отношенията си със Скот още когато е буйствал. Грешаха. Винаги си е струвало да се борим за нас двамата и въпреки мащабите на провалите му, те никога не омаловажиха връзката ни, която беше пуснала дълбоки корени. Само ние двамата знаехме какво означаваме един за друг.

Понякога ми разбиваше сърцето, но също така ме научи да бъда силна, смела и може би дори мъдра. Постигна го със собствената си магия — като вярваше в мен, и така ме предпазваше, както някога обеща. Моето наследство.

Живея без съжаление, защото Скот Фицджералд не беше трескав блян. Той ме превърна в жената, която съм днес, и ме следваше неизменно през безбройните флиртове, множеството задявки и двата несъществени брака. Никой друг не успя, защото винаги съм обичала най-много Скот.

Съдбата ни наистина зависи от това как подхождаме към участта си. Благодаря ти, матрона Вайс, и благодаря ти, Скот.

Всяка нощ, преди да заспя, целувам портрета му, който ще се озове в последния кашон при прегънатите страници на „Последният магнат“, чиито думи до една питаят любовта ни. Романът на Скот така и не приключи истински. Знам, че и ние не сме.

Благодарности

Признавам, че написах романа, който исках да прочета. По този начин се влюбих във Франсис С. Фицджералд, който, стига да не е мъртвопиян, е най-добрият интимен приятел на света — поне за един филолог. Ще ми се да го познавах. А също и Шийла Греъм с множеството й изключителни качества, достойни за възхищение: кураж, остроумие, хитрост, щедрост и впечатляваща работна етика. Надявам се, че и двамата — наред с децата на Шийла, Уенди Фейри и Робърт Уестбрук — биха одобрили този роман и биха разбрали защо в стремежа си за емоционална достоверност размих хронологията и някои подробности.

Сара Нелсън, моята редакторка, казва, че според нея е било beshert да работим заедно — думата за „предначертано“ на идиш, на която Шийла може би е научила Скот. И аз съм на същото мнение. Предвид стабилния издателски опит на Сара и общата ни привързаност към героя на книгата, не бих могла да си представя по-прецизен редактор. Сърдечни благодарности и на целия екип на „Харпър“ — най-вече на Робин Билардело за красивия дизайн на тази корица; на Лия Карлсън-Станишич за вътрешното оформление в ретро стил; на Лия Уасилуски и Кейти ОʼКалахан, задето проведоха мащабна кампания за разпространение; на Трейси Лок, задето организира рекламната кампания; и на Даниел Васкес и Кристина Полизото, задето търпеливо се занимаваха с безброй други подробности.

Задължена съм на Кристи Флечър, която мигновено се въодушеви от идеята за книгата. Тя заслужава специални благодарности наред с талантливите си колеги Сара Фуентес, Мелиса Чинчила, Ерин Факфадън и Грейн Фокс.

Писането е самотно начинание и аз съм признателна за взаимодействието си с читатели/писатели/приятели с еднакво големи умове и сърца. Вивиан Конан, Чая Дейч, Барбара Фишър и Сали Хоскинс показаха непоколебим ентусиазъм в процеса на работа, като посочваха анахронизмите, слабите метафори и липсващите запетаи. Благодаря и на Джанет Чан, Пати Дан, Евълин Ренълд и Чарлс Залцберг, които прочетоха начална версия на ръкописа. Голяма прегръдка за членовете на моите два всезнаещи книжни клуба: Мейкин Армстронг, Бетси Картър, Кейти Кавендър, Александра Хоровиц, Арин Кайл, Джудит Рот, Патрис Самюълс, Карол Таненхаузер и Дженифър Вандърбес — за техния списък с изтъкнати автори, които вдъхновяват скромните ми усилия. Какво ли щях да правя без закуските с Мишел Уилънс и телефонните разговори с Джейн Грийнбърг?

Сближаването с писатели и любители на книгите чрез социалните мрежи разшири общността ми по начини, за които не бих предположила преди десет години, когато публикувах първия си роман. Благодаря ви, кибер приятели — особено на Андреа Пескинд Кац, Робин Кал Хономоф и впечатляващите „Тол Попис“.

Най-накрая, но на първо място в сърцето ми: благодаря на Роби, че се примирява със съпруга, която прекалено често е залепена за лаптопа си; на Джед, Ан, Рори и Ким; и на следващото ни поколение читатели — Емил, Маделин, Фин и Уилям. Карате ме да се гордея по безброй начини.