Сали Кослоу
Оттатък рая (43)

Четиридесет и втора глава
1939

С наближаването на ноември долината Сан Фернандо се обагря в жълто-кафявия нюанс на горчицата. Скот влиза и излиза от релси повече пъти, отколкото мога да преброя — трезвен е седмици наред, докато не изпие едно питие, два пъти повече на следващия ден и в крайна сметка дори грижите на постоянно сменящите се медицински сестри не успяват да сложат край на гуляя му. Когато е пиян, го съжалявам, макар силата на чувствата ми да не може да се мери със самоненавистта, която той изпитва към себе си, щом изтрезнее. Същевременно продължава да ми чете от романа си, в който се долавят проблясъци на гениалност.

Тогава настъпва днешната вечер.

Беше дълга седмица, започнала с интервю, което уредих след значителни преговори. За млада жена, постигнала толкова много, Джуди Гарланд е печално неуверена, не може да си намери място и преправя отговорите си по два-три пъти, преди да ги сметне за задоволителни.

— Всичко наред ли е, Джуди? — попитах я, щом изгриза и последния си нокът.

— От проклетите хапчета е — отвръща тя. — Графикът ми е толкова натоварен, че студиото ме тъпче с бензедрин, за да ме държи будна. След това пък съм толкова превъзбудена, че са ми нужни няколко приспивателни, за да се унеса.

— По колко вземаш, клето момиче?

— Изгубих им бройката. Десет-дванайсет на ден.

Това е повече и от нощната доза „Нембутал“ на Скот.

— Може би не е редно да се намесвам, но ми се ще да спреш. Ти си само на седемнайсет.

Изглежда дори по-млада. На фона на великанския си талант Джуди е висока едва метър и петдесет. Какво ли ще й причини Холивуд, щом надрасне детските роли?

— Опитвала съм се да ги спра, но ми стана толкова лошо, че трябваше да си взема почивен ден. Продуцентът беше готов да се откаже от мен.

Забелязвам, че хвърля око на чиниите, които сервитьорът носи на друга маса, и усещам, че и преди съм чувала всичко, което се готви да ми сподели.

— Е, да видим къде се бави храната ни — обаждам се.

— Чудесно. Умирам от глад. Знаеш ли, че ми разрешават да вечерям само маруля и супа? За да сваля няколко килограма.

Прекарваме остатъка от обяда в разговори за филмите й с Анди Харди, докато тя напада купа спагети, последвана от ябълков пай със сладолед, а аз обмислям слуха, който ще поместя в следващата си колонка.

Коя изключително известна непълнолетна актриса е принудена да гладува до смърт, за да се вмести в холивудските стандарти за слаба фигура? Тя живее на хапчета и я карат да работи като фермерско животно. Това трябва да е незаконно…

На следващия ден телефонът ми звъни, докато съм още по нощница. Мигновено ме изпълва тревога за Скот.

— Добро утро, госпожице Греъм — мученето принадлежи на жената, която Джон Баримор някога нарече „дърто виме“.

— Добро утро и на вас, госпожо Парсънс.

— Минавам направо на въпроса. Виждам, че сте се поддали на лъжите на младата госпожица Гарланд. Всички допускаме подобни грешки — в началото. Съветвам ви веднага да оттеглите статията си и да напишете изявление, в което признавате, че сте сгрешили…

Дали Луела е ядосана, задето съм й откраднала историята под носа, или така се е замесила със студиото, че работи като негов посредник? Има ли изобщо значение?

— Нямаше грешка — отговарям.

— Разполагате само с думата на едно дете.

— Откога която и да е от нас иска клетвена декларация? Затова им викаме „клюки“. Сега, ако ме извините, имам работа за вършене.

Седмицата е толкова натоварена, че постоянно снова наляво-надясно — в петък следобед се прибирам в Енсино с облекчение. Франсис вече си е заминала за уикенда и ми е оставила бележка, в която предупреждава, че е взела със себе си купчина бутилки. Един от подносите с пържено пиле на Ърлийн и парче сиропирана торта гордо се пъчат в центъра на кухненския плот. Викам Скот:

— Тук съм, скъпи. Липсваше ми. Искаш ли пиле? По пътя минах през фермерската сергия за боровинки.

— Горе съм, съкровище — весело изтананиква той.

