Сали Кослоу
Оттатък рая (6)

Пета глава
1937

Скоти има лицето на баща си. Не мога да кажа дали приповдигнатият дух и ягодоворусата й коса са наследени по майчина линия, но е стройна като бобена шушулка, лъчезарна и жизнерадостна. Придружават я двама нейни приятели от Кънектикът, където посещава изтънчен буржоазен пансион. Момчетата олицетворяват типа млади мъже от страниците на Скот Фицджералд около 1922 година: със слънчев загар, руси и облечени в бели панталони и тъмносини жакети, сякаш току-що са изскочили от някоя яхта.

Сияйната младост на гостите кара мъжа, с когото съм излязла на среща, да изглежда овехтял за възрастта си. Не спира да се суети около дъщеря си, все едно тя е дете, а не млада жена. Скот я нарича Сладкишче — едно от онези умилителни прозвища, които любящите роднини започват да редят в изблиците си на привързаност. „Сладкишче, доизяж си храната.“ „Сладкишче, изправи гърба.“ „Мис Сладкишче, това е грешният нож“, гълчи той, докато пуши цигара след цигара „Рали“, а дългите му елегантни пръсти потропват по най-скучната и лишена от романтична атмосфера маса в кафене „Трокадеро“, на шест метра от гардеробната.

Къде се изгуби шегобиецът, който с танцова стъпка прокара път до сърцето ми? Скот като че ли е поомекнал с времето особняк — невъзможно е обаче да не харесаш дъщеря му. Скоти поръчва на френски с далеч по-шлифовано произношение от моето, което не е ужасяващо, стига да сте склонни да проявите снизхождение относно употребата на неправилни глаголи. Скромно моли за canard a lʼorange^[1]. В това момиче няма и капка арогантност.

„Госпожице Греъм, може ли да ми разкажете за работата си? Звучи ужасно бляскаво.“ „Госпожице Греъм, откога живеете в Холивуд?“ Трогвам се от факта, че дъщерята на Скот, която би могла да се разгневи, задето обвързаният й баща излиза с друга жена, проявява интерес към мен. Някой й беше помогнал да проумее, че цивилизованото поведение се корени в това да предразполагаш останалите хора. Прокуждам мисълта, че мистериозната Зелда е обучила дъщеря си как да бъде чаровна.

— Какви са плановете ти, докато си тук, Скоти? — питам я. — Ако вече не си запълнила целия си ден, бих могла да те разведа наоколо.

— Госпожице Греъм, акцентът ви е божествен. Ще правя каквото татко е намислил. — Тя стиска ръката на Скот в жест, който е в еднаква степен покровителствен и собственически. Сетне допълва: — Каква прекрасна шапка. — Протяга ръка и докосва тънкия воал, който пада над едното ми око. — Цяла вечер й се възхищавам.

Преди срещата ни да се превърне в семейно събиране и да се пременя в семпла черна рокля с колан и болеро, възнамерявах да нося люлякова рокля с презрамка през врата, която подчертаваше деколтето ми. Шапката с ален мак е единственият цветен компромис в тоалета ми за вечерта. Изкушавам се да сваля смехотворното украшение и още на секундата да го подаря на Скоти, но вместо това леко се усмихвам и й благодаря, докато оркестърът се впуска в Afraid to Dream.

— Госпожице Греъм, бихте ли танцували с мен? — обажда се единият рус младеж, като пренебрегва младата дама, седнала до него.

— Извинявам се, но този танц е обещан на другиго — казвам аз и протягам ръка към Скот. Той изглежда изненадан.

— Дъщеря ти е очарователна — казвам му, щом се озоваваме на дансинга.

— Животът й не беше лесен — отсича Скот. Долавям гордост в гласа му, но след това така се затваря в себе си, че не мога да се поровя по-надълбоко.

— Колко дълго ще остане?

— Месец. — Милостиви боже. — За утре й уговорих обиколка на студиото и среща с Мики Руни. След това… — Той вдига ръце. — Все още не съм уредил престоя си тук, нямам много свободно време и това само затвърждава какъв отвратителен баща съм. Дъщеря ми заслужава повече.

— И да искаш, не можеш да бъдеш по-мил — казвам аз, макар да тъна в неведение относно сложния живот на този мъж и разните подробности. — Очевидно е колко много те е грижа. Същото важи и за нея.

Той изсумтява кратко.

— Бих могла да разведа Скоти из забележителностите — предлагам колебливо. Не искам да реши, че съм твърде напориста. Ако има някакви правила, в какво се изразяват те?

— Много благородно от твоя страна, Шийла. Ще го имам предвид.

След тези думи вторият рус младеж се врязва между нас и разтревожената ми изгора отива да танцува фокстрот с дъщеря си.

