Сали Кослоу
Оттатък рая (40)

Тридесет и девета глава
1939

На сутринта намирам писмо до Зелда, набрано на пишещата машина от Франсис. То гласи:

Беше чудесна през цялото пътуване и няма и минута, през която да не мисля за теб с цялата си отлежала нежност. Ти си най-изящният, очарователен, нежен и красив човек, когото някога съм срещал…

Припомням си снощното любене и обещанието на Скот и избирам да заключа всяка следа от разяждаща ревност, макар да си записвам адреса на Зелда в Северна Каролина. После продължавам напред с живота си, който бързо добива блясъка на оперета. Когато не преследвам филмови звезди и не се боря с безочливите им агенти, се отдавам всецяло на Едноличния колеж на Ф. Скот Фицджералд, както решихме да наречем продължаващото ми образование. В момента целият колеж е в сесия.

— Ти ще бъдеш моята Галатея — заявява Скот.

Научавам, че скулпторът Пигмалион от гръцките митове дава това име на статуята, която извайва до съвършенство и съживява. Цял живот неотклонно съм се стремяла да подобря себе си с огромното съдействие на Джони. Едноличният колеж ми предлага различно преживяване в сравнение с Джони, чиито амбиции спрямо мен отразяваха неговите въжделения, не моите. Искам да разширя кръгозора си точно толкова, колкото и Скот го желае, с презумпцията, че интелектът ми не знае граници. Хвали се на приятелите ни как никога не бил срещал по-схватлив ученик. Ето защо за пореден път се ядосвам, че формалното ми образование приключи на четиринайсет.

Понеже плановете и списъците са в основата на живота му, Скот е подготвил учебна програма като в либералните колежи по изкуство. Тъй като Скот не твърди, че притежава всестранно образование — по-скоро има познания по литература, история, религия и бокс, но не и по математика и науки, последните две не влизат в плана ни. Това обаче не ме притеснява. Уменията ми по аритметика са по-добри от тези на Скот и нямам амбиции да ставам наследничка на Мария Кюри. Прекарвам поне по три часа на ден в четене и учене, преди да започне следобедното ми препитване. Ако следваме програмата, бих могла да завърша през 1941 година. В момента съм погълната от „Големите надежди“.

Скот изпраща Франсис до антикварни книжарници в центъра на Лос Анджелис, за да издири любимите му издания на Чосър, Мелвил, Сервантес и други литературни рицари. Тя се връща с подписани бройки и първи издания, които са й стрували едва петдесет цента.

Понякога получавам изненада.

— Когато правех бели, майка ми ме наричаше лошо елфче, а когато се държах прилично, ставах нейното добро елфче и получавах близалка. Ето я и твоята, понеже се справи толкова добре с Дарвин — казва Скот и ми подава „Студеният дом“ на Дикенс.

Всеки път, когато преодолявам трудна книга — „Държавата“ на Платон едва не ме сломи — за награда получавам по-леко четиво.

Скот включва и Хемингуей, на чийто талант се възхищава въпреки непростимите обиди от страна на притежателя му. Опитвам се да чета Ърнест безпристрастно и го намирам за всепоглъщащ, но рязък — Скот може и да е способен да си затвори очите за вероломството на Хем, но на мен не ми е по силите. Спокойно мога да ползвам „Погледни към дома, ангеле“ на Том Улф — поредния стар приятел на Скот, вместо приспивателно. Когато го споделям със Скот, той признава, че е съгласен с мен.

— Аз греба с голямата лопата — казва той — но Том не пипа нищо.

Скот наема дърводелец, който да изработи нови лавици от златен дъб за апартамента ми в Холивуд — щедър и смислен подарък. Не след дълго се сдобивам с два рафта с книги, носещи посвещението „Издание Енсино“ и обложки от дебела опаковъчна хартия, която Скот е оформил с ножица и лепило. Колекцията ми отразява панорамата на ума му и проблясъци от собствения ми интелектуален потенциал. Обичам да се уча, а той — да ме учи, което значи, че отделя време да обогати речника ми.

Днес ме изпитва.

— Госпожице Греъм, моля, дайте определение за „нихилизъм“.

