Сали Кослоу
Оттатък рая (10)

Девета глава
1920

Закачих черното си сатенено сако на куката и погледнах към сър Джон Гилам изпод шапка, която се накланяше над лявото ми око като шхуна в пристанище. Никога преди не се бях чувствала толкова космополитна, толкова жива.

— Добро утро, скъпа моя госпожице Шийл — каза новият ми началник и стана да ме посрещне. Стиснахме си ръцете топло, но благоприлично. — Бихте ли седнали, моля?

Настаних се на обикновения стол от другата страна на претрупаното му бюро. Щом отново седна, той вдигна наниз мъниста.

— Бих желал да започнеш днешните си обиколки с тези прелестни изкуствени перли. Вървят само по няколко пенса бройката. Би трябвало да можеш да продадеш дузини и настоявам самата ти да носиш един накит. Ще сияе на фона на млекарската ти кожа.

Никога през живота си не бях срещала млекарка, нито пък имах някаква представа какво са изкусните перли, но окачих наниза на врата си, напълних куфарчето, което сър Джон Гилам ми осигури, и потънах в спускащата се мъгла. Приближавах всяка една врата от списъка с адреси на магазини по Хай стрийт, който ми беше дал, настръхнала от електрическия заряд на ентусиазма.

След три дни трескаво продаване — същинско Сизифово усилие — не се бях освободила от нито една огърлица.

— Трябваше да ни посетите по Коледа — отбелязаха неколцина от собствениците, все едно беше очевидно. Когато докладвах за провала си, работодателят ми пренебрежително махна с ръка.

— Добре — рече той. — Ще опитаме отново преди Великден. Междувременно обаче… — Той изчезна в прашния склад зад главния офис и се върна с малка тенекиена кутия. — Смея да твърдя, че в това неприятно време нашата автомобилна вакса „Суджи-Муджи“ е по-печеливша карта. — Докато развинтваше капачката, забелязах, че пръстите на Джон Гилам бяха дълги като краката му. — Този продукт съдържа тайна ориенталска съставка, която придава на колите забележителен блясък.

Той грейна и изрече думата „забележителен“ с тон, предназначен да продаде стоката на мен и придружен от онази пленителна, безупречна усмивка, на която ми беше невъзможно да не отвърна. — Опитай шоурумите по „Грейт Портланд“. Ще намериш дузини.

Наистина опитах, макар че най-близкият ми досег с автомобилен собственик беше покрай приятеля на Хайми — Арчи, който беше механик и винаги леко миришеше на бензин. От първите шест места ме отпратиха, ала на седмото тръгнах към задната част на един лъскав салон и помолих да разговарям с управителя. Мъж с телосложение като кег за бира се заклатушка към мен и ме изслуша с интерес.

— Ако бъдете така добра да демонстрирате вашите изделия, ще събера продавачите на етажа — рече той.

Няколко минути по-късно половин дузина мъже, облечени в еднакви тъмносини костюми, се струпаха за моята демонстрация. Измъкнах килимче от чантата си и посегнах към капака на багажника.

Управителят ме спря учтиво.

— Скъпа моя, би ли наложила продукта тук долу? На това място се събира най-много мръсотия — каза той и посочи задния калник.

За целта трябваше да коленича. Усещах, че всички очи са вперени в задника ми, който беше вирнат във въздуха, подобно на сочна печена трътка, докато бримка си проправяше път нагоре по най-хубавия ми чифт чорапогащи.

— Просто трябва да втривате бавно, напред-назад, нагоре-надолу — писуках аз, докато нанасях полутечната вакса. Мъчех се да овладея треперещите си ръце, но не можех да спра нахлуващата в главата ми кръв и бях благодарна, че периферията на шапката ми е извита. Зад мен някой подсвирна. Изправих се на крака и изтупах палтото си.

