Сали Кослоу
Оттатък рая (30)

Двадесет и девета глава
1938

Докато Скот го няма, отказвам да ридая или да се чудя дали не трябваше да остана с Дон. Звъня на дузина агенти, запълвам графика си с премиери и пиша дълго писмо на Джони. За първи път ми се иска да имах близка приятелка, предана довереничка, която да не страда от мизантропията на Дороти, но никога не съм се осмелявала да се сближа с някого прекалено, за да не ме разобличат. Превърнала съм се в остров в пределите на град, където познавам всички.

Лили Шийл имаше сестри, които изгуби още преди да създаде Шийла Греъм. Къде са сега дебелата ми сестра и слабата ми сестра, макар че какво толкова би могла да ми каже една сестра или приятелка, което вече да не съм си казвала сама? Няма нужда да съм пророк, за да заключа, че когато съм се обвързала с женен мъж, съм поела риска да заменя щастието си с болка. При подобна сделка аз определено съм губещата.

Дните и нощите отминават не без горчивина. След полунощ обаче жена без облик ме дебне от сенките, готова да ми се нахвърли. Зелда. Събуждам се стреснато от кошмара и оставам будна до два, до четири, до зори — подобно на някоя второкласна лента, умът ми се върти в кръг от разочарование. Таблетките, които Скот гълта като ментолови бонбони, ме изкушават, но същевременно ме плашат също толкова, колкото и тежкото пиянство. Вместо това затоплям кана с мляко и препрочитам Маргарет Мичъл. Обръщам книгите на Скот в библиотеката така, че да не виждам гръбчетата им. Знам, че ако прочета дори едно заглавие, гласът му ще изпълни главата ми.

След третата безсънна нощ с видения за Зелда, пробягващи из ума ми като топки за пинбол, решавам, че щом Скот е в Северна Каролина, аз ще отлетя за Лондон, ще пиша репортажи за хитови постановки от театрите в „Уест Енд“ и ще се наслаждавам на приятната компания на бившия ми съпруг и верен застъпник, на когото продължавам да изпращам чекове всеки месец. Той ги заслужава. Ако не беше майор Джон Гилам, още можеше да съм Лили Шийл, ощетена от кокни акцента и недодяланите си маниери, залепила подсмърчащия си нос във витрината на живота, на който сега се наслаждавам.

С благословията и лирите на Джон Уилър се регистрирам в „Дорчестър“ — луксозна междинна станция, където през първия ми следобед в града се срещам с Джони за чай. Каква традиция само е чаят. Не осъзнавам колко ми е липсвал съпътстващият го етикет, докато не влизам в помещението, украсено в успокояващите нюанси на прасковеното и сьомгата. Отправям се към далечния ъгъл, подминавам масите, на които е нареден костен порцелан, сериозно количество прибори и подноси на три етажа, предлагащи чаени сандвичи — изкусително печено пиле, краставица, крема сирене с мента и яйчена салата, поръсена с кресон — струпани над кифлички със стафиди в очакване на бита сметана и ягодово сладко, като всичко това е настанено под съвършен асортимент от сладкарски изделия, всяко едно от които прилича на брошка, изложена на витрината на някоя бижутерия.

Просторната стая е окъпана в мека светлина, струяща като златен сироп от лампи, покрити с копринени абажури с пискюли. Полата ми шумоли, а аз долавям приглушено бъбрене. Чувам характерните изрази за „простотии“, „прегладнял“, на два пъти „глупости“, но нито едно „проклятие“, „бабичка“, „сладуранка“, „размърдай се“, „какви ги вършиш, ранобуднико“ или „и аз като теб“. Ако изключим няколко грациозни дами, напомнящи за дебютантки, които са придружавани от привлекателни кавалери, по холивудските стандарти клиентелата е благопристойна на границата със старомодното. Може би изкуфяла, но не чак потънала в парфюмения облак на „Гардения от джунглата“.

Скот би се влюбил в това място или поне би му се приискало да пише за него. Също така се чудя къде в Калифорния бих се намирала в четири следобед. Най-вероятно тъкмо щях да приключвам първата си смяна за работния ден и да тръгвам с колата от Бърбанк. Щях да смъкна прозореца с надеждата да подуха ветрец, докато копнея за разхладително питие, освежаващ душ и да се освободя от жартиерите и чорапите си, придържани от стегнати ластици.

