Сали Кослоу
Оттатък рая (31)

Тридесета глава
1938

Ден след завръщането ми Скот се обажда от някаква спирка по пътя си на Запад. Утре щял да си бъде у дома. Отговарям хладно:

— Не, не мога да вечерям с теб. Ужасно съм заета.

Тогава той казва още нещо.

— Шайло, можем да се оженим.

— Моля? — потрепвам аз.

— Ще бъдеш красива булка и ще ме направиш по-щастлив, отколкото заслужавам. Обичам те. Искам да бъдеш моя жена. Двамата си принадлежим… — и още, и още, сякаш обикновените думи не стигаха да изразят радостта му. — Ще си направим бебе, скъпа. Искам син, моя подобрена версия. Не, искам още една дъщеря, която да изглежда точно като теб. Утре ще те взема в ръцете си и следващият Фицджералд ще бъде заченат.

— О, Скот.

Сърцето ми трепка като колибри, пърхащо с крила. Никога не съм си представяла предложение за брак или бебе. Никога не съм си позволявала да се надявам. Неочаквано, ужасяващо и вълнуващо е. Разтапям се.

— Наистина? — питам Скот.

— Да, безценна моя. Ти си сърцето и надеждата за обновление. Скоро ще те видя и ще ти разкрия как се чувствам.

Затварям телефона, обзета от момичешка радост, избутвам пишещата машина от бюрото, грабвам писалката си и започвам да редя досущ като ученичка: „Госпожа Ф. Скот Фицджералд. Шийла Фицджералд. Шийла Греъм Фицджералд. Шийла Греъм Гилам Фицджералд“.

Ами бебето? Едно дете носи със себе си обещанието за безусловна и споделена любов. Признавам пред себе си, че мисълта за майчинството беше най-примамливата част от брака с Дон, по-примамлива дори от благородническата му титла. Смятах, че ще бъде отдаден татко. Ако съдя по загрижеността, която Скот демонстрира по отношение на Скоти чрез непрестанните си писма, смятам, че и той ще бъде добър баща. В мен се издига сребрист небостъргач от нежност и желание към Скот, за когото вярвам, че ме разчита по-добре и от самата мен. Помоли ме да се омъжа за него, защото осъзнава, че искам да създам семейството, което аз самата никога не съм имала.

След една нощ, през която се нося на гребена на блаженството, изповядвам се на възглавницата и изобщо не спя, напълвам жилището си с лалета и маргаритки, купувам сочни говежди филета и най-пресния артишок в зарзаватчийницата — всяка глава напомня на разцъфнала роза. Когато си напомням, че не мога да сервирам шампанско, най-сетне се натъквам на истината. Скот може да бъде моят beshert. Моята съдба. Наистина ли обаче щях да се осмеля да се омъжа за него? Какво си въобразявах? Никога не ме е било грижа до такава степен за някого, но Скот не е мъж, на когото мога да имам пълно доверие.

Глупости, повтарям си. Просто си нервна. Тревогата обаче се разпространява, подобно на плесен по кората на плод.

В седем часа той ми се обажда превъзбуден от летището.

— Чакай ме след половин час, Шайло.

Минават трийсет минути. Сложила съм масата на балкона така, че да улавя освежаващия бриз по здрач. Отлитат още петнайсет минути. Час. Възможно ли е Скот да е претърпял инцидент? Представям си го ранен или по-лошо. Най-накрая чувам колата му да се изкачва по хълма и ме залива облекчение. Втурвам се към вратата.

Той се изсипва на паважа със занемарен вид. Когато се приближава, виждам, че очите му са кървясали.

— Колко ми липсваше, Шайло. — Скот, който е брадясал и сипе алкохолни целувки, буквално пада в ръцете ми.

Очакванията ми рязко спадат и се превръщат в разочарование.

— Знаеш ли какво направи кучката? Кучката се опита да ме вкара при себе си. Тази жена е самият дявол. Необуздана и опасна.

Вътре Скот смуче цигарата си, сякаш е кислородът, който поддържа живота му, пали следващата, докато предишната още не е догоряла, и снове в кръг из стаята.

Романтичното чувство, което ме беше обгърнало в сватбено було през последните двайсет и четири часа, е излетяло през прозореца, от който ми се иска да хвърля Скот.

— Ами нашият разговор? — питам. — Ще се разведеш ли, или не?

— Можеш да се обзаложиш. Този път ми дойде до гуша. Писна ми. Бракът ми е мъртъв. Да почива в мир най-тъжното семейство в Америка.

Той прави кръстен знак.

— Какво ти каза Зелда, когато й го съобщи?

Той се взира над главата ми с мъртвешки поглед.

— Зелда знае ли, че се развеждате?

Мисълта да напусне Зелда може и да му е минала през ума, това ще му го призная, но раздялата не е в ход. Аз съм дете, чиято торта за рожден ден е била грабната от ръцете му и стъпкана, ала той продължава да не го забелязва.

