Сали Кослоу
Оттатък рая (15)

Четиринадесета глава
1926

Джон стана продавач — позицията не изискваше нищо повече от чар, с който той разполагаше в изобилие. Аз също предприех промяна. Когато бяхме във Франция, признах пред себе си, че изпълненията ми са на границата между жалки и посредствени. В някакъв момент от мен щеше да се очаква да пея и танцувам с всички сили, а аз не разполагах с таланта или амбицията да бъда звезда. Реших да напусна театъра. Исках нещо повече.

Тогава се запознах със съседката, която бях виждала да хвърчи надолу по стълбите с развяваща се зад гърба й сапфиреносиня пелерина. Един ден тя почука на вратата ни. Хладилникът й се повредил и тя ме попита дали е възможно да съхранявам бутониерите й в моя. Гардении. Карамфили. Чаени рози. Заедно с майка си Джудит Хърт наела апартамента над нашия за един сезон, обясни ми тя с мек и гърлен шотландски акцент.

Липсата на каквито и да било приятели беше косвена щета от воденето на живот, построен върху измислици. Джудит беше жизнена и весела и с нея не ми се налагаше да крия факта, че съм госпожа Гилам — младата съпруга от горния етаж. Веднага я харесах, и то неимоверно.

— Би ли желала да покараш кънки с нас в „Гросвенър Хол“? — попита тя на следващия ден. Признах, че не мога да карам кънки. — Приятелят ми Найджъл ще те научи. — Той беше съученик на братовчед й. Бяха се запознали в „Поп“ към „Итън“. Каквото и да означаваше това.

Премислих плановете си за следобеда, които се изразяваха в набавяне на продукти за английска закуска, и осъзнах, че дори на надпревара с чували да ме беше поканила, пак щях да приема.

— Чух, че си бил в „Поп“ — казах по-късно на Найджъл, като се стремях произношението ми да е възможно най-правилно. — Би ли ми разказал повече?

Въпросът ми го накара да грейне, докато правехме кръгове из пързалката, хванати ръка за ръка. Найджъл започна да бърбори как „Поп“ бил най-ексклузивният гастрономически клуб в „Итън“. Изглежда, единствената причина за съществуването му била да предотврати други хора да членуват в него.

Поканите за кънки продължиха. Купих си червен пуловер с поло яка, къса черна плисирана пола, която разкриваше прасците ми, и каскет с помпон. Научих се не само да карам кънки на лед, но и да играя тенис — отново се захванах и със скуоша, който така ми се удаваше в сиропиталището. Имаше нещо хипнотизиращо в звука, който греблото или ракетата издаваха при досега с топката. Можех да тренирам с часове и понякога точно това правех. Предполагах, че другите в клуба ме смятаха за приемливо необичайна — младичката женичка, която се беше подвизавала на сцена и чийто съпруг така удобно отсъстваше.

Един ден, докато упражнявах осморки, висок мъж с посребрени бакенбарди се плъзна до мен и ми се представи. Джак Митфорд ме забелязал в клуба. Желаех ли да потанцуваме валс? Карахме кънки на фона на Time to Say Goodnight, а после разговаряхме над чаша чай.

Същата вечер описах господин Митфорд на Джон.

— Осъзнаваш ли, че той принадлежи към един от най-старите родове в Англия? — възхити се Джон. — По-древен и от кралската фамилия. Брат му е лорд Ридсдейл, бащата на цяла плеяда красавици.

На следващия ден Джон ми връчи копие от „Благородниците на Бърк“, което разучих, сякаш се подготвях за приемен изпит в рая.

Следващата седмица Джак Митфорд ни покани с Джон на вечеря — сякаш искаше да се увери с очите си, че съпругът ми наистина съществува. Джон не само че се появи, но и направи добро впечатление — господин Митфорд ни покани да се присъединим към група за ски в Сен Мориц. Комисионите на Джон се повишаваха и той не искаше да отсъства от работа, но настоя аз да приема предложението. Прекарах две седмици в Швейцария, където ме обсипваха снежинки и остроумия на английски, френски (с който се справях), немски и италиански (от който почти нищо не отбирах). Когато племенникът на Джак — Том Митфорд, още един възпитаник на „Итън“ с няколко години по-млад от мен, ме поздрави за мелодичния глас, имах чувството, че съм получила диплома. Том беше необикновено привлекателен. Винаги съм искала да имам деца, да бъда майката, каквато не бях имала. Позволих си да си представя Том като баща на синовете ми, които щяха да приличат на саксонски крале.

С Джон вече бяхме добре дошли на приеми в провинцията. Денем се разхождахме из внушителни градини, обградени от тисови плетове, играехме крокет върху изумрудени морави и яздехме коне. След като гонгът за вечеря ни призовеше, се хранехме в баронски зали.