— Отричане на религиозните принципи. Не е същото като при мен и юдаизма, защото аз вярвам в Заповедите и етиката. Изразява се по-скоро в краен скептицизъм.

— Правилно — казва той. — Следва „оскърбление“.

— Да се обиждаш. Оскърбява ме мисълта, че не смяташ „Тъмна победа“ за превъзходен филм.

— Така е, не го смятам. Беше скучен. А сега „апатия“?

— Състояние на умствено и физическо изтощение. Това чувствам в тази вряща жега.

— Твърде просто. „Хералдически щит“?

— Емблема под формата на щит. Джони имаше такъв.

— Прекалено лесно. Това ме подсеща за „англофил“?

— Рандолф Чърчил.

Отговорът ми спечелва усмивка.

— Правилно, госпожице Греъм. А сега „непоследователен“.

— Човек, на когото му липсва план или цел. Каквато бях аз преди Едноличния колеж.

Скот съчинява и стихчета, за да ми помага да запомням фактите. Изучаваме историята на Франция и докато карам към града за обиколките си, на езика ми идва: „Благочестив младеж бил свети Луи / И на кръстоносен поход тръгнал да върви“. В момента списвам по седем колонки на седмица, които синдикатът разпределя в шейсет и пет вестника. Това значи, че съм длъжна всеки ден да минавам през студиата и едва ли не да подлагам на тормоз филмовите звезди, публицистите, продуцентите и агентите — на живо, по телефона, по време на банкети и балове, за да събирам сведения. Също така трябва да ходя на журналистически командировки и да развличам гостуващите редактори, които сякаш винаги са придружавани от шестгодишни деца, нуждаещи се от забавления. Всеки работен следобед, когато се завръщам в Енсино, едва дишам.

Знам, че Скот продължава да пие скришом, макар и не до забрава — виждам празни бутилки, а и е също толкова продуктивен, колкото съм и аз; денят му е разграфен с почти войнишка точност. Едновременно поддържа неотклонно кореспонденция със Зелда и Скоти — всяка седмица на изток политат писма — и пише на приятели и редактори на списания, които да му възлагат ангажименти. Също така обмисля сюжета и пише фрагменти от новия си роман. Списание „Колиърс“ е склонно да публикува откъси за две хиляди и петстотин долара на текст, при положение че първо предаде петнайсет хиляди думи за одобрение. Скот седи в леглото, ободрен от предписаните от лекарите витаминозни инжекции, работи на настолното си писалище, а жълтите страници на ръкописа му се трупат и Франсис ги набира заедно с разказите за Пат Хоби („Възложиха на Пат да открие как в багажника на Клодет Колбер е попаднала граната…“). Да не забравяме и старата му работа като сценарист, програмите за университетските ми курсове и вестниците, които претърсва за спортни и военни репортажи от Европа — следи ги по радиото по-съсредоточено от всякога.

Добре се справяме.

— Чети, когато умът ти е най-бодър — съветва ме Скот.

Тъй като в края на деня изнемогвам, закуската ми се състои от препечена филийка, кафе и книга. Преди, по време и след разточителните вечери на Ърлийн — печено пиле, ребра на скара, салати, гарнирани с цвят от тиквички и стръкове чесън, и леки десерти — предъвкваме настоящия урок.

Говори, яж, учи, смей се, играй тенис или пинг-понг, прави любов и слушай как Скот чете последните готови сцени от романа си — Стар се влюбва все по-дълбоко в ирландката, която нарича Катлийн, и аз приемам това като потвърждение за връзката ни. Такъв е животът ни — уединен, уютен и съвършен.

Без да съм го карала, Скот сам започва да ми чете писмата на Зелда. Представя ги някак отстранено, сякаш съпругата му е обект на изследване, който интригува и двама ни. Пише пленително:

Утрините, прекарани в уединение, ме връщат двайсет и пет години назад — животът изглеждаше толкова обещаващ, а сега е само спомен.

Скот ми е разказвал как младите момичета в Монтгомъри се гримирали, преди да излязат, и си вземали студен душ, преди ухажорите им да пристигнат. Макар в момента Зелда да е на около четиридесет, виждам това младо момиче в думите й.

