Сали Кослоу
Оттатък рая (19)

Осемнадесета глава
1933

Обратно в Англия Том Митфорд ме покани на митинг, организиран от сър Осуалд Моузли — тайния любовник на сестра му Даяна. Намирах за пикантен факта, че освен с Даяна, Моузли беше имал връзка и с по-малката сестра на съпругата си, както и с мащехата им. Въпреки това отклоних поканата: Моузли беше като луната на черното слънце Хитлер — водач на нова партия, наречена Съюз на британските фашисти.

Онази нощ обясних на Том, че вечер съм изтощена, понеже бях започнала да играя скуош с настървението на олимпийски атлет — стига скуошът да беше олимпийски спорт, разбира се. Всеки час, в който не бях с Джони или не пишех материал за някой от таблоидите на Флийт стрийт, удрях малка, твърда топка за скуош.

— Защо се стараеш толкова много? — попита ме съседката ми Джудит. Отново беше в Лондон за зимния сезон. — Нищо и никаква игра е, а не безмилостна война.

Отбих номера с „Не знам как да играя по друг начин“. Не споделих с приятелката си, че кортът е единственото място, където няма нужда да се преструвам и умът ми се освобождава от тревогите, които не секваха от пътуването ми насам. Когато играех, никога не се притеснявах, че измамата ми е на косъм да бъде разкрита. Ракетата в ръката ми вдъхваше увереност и дори ме изпълваше с чувство на превъзходство — забравях, че съм се вкарала в лишен от секс брак, който няма да ме удостои нито с деца, нито с удовлетворение.

Бях открила всичко това на корта, а в последно време и още нещо — капитана на мъжкия отбор по скуош, който ми хващаше окото при всяка тренировка. Маркизът и граф на Донегъл принадлежеше към една от най-достопочтените благороднически фамилии в страната и притежаваше редица титли — граф на Белфаст, виконт Чичестър на Ирландия, барон Фишъруик на Фишъруик, включително и лорд върховен адмирал на Лох Ней — а това бяха само аристократичните названия, цитирани в „Бъркс“. Уважаваният справочник обаче не споменаваше, че той списва светската колонка в „Сънди Диспач“, която не пропусках, нито пък че е дяволски привлекателен, с момчешка, издължена фигура и кафяви очи, които събуждаха в ума ми асоциации с обични домашни любимци. Най-блазнещата част беше, че долавях интерес към мен в тези очи. Определено ми поставяха предизвикателство.

Един ден се погрижих да завърша мача си точно по същото време, когато знаех, че и маркизът приключва своя. Освен това бях спечелила. Той се приближи, за да ми поднесе поздравленията си, и попита:

— Защо не сме се срещали досега?

Ти част ли си от моя свят?

Знаех, че изглеждам най-добре, когато съм развълнувана от победата и състезателните ми инстинкти са равносилни на способностите ми да флиртувам. Като нищо можех да бъда паяк, впримчил муха в капана си.

— Напоследък пътувах — отвърнах аз, сияеща — с приятелите ми Том и Юнити.

— Митфорд? Какъв хитрец е да те държи само за себе си.

Маркизът ме почерпи с тържествен коктейл, а после и още един. Това доведе до разходки с кола из провинцията, вечери, джаз клубове, разходки с лодка по Темза и първото ми посещение на Аскът, за което се премених с изискана шапка с широка козирка и слънчобран в същия стил. След два месеца той ме убеди да полетим в двуместния му биплан, който приличаше на гигантски скакалец. Носеше авиаторски очила, бяло копринено шалче, кожена каска и яке. Аз пък носех страха си.

Джони знаеше за Дон, както бях почнала да го наричам, но считаше приятелството ни за невинно. В началото наистина беше така. Не след дълго обаче станах любовница на Дон и започнах да чувствам дълбока привързаност към него. Компанията му беше по-приятна от тази на Рандолф — тъй като не беше обременен от прекалена гениалност и високомерен темперамент, маркизът никога не ме караше да се чувствам неука и аз му се наслаждавах повече, отколкото на Том, просто защото ме гледаше сластно.

