Сали Кослоу
Оттатък рая (27)

Двадесет и шеста глава
1937

На сутринта Скот залита в спалнята ми в „Дрейк“, пресушава последните капчици в бутилката, която държи, и звъни на румсървис за още една.

— Джинът е последното, от което се нуждаеш — казвам аз.

— Сержантът кажа тежката си дума.

Пиколо, дребен като джудже, донася алкохола и се заседява в очакване на бакшиш. Скот започва да го гони с възторжени крясъци, докато ужасеният човек не се впуска в паническо бягство. Скот се втурва в спалнята и затръшва вратата. Макар на мен да ми е до болка известно каква е социалната цена, която плащаш, ако се опълчиш на световния обществен ред, благоприличието на Скот се е удавило в бутилката.

Джеймс Уортън, продуцентът на предаването, пристига. Потъваме в разговор в дневната на хотелския ми апартамент, когато Скот нахлува с клатушкане и изпомачкани дрехи.

— Господин Фицджералд, какво неочаквано удоволствие е да се срещна с вас — казва той, прикривайки всяка следа от изненада.

Скот приема приветствието, сякаш е колет, чиято доставка е очаквал.

— Господин Уортън — отвръща той и разтърсва ръката му, след което тромаво се свлича в креслото. Опитвам се да преценя колко е пиян от руменината по лицето му. Умерено.

— Донесла съм сценариите си, господин Уортън — подемам аз. — Убедена съм, че при малко по-различни обстоятелства бих могла да ви осигуря точно това, което искате. Само забавянето ме смущава.

Четирийсетсекундният ад.

— Да, вече изяснихте този въпрос, госпожице Греъм. Сега, ако ми позволите. — Той взема шестте сценария, сяда на масата и се зачита.

След десет минути го удостоявам с най-сияйната си усмивка и вметвам:

— Нали ще ме включите в ефир довечера?

Той не ми отговаря още няколко минути — тогава подрежда сценариите на купчинка и вдига поглед.

— Написаното е добро, но трябва да премисля нещата и да обсъдя ситуацията с началниците ми в офиса.

— Но аз изминах целия този път. Знам, че мога да се справя много по-добре, ако не съм сама в холивудско студио — със същия успех бих могла да се намирам и на луната. Ще се радвам да говоря на живо от Чикаго.

— Както вече казах, решението не е изцяло мое.

Усещам как очите на Скот следят разговора ни. Все едно кукловод е дръпнал конците му и той се съживява.

— Ти, малоумен плъх такъв — крещи Скот и се изправя. — Ще я пуснете ли, или не?

— Извинете ме, господин Фицджералд — отдръпва се господин Уортън.

— Да ти видя юмруците, мижав откачалнико. — Скот заема позата на боксьор и продължава да вика: — Покажи ми какво можеш.

Той вдига пестници, нанася удар, млати въздуха и на третия път халосва противника си. От устната на бедния мъж руква кръв.

— Господи, спри се, Скот — крещя аз, а той се надвесва над Джеймс Уортън като победител. Викам: — Престани. Спри. — Боя се, че отново ще замахне.

Втурвам се в банята за хавлия.

— Ще я пуснете в ефир и точка — отсича Скот, когато се връщам. — Няма някакъв си нещастник да се бърка на Шийла Греъм. Да те видим как ще й попречиш.

Надвесвам се над продуцента и бърша кръвта.

— Господин Уортън, толкова съжалявам — повтарям аз, а на Скот нареждам: — Успокой се. Вземи се в ръце. Моля…

Прекъсват ме.

— Разбира се, че можете да водите предаването на живо довечера, госпожице Греъм, стига да дойдете сама — изграчва господин Уортън, почти изгубил гласа си в цялата лудница. Той с усилие се надига, като придържа хавлията до раната си. — Бъдете готова в шест.

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви — нареждам аз, докато той се измъква и затръшва вратата след себе си. Поемам си дълбоко дъх и се изправям лице в лице със Скот, който стои срещу мен със самодоволна физиономия и скръстени ръце. Цари напрегнато мълчание.

— Мисля, че заслужавам известна благодарност — подема той и барабани с пръсти по ръката си.

— Нима? Благодарност? — надавам възможно най-силния си крясък. — Искам да те убия. Как смееш да се държиш като дивак? Едва не ме съсипа. Мразя те. Ненавиждам те.

Ако беше застанал малко по-близо, щях да го удрям по гърдите.

Скот е замръзнал с каменно изражение на лицето. Не мога да преценя дали тирадата ми пробива мъглата на опиянението му. Потресена от ярост и самосъжаление, аз бягам в другата стая и се хвърлям на леглото.

Минутите отминават. Избистрям ума си и се връщам във всекидневната. Скот го няма там. Проверявам спалнята му. Празна е.

Същата вечер в студиото правя няколко пробни прочита, справям се подобаващо със сценария и получавам куп похвали. След героичната ми реабилитация се устремявам обратно към „Дрейк“ и се моля да заваря Скот трезвен и преливащ от извинения, а багажът му — опакован за полета в полунощ.

