Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Another Side of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Сали Кослоу

Заглавие: Оттатък рая

Преводач: Габриела Кожухарова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 27.11.2018

Редактор: Кристина Димитрова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-457-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16850

История

  1. — Добавяне

На Емил, Маделин, Йосефина и Уилям

„На света има различни видове любов, но никога една и съща два пъти.“

Франсис Скот Фицджералд[1]

Не съм възприела напълно образа на вдовица — твърде парализирана съм от шока, че да ридая. Някой е изключил гръмката симфония, която едва не заглуши последното му задавено дихание. Чашата също я няма — опитах се да излея бренди в гърлото му, за да го съживя, макар да се страхувах, че може отново да го примами към пиенето. Челюстите му бяха стиснати. Алкохолът капеше по врата му като закривено кехлибарено поточе и оставяше петна по пуловера му. Помислих си колко ще се засрами Скот, щом се свести от припадъка си.

Навън е сивата задушлива калифорнийска пародия на коледния сезон. Слабата обедна светлина се процежда през полуспуснатите щори и осейва лицето му със сенки. Нахлува мъгляв поток от хора, както когато мама умря — материализираха се, без да са били призовани. Гласовете им пращят уверено и лаят заповеди. Най-накрая някой проявява благоприличието да прошепне:

— Тихо… Шийла е тук.

Защо да не съм? Това е моят апартамент. Скот е моят любим. Споделяме близост, която дори смъртта не би могла да разкъса.

Отивам обратно при него, за да целуна все още топлите му устни. Галя изтъняващата му коса, грижливо сресана назад, за да прикрие плешивото петно, което се преструвах, че не забелязвам, и държа ръцете, които толкова пъти ме бяха милвали. Пръстите му са изцапани с шоколада, който му предложих преди трийсет минути и цял един живот.

Някой понечва да го покрие със снежнобял чаршаф.

— Не — крещя аз. — Ще се задуши. Махнете го.

Скот обаче е този, когото отнасят.

Скована съм от скръб. В продължение на почти четири години Ф. Скот Фицджералд принадлежеше на мен повече, отколкото на своята погребана в лудост Зелда, повече, отколкото на тълпата, която обърна гръб на литературния си принц. Заживяхме в сърцата си от вечерта, в която се срещнахме, подобно на любовници, излезли от изписаните от него страници — погълнати от интимност, споени от страстна лоялност. По-късно, когато узна тайните ми, Скот можеше да ме чете като история, излязла изпод собственото му перо.

С успеха на новата му книга си позволихме да мечтаем. Ако Америка се включеше във войната, се надявахме да отпътуваме за Европа като кореспонденти и след тържествената победа и блясъка на приключението да заменим Холивуд с вила в Кънектикът.

— Ще се погрижа за теб, Шайло — казваше Скот. — Искам да прекараме остатъка от живота си заедно.

Думите му бяха чисти и искрени. Вярвах на всяка една от тях.

И все пак благоприличието повелява Франсис — добросъвестната секретарка, да достави новия му въгленовочерен костюм от „Брукс Брадърс“ в моргата. Какъв цвят да е ковчегът? Гълъбовосив, казвам й. Черното е твърде печално за Скот, какъвто го познавам.

Познавах.

Ако възлюбеният ми беше жив, щеше да погали лицето ми и да вметне нежна закачка:

— Не можеш да дойдеш на погребението ми, скъпа. Нали го разбираш?

Разбирам, макар че мога да си се представя в сенките — очите ми са сведени под периферията на черна шапка и седя няколко реда по-назад от Макс Пъркинс[2], Робърт Бенчли[3], Дороти Паркър[4], Алън Кембъл[5] и Джералд и Сара Мърфи[6]. Навярно Арнолд Гингрич[7] би имал смелостта да седне до мен. Скоти — моята почти дъщеря, ще се обърне и ще ме изгледа с поглед, който казва: „Скъпа Шийла, знаем колко много те обичаше татко“. А Зелда? С нея ще се измерваме недоверчиво с очи, всяка от нас убедена в своята истина и давеща се във въпроси.

Аз обаче няма да бъда със Скот в деня, в който го погребват. Нежеланата опечалена ще скърби сама тук, на Хейуърт Авеню, където дишахме същия въздух и бяхме едно. Франсис ще ми помогне да опаковам вещите му, но няма да се разделя със снимките ни, колкото и малко да са те.

Изборът ми цял живот ми отрежда ролята на аутсайдер. Защо сега да е различно? За Скот аз съм като Катлийн — мълчаливата прелъстителка от „Последният магнат“, която е отлъчена извън имперските порти на своя любим. Най-самотният момент в живота на някого е, когато гледа как целият му живот се разпада и той не може да направи друго, освен да наблюдава с празен поглед.

Днес съм няма. Дни наред обаче бях толкова щастлива, колкото човек има правото да бъде. В бъдеще, ако хората ме попитат: „Какво бе чувството да обичаш и да бъдеш обичана от великия романтик Ф. Скот Фицджералд?“, ще им разкажа една невероятна история. Завършва ли с холивудски край? Не. Звучи ли неправдоподобно? Звучи. Такова е положението с истината.

Бележки

[1] Из „Най-разумното нещо“. Прев. от англ. Пепа Дочева, 1986 г. — Б.пр.

[2] Максуел Пъркинс (1884–1947) — знаменит редактор на световноизвестни американски писатели, включително и Ф. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф. — Б.пр.

[3] Робърт Бенчли (1889–1945) — американски актьор, сценарист, хуморист и критик. Прочува се с есетата, които пише за „Венити Феър“ и „Ню Йоркър“. — Б.пр.

[4] Дороти Паркър (1893–1967) — американска поетеса, писателка, критичка и сатиричка, номинирана за две награди „Оскар“ за най-добър сценарий. Съпруга на Алън Кембъл. Една от най-влиятелните фигури в литературните среди през 20-те години на XX век. — Б.пр.

[5] Алън Кембъл (1904–1963) — американски писател, актьор и сценарист. Съпруг на Дороти Паркър. — Б.пр.

[6] Джералд (1888–1964) и Сара Мърфи (1883–1975) — заможна американска двойка, известна с връзките си в артистичните среди. Семейството вдъхновява последния роман на Фицджералд „Нежна е нощта“ (1934). — Б.пр.

[7] Арнолд Гингрич (1903–1976) — редактор и съосновател на списание „Ескуайър“. В края на 30-те години на XX век е един от малцината, които още публикуват редовно творбите на Фицджералд. — Б.пр.