Сали Кослоу
Оттатък рая (17)

Шестнадесета глава
1932

— Би ли желала да дойдеш с мен в Германия като придружителка на малката ми сестра Юнити? — попита ме Том Митфорд един ден. — Нуждая се от някоя стриктна гувернантка, която да усмирява дяволчето, а аз отказвам да пътувам с леля си.

— Защо? — попитах аз.

— Глезените й са като самуни хляб. Не ми е по силите да ги гледам цели две седмици.

Краткото ни пътешествие беше уговорено. Щяхме да се отправим към Мюнхен. Сред представителите на висшата класа, много от които имаха роднини в Германия, беше станало модерно да изпращат дъщерите си в девическо училище в Бавария. Нека се порадват на една година свобода преди брака. Бащата на Том се мръщеше на идеята жените да получават формално образование — дъщерите му се нуждаеха единствено от съпрузи от същата прослойка. Това посещение щеше да послужи като утешителна награда за Юнити преди дебюта й в обществото. Момичето беше на седемнайсет.

— Не мога да обещая, че пътуването ще е леко, но със сигурност няма да бъде скучно — каза Том. Думите му се оказаха пророчески, макар и не точно по отношение на Юнити.

Том ме беше предупредил, че всяка една от сестрите му е била глезена на воля в провинцията — шест дивачки. Забелязах Юнити на дока, от който вдигахме платна за Ламанша, и мигом се убедих, че в нея нямаше нищо малко. Беше висока колкото Том, въплъщение на нордическа богиня или валкирия, каквото беше и презимето й по препоръка на нейния дядо — приятел на Рихард Вагнер. Юнити не отстъпваше по хубост на по-големите сестри Митфорд, чиито снимки бях виждала по страниците на списанията — до една с деликатни черти, дълги крайници и пленителни усмивки. Носеше зелен костюм от туид под палто с ивици лисича кожа, което с радост бих задигнала.

След като си разменихме любезности, застанахме на палубата, където Юнити, въпреки безстрашния си вид, се оплака от морска болест. Тя се оттегли в каютата си и не я видях повторно, докато не слязохме от кораба и тя не се оживи. Веднага щом се настанихме в първа класа на влака, ни се представи германец във войнишка униформа, така внимателно изгладена, че изглеждаше като нова.

— Дали може да се запознаем? — Говореше английски с тежък акцент. — Нямаше как да не ви забележа на Gare de lʼEst.

Когато СС-ротенфюрер Ото фон Пфефел ни се представи с войнишка прецизност, аз го взех за някакъв кадет, по-възрастен от Юнити, но по-млад от Том. Ботушите му бяха високи и излъскани, а светлокестенявата му коса — така остригана, че отдолу надничаше бледорозовият му скалп. Предложи цигара на всички ни от златната си табакера, украсена с орел. Има вероятност да беше посетил и маникюрист.

— Дали бих могъл да попитам накъде се е запътила тази пленителна група? — наклони шапка СС-ротенфюрер Пфефел. Том обясни, че дестинацията ни е Мюнхен. — Ach, и аз пътувам натам. За мен ще бъде удоволствие да ви покажа забележителностите.

Приех, че това „ви“ се отнася за Юнити. През времето, което прекарахме заедно, за части от секундата изникваше поредният ослепителен дявол в униформа и с нереално сини очи, готов да ни демонстрира чара си. Всички до един носеха значка със свастика на реверите си.

Юнити, Том и аз прекарахме няколко приятни часа с кадета и после се насочихме към вагон-ресторанта, където разговаряхме по време на обяда, за който той настоя да плати. Юнити избухваше в смях при всяка реплика на Фон Пфефел, но не можех да я виня. Напомняше ми на мен самата, когато бях на нейната възраст — момиче в тялото на жена. Навярно преди десет години и аз щях да бъда запленена от Фон Пфефел.

— Кое военно училище посещава според теб? — попитах Том, след като Юнити и обожателят й тръгнаха пред нас към местата ни.

Том се засмя.

— Не е студент.

— Значи е в армията?

— Шийла, той членува в Националсоциалистическата работническа партия на Адолф Хитлер.

— Разбирам — отвърнах аз, макар да не беше така. Винаги прескачах сериозните страници на вестниците. Знаех, че Адолф Хитлер е немски политик с бледо лице и потресаващ мустак, който се беше провалил в преврата на Ваймарската република. С това се изчерпваше познанието ми за хер Хитлер. Завърнах се на мястото си и пак разгърнах пътеводителя си на Мюнхен. Горещо препоръчваха semmelknödel^[1].

Очаквах пътуването ни да мине под знака на безгрижието, с вечери, в които щяхме да редуваме операта с най-старите бирхалета в града. Надявах се през деня да пълня дробовете си със свеж алпийски въздух, докато изкачваме планините, извисяващи се над града, и да изследваме рушащите се приказни замъци. Не очаквах самата Германия да се руши.