В зависимост от степента му на трезвеност можеше и да бленувам за Скот.

У дома ли се намирам тук, в Лондон? Не съвсем. Този Лондон никога не ми е принадлежал изцяло, което обаче не важи за Джони — ето го и него, седнал в ъгъла, а усмивката му свети като прожектор.

И така, пред мен е бившият ми съпруг, мъжът, който ме спаси от участта завинаги да остана Лили Шийл. Той се изправя, леко се привежда — не съвсем поклон — и изрича с мелодичния си глас и произношение, кристалночисто като болнична стая:

— Шийла, скъпа Шийла, не мога да повярвам, че си тук.

Протяга и двете си ръце, докато чувам как солистът на голямото пиано напява: „Не съм милионер, но и нехая, защото имам куп мечти“. Дали Джони не е платил на музиканта да изсвири песента, която би могла да послужи за лайтмотив на живота му? Не си спомням някога да е проявявал чак такова подчертано чувство за самоирония, но когато целува ръката ми, имам още една причина да се усмихна. В Калифорния зад подобен поздрав щеше да прозира неискреност, но щом идва от страна на майор Гилам, жестът е напълно естествен. Прегръщаме се няколко секунди по-дълго, отколкото е прието.

Когато съм на токчета, със Скот почти се изравняваме на височина. С Джон се налага да се повдигна на пръсти — забравила съм колко висок и източен е, от онези британци, които остаряват, но не за сметка на елегантността. През няколкото години, в които не съм го виждала, прилежно сресаната коса и тънкият му мустак са посребрели, подобно на чайниците на всяка една от масите, покрити с дамаска. Стойката му е все така изправена като копие, а усмивката му е широка, но не и глуповата. Трудно ми е да повярвам, че това живо свидетелство за английското благоприличие някога е било мой съпруг. За миг се замислям какво ли щеше да бъде, ако бяхме останали заедно в задушевния, но лишен от секс брак, крепящ се на добрина и посещения на театър. В такъв случай никога нямаше да срещна капризния, буреносен Скот, изтъкан от дързост, но едновременно с това мил и пълен с изненади. Щях да изпитвам страст само посредством книгите.

— Трябва да ми кажеш всичко, което премълчаваш в писмата — настоява Джон, щом изчерпваме темата за полета, настаняването и плановете ми. — Коя е любимата ти филмова звезда?

— Несъмнено Спенсър Трейси.

Понеже знам, че е почитател на Киплинг и сигурно е гледал филма, разказвам на Джони за снимките на „Храбрите капитани“.

— О, един от любимите ми. В момента съжалява аз говори английски — изрича моят неосъществен драматичен актьор в прилична имитация на Спенсър. — Този филм имаше звезден състав.

Обобщавам накратко познанията си не само за Спенсър Трейси, но и за Мики Руни, Лайнъл Баримор и Мелвин Дъглас, преди да преминем към сестрата на Джони, с която отношенията му отново са се затоплили сега, когато вече сме разведени, а аз свързвам двата края на хиляди километри оттук. Той не изрича: „Тя ме предупреди“, макар да съм сигурна, че госпожа Уилям Аштън го е направила. Тогава засягаме най-новото му занимание като продавач на антикварни карти и вещи еднодневки, както и новината за похода на нацистите към Райнланд и Оста Рим — Берлин, заформена от Хитлер и Мусолини.

Не съм дошла тук, за да разискваме битки. Щом довършвам лимонената тарталета и втората си чаша „Дарджийлинг“, Джони прочита мислите ми и дискретно повдига вежда, за да даде знак, че искаме сметката.

— Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко на свеж въздух?

— Хайд Парк? Алфред Хичкок ми каза, че този хотел ще е перфектен за убийство, като се има предвид възможността да заравяш трупове на отсрещния край на онази улица — подхвърлям известни имена, за да се хваля, ала Джон се засмива, наглед оценил историята.

— Ще тръгваме ли?

Той ми предлага ръка, двамата прекосяваме лобито и излизаме през главния вход.

— Щастлива ли си в Холивуд? — пита ме той, докато се разхождаме.

