Сали Кослоу
Оттатък рая (2)

Първа глава
1937

Холивуд. Често си мисля, че голямата ми любов нямаше как да се случи в друг град, освен в столицата на Момче среща момиче — град, построен от мечти, запечатани на целулоидна дантела. Тук големите оркестри все още свирят. Хората забравят за бараките и приютите за бездомни, за глада и безнадеждността. Депресията може и да се влачи напред, ала Холивуд е създаден да се преструва.

Докато Луела Парсънс^[1] се носи плавно по премиерите — лицето й е меко като крема сирене — а почитателите обграждат червения килим и се подсмихват, зазвучава арфа. Когато обаче минавам аз, ме удостояват с преценяващ поглед. Понеже съм руса, сравнително млада и запълвам вечерната рокля на правилните места, започват да се чудят дали не съм звезда? Или кралска особа от Бевърли Хилс, родена с иконом, който й поднася шоколадово мляко, Рудолф Валентино^[2] на четвъртия й рожден ден и пони в конюшнята до тенискорта?

В град на реквизити аз съм четиринайсеткаратов фалшификат. Домът ми не е нито имитация на имение от ерата на Тюдорите, нито натруфен замък, украсен със седем кули. Дори не съм Шийла Греъм от „Челси“ в Лондон, както накарах другите да вярват. Въпреки всичко съм свикнала с този град, със слънцето през деня и прожекторите през нощта. Привикнала съм към уханието на амбиция и отчаяние, примесено с евкалипт и слънцезащитен крем.

Аз съм драскачка, която си изкарва прехраната, като гледа как колелата се въртят. Дали от време на време давам допълнителен тласък на механизма? Действително. Да си авторка на клюкарска колонка може и да не е най-благородната професия, но аз изпълнявам задълженията си с достойнство не просто защото ми позволяват да се издържам. Ценна съм за филмовата индустрия. Ако Гари Купър^[3] се препъне в гората и си потроши крака, кой ще го замести — Джими Стюарт^[4] или Спенсър Трейси^[5]? Ще убие ли студиото продукцията? Читателите искат да знаят. Аз съм зъбчато колело в машината, която задълбочава илюзиите и се възползва от личния живот на хората.

Също така съм сгодена за кралска особа и тази вечер, четиринайсети юли — Денят на Бастилията, ми принадлежи. Маркиз Донегъл е дружелюбно пале с кафяви, изпълнени с обожание очи; типичен модерен аристократ, който харесва джаз, пилотира самолет и списва собствена колонка във вестника. Аз ще съм маркизата му, Нейно благородие, притежателка на бельо с монограм и хартия за писма, гравирана с коронка.

Докато се целуваме целомъдрено на импровизираното ни годежно парти, аз се възхищавам на четирикаратовия си диамант, закупен от най-шикозния магазин на булевард „Сънсет“.

— Обичам те — казвам аз.

Може би е така. Може би някога ще бъде. Може би няма значение. Харесвам Дон и навярно фактът, че той ме обича и е способен да ми предложи живот, залят от привилегии, е достатъчен.

— Чакаш ли с нетърпение пътешествието ни? — пита той.

След сватбата ни в навечерието на Нова година ще прекараме шест месеца в морето. Неписаният ни брачен договор изисква от мен да зачена наследник — граф на Белфаст, възможно най-скоро, а докторът е уверил Дон, че люлеенето на кораба е благоприятна предпоставка за забременяване.

— Нямам търпение.

Този път съм искрена. Отвъд нелепите труфила и блюдолизничеството, с които е свързано присъединяването ми към редиците на Дон, винаги съм искала деца. Мое собствено семейство.

Годежното ни парти започна преди часове във вилата ми с червен покрив, сгушена в Холивуд Хилс. Дон напълни терасата с оранжерийни рози, далии и латинки, озарени от факли и тлъсти свещи. Домът ми се извисява над „Сънсет“ и е разположен на Норт Кингс Роуд. Докато небето се обагря в мастилено, Градът на ангелите блещука подобно на коледни дрънкулки. Къщата е взета под наем и озеленена с палми, които според приятелката ми Дороти Паркър са най-грозните растения, създадени от божията ръка. Тази нощ обаче отказвам да се поддавам на други емоции, освен еуфорията. Искам да изглеждам ослепително като звездата, която не съм.

— Ей, вие там, затваряйте си плювалниците — провиква се някой веднъж, а после и втори път.