Хотелът ни не беше от най-луксозните — финансовите ресурси на семейство Митфорд, подобно на голяма част от прослойката със синя кръв, се топяха — но беше безупречно чист; немска черта, която спътниците ми оценяваха също толкова високо, колкото и братвурста. Започнахме с разходка из околностите. Мюнхен притежаваше мека, старинна красота с мрежата си от калдъръмени улици и древните сгради с червени покриви. Том се спря пред будка за вестници, втренчи се в едно от заглавията и поклати невярващо глава.

— Би ли могъл да преведеш, моля? — обадих се аз.

— Безработицата скача до 40%.

— Също като у нас — добавих аз.

— Тук е двойно по-висока, отколкото в Англия. Не че искам да издребнявам, но тази страна е затънала в лайната.

Колкото повече вървяхме, толкова по-отблизо виждахме лицето на отчаянието. Еднокрак ветеран беше принуден да проси. Картон яйца струваше колкото наниз перли в някоя от многобройните заложни къщи и навсякъде виждах свастики — от дискретни символи, украсяващи палтата, до разкривени черни кръстове на фона на кървавочервени знамена, които величествено се вееха над главите ни. Свихме на ъгъла на „Кьонигсплац“, където същият огромен флаг увенчаваше масивна сграда от жълт камък.

— Щабът на нацистите — обяви Том почтително. Зачудих се дали е планирал обиколката на забележителностите така, че да стигнем до тази дестинация.

— Гледката не е ли внушителна? — запита Юнити със затаен дъх.

— Да, определено е зрелищна — рекох аз и демонстративно погледнах към глокеншпила на площада. — Но нали не искаме да пропуснем чаения танц?

Нямах търпение да избягам от това, което мрачното знаме символизираше.

— Macht schnell^[2] — изчурулика Юнити.

Докато вървяхме към хотела, спрях рязко и ахнах при вида на карикатурата на мъж, който очевидно беше замислен като евреин — гърбав нос, похотливи очи, ноктести ръце, награбили куп пари. Под рисунката имаше надпис: Deutschland Erwache!

— Какво означава това? — попитах.

— Отвори си очите, Германийо! — изрева Том, досущ като пруски генерал.

— Да си отвори очите за какво…? — Боях се, че знам отговора. Със същия късмет Том можеше да бъде и учител, който обяснява на дете коя е следващата буква от азбуката.

— За евреите — допълни той.

Willkommen, Lily Shiel^[3]. В мен се надигна озлобление.

— Моля те, не ми казвай, че вярваш в това — смаях се аз.

— Съжалявам, ако съм те шокирал, но не е нужно да си професор, за да прозреш, че евреите съсипват Германия от Голямата война насам. Интересуват се единствено от собствените си раздути банкови сметки и разяждат страната като личинки, впити в разлагащ се труп.

Рядко ми се е случвало така да се стъписам — в случая повече от твърдението на Том, отколкото от отблъскващия плакат. Обожавах приятеля си заради чувството за хумор и добрината му и макар да знаех, че интелектът му не е като на Рандолф Чърчил, нямах представа кога се беше превърнал в такъв безумец.

По обратния път вървях най-отпред, сама и неспокойна. В атриума с палмите на хотела оркестърът свиреше „Чай за двама“ и из помещението се разнасяше немска, английска, френска и италианска реч. Забелязах дузина момичета — приблизително на възрастта на Юнити, придружавани от по-възрастни дами, както и множество млади, атлетични мъже, повечето от които носеха униформи. Том ни запази маса, а аз отидох до бюфета за бисквити и плодови салати, докато сервитьорите разнасяха сребърни подноси с шампанско. Обърнах се, за да си взема чаша, и в същото време пристигна Фон Пфефел с цялата си заучена учтивост и неизменен чар. Поздрави ни с кратък поклон и връчи на Юнити малък букет от бели рози.

— Ще бъдете ли така добра да разрешите на фройлайн Митфорд да ме удостои със следващия танц? — попита той, гледайки към мен.

Трудно беше да не отвърна на усмивката му.

— Ja, офицер Фон Пфефел — рекох аз. Не можех да си спомня точното наименование на немския му военен чин.

С Юнити поеха напред, хванати под ръка, а Том попита:

— Ще танцуваш ли с мен?

Приех ръката му и отвърнах:

— С удоволствие.

По време на посещението ни тази стока, подобно на яйцата, беше дефицитна.

— По-рано ми изглеждаше разстроена.

— Всичко тук е толкова… — запънах се аз. Смущаващо? Ужасяващо?

— Наелектризиращо? Ставаме свидетели как една страна се променя. Наричат Мюнхен Haupstadt der Beweung, столицата на развитието. Обещавам ти обаче, че от сега нататък ще се въздържам от тиради. Наясно съм, че отегчавам хората — не пропускат да ми го напомнят.

Бях облекчена, че през следващия час Deutschland, Erwache означаваше просто танцувай до припадък.

