Сали Кослоу
Оттатък рая (23)

Двадесет и втора глава
1937

— Никога не бих могъл да изоставя бедната ми Зелда — изплаква Скот няколко дни по-късно в леглото. Не така си бях представяла разговора ни след секс. Един миг на блаженство и съпругата се появява. Въпреки това любовникът ми издухва димен пръстен и ме гали по лицето с думите:

— Нямам право да те държа само за себе си.

Прокарвам пръст по златистите косми на гърдите му с надеждата отново да го привлека в настоящето и казвам:

— Никога не съм го искала от теб. — Подозирам обаче — моят диамантен пръстен с размерите на стопер за врата е грижливо прибран и полузабравен — че точно това иска. Все още приемам покани не само от Скот, но и други, включително и от Робърт Бенчли, Еди Майер, Джон ОʼХара и Артър Кобер — многословния бивш на Лилиан Хелман, тъкмо пристигнал в града, за да пише за братята Маркс. Дори взети заедно те притежават еротичния потенциал на лекарство за подагра. Разчитам на компанията им, за да си изградя непоклатима защита срещу нарастващите емоции, които изпитвам към Скот, защото е женен и работата му за „Метро Голдуин Майер“ е с шестмесечен срок.

Джон е най-мрачният от ергенската бригада — намръщеното му изражение се задълбочава с всеки следващ от множеството коктейли. Последния път, в който се видяхме, той ме изпрати припряно до входната врата, без да изгаси двигателя си. Дали не се опасяваше, че ще поставя под съмнение целомъдрието му? Не мога да устоя на изкушението да си устроя пир с тази клюка, когато се срещам със Скот няколко дни по-късно.

— ОʼХара винаги се намира в състоянието на човек, току-що открил, че светът е гадно място — шегува се той. Този отговор подсилва желанието ми да бъда със Скот и само със Скот повече от всякога, макар импулсът ми да влиза в разрез с всякакъв вид благоразумие. Знам, че не бива да позволявам на увлечението ми към Скот да излезе извън контрол, освен ако не съм двойно по-изпаднала от Зелда. Това обаче е повелята на ума ми.

В края на всеки работен ден, в късния следобед, седя във вътрешния си двор и се боря с „Братя Карамазови“, препъвайки се на всяко име или описание, докато мозъкът ми не се изключи. Там, където друг автор би употребил една-единствена дума, Достоевски използва петдесет. Няколко пъти съм на ръба да запратя книгата в стената. Неведнъж заспивам по средата на страницата. Постепенно обаче започвам да разбирам защо Скот пъхна тази книга в ръцете ми. Романтичните триъгълници и дворцовите драми ме увличат и ме подтикват да открия дали някой от тримата синове не е причинил смъртта на баща си.

Снощи, доста след полунощ, я приключих. Тази сутрин се обадих на Скот, за да му споделя триумфа си. Каквато и гордост да изпитвах, мисля, че той я чувстваше още по-силно, защото постижението ми потвърждаваше, че в мое лице си е избрал победителка. Същия следобед „Дмитрий“ ми изпрати маргаритки — цветята, които всяка пролет се разстилат по хълмовете на Русия.

— Как е моята Грушенка? — пита ме с руски акцент, щом пристига вечерта.

Фаталната жена на Достоевски настройва един срещу друг двама ухажори, които се давят в горчивата си ревност.

— За флиртаджийка ли ме смяташ? — нацупвам се аз. — Моля те, кажи ми, че не си ме накарал да прочета книга от осемстотин страници заради това.

— Скъпа моя, ако не бях напълно сигурен, че ще се насладиш на романа, нямаше да ти го дам.

Със Скот се преместваме в бистро, където обсъждаме подробно сюжета и темите на „Братя Карамазови“. И преди съм била с умни мъже, но всичко, което се изискваше от мен в тяхно присъствие, бе да говоря непринудено за банални неща или с презрение за всекиго. Ако се случеше да избърборя нещо умно, Ранди и останалите снобари започваха да се тупат по коленете и да се заливат от смях, сякаш съм изпълнила някакъв циркаджийски номер. Възприемаха ме като жена, която дори не знае какво не знае. Интелектът на Скот превъзхожда този на високомерните англичани, но той общува с мен като с равна и окуражителната му увереност ми помага да гледам на себе си по същия начин. Как бих могла да не го обичам?

— Шайло, ти си единствената жена, способна да ме обърка — отбелязва Скот един ден. Съсредоточавам се върху факта, че Скот цени всяка мисъл, която споделям с него, сякаш буквално ме поглъща. Това може би е най-привлекателното нещо на света.

Понякога спорим относно културните различия между Англия и Америка. Аз например никога няма да свикна с наглия маниер, с който американците обсъждат парите. По-скоро бих изяла червей, отколкото да разкрия на приятел колко струва роклята ми. Напоследък спорим за политика. Правилно ли постъпиха Съединените щати, като бойкотираха Олимпийските игри в Берлин? Франклин Делано Рузвелт ли е най-великият президент в историята на страната след Линкълн? Ще се включи ли Америка във войната? Скот настоява, че ще се включи, което на мен не ми се вярва.

Намирам любовника си за ходещо противоречие. Инстинктът му да помага на хората го приближава до комунистите, ала въпреки това той е очарован от екстравагантния живот на богатите по начин, който ми е чужд.

— Винаги сме били в периферията на света на богаташите — казва той, докато прави дисекция на Сейнт Пол, Минесота, като някой антрополог. — Осъзнавах, че сме по-бедни от тях.