Управителят купи една кутия от замазката. Една. Пуснах монетата му в джоба на палтото си, а заблудата, че някога бих могла да стана успешна и уважавана продавачка, се изпари. Запътих се обратно към офиса с тежката чанта в ръка и заварих сър Джон Гилам и секретарката му да пълнят пликове, докато си припяват концертна музика.

— Госпожице Шийл — рече той с голямо въодушевление — как се справихте?

Пълната чанта говореше сама за себе си.

— Няма значение — отвърна началникът ми. — Ще излезете отново след някоя жестока буря, когато всяка кола има нужда от измиване. Ще ви се молят за вакса. Междувременно можете ли да ни окажете помощ? Мисля, че не ви споменах за пощенската дейност, която извършваме, но всеки четвъртък разпращаме стотици реклами. Бихте ли могли да запечатвате пликовете и да залепяте марките?

Това вече ми беше по силите. В продължение на два часа тримата се справихме с планината от писма, като отделяхме настрана предназначените за чужбина. Чувствах се уютно в малкия топъл офис. Щом попаднах на плик за Париж, възкликнах:

— „Чанъл“! Това не е ли известна марка парфюм?

Бях впръсквала аромата на китката си, когато работех в търговския център. Ухаеше на живот, който не можех да си представя.

Сър Джон Гилам се усмихна.

— Действително, госпожице Шийл. Това е изискана френска марка, но се произнася „Шанел“. Моля, повторете след мен. Ша-нел.

— Ша-нел — заподражавах му аз. За втори път днес лицето ми пламна. В този момент обаче започна истинското ми обучение.

През следващите няколко седмици изкарвах по-голям късмет с търговията и започнах да печеля скромна комисиона. Най-важното е, че от сър Джон Гилам научих, че се произнася „дебютантка“ а не „деб-бюнт-антка“, и че това е млада жена — макар и не такава, родена в коптор и израснала в сиропиталище — която ще бъде представена пред обществото посредством ритуал, стар колкото Бъкингамския дворец. Слушах внимателно и се възгордях, щом се досетих какво значи „да ходиш на лов с фоксери“. Не се срамувах от невежеството си — бях жадна за знания и попивах всяка капка интелект като гъба. Въпросите ми ставаха все по-дръзки, а наред с тях работодателят ми — по-директен. Той тактично ми намекна да сменя широкополата си шапка — не че не ми стояла добре — за сметка на спретнат дамски клош. Никога не ме накара да се чувствам неука или изостанала от модата. Поне създаваше впечатление, че смята гафовете ми за чаровни. По-късно осъзнах, че това е признак на добро възпитание, както и характерна черта на изисканата реч и галантното поведение.

Няколко четвъртъка по-късно ме покани на вечеря.

Мислех си за мъжете, които ме изпиваха с поглед по „Пикадили“, както и за булевардните романи за момичета, изгубили целомъдрието и съвсем неслучайно — работата си, след като са приели подобна покана. Възхищавах се на Джон — така ме беше помолил да се обръщам към него. Не можех обаче да поема такъв риск. Склоних да се присъединя към него за чай чак когато ме покани да го изпратя с влака до кораба от Дувър за Брюксел, където имаше работа. Не можех да пропусна такава възхитителна възможност.

Бях пътувала с влак веднъж, до Брайтън, трета класа, притисната между семейство с ревливи близнаци и хриптящ пенсионер. Краткото пътуване до Дувър обаче беше в първа класа. Вагон-ресторантът сияеше с излъсканата си дъбова ламперия и седалки в кадифен цвят, който Джон наричаше „бордо“. Нагъвах бисквити — поне шест — с чаша подир чаша чай с мляко, поднесен в полупрозрачен порцелан. Когато се завърнах в Лондон, минах покрай телеграфната агенция и се поддадох на импулса да изпратя благодарствено съобщение до Джон, което подписах със: „С любов, Лили“. Почувствах се дръзка. Разкошът ми се понрави.