На всяка крачка ме грозеше рискът да бъда разобличена. Нямах роднини или приятели от училище, чиито имена да спомена, нито пък истории от миналото ми, които да разкажа. Не че приятелят ми Том или почитаемата Хортензия Ху-Ха някога щяха да проявят прямотата да ме попитат: „Шийла, откъде се пръкна ти?“. Защитена от тънката преграда на благоприличието и добрите маниери, разпространих една трагична история. Родителите ми — бог да ги прости — бяха мъртви. Джон Лорънс и Вероника Розлин Лорънс бяха живели в „Челси“, модерен район, прословут с бохемската непринуденост и буржоазната си запуснатост. Така обяснявах липсата си на формално образование. Имала съм гувернантка, преди да постъпя в парижко девическо училище, и съм била на седемнайсет, когато татко и мама починали в автомобилна катастрофа. Осиротялата Шийла бързо се задомила за семеен приятел — ослепителния майор Гилам, О. О. З.

Недостатъкът на тази измислица не беше само липсата на свидетел, който да потвърди историята или фалшивата ми възраст, а фактът, че не съм била представяна в кралския двор като дебютантка. Джон разреши проблема с присъщата си находчивост. След като се омъжат, съпругите обикновено биват представени повторно. Той се обърна към вдовицата на полковник, с когото бяха воювали заедно в Галиполи. Дали би станала мой спонсор? Госпожа Артър Сакс, която от години не беше посещавала двора, се съгласи. Джон предаде името ми на лорд шамбеланът и не след дълго той ни покани в Бъкингамския дворец.

По това време безработицата в Англия нарастваше, а лирата се отделяше от златния стандарт, което предизвика тревога. Групата, на която вече бяхме маргинални членове, обаче смяташе за непристойно да се обсъжда една толкова смущаваща тема като финансовите ограничения. Господин и госпожа Джон Гилам се придържаха към скъпоструващия план. Джон взе под наем фрак с вратовръзка и бричове до коленете и излъска меча, на който се бях възхитила в ергенското му жилище. Аз пък си поръчах копринена рокля в цвят слонова кост, без ръкави и със скромен шлейф, от Норман Хартнел, шивача на кралицата.

Вечерта на моето представяне от главата ми стърчаха три високи щраусови пера. Чувствах се абсурдно във всяко едно отношение, включително и абсурдно развълнувана, докато с госпожа Сакс и Джон седяхме като три кегли в наетия даймлер, който потегли от апартамента ни. Колата с мудно темпо се присъедини към процесия, движеща се направо, и наближи търговския център, където навалица от британски граждани обграждаше улицата и ме оглеждаше преценяващо през стъклото на прозореца. Дали сред тях нямаше някой Хайми или някоя Фреда, зачудих се аз, щом ни пуснаха през портите? Докато гледах през прозореца, ме обхвана дълбок срам, задето участвам в подобно зрелище, но вече беше твърде късно да се откажа. Отдавна бях загърбила ценностите си и вече ме задвижваше устремът на абсолютната chutzpah.

Лакей в алена ливрея ни ескортира до величественото вито стълбище. Залата се изпълни с народ и отесня, тъй като поне стотина други жени също щяха да бъдат представени тази вечер. Идеше ми да отскубна перо от украшението на главата ми и да си вея с него. Чак след единайсет лорд шамбеланът избоботи:

— Госпожа Артър Сакс представя госпожа Джон Гилам.

Джон приглади шлейфа ми и аз се отправих към прослушването на живота си, следвайки своята спонсорка, която се понесе напред и направи реверанс. Припомнях си всеки изстрадан урок, като държах брадичката си високо вдигната и вървях с отмерена стъпка.

Облечени в пищни премени, крал Джордж и кралица Мери седяха на тронове, които сякаш бяха откраднали от книжка с приказки, а зад тях бяха застанали Уелският принц, херцог Глостър, принц Джордж, принцеса Мери, овдовяла маркиза, чието име не мога да си спомня, и всички останали — кой от кой по-отегчени. Направих реверанс почти до земята, поклоних се и отново се изправих, като се стараех да не се препъна в роклята си. Бях убедена, че Уелският принц задържа погледа си върху лицето ми няколко секунди по-дълго от необходимото.

Магическият ми момент приключи, Джон грациозно преметна шлейфа на роклята през ръката ми, а аз се оттеглих, както повеляваше протоколът. След като вече бях пълноправна членка на висшето общество, аз се присъединих към тълпата, която бе добила същото звание и бе оформила два коридора от човешки тела, откъдето премина кралският антураж. Мъжете се поклониха, а жените направиха реверанс, преди да ни отведат надолу по стълбите за малки торти и сандвичи, сервирани в чинии със златен кант, които навярно бяха безценни. Джон вдигна тост с шампанското си за нашето кухо, тържествено постижение.

— За скъпата ми Шийла — да царува дълго!

Каква беше разликата между Джудит Хърт и мен в онзи момент? Огромна и никаква. Преди бях най-обикновена измамница. Сега бях довела заблудите си до нови висини, от които падението ми, в случай че ме разкриеха, щеше да бъде още по-унизително. В какво се превърна, ketzeleh? Представях си как баща ми изрича тези думи и клати отвратено глава. Дъщеря ми, измамницата.

Фалшивата ми чест ме караше да се чувствам по-самотна и объркана от всякога. На следващия ден заложих роклята си и с парите направих анонимно дарение на еврейското сиропиталище в чест на Луис и Ривке Шийл.