Подозирам, че Скот иска да чуя писмата й, за да ми помогне да разбера по-добре положението, в което се намира. На мен Зелда ми звучи по-скоро меланхолична и отнесена, отколкото душевноболна. Започвам да си представям жена му като героиня от някакъв роман, който съм чела, непоправима романтичка, уловена в слънчев летен следобед отпреди петнайсет години. Никога не пропускам да забележа, че подписва писмата си с „Твоя предана“, а не със „С любов“ или „Обичам те“, сякаш със Скот са брат и сестра вместо съпруг и съпруга. Припомням си връзката си с Джони.

Писмата на Зелда хем ме изнервят, хем предизвикват любопитството ми. Ако някога се срещнехме, щяхме ли да станем приятелки? Решавам да се представя. Не мога да преценя дали желанието ми е провокирано от гордост, или несигурност, ала изпитвам огромна нужда любовта ми към Скот и неговата към мен да излезе на бял свят и да бъде призната.

Един ден пиша:

Скъпа Зелда,

Аз съм близка приятелка на Вашия съпруг и искам да знаете, че той постоянно се притеснява за Вас. Бъдете спокойна, че се грижа добре за Скот. Наглеждам здравето му. Силно съм привързана към него и вярвам, че той също се е привързал към мен, но Ви обича от все сърце и чувствата му са неоспорими. Вие сте ядрото на неговия свят, защото без Вас легендата не ще просъществува. Възхищавам й се и я приемам, но тя не смекчава любовта ми към Скот. Двамата споделяме връзка, изградена върху взаимно уважение.

С обич,

Шийла Греъм

През следващата седмица препрочитам писмото по няколко пъти на ден. В крайна сметка го скъсвам — боя се да не нараня тази жена и се страхувам от реакцията й, а и от тази на Скот.

* * *

Тъкмо когато си мисля, че дните ни не могат да бъдат по-идилични, Скот добавя и музика към образованието ми. Мортън Крол, братът на Франсис, го съветва какви композитори да избира. Мелодиите на Бетовен, Шуберт, Бах и Брамс се превръщат в „нашите“ песни, а с музиката идва и изкуството. Започваме да посещаваме Музея на изкуствата в Лос Анджелис, за да научим повече за картините и скулптурите.

Ето какво правим в този пролетен ден — шляем се. Спирам се пред картина на Франц Халс.

— Всички мъже се подсмихват точно като Робърт Бенчли — отсичам аз.

Няколко галерии по-късно решавам, че Боджи е досущ като Хогарт — винаги лудува сред тълпата. Джона е Тулуз Лотрек в здраво тяло, а дамата с пудела на Реноар ми напомня за Дороти.

— Преувеличаваш, скъпа. Може би натюрмортът му с лук — казва той. — А кой съм аз?

Обмислям Ван Гог и експлозивната му енергия, но той не е достатъчно красив — никой автопортрет на художник не е — а и свършва зле. Обожавам Дега, защото също като Скот е романтик, ала се притеснявам, че очарованието му към балета, на който Зелда се е отдала преди срива си, ще бъде огорчаващо.

— Може да си Дюрер. Сложността на неговите дърворезби ми напомня за писането ти.

После обаче размислям.

— Не, ти си „Мислителят“ на Роден.

— Само че той е гол, а аз съм срамежлив.

— Остави на момичето да помечтае. А аз коя съм? — питам закачливо.

Той ми отговаря веднага:

— Венера на Ботичели в нейната мидена черупка. Очевидно.

Одобрявам избора.

Тръгваме си от музея по пладне.

— Бих искал да заведа на обяд моята shiksa на Ботичели — казва Скот. — Знам точното място.

Откарва ни не до италиански ресторант, както очаквам, а до „Деликатесите на Грийнблат“ — heimische средище за пушена сьомга и параноя, където редовните гости от студиата поглъщат храната на бащите си, докато мърморят.

— Извиняваш се за това, че омърсяваш евреите в историите си? — питам аз не съвсем на шега.

— Да, Венера. Ще ми простиш ли?

Оценявам помирителния жест на Скот. Усърдно се опитвах да повярвам, че произведенията му просто отразяват предразсъдъците на нашето време, които той самият не споделя.

Скот прехвърля менюто и се усмихва.