А и обожанието ми към Джон беше напълно искрено — той беше първият зрял мъж, който наистина ми желаеше доброто и виждаше в Лили Шийл това, което по-късно щях да разпозная в себе си като потенциал. В деня, в който Джон се завърна, той ме покани на вечеря в ресторант с електрически свещи под абажури от слонова кост. В мига, когато пристигна лимоновото ми филе, аз дълбоко вдъхнах аромата му. Времето минаваше, а ние продължавахме да вечеряме заедно поне веднъж седмично — междувременно се научих да чакам блюдото си търпеливо и да се наслаждавам на всяка хапка, вместо да се притеснявам, че някой ще ми отнесе чинията. Научих се как да държа приборите, без да стискам ръцете си в юмруци, открих, че има нож, специално предназначен за рибата, и как да подправям храната си — в сиропиталището подправки и салфетки не съществуваха. Последната липса допринесе за постоянното ми подсмърчане, което стана причина Джон често да казва:

— Моля, издухай си носа.

Макар да не можех да проумея защо, той ме научи да ставам, щом в стаята влезе по-възрастна дама, но да оставам на мястото си, ако някой мъж се приближи към масата, както и че — колкото и да е необяснимо — „Какво?“, а не рязкото „Пардон?“ е правилната дума, ако имам нужда някой да повтори казаното. Също така намекна, че сатененото ми палто е по-подходящо за операта — операта! — отколкото за търговски срещи, и настоя да посетя шивача му за негова сметка, за да ми ушие връхна дреха от вълнен плат тип „рибена кост“.

Бях все по-запленена от този джентълмен, който полагаше неимоверни усилия да превърне Лили Шийл от „Степни Грийн“ в истинска дама. Както казвахме в „Ийст Енд“, сър Джон Гилам беше врял и кипял. Беше на четирийсет и две и според мен притежаваше зрелостта и знанието, с които да подходи към всяка социална или бизнес ситуация с пъргавината на планинска коза.

Една вечер няколко месеца по-късно трябваше да се преоблече в официалните си дрехи за концерт, на който ме беше поканил, и когато ме помоли да го придружа до жилището му, аз не отказах. Портиер в униформа наклони шапка и ни пожела приятна вечер, докато викаше асансьора на сградата. Апартаментът на Джон беше малък и миришеше на кожа. Попита ме дали бих желала питие.

— Газирана вода, ако имаш. — Алкохолът не беше за мен. — Не бих отказала и бисквитка, стига да няма стефиди.

Първоначалното объркване на Джон премина във веселие и той изцъка с език.

— Думата е „стафиди“, Лили. Какво обаче ще правим с този твой акцент?

В Англия акцентът е усмирителна риза, която завинаги те заключва в класата ти. Може и да се бях научила да си издухвам носа и да продавам кутия с керамични фигурки във формата на свинска зурла, ала речта ми — кокни с примеси от идиш, съвсем леко смекчен от годините в сиропиталището — сякаш беше неразбираема бъркотия от грешки. Навремето не забелязвах, че х-то ми изчезва или че припряното „Ще ми подадеш ли ключовете, де?“ е толкова далеч от Шекспировия ямбически пентаметър, колкото е Кеймбридж от Корнуол.

Джон ми наля сода, а на себе си — скоч, и вдигна тост в моя чест.

— За моята скъпа Лили. Дано се научи да говори английския на нашия крал.

След тези думи той влезе в другата стая и затвори вратата след себе си. Не ме подкани да го последвам, нито пък останах с впечатлението, че от мен се очаква подобно нещо.

Поне десет минути дъвчех бисквити и пиех вода. Когато Джон отново се появи, се опулих при вида на този оживял оловен войник. Носеше пълна военна униформа с червени ленти, спускащи се отстрани по панталоните му с остър ръб, гърдите му искряха от медали и ордени, а раменете му бяха потънали в ширит. На бедрото си носеше сабя, чийто връх сочеше към безупречно излъсканите му ботуши, които несъмнено можех да ползвам като огледало. Джон, който беше неописуемо привлекателен, се приближи, приведе се над стола ми и ме целуна дълбоко, меките му, топли устни обгърнаха моите.