Никой не повдига този въпрос, дори аз самата не си го задавам, защото отговорът ми вече зависи от Скот.

— Работата представлява предизвикателство — слухтенето повече, отколкото писането, и далеч не е толкова празноглава, колкото може би изглежда. Харесва ми, особено когато съм крачка пред съперниците си.

— Много ли са?

— Първоначално беше само една коварна дърта крава, ала сега се сдобих и с втори, още по-необуздан заклет враг — заедно сме свързани в нечестива пъклена троица.

— Милостиви боже, има ли достатъчно клюки за всички ви?

— Ако няма, сами подклаждаме огъня и прилагаме древното изкуство на инсинуацията.

— Умница — казва Джони и се навежда, за да лепне целувка на бузата ми. — Хрумвало ли ти е, че може да се умориш от тази американска история и да практикуваш тъмното си изкуство тук? Само в „Уест Енд“ има изобилие от скандали за клюкарите.

Обедният дъжд е секнал, но мъглата се рее над града като тайна, обагрена в нюанси на сивото, също толкова сдържани, колкото и обитателите. С изненада установявам, че ми липсват опияняващо ярките цветове на Лос Анджелис, с толкова нови и ниски сгради, че изглеждат наполовина завършени, както и уханието на океанския бриз. В Лондон автомобилните изпарения ме карат да бърча нос, а историята обременява всяка постройка — сякаш зданията се заканват, че след няколко години и ти вече ще си останал в миналото. Макар Скот да приляга на Холивуд колкото фуста на коза, това е също така единственото място, дало ми възможност да го опозная — още една точка в полза на града.

— Опитвам се да не си правя планове толкова далеч в бъдещето, Джон.

— Прости ми любопитството, но какво се случи с маркиз Донегъл?

Извръщам се към него и размахвам пръст, докато се смея.

— Как не те е срам? Знаеш по-добре от всекиго, че нашият съюз беше обречен.

Макар все още да обмислям дали да не известя Дон, че съм в града.

— Никой ослепителен актьор или заможен режисьор не ти е предлагал брак? Надявах се, че ако не сме заедно, ще намериш мъж, достоен за теб, който ще те дари с деца, мила моя.

Отговарям с мълчание. Джон знае истинската ми възраст — трийсет и четири — и че ако раждането на деца е целта, която съм си поставила в живота, то е време да побързам.

— Както вече казах, опитвам се да не си правя планове толкова далеч в бъдещето — отвръщам. — Нека поговорим за довечера и за идните няколко дни.

Набелязали сме си няколко пиеси. Джон ще играе ролята на мой придружител.

Театърът на живо ми липсваше. Джони предложи „Оперета“ — последната постановка на Ноел Кауърд, която не ме впечатлява особено. Ноел се е справял и по-добре. „Флотът е подпийнал“ ми допада повече със забързаната си, рязка музика, пищни костюми, отличителни декори и пиперлив хумор, увенчани от балетен танц в една вестникарска редакция, който може би трябва да изпълня пред Джон Уилър. „Под твоята шапка“ се оказва представлението, за което пиша, защото знам, че читателите ми ще се възхитят на драма за филмови звезди, призовани да следят шпиони, които са откраднали нещо си от изключителна важност за Британските въздушни сили. Главната героиня се върти на сцената, сполетяна от хълцане, и дегизирана като сервитьорка, поднася питиета, гарнирани със златни рибки. Пълна идиотщина, но лудориите постоянно ме разсмиват — за няколко часа ме разсейват от мисълта за Скот. Целта на това пътуване.

През два поредни следобеда влизам в ролята на туристка и обикалям обичайните забележителности — Биг Бен и Парламента, Уестминстърското абатство, Тауър и смяната на караула пред Бъкингамския дворец, което — признавам на Джони — никога не съм виждала. На третия ден обаче, вместо да се насоча към музея „Виктория и Албърт“, се отправям в ранни зори към „Степни Грийн“, където ме обгражда напевното дърдорене на смесица от идиш и английски — oy gevalt, zhat is vun fershtinkene fish^[1] — наред с немския на мрачните, елегантно облечени хора, които вземам за бежанци.