Намирам вратата на апартамента ни открехната. Той седи в креслото, а някакъв непознат е приклекнал до него и го храни, сякаш е беззъб инвалид. Широка ленена кърпа е завързана около врата на Скот като лигавник, но въпреки това дрехите му са омазани с тъмни петна, както и ризата на другия мъж, чиито ръкави са навити до лактите.

— Мамка му, Фицджералд, захапа ми пръста — надава вой непознатият, а Скот се привежда напред със злорада усмивка, готов за поредната хапка. — Бъди добро момче. Пийни още кафе и после ще си получиш пържолата.

— Извинете? — Щом чува гласа ми, мъжът се извръща към мен. Приблизително на моята възраст е, с правилни черти, тъмна коса и спретнат мустак.

— О, здравейте — казва той така приятелски, сякаш сме се срещнали в църквата. — Вие трябва да сте госпожица Греъм. Скот ми е разказвал много за вас.

— Несъмнено — потръпвам аз. — Мога ли да ви попитам какво правите?

— Отрезвявам Скот.

— А вие сте?

— Арнолд Гингрич, редакторът на Скот — отвръща той и се засмива. — Бих ви стиснал ръката, стига моята да не беше заета и вероятно наранена. Съжалявам, че трябваше да се натъкнете на подобна пародия на Мак Сенет^[1]. — Той се извръща към Скот. — Нали нямаш бяс?

— Покажи на куклата ми „Крахът“ — обажда се Скот.

— Кротко, каубой — казва господин Гингрич на Скот. — Предполагам, че не сте попадали на никоя от статиите му в моя високо ценен „Ескуайър“?

Това ново списание се радваше на одобрението на батальона в „Градината на Аллах“, но не подозирах, че и Скот му е сътрудник. Наскоро Робърт Бенчли се впусна в хвалебствия относно някакъв текст на Ърнест Хемингуей — в него той изброява седемнайсет книги, които смята за толкова добри, че по неговите думи по-скоро би препрочел която и да е от тях, отколкото да получава годишен доход от милион долара. Помпозността на Ърнест ме разсмя, макар да си бях купила въпросния брой. Срам ме е да призная, че единствената книга, до която бях стигнала, е „Братя Карамазови“, и то, защото Скот ме гласна към нея. „Анна Каренина“, „Брулени хълмове“, „Мадам Бовари“, „Война и мир“, „Хъкълбери Фин“, всички останали — не бях чела нито една от тях.

— Арнолд е готов на всичко, само и само да измъкне някой разказ от мен — измучава Скот, а по брадичката му се стича сос от пържолата. — Би изтръгнал и черния ми дроб, ако се налага.

— Продължавай да пиеш така и няма да има какво да изтръгвам.

— Отрезвяването на авторите част от работата ви ли е, господин Гингрич? — питам аз. Той се засмива, докато продължава с благотворителната си мисия. — И получава ли ви се?

— Не още, но аз съм търпелив човек. — Той отново се обръща към Скот: — Едно по едно, нали, приятелю?

— Още едно питие. Още едно питие. — Скот спокойно би минал за мажоретка на „Принстън Тайгърс“.

— Откъде знаехте, че Скот е в града?

— Той ми се обади — офисите ми се намират зад ъгъла. Искаше да донеса няколко статии, за да можете да ги прочетете.

Той кимва към голямата папка на масата.

— Виждали ли сте го в такова състояние и преди?

— Чувам те, Шайло — провиква се Скот с блеснали очи. — Тук съм.

— Много пъти, но никога толкова зле.

Арнолд Гингрич стисва носа на Скот и излива кафе в гърлото му. Скот го изплюва обратно като черен гейзер.

— Благодарна съм за усилията, които полагате, господин Гингрич, но ако не възразявате, че го казвам, това е ненормално.

— Арнолд ме обича — казва Скот. — А ти?

— Знаеш ли какво, Скот? Наистина те обичам — подема Арнолд. — Възхищавам се на работата ти още от гимназията. Винаги си ми бил идол.

Искреността на признанието кара Скот да притихне.

— Да разбирам ли, госпожице Греъм, че никога не сте чели „Крахът“ или друг от текстовете на Скот, които съм публикувал през последните няколко години?

— Никога.

Дори не съм чувала за тях.

— Обясняват доста неща. Преди две години посетих Скот в Балтимор, за да разбера защо спря да ни изпраща разкази, за които вече сме му платили. Беше се стигнало дотам проклетите одитори да обсаждат бюрото ми с екземпляри.

— Сводници като Арнолд очакват от мен да пиша за младежката любов, тра-ла-ла — смее се Скот. — Последната ми шибана грижа.

Арнолд продължава да обгрижва Скот с пържола и кафе, докато ми разказва как му е заявил, че на всяка цена се нуждае от нещо, каквото и да е, ако ще и купчина страници, запълнени само с „Не мога да пиша, не мога да пиша“, за да укроти издателя си по отношение на чековете за аванса, които е осребрил. Скот обещал да опита. В резултат се появил „Крахът“, както и редица други заглавия, помогнали му да се изстреля от писателския блокаж, който явно се е проточил с години.