Никога не съм си правила илюзии, че забежката ни ще прерасне в нещо повече. Дон произхождаше от семейство, което вардеше кръвните си линии зад укрепления, издигнати преди векове, и аз го обожавах само дотолкова, доколкото може да те е грижа за някого, на когото рядко казваш истината. Целувахме се, правехме любов и разговаряхме за каране на ски в Швейцария и лов в Нортъмбърланд. Никога не споменавахме Адолф Хитлер или сър Осуалд Моузли. Връзката ни беше като коледно захарно бастунче — сладка и лъскава на повърхността.

Не бях очаквала Дон да се влюби в мен.

— Искам да се оженя за теб, Шийла — каза ми той по време на една вечеря. — Обичам те с цялото си сърце.

Сведох очи и посегнах към панерчето за хляб.

— Госпожо Гилам — рече той — не ме ли чу? Искам да станеш моя съпруга.

— Ами господин Гилам? — Намазах едно хлебче с масло с преднамерено бавни и чувствени движения.

— Да върви по дяволите — каза той. — Той не е нищо повече от спънка. Предполагам, че ще се наложи да разтрогнеш брака си с това момче. Чувала ли си за развод? Напоследък е на мода.

Лили Шийл, дъщеря на Луис и Ривке, покойница от „Степни Грийн“ и еврейското сиропиталище, Нейно благородие, маркиза Донегъл. Можех да поддържам романс, но си имах своите граници. Подобно на скуоша, Дон беше вид спорт и до момента предполагах, че и той гледа на мен по същия начин.

— Ами майка ти? — попитах аз.

— Маркизата? Тя представлява по-съществената пречка. Но вярвам, че бих могъл да я накарам да склони.

Той ме целуна страстно. Не мислех, че предложението му е на шега.

— Скъпи — подех — аз съм дълбоко привързана към теб. Ала знаеш, че бракът не влиза в сметките. Моля те, нека никога повече да не обсъждаме този въпрос и да не си разваляме удоволствието.

— Както кажеш, но, Шийла, знай, че притежаваш всичко, което искам в една жена — красота, интелект, елегантност. Дори те бива с топката за скуош. Моля те, не забравяй, че съм те попитал — каза той и целуна ръката ми. — Аз със сигурност няма да го направя.

Думите на Дон ме свариха неподготвена. През следващите няколко седмици ликуването ми се разпиля като пайети, посипали се от вечерна рокля. Бях на двайсет и девет. Животът ми се нуждаеше от нещо повече от развлечение. Не можех да продължавам да се връщам при съпруга си всяка нощ, след като съм била с друг мъж, независимо дали ставаше дума за Дон, или за друг любовник, който неизбежно щеше да последва. Същевременно окончателността на развода ме плашеше. Не бях готова да предприема тази стъпка, макар да знаех, че с Джони трябва да престанем да живеем като изопачена версия на брат и сестра.

Нуждаех се от смислена, съдържателна връзка, но не чувствах, че бих могла да я открия в Англия със суровите й, непробиваеми касти и ужаса, че може да ме разобличат. Реших, че Америка е страната, предназначена за мен — обаянието й се засилваше от факта, че от Адолф Хитлер я разделяше цял океан. Ако продължавах да нося щраусовите си пера уверено, хората там можеха и да се възхитят на амбицията ми. Или поне така се надявах.

Реших, че силата ми е в списването на кратки празнословия като това, което наскоро публикувах в „Сънди Пикториъл“: „Бебе или кола? От млада булка“. (Избирах колата.) Отидох в библиотеката да проуча американските вестници и да проверя дали включват подобни хитроумни статийки. Публикуваха ги и за мое удивление видях едни и същи материали, отпечатани отново и отново; заради синдикалната система в Америка много печатни издания пускаха идентични истории. Даден журналист можеше да напише един-единствен материал и да получи стотици хонорари за него.

Бог да благослови Съединените американски щати. Имах чувството, че съм открила пеницилина. Споделих новините с Джони. Той ме насърчи да уредя пътуването до Ню Йорк, където щял да се присъедини към мен в някакъв момент.

Месеци по-късно прекосих Атлантическия океан, тръпнеща от вълнение, макар да знаех, че каквото и да казва Джони, аз загърбвах брака ни.