Лъкатуша по кривите улици — Майл Енд Роуд, Фрайинг Пен Али, Принслет стрийт — с внушителни стари къщи, раздробени на тесни, задушливи жилища. Улиците са също толкова претъпкани, зловонни и мръсни, колкото си ги спомням. Представям си как зад всяка една врата седи баща ми. Няма обаче да го намеря в голямата ционистка синагога на неуместно кръстената Джубили стрийт^[2]. Татко рецитираше молитви в едно от скромните shtiebels^[3] — нямам представа кое точно — криещи се зад мезузите^[4] на всяка пресечка. Нито пък ще намеря двойничката на малката Лили, седнала в някой от кашер ресторантите по това, което тук минава за главна улица. Семейство Шийл не се хранеше навън.

Несъмнено изглеждам изгубена — такава съм, макар и в мъглата на спомените — и една добродушна жена с около пет-десет години по-възрастна от мен ме потупва по ръката, докато стърча насред кръстовището и се мъча да реша дали да свия надясно, или наляво.

— Да ви помогна, госпожице?

Примигвам и изучавам лицето със закръглени бузи и тъмни очи, подчертани от дълги ресници. От миналото изплуват имена. Какво ли се е случило с приятелката ми Фреда и другите гологлави момичета от приюта? Възможно ли е да обикалят тези улици и да бутат детски колички, докато поотрасналите им деца ги дърпат за дългите скромни поли или пък сноват след тях като патета?

— Фреда Ротенфелд? Ти ли си това?

Приближавам се малко по-близко и жената се напряга толкова бързо, че човек би ме взел за похитителя на Чарлс Линдберг-младши. Вкопчила се е здраво в малкия си син, чиито къдрици подскачат на вятъра.

— О, извинете — казвам. — Взех ви за една приятелка на meine schvester^[5]. Припознах се.

Жената се е вторачила в мен.

— Живяла съм тук като дете — обяснявам аз.

— Нима? — отвръща тя, все така мнителна към бръщолевещата блондинка с чанта от алигаторска кожа и костюм в бургундско червено, ушит, с цел да подчертае талията и краката й.

Няма как да обясня защо съм тук или какво точно търся, понеже самата аз нямам никаква представа. Връзка? Призрак? Опрощение? Благодаря на жената и продължавам напред, докато не попадам на малко кафене, притиснато между магазин за перуки и фотографското студио на Борис еди-кой си, на чиято витрина са изложени сватбени снимки на младоженци, накипрени за пред обектива. Лицата им са щастливи, или поне не са нещастни, както и тези на повечето хора, които целеустремено сноват нагоре-надолу по улиците.

Отпивам горещ чай във висока чаша и хрупам бисквита, като междувременно се чудя как щеше да се развие животът ми, ако не се бях откопчила от „Степни Грийн“. Може би щях да се омъжа за някой свестен, почтен мъж от квартала — таксиметров шофьор, да речем, или касапин със своя собствена месарница. Досега щях да съм се закръглила като калъф за чайник и да съм обградена от армада деца. Всеки петък щях да плета хала^[6] и да паля свещи за масата за Шабат. Никога нямаше да узная за съществуването на Луела или Хеда, нито път да подпиша колонка с името си, да карам кола, да летя със самолет или да пътувам до Париж, Мюнхен или Берлин. Никога нямаше да измисля Шийла Греъм или да имам причина да лъжа. Никога нямаше да срещна сър Джон Гилам, Рандолф Чърчил или Том Митфорд, нямаше да се влюбя в Скот или да се сгодя за маркиз Донегъл, нито пък да разтрогна годежа си с този добър мъж посредством лаконична бележка.

Това е последната мисъл, която окончателно ме подтиква да платя сметката, да оставя щедър бакшиш и да се върна в „Дорчестър“, за да телеграфирам на Дон. Не очаквам да получа отговор. Той обаче се обажда веднага и ме пита дали може да се срещнем на по коктейл след два часа.

Каква я надробих само. Подранявам в заведението — поне това мога да направя, и обмислям как, без да изричам нищо прекалено драматично, бих могла да се въплътя в жена, способна да утеши Дон. Не ме е грижа дали ме мрази.

Понеже Скот се е превърнал в стандарта, според който преценявам мъжете, първото, което забелязвам, щом Дон се приближава до масата ми, е колко млад изглежда. Второто е тъмният му тен.