През следващите няколко дни се разхождахме из планината и се спирахме в малки кафенета за какао и lebkuchen^[4]. Всяка вечер се оказвахме толкова уморени, че вечеряхме рано и се строполявахме в леглата. Опитвах се да излича спомена за фалшивите райхсмарки, върху които бях видяла карикатури на евреи. Исках да бъда сред природата, далеч от нацистката низост. Скоро обаче Юнити заяви, че й е дошло до гуша от тътрузенето с дебели чорапи и тежки ботуши. Така се завърнахме към разглеждането на градската архитектура. На два пъти очите ми се спираха върху знаци по улицата, които в превод значеха: „Забранено за евреи“. Притичвах покрай тези бариери, сякаш бяха въоръжени и от плът и кръв.

Антисемитизмът не ми беше чужд, макар да смятах, че съм го загърбила, когато се преместих в „Уест Енд“ и прекъснах връзка със семейството си. Бях израснала с мисълта, че евреите трябва да бъдат очернени, въпреки че имаше няколко изключения: почитаемите лекари по Харли стрийт, гувернантките на заможните семейства — каквато и аз можех да стана, ако не бях принудена да прекъсна учението си — и бившият вицекрал на Индия, самият Руфъс Айзъкс, главният прокурор на Англия и първият евреин, издигнат в маркиз. Миналата година не трепнах, когато Джудит се оплака, че един собственик на магазин я „бил преметнал като евреин“. Когато Рандолф описваше кола с метална броня с думите „еврейско състезателно злато“, се присъединявах към кикота. През целия си живот бях слушала злостните етикети, които хората подмятаха с такава лекота, сякаш бяха бухалки за крикет — чифутини, еврейчета, убийци на Христа, лихвари, алчни копелета. Бях наясно и с ограниченията — в любимия на Найджъл „Поп“ например със сигурност не членуваха евреи. Великобритания не можеше да се нарече рай на просветената толерантност, но колкото и груби да бяха обидите, колкото и коварни да бяха забраните, предразсъдъците никога не се излагаха така показно върху плакати.

Едва по-късно осъзнах, че хората като Том Митфорд са по-скоро правилото, отколкото изключението — бяха точно пред очите ни, и че само на шест километра северозападно от град Дахау се строи концентрационен лагер. Тогава обаче беше 1932 година, когато нацисткото зло все още бе мутирала клетка, а не развилнял се рак. Знаех само, че мястото ми не е в Германия.

Мислех си за това, когато Юнити попита:

— Може ли да ми позволиш тази вечер да отида на концерт с Ото?

Тонът й беше сприхав. Зачудих се дали Том ще укори сестра си за наглостта, вложена във въпроса й, ала той каза единствено:

— Ако госпожа Гилам е съгласна…

Съгласих се. Нека се радва на нациста си.

Двамата с Том вечеряхме на спокойствие, след което се завърнах в леглото, за да почета „Завоевателят“. Бях запленена от историята на Уилям — незаконен син, който все пак успява да стане крал. Наближаваше единайсет часа, когато дочух Юнити, наметнах халата си и почуках на вратата й.

— Отворено е — каза тя. — Заповядай.

— Добре ли си прекара? — попитах аз.

— Превъзходно — рече тя замечтано. — Ото ме заведе на танци и ми даде една книга… на английски.

— Колко съобразително от негова страна — успях да отроня. — А сега Gute Nacht und süße Träume^[5] и не забравяй, че в девет ще дойдат да ни вземат с кола.

Щяхме да прекараме деня с баронеса Фон еди-коя си, далечна братовчедка на госпожа Митфорд.

На следващата сутрин в девет и половина все още нямаше и следа от Юнити. Щом влязох в стаята й, ме лъхна аромат на цветя. Почуках на вратата на банята.

— Във ваната съм — извика тя.

— Би ли побързала, моля? — подканих я аз. — Колата ни чака.

Понечих да си тръгна, но забелязах книгата, която Фон Пфефел й беше дал. Погледнах посвещението: „На очарователната Юнити, с обич, Хайл Хитлер! Ото“.

Погледнах корицата. Mein Kampf^[6].

Прехвърлих набързо страниците. Отначало се засмях. „Един политик никога не трябва да позволява да го снимат по бански“, отбелязваше хер Хитлер. После обаче продължих нататък…

Има ли на света поне едно нечисто дело, поне едно безсрамие от какъвто и да е род и преди всичко в областта на културния живот на народите, в което не беше замесен в крайна сметка някой евреин? Както във всяка гнойна рана ще намериш червея или личинката му, така и във всяка мръсна история непременно ще се натъкнеш на чифутин.^[7]

Олицетворението на самия дявол като символ на всички злини приема формата на евреин.

Затворих книгата, отправих се на пръсти към стаята си, заключих вратата и повърнах.

Няколко минути по-късно оставих съобщение на Том да тръгват без мен. После му написах писмо, в което обяснявах, че Джон се нуждае от мен в Лондон — намекнах нещо за бронхит — и поради тази причина се налага да прекъсна пътуването си преждевременно. Благодарих му от все сърце и се извиних за предизвиканото неудобство. Събрах набързо багажа си. Час по-късно пътувах на север. Semmelknödel щяха да почакат.