— Връщам се след минутка — казва той и изтичва до колата.

Бих могла да взема папиемашето от масата и да го метна по тила му, ала вътрешната ми спирачка все още действа.

— Мила, толкова се радвам да те видя — казва Скот, когато се завръща с бутилка в ръка и ми лепва недодялана целувка. — Нямаш представа.

Измъквам се от прегръдката му.

— Напротив, имам. — Познавам смазващото разочарование и клокочещия гняв. — Имам представата, че никога няма да си намериш друга работа в този град, ако хората знаят, че пак пиеш.

— Не казвай на никого — изрича той театрално.

— Махай се оттук, Скот — прогонвам го с гласа на матрона Вайс. — Прибери се и се наспи, за да изтрезнееш.

— Но Шайло — протестира той — ти си тази, която обичам. Какво значение има?

— Върви си. Върви си. Върви си.

Прави го.

В два часа сутринта на вратата се звъни. Разбира се, че е Скот. Колата оповестява пристигането му. Той тропа и крещи името ми, докато аз ставам от леглото и намятам пеньоар.

— Какво сега? — питам аз, надничайки през заключената с верига врата.

— Рамото ми… мисля, че го счупих.

Следва история за някаква свада на паркинг, която не мога да проследя.

— Влизай в колата ми, веднага — отсичам аз и го откарвам в най-близката болница, начело на която е орден монахини, способни да уплашат и генерал. Рамото на Скот е само навехнато, така че го изписват.

— Отведи ме в леглото си — моли ми се той.

— За нищо на света. Отиваш си вкъщи и не искам да те виждам повече, докато не спреш с пиенето. Ти си брилянтен мъж. Как може отново да си причиняваш подобно нещо? Унизително е, и то не само за теб — опозоряваш и мен. Изобщо минава ли ти през ума как ме караш да се чувствам, когато се държиш по този начин? — Кръстосвам ръце пред гърдите си и отказвам да извърна очи, преди да ми е отговорил.

— Мога да престана още сега. — Гласът му е едва доловим шепот.

— Само така твърдиш.

— Същински ад е, но ще изтрезнея. Ще си намеря лекар. Медицински сестри.

— Трябва да заявиш авторски права върху тази реч.

Караме до „Градината на Аллах“, денонощното коктейлно парти и възможно най-неподходящото място, на което Скот може да живее. Слушам го с половин ухо, докато ми описва лечението си, макар думите „повръщане“ и „интравенозно хранене“ да ми се набиват.

Седмица по-късно пристигат неизбежните цветя, придружени с бележка с извинения. Скот моли да ме посети. Отказвам. Още цветя. Още извинения. Дните минават. Знам, че имам два възможни избора — да го обичам, което всъщност не е въпрос на избор, или да го изоставя. Тогава обаче ми хрумва трети вариант и се съгласявам да се видим.

Скот е неуверен и пребледнял, но поне е положил някакво усилие. Трезвеният Скот винаги се старае. Когато пристигам, той е с папийонка и розова риза. Излагам условията си като съдия, произнасящ присъда.

— Ако искаш да ме виждаш, не само трябва да останеш трезвен, но и да се преместиш в една вила, която открих на плажа, във филмовата колония. — Изтъквам предимствата на Малибу като истински брокер. — По-евтино е от холивудското ти жилище, три пъти по-просторно е, намира се само на четирийсет и пет минути с кола от студиото, а камериерката Флора е склонна да работи за петдесет долара на седмица.

Вилата със зелени кепенци и дъски сякаш е пренесена от Лонг Айлънд, макар да няма нищо общо с „Уест Ег“. Казвам на Скот, че ако някога окъснее, може да остава при мен на Кингс Роуд. Вместо от задимени стаи с тракащи кубчета лед ще бъде заобиколен от свеж морски въздух — вечният наблюдател на човешката природа може да си води бележки относно филмовите звезди, които се отдават на тайни любовни срещи тук. Ще го посещавам често, ще се разхождаме по плажа, ще плуваме, ще попиваме топлината и ще заспиваме под унасящата мелодия на вълни, разбиващи се в скалите. За мен няма нищо по-ободряващо от океана. Отказвам да повярвам, че тонизиращите му сили не могат да възстановят Скот Фицджералд.

Малибу е моята фантазия, а не на Скот, но той е твърде слаб, за да възрази. Следващата събота му помагам да пренесе скромната си покъщнина на „Малибу Бийч“ 114.

Отдаваме се на кротък ритъм. Прекарвам всеки уикенд там, а понякога и една-две делнични вечери. Струва ми се, че той се наслаждава на слънчевия покой и прибоя, на превъзходното пържено пиле на Флора и на гледката как Ерол Флин се гмурка с някакво момиче, което по негови думи нямало начин да е на повече от шестнайсет.