— Нали сте наясно, че Скот Фицджералд плюс алкохол се различава от Скот без алкохол като нощта от деня?

Долавям състраданието в гласа на Арнолд Гингрич.

— Вече да, но по-належащата ми грижа е как ще го кача обратно на полета до Холивуд. Утре има среща с Джо Манкевич…

— Страховития Мънкибич^[2]! — обажда се Скот.

Игнорирам го.

— Предстои да подновят договора на Скот. Трябва да се приберем у дома, а самолетът ни излита след няколко часа.

— Господи — възкликва господин Гингрич. — Дотук с празните приказки.

Той продължава с ритуала си, докато Скот не започва да клюма. В единайсет пристига лимузината, която ще ни откара до летището, и с Арнолд някак успяваме да натъпчем Скот в палтото му. Двамата с него се свличаме в колата, където ни очаква още една двойка.

— Ако имате нужда от мен, ето телефонния ми номер — редакторът на Скот ми подава визитка заедно с папката стари текстове на Скот. Отново му благодаря, а вече напълно разбуденият Скот му пожелава довиждане с такава разточителност, сякаш единият от тях отива на бойното поле.

По пътя към летището той казва:

— Нали има най-прелестните къдрици? — сочи той младата брюнетка на седалката пред нас. Момичето се усмихва на придружителя си. — Не е ли красива?

Той продължава с комплиментите, изречени полугласно — „напълно неустоима“… „изкусителна“, докато жената не се обръща и не ни се усмихва.

— Кого зяпаш бе, кучко проста? — изревава Скот.

— Извини се на мига! — казвам аз, щом придружителят на жената вдига юмрук. За щастие точно тогава пристигаме на летище „Мидуей“. Лимузината спира. Другата двойка изчезва, а Скот залита, спъва се в паважа и разкъсва панталона си. С помощта на шофьора отново го изправям на крака и бавно го отвеждам до гишето за чекиране.

— Съжаляваме, господине, но не можем да ви пуснем на борда в това състояние — казва служителят.

— В такъв случай ще си купя самолет — отговаря смъртно обиденият Скот.

— Ех, де да можеше, Скот. Следващият полет е чак в пет сутринта.

От отчаяние звъня на месията си.

— Вкарай Скот в някое такси и просто се возете, докато не стане време да се върнете на летището — съветва ме Арнолд Гингрич. — Ще се обадя на всеки бар в района и ще ги предупредя, че ако при тях се появи мъж с мръсен шлифер и филцова шапка, да му сервират само бира. Повечето таверни ще затворят до два.

Скот заспива на рамото ми, докато шофьорът ни отвежда на безцелно пътешествие. На всеки няколко минути той се събужда и му се изрепчва: „Ей, задник такъв, казах ти да спреш в някоя кръчма“, а на мен пък ми гука: „Здравей, бебче“, след което мигом затваря очи и отново потъва в сън.

Возим се, а аз усилено размишлявам колко лоша трябва да е преценката ми, че да допусна да се влюбя — и то два пъти — в слабохарактерни мъже. На герба ми спокойно може да пише: „Направи грешка, а после я повтори“.

В четири и половина сутринта — този безрадостен час — се завръщаме на летището. Разрешават на Скот да се качи на самолета. Той дреме през целия полет.

В Лос Анджелис, по пътя към дома, го оставям в „Градината на Аллах“. В момент на пълна трезвеност, в който истинският Скот сякаш се е завърнал, той заявява:

— Шайло, любов моя, толкова много съжалявам за поведението си. Заслужаваш хиляди извинения.

— О? — отвръщам с леден глас.

— Можеш ли да ми простиш?

Пронизвам го с най-острия си поглед.

— Държа да знаеш, че това е първият път, в който съм близвал алкохол от близо година. Притеснявах се за сценария си, дали ще подновят договора ми, за Скоти и за други неща. Дойде ми в повече. Съжалявам. Позволих си да кривна от пътя.

— Да кривнеш? Има огромна разлика между „едно питие“ и целия този цирк — тонът ми остава все така леден.

— Моля те, умолявам те да не се тревожиш, скъпа, мога да спра, когато поискам. Правил съм го и преди. Ще си взема няколко дни болнични от студиото, ще отида на лекар, ще посетя медицинска сестра. — Целува ме нежно по бузата. — Мога да изтрезнея. Сигурен съм.

— Ще видим — изкарвам го припряно от таксито. — Почини си.

Дали когато се събуди, ще си спомня всяка една изречена дума или каквото и да било от случилото се през последните два дни? Пияницата Скот ли е истинският Скот, или обратното? Обича ли ме? Дали аз все още го обичам?

Знам отговора на последния въпрос. Скот ме е заразил като вирус. Вече не съм чак толкова наивна, за да вярвам, че сами избираме в кого да се влюбим. Единственото, в което съм убедена, е, че не мога повече нито да гледам, нито да слушам този мъж.

До гуша ми е дошло от Ф. Скот Фицджералд.