— Шийла — казва той и ме целува по двете бузи. — Очарователна, както винаги.

— Дон, приличаш на бронзова статуя.

Очаквам да ми сподели, че е бил на почивка на морето. Може би Фиджи.

— Отразявам войната в Испания.

Знам, че Дон винаги докладва за всичко, което му дойде наум — традиционния джаз „Диксиленд“, първото плаване на „Куин Мери“, стари модели коли, Шерлок Холмс, авиация и световното по ски алпийски дисциплини в Швейцария. Никога политика.

— За бога, какво те накара да се изложиш на опасност?

Гримаса ли съзирам?

— Когато жената, която обичаш, те зареже, осъзнаваш, че нищо няма да разсее мъката по-бързо от една малка война. Сблъсъкът между демокрацията и фашизма предлага добро развлечение, особено при наличието на топъл климат. А и разбира се, отдавна вече не съм полезен като маркиз.

Опитвам се да прикрия обзелия ме потрес.

— Къде беше?

— Северното крайбрежие на Испания, за около пет месеца — пишех статии за британските вестници, като се надявах да не ми взривят краката.

— На какво ли си се нагледал…

Той поклаща глава.

— Всъщност бих предпочел да не говоря за това. Или да не мисля за него.

— Радвам се, че си се прибрал жив и здрав — казвам аз, макар че се сдържам да поставя ръка върху неговата. Не мисля, че имам право.

— Възнамерявам да се върна обратно.

— Ще ми се да не го правиш.

— Защо не, Шийла?

Тонът му е рязък. Това не е същият Дон, когото помня.

— Защото ме е грижа за теб.

— Много забавно — разсмива се Дон. — Ще поръчваме ли? — Той привлича вниманието на един сервитьор. — За дамата?

— Мартини, моля. Сухо.

Днес ми е нужно.

— А за мен „Тъндърсторм“, добри човече.

— Какво е това? — питам аз, щом сервитьорът се оттегля, благодарна за безобидната тема на разговор.

— Уиски, ликьор „Бенедиктин“ и цитруси. Новата ми отрова. Имам чувството, че това ще е само първият от поредица коктейли. Той отпива, обляга се назад, усмихва се и казва:

— Държа се нагло и грубо. Не е честно. Ти прояви великодушието да се свържеш с мен. — Той отново отпива. — Мога ли да попитам защо?

Възвръщам си самообладанието, насилвам се да се усмихна и се опитвам да подбера думи, които не са изтъркани афоризми. Има ли изобщо такива?

— Исках да се извиня за безцеремонното си поведение. Аз съм тази, която без никаква причина се отнесе нагло и грубо. Трябваше да постъпя другояче. Не можех да се омъжа за теб, но…

Той прави знак за второ питие, докато моето мартини си стои недокоснато.

— Не можеше или не искаше?

— Просто не можех да си ни представя женени.

Кръстосвам крака и си нареждам да не шавам от неудобство.

— Защото срещна господин Фицджералд, мъж, който, смея да изтъкна, беше и все още е женен.

Нима военните преживелици на Дон са го озлобили? Изгълтвам остатъка от питието си на три глътки.

— Скот няма нищо общо с решението ми — лъжа аз.

Той поема ръката ми и нежно погалва безименния ми пръст, на който няма пръстен.

— В такъв случай би ли го преосмислила? Защото се надявам, че ще се вразумиш и ще се върнеш при мен. Липсваш ми, Шийла. Какъв е смисълът да оставяме годежния пръстен да събира прах в сейфа?

— Дон, минаха години.

— Чувствата ми не са се променили.

Нито пък моите. Съжалявам, че съм невъздържана романтичка вместо прагматичка.

— Не вярвам, че ще се получи, Дон.

— Дори ако утре те кача на самолета си за Париж?

Радвам се да видя усмивката на Дон.

— Колкото и изкушаващо да звучат и двете предложения, утре се връщам в Щатите. Но ти благодаря.

— И така приключва нашата история — оповестява той, сякаш разказва роман на Агата Кристи.

— О, човек никога не знае — отвръщам аз и двамата се целуваме. Не чувствам нищо друго… освен дълбок копнеж по Скот и дома.