Сали Кослоу
Оттатък рая (42)

Четиридесет и първа глава
1939

Северноамериканският вестникарски съюз ме настанява в хотел „Рузвелт“ в Ню Йорк. Разопаковам снимка на Скот и бебешкосинята ми шапка — не парадна платформа с канарчета и чепки грозде, за да не ме объркат с Хеда. Силуетът на костюма подчертава талията ми, а косата ми е с един нюанс по-руса благодарение на фризьора на Карол Ломбард.

Джон Уилър ме притиска в прегръдка, когато се срещаме на чай в „Палм Корт“.

— Предрекох успеха ти веднага щом влезе в офиса ми преди шест години.

Исторически ревизионизъм — още един термин, на който Скот ме научи.

Няколко часа по-късно излизам на сцената в Градската зала. Пълна е едва на една трета от капацитета си — приблизително петстотин любопитни слушатели. Сграбчвам стойката и мигом ме обзема такава свирепа сценична треска, че съм способна само да прехвърча през речта си, без да поглеждам и за секунда към публиката, която е твърде отегчена, че да ми зададе и един-единствен въпрос.

— Онази Луела Парсънс беше много по-добра — дочувам да изсумтява някаква жена на излизане.

Когато се връщам в хотела, там ме очаква телеграма. КЕНИ УОШИНГТЪН БЯГА ДОБРЕ МИСЛЯ ЗА ТЕБ СКОТ. Кени е звездният куотърбек на Калифорнийския университет. Пропълзявам изтощена до леглото, но не мога да заспя. Не съм се излагала толкова много публично, откакто се посрамих в пиесата на Ноел Кауърд.

Внушавам си, че съм атлет, който има нужда от разгрявка. Положението във Филаделфия и Вашингтон е малко по-сносно и докато стигна Кливланд, вече мога да отправя няколко усмивки към публиката. Всяка вечер ме чака телеграма от Скот. Кливландската е подписана с „ТВОЯТ ХОЛИВУДСКИ ОБОЖАТЕЛ СКОТ“. Целувам портрета му за лека нощ и му благодаря за добрината.

В Луисвил съм едновременно уверена и прегладняла. След като разпродадох билетите, се тъпча с пържен сом, панирани картофи и бананов пудинг. Телеграмата на Скот гласи: ЖЕЛАЯ УСПЕХ НА ТЕБ, ЛУЕЛА И ХЕДА. ВСЕ ОЩЕ МИ ЛИПСВАШ УЖАСНО.

За мен това се равнява на: „Ти си най-изящният, очарователен, нежен и красив човек, когото някога съм срещал“.

В Сейнт Луис съм в добра форма. В НЕТЪРПЕЛИВО ОЧАКВАНЕ НА ЗАВРЪЩАНЕТО ТИ С ОБИЧ СКОТ.

В Канзас завършвам речта на фона на гръмки аплодисменти. По време на частта с въпросите една жена пита:

— Госпожице Греъм, какъв човек е Лорета Йънг?

— Чаровен. Лорета винаги изглежда щастлива пред света. — Тя е актриса, за бога. — Ала за една жена е трудно да съди друга жена. Ако наистина искате да узнаете каква е Лорета под дрехите, попитайте някой мъж.

Публиката избухва.

— О, господи — възкликвам аз. — Трябваше да ви кажа да попитате Кларк Гейбъл.

Това им харесва още повече.

Същата вечер се перча на Скот по телефона:

— Сложих ги в малкия си джоб, мили.

— Знаех си, че ще успееш, скъпа.

На следващата сутрин летя за вкъщи, понесена на вълните на облекчението. Скот ме посреща на летището с букет рози, достоен за принцеса. Достатъчно жизнерадостен е, че да заподозра намесата на алкохола, но се чувствам твърде превъзбудена, за да го смъмря.

Два дни по-късно Франсис ме удостоява с неочаквано, ранно сутрешно посещение в апартамента ми. Липсата на обичайната й усмивка е притеснителен знак.

— Да не се е случило нещо със Скот? — изписквам аз.

Туберкулозата, пиенето, безсънните нощи и дните, прекарани в пушене на цигари и ядене на шоколад, променливите настроения, безпокойството заради дълговете му. До този момент не осъзнавах до каква степен тревогата обременява любовта ми.

— Нищо подобно, слава богу, но вижте тук.

Тя ми подава „Холивуд Рипортър“, който включва и уводна статия на първа страница.

„Две турнета, оглавявани от филмовите колумнистки Луела Парсънс и Шийла Греъм, оказаха благотворно и зловредно влияние върху бизнеса“, пише редакторът. Били Уилкърсън е подел вендета среща мен още от дните на най-ранните ми колонки, когато се оплаках от отвратителната храна в притежавания от него „Трокадеро“. „Трябва да благодарим на госпожица Парсънс. Шийла Греъм обаче е друго нещо.“

Нещо?

Той цитира репортер от Канзас Сити, за когото знам, че е пропуснал лекцията ми. „Шийла Греъм получи двеста долара за нощното си изпълнение в Женския клуб. Студиата трябваше да й платят да си остане у дома. Лекцията целеше да очерни всички големи имена във филмовата индустрия.“

Аз бях очернената.

„Беше намекнато за нощните развлечения на възрастна звезда. Холивуд, актьорите, продуцентите, сценаристите и режисьорите му не биха одобрили последвалото сплетничене от страна на госпожица Греъм. Сплетниченето НЕ Е КОЛЕГИАЛНО. От друга страна, Лоли…“

Лоли! Която плаща на шпиони да надничат иззад палмите в „Браун Дарби“ и отпечатва каквото й заповяда Рандолф Хърст?