Този факт измъчваше Скот, но неговата представа за бедност не се припокриваше с моята. Неговата представа за бедност беше моята мечта. Също така тайно се надсмивах на паралиите. Щом не съумяваха да прозрат през маскировката ми, какво им беше впечатляващото?

Със Скот често си клюкарим, колкото по-дяволито, толкова по-добре. Тази седмица интервюирах Джеймс Кагни^[1] в имението му в Бевърли Хилс. Повечето домове на знаменитости разполагаха със солариуми и киносалони. В неговия имаше оръжейница. Нямам търпение да разкажа на Скот за това.

— Колко пушки притежава този бабаит? — ококорва се той.

— Поне дузина и два пъти повече револвери. Ако бях продуцент, щях да си пазя гърба. „Продуцентите са трън в задника — цитирам аз в недодялана имитация на Кагни. — Няма и един, който да разбира от филмовия бизнес повече от пеленаче.“

— Всичките са кретени.

Наскоро Скот беше безцеремонно изхвърлен от продукцията на „Един янки в Оксфорд“. Сега го бяха назначили да работи по филмовата адаптация на роман на Ерих Мария Ремарк за Първата световна война, озаглавен „Трима другари“, за трима немски войници, влюбени в една и съща умираща жена. Продуцентът Джо Манкевич беше влязъл в партньорство с Тед Парамор-младши — сценарист от Източния бряг, когото Скот уважаваше, докато не се опитаха да си сътрудничат. Вече считаше Тед за най-ужасния вид аматьор. Аз обаче няма да му позволя да се поддаде на раздразнението.

— Попитах Джими…

— Джими?

— Попитах Джими дали възнамерява да бие още жени в следващия си филм? — Крача из дневната с ръка, стисната в юмрук. — По-скоро бих фраснал жена, отколкото мъж — понасят го много по-добре. Първи удар. „Колкото по-добра е актрисата, толкова по-лесно е да я удариш.“ Втори удар. „Не един актьор си е тръгвал от моите филми, защото е чул, че ще го ударя.“

В този миг Скот скача от стола и започва да се боксира с въображаем противник.

— Ще те напердаша, Шайло.

Имитацията му на Кагни е в пъти по-сполучлива от моята. Тогава той ме целува, дълбоко и страстно, и ме отвежда в леглото.

В края на лятото преставам да приемам покани от други мъже. Искам Скот и само Скот. Погълната съм от романтиката.

Той ми звъни все по-често. „За какво си мислиш?“ „Какво правиш?“ „С какво си облечена?“ Разказва ми подробности от работата си по сценария и дали се кара със сътрудника си, което почти винаги е така. Вечер в „Градината на Аллах“ играе лудешки пинг-понг — става разноглед, запраща топката вляво и прави пирует, за да отбележи трудна точка. Вкъщи се покланя, протяга ръка — вече не носи брачна халка — и ме кани на танц, чиито небрежни стъпки сам измисля, както през онази вечер, когато за първи път танцувахме танго. Често се държи така, сякаш и двамата сме на възрастта на дъщеря му Скоти — просто две луди, влюбени деца. Спрях да съпоставям образа на Скот, когото обожавах, с печалната му репутация.

В дните, когато интервюирам някого в „Метро“, се храним в ресторанта или бродим из декорите на средновековните селища и градовете в западен стил зад студиото, докато не си изберем място за пикник. В такива случаи просто слушам, защото Скот започва да си измисля история — за работата, за ученическите си години, за родителите, но никога за брака — като изкусен разказвач. Започва с шепот и щом драматизмът се покачи, избухва като някой Баримор^[2]

Чарът е майчиният език на Скот. Снощи, докато четяхме — той се беше свил в креслото ми, а аз се гушех на дивана — той изстреля:

— Откъде се появи това прелестно лице?

Очите му издават удивление, задето ме е намерил. Откъсвам се от „Великият Гетсби“, най-елегантно написания роман, който някога съм чела: „В сините му градини мъже и жени идваха и си отиваха като нощни пеперуди сред шепота, шампанското и звездите“^[3] — и се наслаждавам на факта, че мъжът, сътворил тези думи, е до мен и ме държи за ръка. Оставям се да се зарея в мой собствен сюжет тип Жоржет Хейър — приказка, но и любовен роман. Как да не съм влюбена до уши? Гениален, привлекателен мъж ме обсипва с комплименти и когато го забавлявам, се разсмива като мой съучастник. Смехът му винаги е интимен, независимо къде се намираме.

Изглежда, той има усещането, че и аз като него тая в себе си сложна плетеница от тъга и съжаление и че отвъд фриволността ми се е разразила борба, която не мога да изразя добре дори пред себе си. Това е миналото, което никога не бих разкрила на Дон.

Как бих могла да се омъжа за някого при това условие? Не бих. Щом лятото умира, с малко фанфари и още по-малко съжаление пиша на Дон. Не за първи път захвърлям шанса си да бъда съпруга на богаташ. Но съм така обсебена от Скот Фицджералд, че не ми липсва нито диамантеният пръстен, който връщам на Дон, нито обликът, който съвместният ни живот можеше да добие.

Скъпи Дон, обичам те, но с натежало сърце трябва да се оттегля от плановете ни за женитба. Винаги ще ценя времето ни заедно. И двамата осъзнаваме, че е за добро…

Поне аз го осъзнавам.