Докато се качвам по стълбите, дочувам и други гласове. Лекари? Не. Когато влизам в спалнята на Скот, заварвам двама скитници, които подозирам, че е качил на път за ресторанта недалеч оттук. Единият мустакат безделник носи нещо, което ми напомня за въгленовочерен костюм на „Брукс Брадърс“ — скорошна придобивка, която помогнах на Скот да избере, когато той внезапно реши, че гардеробът му изглежда демодиран с около десетилетие. И сакото, и панталонът вече може да гъмжат от въшки. Другият бездомник е преметнал синия костюм на Скот през ръката си. На леглото седи купчина ризи и пуловери. Скот, досущ като собственик на галантерия и с разтворен халат, се опитва да му го продаде.

— Мисля, че червеният ще подхожда на тена ви повече от бежовия, господине.

— Какво става тук? — изписквам аз.

— А, господа, моля, запознайте се с Лили Книш — заваля Скот. — Прочутата колумнистка.

— Оставете тези дрехи!

— Извинете дамата. Подозирам, че е пийнала повечко. Не се стеснявайте, приятели мои, вземете каквото ви хареса.

— Оставете ги или ще извикам полиция — извръщам поглед, щом вехтошарят в костюма на тънки райета започва да се съблича по вкоравени боксерки, мятайки панталона и сакото през стаята. Другият непознат отстъпва тихомълком. Никога ли досега не е виждал вбесена жена?

— Защо го направи? — пита Скот скитника, който носеше костюма. — Казах да вземеш каквото ти хареса.

— Махайте се на секундата — вия като сирена аз. — Крадете от болен човек.

— Първокласна кучка — изръмжава Скот.

— Чуйте ме добре. Или се пръждосвайте, или ще извикам полиция.

— Айде, Елмър. Не сме желани тук — казва вторият скитник.

Буквално тичам след натрапниците, когато излизат през вратата. Преследвам ги по стълбите и ги гоня вън от къщата, размахвайки четката за коса на Скот като мачете. Къде се е дянала последната сестра, тази, която флиртува през по-голямата част от деня?

Скот ме следва в кухнята.

— Ще ти приготвя вечеря — опитвам се да говоря нормално. Имайки предвид, че Скот е неоспоримо пиян — и на косъм от това сам да се превърне в бездомен скитник — сега не е моментът за разпити как е съумял да довлече двама безделници до „Бели Ейкърс“. — Ще ти се отрази добре — добавям.

В допълнение към пърженото пиле на Ърлийн затоплям консервирана доматена супа, която изливам в купи и поставям на масата.

— Никога не съм се срамувал повече през живота си, само как прогони приятелите ми — мърмори той, сновейки из трапезарията като бясно куче.

— Хайде, скъпи. Седни — гласът на матрона Вайс се прокрадва в моя. — Хапни нещо.

Скот ме издебва в гръб с изненадваща пъргавина и мята супата. Вряща червена течност изригва като вулкан и оставя големи петна по стените и пода.

— За бога, порасни! — крещя от безсилие. Навеждам се и събирам парчетата порцелан, за да ги изхвърля в кухненското кошче за боклук, като се мъча да не се подхлъзна. — Можеше да ме изгориш и освен това не съм проклетият санитарен екип за парада в Деня на благодарността.

Когато се връщам в трапезарията с парцал за бърсане на чинии, моят принстънски боксьор изстрелва дясната си ръка и ме удря в челюстта. Олюлявам се и падам на земята. Тъкмо се мята към мен за нова атака и сестрата се появява. Не съм чак толкова замаяна, че да не забележа прическата, аромата на „Шанел №5“ и чисто новата й униформа.

— Какво правите, господин Фицджералд? Престанете! — приближава се тя към него с протегнати ръце.

— О, нима си мислиш, че Шийла се нуждае от защита? — сумти той. — Да знаеше само коя е в действителност. Измамница, изпълзяла от най-гнусния нужник на Лондон. Не е Шийла Греъм — изрича той с вирнат нос. — Тя е еврейка. Лили Шийл. Лили Шийл. Лили Шийл!

Повтаря името ми като проклятие — каквото за мен действително е — и предава доверието ми пред жена, която ненавиждам, а и подозирам, че и тя на свой ред ме презира. Скот разбива връзката ни на парчета, все едно е просто поредната купа от китайски порцелан.

Дори и сестрата да изпитва някакъв триумф, той не трае дълго, защото, щом посяга да усмири пациента си, той я изритва в пищяла като някой пропаднал разбойник.

— Майната ви, господин Фицджералд. Как смеете? — крещи тя и бяга от стаята.