„… разпространява новините от своята трибуна, от която оказва помощ на киното.“

— Франи, това е…

— Осъдително?

Усещам руменината по лицето си.

— Скот знае ли?

— Тепърва поемам към Енсино.

Тя подкарва колата, а аз му се обаждам и го събуждам. Чета статията, подсмърчайки.

— Това е безумно и нечестно — казва той сковано. — Този мъж се опитва да предизвика уволнението ти. Шайло, любов моя.

— Нарочил ме е от години.

— Не мога да търпя това. Ще предизвикам този кретен на дуел с Джон ОʼХара като мой секундант. Настоявам да получа удовлетворение за обидата на полета на честта.

Да не би affaire dʼhonneur да е традиция на Бръшляновата лига? Сцената с дуела в „Нежна е нощта“ ми се стори странна и в момента впечатлението ми се засилва.

— Не ставай смешен — обаждам се аз, а шокът ме връща обратно на земята. — Нуждая се само от съчувствието ти. Това да не ти е опера. Не те карам да защитаваш честта ми. Ще се обадя на редактора на „Канзас Сити Стар“, ще настоявам да напише възражение срещу Уилкърсън и ще помоля Джон Уилър да поиска извинение и думите да бъдат оттеглени.

Съмнявам се, че Скот изобщо ме слуша.

Късно през деня научавам, че е пристигнал в офиса на Уилкърсън с бутилка джин в ръка. В продължение на два часа сновял из лобито, фучал от ярост, мятал обиди и обвинения към уплашената рецепционистка, преди да го изведат насила. Също така разбирам от Франсис, която за втори път посещава апартамента ми, че реакцията му е била само отчасти провокирана от хулите на Уилкърсън по мой адрес.

— Докато ви нямаше, Скот изпрати шест хиляди думи от ръкописа си на „Колиърс“.

Объркана съм.

— Това е по-малко от половината, която изискват.

— Нямаше търпение да уредят сделката. Има подробен план, макар че — между нас казано — го променя всеки ден. Ала беше убеден, че редакторът ще се влюби в книгата. Вече предричаше как ще се върне обратно в бранша, ще получи дузина чека и ще продаде завършения роман на „Скрибнърс“.

Тя вади телеграма от джоба си.

— Ето какво последва.

ПЪРВИТЕ 6000 ТВЪРДЕ НЕЯСНИ СЛЕДОВАТЕЛНО РАЗОЧАРОВАЩИ. НО ТИ НИ ПРЕДУПРЕДИ ЗА ТОВА. МОЖЕ ЛИ ДА ОТЛОЖИМ ДО ПО-НАТАТЪШНО РАЗВИТИЕ НА СЮЖЕТА? АКО ТРЯБВА ОТГОВОРЪТ ДА Е НЕЗАБАВЕН ТО ЗНАЧИ НЕ.

Прилошава ми.

— След като Скот я прочете, изглеждаше на крачка да побеснее. Веднага изпратихме ръкописа на Макс Пъркинс, но той каза, че „Скрибнърс“ също изискват по-голям обем страници, макар да предложи да му изпрати някакви пари…

Проява на съчувствие.

— … и тогава „Сатърди Ивнинг Поуст“ също го отхвърли.

Голяма издателска къща и две списания, които някога са се прехласвали по творчеството на Скот.

Хората скоро ще забравят атаката от страна на Уилкърсън, а Джон Уилър, който смята, че редакторът е лунатик, ме увери, че няма да си изгубя работата. Предполагам обаче, че Скот се чувства съсипан и вовеки загробен в литературното бунище. Същата вечер е неутешим, когато се опитвам да проявя състрадание и да му окажа подкрепа. Говори едносрично, сякаш вече е неспособен да завърши цяло изречение.

— Не мога да говоря.

— Приключих.

— Няма нищо по-старо от вчерашната новина.

Между всеки отговор Скот дави нарастващото си самосъжаление с джин.

Макар това да ме плаши, разбирам защо търси утеха в алкохола и не правя опити да го спирам. През целия си живот съм вярвала, че ако покажеш на света темперамент и желание за успех и се трудиш здраво, ще постигнеш целите си. В този смисъл аз сама се създадох. Скот иска само да го признаят за писателя, когото някога е бил. Сигурно си мисли, че светът заговорничи срещу него.

— Трябва да довършиш „Магната“, независимо от всичко — умолявам го аз. — Чел си ми достатъчно от него, за да повярвам, че би могъл да е твоят шедьовър.

— Очевидно се заблуждаваш.

— Знам, че не е така, Скот, не и след всички романи, които ме накара да прочета. Сигурна съм, че Франсис би казала същото. Непременно трябва да продължиш.

Той не продумва през остатъка от вечерята. Накрая заобикалям масата, обгръщам врата му с ръце и предлагам да се качим горе.

— Скъпи, нека приключим този ужасен ден и да започнем начисто сутринта.

Той нежно отмества ръцете ми.

— Остави ме, скъпа. Знам, че ми желаеш доброто, но в момента не съм подходяща компания. Ще ти се обадя утре.

Започва да заваля думите.

— Да преспя ли в стаята за гости?

— Не, прибери се у дома. Днешният ден е за цупене.

Болката на Скот е и моя. Къса ми се сърцето да го гледам в подобно състояние. Тръгвам си, но преди това завивам пистолета му във вестник и го скривам в чайник в кухненския шкаф.