И преди ме бяха целували, но никога с такава нежност. С радост щях да му върна още дузина целувки, ала той каза:

— Трябва да тръгваме, Лили. Хайде, хайде.

Никак не исках да напускам спретнатия пашкул на Джон и изхленчих:

— О, не може ли да остана още мъничко? Да пропусна концерта?

Джон ме изгледа по начин, който не можех да разчета, но се засмя:

— Особен образ си ти — поклати глава той с добронамерена почуда. — Но както искаш.

Затвори вратата след себе си, а аз зачаках стъпките му да заглъхнат.

В стаята се разнасяше райско спокойствие. Прелистих списание — нещо изискано от Америка, наречено „Венити Феър“, опипах редица лули и разгледах снимките на Джон — момче в моряшки костюм до по-едро момиче с кестеняви къдрици и копринена панделка. В спалнята на високия скрин имаше обувалка, гребен от коруба на костенурка и две четки — предположих, че едната е за коса, а другата за дрехи. Втрих капка афтършейв в китките си. Имаше остра миризма. Не можеше да се сравнява с „Шанел №5“. Пейзаж в рамка, изрисуван в мътни тонове, висеше до прозореца, покрит със семпли ленени завеси. Не посмях да седна на леглото, което разполагаше само с една леко спихната възглавница. Отворих вратата към дрешника, пълен с костюми от „рибена кост“, раиран и вълнен плат.

Друга врата водеше към банята, която ме накара да ахна за втори път тази вечер. За разлика от малката напукана и тясна вана у дома, която ми беше разрешено да използвам два пъти в седмицата, тази тук се крепеше на извити лъвски лапи. Не успях да се сдържа да не отворя кристален буркан със соли за вана, поставен на малка орехова масичка до извитата стена на ваната.

Бях се научила да вярвам, че ако поема риск, светът ще се отвори за мен. Осъзнах, че ръката ми завърта крана и позволява шепа кристален сняг да заплува във врящата вода. Съблякох един по един дебелите чорапогащи и бельото си — не попречих на нито една част от облеклото ми да падне върху плюшената постелка, която покриваше половината мраморен под. Вече съвсем гола, аз се погледнах в огледалото, което висеше на вратата на банята.

Никога не бях виждала отражението на цялото си тяло. Като нищо можеше да се взирам в портрета на някоя непозната с щедри извивки, тънка талия и обли бедра, преминаващи в стройни крака. Тя имаше пищен бюст, бял като захар, и малки зърна с цвят на розе. Женското окосмяване долу имаше оттенъка на тъмен мед.

Изчервих се и побързах да вляза във ваната, където потънах сред талазите пяна и се смеех просто защото се чувствах важна. Докато се киснех, се оставих на отнесени фантазии — превърнах се в Жозефина, Джон — в Наполеон, а водата изстиваше. Подсуших се с хавлия за турска баня и побързах да облека дрехите и сивото си палто, натъпках влажната си коса под клоша и затворих вратата след себе си.

През следващите няколко седмици в офиса Джон от време на време подмяташе: „Лили, толкова си красива“ или „Как щях да се справя без теб?“. В тези моменти си спомнях целувката ни и си фантазирах как ставам госпожа Джон Греъм Гилам, макар бързо да пропъждах мисълта. Разликата във възрастта, както и в произхода ни, беше твърде голяма. Той знаеше, че съм израснала в гето и в сиропиталище, макар да беше прекалено възпитан, за да ме разпитва. Фактът, че съм еврейка, запазих в тайна. Когато ме попита дали Шийл е немско име, кимнах утвърдително. Колкото и напориста, благодарна и привлекателна да се надявах, че ме намира Джон, осъзнавах, че не бях нищо повече от неговата Елайза Дулитъл^[1]. Не ми липсваше и мъжко внимание. Навсякъде срещах мъже и получавах покани.