Отстъпвам три крачки назад и се опитвам да се добера до кухнята, където е задната врата, но независимо от туберкулозата и опиянението си, Скот е пъргав.

— Не си и го помисляй — отсича той, сграбчва ме за китката и най-спокойно заявява: — Няма да излезеш от тази къща.

Вдигам ръка към охлузената си челюст и призовавам самообладанието си.

— Не… можеш… да… ме… спреш.

— Лили Шийл, ще правиш каквото ти кажа.

— Мразя те.

Гласът на Скот е все така овладян, макар по челото му да избиват мъниста пот.

— В такъв случай, Лили Шийл, ще те убия.

Не го мисли сериозно. Не се паникьосвай. Той е карикатура на психопат. Всичко е заради алкохола. Това не е истинският Скот.

Поемам си дълбоко дъх, набирам се на плота и сядам на ръба — краката ми висят, докато се опитвам да прикрия страха си.

— Добре тогава, ако не мога да си тръгна, би ли желал да поговорим? Щом в ума ти се въртят евреи, можем да анализираме например „Венецианският търговец“?

— Ще те убия. Само трябва да си намеря пистолета.

Започва да отваря шкафове и чекмеджета, мятайки съдържанието им в безпорядък по пода.

— Къде е, по дяволите? Кажи ми, Лили.

— Откъде да знам?

— Знам, че знаеш — продължава да ровичка той. — Къде си го сложила?

— Нямам представа. Кълна се.

Той вдига телефона, набира някакъв номер и смекчава тона си.

— Мила моя Франсоаз. Тази нощ дочух подозрителни звуци и се чудя къде е пистолетът ми.

Долавям гласа на Франсис и усещам, че не му вярва.

— Не, съжалявам, не знам къде е пистолетът.

— Сигурна ли си? Защото съм убеден, че някой е влязъл с взлом.

— Може би сте го скрили някъде.

Той затваря телефона с объркано изражение.

— Вече мога ли да си вървя, Скот?

— Както казах, никъде няма да ходиш.

Очите му са кървясали, а лицето му е сгърчено в злобна гримаса. Говоря бавно и отчетливо:

— Тогава ще се обадя на полицията, ще им кажа, че ме държиш тук против волята ми и ще използвам истинското си име. Хеда и Луела ще ни излапат за закуска. Целият свят ще научи какъв дивак си и ще се смее на наш гръб до края на живота ни. Като знам каква е Хеда, очаквам да звънне на Скоти и сама да й прочете колонката си. Може би и на Зелда. А ако не го направи Хеда, то Луела със сигурност ще го направи. Особено след тази седмица.

Докато Скот продължава да издирва пистолета в другия край на стаята, аз се втурвам към телефона и звъня на оператора:

— Свържете ме с полицията — изричам задавено. — Това е номерът ми, в случай че прекъснат обаждането.

Скот изглежда озадачен от факта, че съм успяла да се обадя, и наблюдава отстрани, докато рецитирам адреса на „Бели Ейкърс“. Сержантът ме уверява, че скоро ще пристигне патрулка.

— Вероятно го чу. Полицията е на път. Мисля, че ще е най-добре да ме пуснеш.

Той замръзва. На лицето на Скот се изписва неверие. Втурвам се напред, сграбчвам ключовете си, оставени на масата до входната врата, изстрелвам се към колата си, ускорявам по чакъла, а седанът стърже на завоя. Карам петдесет километра над позволената скорост. Плача и преживявам наново това, което французите наричат mauvais quart dʼheure — четвърт час, който променя живота ти.

Първо нарушение: инцидентът в Чикаго. Второ нарушение: Малибу. Трето нарушение: първият ни спор относно пистолета му. После налудничавата му реакция спрямо статията на Били Уилкърсън, а сега и случилото се тази вечер. Премислям всички тези инциденти на път за дома. Всеки един от тях води обратно до бутилката.

Пропаднал е. Свършено е с него. Всичко приключи.

Когато пристигам в апартамента си, вече едва дишам, отключвам входната врата и се втурвам към кухнята, а челюстта ми тупти. Увивам лед в хавлия и се строполявам на дивана в дневната. Изживявам един от онези филми, които мразя.

Телефонът започва да звъни безспирно.

— Какво искаш? — питам аз, когато най-накрая вдигам.

— Да се уверя, че си се прибрала безопасно — отвръща Скот с подигравателна загриженост. Звучи също толкова натряскан, колкото и преди час.