— Knaidloch. Какво точно е knaidloch? — пита той появилия се сервитьор — пълничък господин, който е загладил с гребен оредяващите си кичури сива коса над гъста сключена вежда, а в говора му се долавя ехо от Слуцк.

— Матроска топка, господине, прилича на кнедли. Много вкусна и въздушна, сервира се с прочутата пилешка супа на Грийнблат.

— Ще повторите ли, моля?

— Knaidlach.

— Ка-НЕЙД-лок — кикоти се Скот. Три пъти се мъчи да произнесе думата, килвайки глава наляво-надясно.

— Все едно накрая си правиш гаргара, приятелю — съветва го сервитьорът.

— Бихме искали супата и ка-НЕЙД-ляк-к-к, както ни препоръчахте. Какви други специалитети предлагате днес?

Сервитьорът се отпуска след разпита на Скот.

— Клиентите ни обожават нашия kreplach.

— Тесто, пълнено с картофено пюре — намесвам се. — Ще ти хареса.

— Познати сме и с нашите knishes.

Скот се обръща към мен.

— Отстъпвам на госпожица Книш.

Изчервявам се, озъртам се наоколо, не виждам познато лице и добавям:

— Харесвам blintzes, които са като креповете, но обичам и tzimmes.

Когато имахме пари, мама го готвеше на Шабат. Мога да подуша сочните моркови, репи и сливи, подправени с канела и сипани до сочната плешка, залята със сос, в който мазнината лъщи на златисти точици. Пренасям се в „Степни Грийн“, а татко и мама ми липсват — не противната вещица, която ни изостави с Морис в приюта, а жената, която носеше изгладена синя забрадка и се усмихваше. На крачка съм да заплача, ала в същия миг Скот се провъзгласява за schmendrik — уведомява ме, че е научил този израз от едно от другите boychicks в студиото.

Поднасят ни пиршеството: пилешка супа с целина и knaidlach, придружени от картофен kugel и сандвич с десетсантиметрови парчета език, струпани върху мек и прясно изпечен ръжен хляб. Скот излапва своята knaidlach на три хапки.

— Двойно по-вкусна от тази на Зелда — отсича.

Поглъща също своя kugel и половината сандвич, като мен, и поръчва rugelach и чай с лимон и мед.

— Казах ли ти, че бащата на Франсис дал на госпожица Крол жив шаран преди Пасха? — пита той, докато се тъпче.

— Аз лично бих предпочела самур.

Той не долавя посредствения ми каламбур^[1].

— Палтото от лисича кожа, което ти дадох, не те ли удовлетворява?

— Знаеш, че си обичам палтото.

Първият ми подарък за рождения ден от Скот безспорно е най-високо цененият ми подарък въобще. И да беше жива, лисицата едва ли би могла да се радва на повече любов и загриженост.

Скот забива зъби в едно rugelach.

— Семейство Крол оставили шарана да плува във ваната дни наред, преди господин Крол да смаже клетника с чук за пържоли, а майката на Франи да го фарширова.

Сега преглъща сладкото руло.

— Не знам защо просто не са напълнили ваната си с джин и не са оставили рибата да се напие до забрава, нито пък защо не ме поканиха на Седер^[2]. Щях да се справя набързо с тия четири чаши вино.

Смее се почти толкова бурно, колкото и аз, но внезапно престава.

— Прочете ли, че британският парламент започва операция „Киндертранспорт“? Изпращат деца на немски евреи в Англия в навечерието на войната.

Не за първи път се засрамвам от невежеството си относно световните събития. Професионалните ми ангажименти достатъчно затрудняват подготовката ми за Едноличния колеж. Не чета почти нищо от всекидневниците, с изключение на колонките на Луела и Хеда.

— Не знаех. Спасяват ги. Това е прекрасно, скъпи.

Можехме ли да осиновим дете? Разбира се, приоритетът ми е да имам бебе от Скот, ала сърцето ми се къса при мисълта за малките Лили и Морис от Германия, вкопчени в кукла Кичъл или плюшено мече и понесли малки куфари… С радост бих станала майка на такива деца.

Реалността разбива фантазиите ми, когато Скот казва:

— Не е чак толкова прекрасно, Шайло. Англичаните ги е грижа само за децата. Никой от родителите няма да получи виза. В известен смисъл малчуганите вече са сираци.