В края на вечерта Скот оставя придружителите на Скоти с колата и после я закарва до хотел „Бевърли Хилс“, където е отседнала с приятелите му Хелън Хейс^[2] и съпруга й Чарли Макартър^[3]. Отнема му само няколко минути да ме заведе до вилата ми и да ме придружи до входната врата. Около лампата жужат нощни пеперуди, а ароматът на олеандър разбужда сетивата ми. Възнамерявах да го отпратя с учтива благодарност, но сега копнея да възбудя тръпката от предишната нощ.

— Моля те, Скот, не си тръгвай — отронвам аз с нисък глас и го притеглям към себе си.

Той не помръдва, ако изключим, че повдига вежда.

Повеждам Ф. Скот Фицджералд за ръката. Той охотно ме следва. Щом влизаме в дневната, отклонявам поглед от розите на Дон, чиито листенца са започнали да се сипят по китайската черга. От радиото, което оставих включено, за да избегна тъжното прибиране в притихналия дом, се носи придиханна, среднощна, пламенна песен с прочувствен текст. От тъмнината внезапно изплува ти. Усмихна се и паднах в плен на изненадата… ала луната заслепи очите ми^[4]. Бинг Кросби^[5] напява това, което сърцето ми чувства, докато водя Скот нагоре по стълбите към спалнята ми. Пускам ръката му, за да запаля свещ, пренебрегвайки факта, че е сувенир от годежното ми парти. Пламъкът трепти и пука насред освежителния бриз, който подухва през отворения прозорец.

— Харесвам те — промълвявам аз с надеждата, че си спомня първите думи, които си казахме. В отговор той заравя лице в гъстата ми пепеляворуса коса. Същият нюанс като неговата. Какво ли друго общо имаме? Предполагам, че ако пренебрегнем желанието да усетим взаимната си топлина и ясната представа, че се допълваме в самотата си. Това ме радва. Тая̀ твърде малко любов към себе си, че да търся собственото си отражение.

Той сваля болерото ми и започва да разкопчава роклята, която се свлича до бедрата и разкрива черния ми комбинезон.

— Моля те, свали си обувките — промърморва той дрезгаво. Подчинявам се. Оглежда ме от глава до пети, докато не стига до очите ми. — Не те заслужавам — изрича.

Не те заслужавам.

Поставя строгото си сако на райета върху кадифеното кресло, което се е свило в ъгъла като прислужница. Разхлабвам папийонката му — отново е с папийонка — и започвам да разкопчавам ризата, за да мога да плъзна ръце под мекия памук и да докосна раменете му. Мускулести са и за мъж, който не е висок, са изкусително широки и силни, като на боксьор. Би могъл да е на трийсет. Той маха златните си копчета за ръкавели едно по едно и ги слага на тоалетната масичка, до четката ми за коса от коруба на костенурка. Не искам да мисля за това кой му ги е подарил, нито пък за факта, че брачната халка продължава да е на пръста му. Махам карфицата на шапката си, докато той смъква едната презрамка на комбинезона ми, а после и другата. Дрехата се свлича върху роклята ми.

— След минута ще те целуна, но първо трябва да попия гледката. — Той не откъсва очи от моите, докато гали очертанията на лицето ми — правия нос и плътните ми устни, които оставят татуировка от кралско червено по върха на пръста му. Той го пъха в устата си, а после и в моята. Повтарям всеки негов жест. Прегърнали сме се и почти танцуваме.

— Целуни ме — казвам аз.

— Първо изречи името ми. Моля те.

— Скот. — Прозвучава едновременно като изповед и изблик на надежда. — Скот Фицджералд.

— Искам да те опозная, Шийла. Ти си единствена по рода си.

Надявам се, че думите му означават следното: ти не си като съпругата ми, като Зелда. Джона изтъкна приликата между нас. Поставила съм Зелда Фицджералд под карантина в същото отделение като Дон, прокудила съм ги от спалнята си. Последното, което искам, е да съм дубльорка на нечия отсъстваща, възхвалявана жена.

Скот вече е само по боксерки. Сядам на леглото, откопчавам жартиерите си, свивам крак и бавно свалям един найлонов чорап, сетне още един, последвани от копринените ми бикини, докато между нас не остава само сутиенът ми от кремав сатен. Той протяга ръка към кукичките му.

— Още не — поклащам глава аз.

Имам щедри извивки и по-пищно деколте, отколкото бих предпочела. Придобивките ми се проявиха още на тринайсет — все едно заявиха на момиченцето, че детството му е приключило и е време да продължи напред, независимо дали му харесва, или не. С годините свикнах с тялото си, но продължавам да бъда срамежлива. Гърдите са едва ли не последното нещо, което разкривам за себе си.

Издухвам пламъка на свещта. Стаята потъва в мрак. Двамата със Скот се поклащаме под кувертюрата — крак и ръка тук, крак и ръка там, усти и езици се движат бавно, опознават се, сподавящо уязвими. Кикот. Въздишка. Стон.

Ето как започна всичко — нощта несъмнено беше нежна. Много по-късно осъзнах, че през тези ранни дни взаимното ни обожание отчасти се дължеше на това колко малко всеки от нас знаеше за миналото на другия.