Затръшвам слушалката. Заслепена от ярост, се изстрелвам към новите си рафтове и разкъсвам надписаните страници на всеки един от романите му, всички първи издания, поръчани специално от „Скрибнърс“. „На Шиела“ — Скот така и не се научи да изписва правилно името ми — „С любов и възхищение“. Запалвам трупите в камината и хвърлям книгите в пламъците, една по една. „Разкази за ерата на джаза“, „Нежна е нощта“, „Отсам рая“, „Красиви и прокълнати“, „Великият Гетсби“. Наблюдавам със задоволство как горят, а всяко припукване се надсмива над Скот.

Когато книгите стават на пепел, ме завладява дълбока тъга по изгубеното — не само безценните томове, които съхраняваха най-доброто от личността на Скот, но и самия мъж. Чувствам изгаряща ярост за това как потъпква таланта си заедно с любовта помежду ни. Затваряла съм си очите за разочарованията и несигурността му, но този път отиде твърде далеч.

На следващия ден натъртената ми челюст е добила лилав оттенък, който и най-дебелият пласт грим няма да може да прикрие. Когато секретарката ми пристига, й разказвам история, на която със сигурност не вярва — как съм се ударила във вратата, и й нареждам да затвори телефона, ако господин Фицджералд се обади. Което той прави девет пъти. На десетия отговарям сама. Скот е смутен да чуе гласа ми и сега е негов ред да затвори.

На всеки няколко часа на вратата се звъни и ми доставят надраскана заплаха направо от разказ за Пат Хоби, която е прекалено нагласена, за да бъде изпратена на „Ескуайър“. Всеки, с изключение на мен би се засмял.

Напусни града или тялото ти ще бъде открито в каньона Колдуотър.

Изчезни от Холивуд или знаеш какво те очаква. Мъртва си.

Дни наред Скот ме обстрелва с гневни писма и телеграми. Пише и на Джон Уилър, който ми се обажда, бесен заради получената телеграма.

НА ШИЙЛА ГРЕЪМ Й Е ЗАБРАНЕНО ДА СТЪПВА В СТУДИАТА ТОЧКА ЗАЩО НЕ Я ДЕПОРТИРАТЕ? ТОЧКА ЗНАЕТЕ ЛИ ЧЕ ИСТИНСКОТО Й ИМЕ Е ЛИЛИ ШИЙЛ?

— Леле, в каква забравена от Бога помийна яма си се вкарала този път, Греъм? — пита Джон Уилър. Налага се да го убедя, че това е представата на Скот за шега.

Тормозът продължава, както и нарастващото притеснение за репутацията ми. Ами ако Луела или Хеда дочуят за това или за следващото безумие, до което Скот прибегне? Един познат адвокат на Джона ми казва, че разполагам с две възможности. Мога да осъдя Скот — бавно, скъпо и публично — или да платя петстотин долара на двама полицаи, които да потропат на вратата му в пет сутринта и да го заплашат с арест.

— Установили сме, че това е доста ефективен метод — обяснява адвокатът. Колкото и наскърбена и гневна да съм, отхвърлям идеята.

Две седмици след удара получавам писмо от Скот, несъмнено набрано от Франсис.

Скъпа Шийла,

Побърках се и те нараних. Казах ужасни неща, които по никакъв начин не изразяват мислите в съзнанието или подсъзнанието ми. Точно толкова съществени са, колкото и споровете ни кой е по-хубавият празник, Денят на благодарността или Коледа? Радвам се, че вече не гледаш на мен с възхищение или привързаност. Очевидно се отнесох УЖАСНО с теб. Обичах те с цялото си сърце, но нещо беше ужасно погрешно. Не е необходимо да се ровиш дълго за причината. Аз бях.

Искам да умра, Шийла. Образът ти е изписан в сърцето ми, където някога беше Зелда. Позволи ми да те помня до края, който наближава съвсем скоро. Ти си най-изящната жена, прекалено добра за туберкулозен невротик, който проявява ревност и дребнавост. Можеш да задържиш първата глава на романа и записките ми. Нямам пари, но тя може и да струва нещо. Възнамерявах да напиша това на ръка, но не мисля, че щеше да бъде разбираемо.

Скот

Представям си как пише писмото в момент на трезвеност, но чувствам единствено негодувание и болка. Отказвам да бъда манипулирана. Няма да го виждам. Няма.

За да затвърдя решението си, умишлено отново се потапям в социалния живот на „Градината на Аллах“. Наранена или не, Шийла Греъм все още не е готова да стане монахиня.