Съседите ни са в правото си да се оплакват — партито е шумно и се лее алкохол, досущ като на всяко друго събиране на мравуняка, към който съм се привързала. Ако оставим настрана Дон, който се забавлява с пиянския чар на светския ми кръг, аз съм британският им талисман. Като изключим Хъмфри Богарт, жена му, дето си пъха носа навсякъде, и няколко изгряващи режисьори и актьори, това е племето на сценаристите, които пият, за да забравят, че скалъпват плоски филмови диалози, вместо да пишат стойностните си пиеси или романи. Кой обаче би могъл да ги вини, че са тук? Макар да не си личи по тазвечерните скариди и шампанско, Депресията е в разгара си. За година обикновеният човек печели толкова, колкото най-тъпоумните псета в Холивуд изкарват за седмица. Американците прииждат в киносалоните, за да избягат, и така осигуряват собствения ми скромен, но редовен чек. Хората поглъщат празните клюки, които им поднасям.

Щом поредният съсед започва да се моли за тишина, Робърт Бенчли — водачът на глутницата ни, подрънква с лъжица по бокала си и изкрещява:

— Приятели, обявявам днешната среща за закрита. Нека се пренесем в „Градината на Аллах“. У нас. Следва продължение.

Робърт е чичото, когото никога не съм имала — олицетворение на светския богаташ, морж, клатушкащ се в елегантен костюм и с мустак, лъскав колкото пригладената му с помада и тъмна като оникс коса. Пише и разказва историите си толкова остроумно, че нерядко се питам дали речта му всъщност не е кодирана. Преструвам се, че го разбирам, и Робърт се отнася равнодушно към невежеството ми. Играе своята игра. Аз играя моята. И двамата знаем какъв е резултатът.

— Ще се присъединим ли, скъпа? — пита ме годеникът ми.

— Щом Робърт Бенчли даде заповед, не можеш да му откажеш — стискам аз ръката на Дон.

Натъпкваме се в коли и профучаваме по-бързо, отколкото трябва, по стръмния, осеян със завои път. Отнема ни само няколко минути да стигнем до „Градината на Аллах“ — щабквартирата на армадата артисти, която смесва таланта и порока в коктейл по собствена рецепта. Не би било пресилено да наречем мястото дупка. Собственичката — Аллах Назимова, актриса с тъмни, бадемовидни очи, чийто руски акцент обрече кариерата й, щом звукът завзе филмовата индустрия, не е правила ремонт от години, ако въобще някога е правила. За сметка на това обаче дрогерията на Шуаб е надолу по улицата, а стените са толкова тънки, че можеш да чуеш приканващото подрънкване на чаши в съседния апартамент. Знак, че гуляите тук рядко престават.

У Робърт продължаваме оттам, откъдето прекъснахме — с пълни чаши и духовити забележки, които подмятаме като захаросани бадеми. Дон се отправя нанякъде в търсене на събеседник, а аз слушам как Джон ОʼХара^[6] описва сюжет, който не мога да проследя.

Докато се смея — изглежда, тази вечер не мога да се спра — усещам как някой в ъгъла ме приковава с поглед. Обръщам се и виждам мъж, обвит в дим, който седи в кресло. Пухкавата му бледозлатиста коса обрамчва лице, което би могло да бъде изсечено върху римска монета. Костюмът на мъжа е с един тон по-светъл от тъмносиньото. Папийонката му потъпква всякакъв етикет, десенът й на точки е в разрез с тъгата на полуусмивката, която осейва лицето му с мрежа от тънки бръчици, подобно на хартиена кърпичка, смачкана в юмрук. Млад ли е, или е стар? Не мога да преценя от мястото, на което съм застанала, но той ми се усмихва.

Мъжът излъчва трагичност и самота, сякаш е детронирана кралска особа. Привлича ме. Молекулите на въздуха се преобръщат както преди да удари гръм и аз отразявам усмивката му с пълна сила. Той надига чашата си като за тост, но не става да се запознае с мен. Приближавам се към креслото му, когато Дон ме потупва по рамото.

— Фойерверките започват — казва ми. Определено обича американските фойерверки.

Присъединявам се към Дон, но отново се извръщам. Мъжът е изчезнал и единствено призракът на цигарения дим, уловен в светлината на абажура, подсказва, че изобщо е бил там.

С Дон излизаме навън, където някой опропастява Марсилезата. Боги се съблича по боксерки, за да скочи в басейна, който в чест на родината на хазяйката е с формата на Черно море. Двама непознати са се впуснали в свирепа игра на пинг-понг.

Час по-късно благодаря на Робърт за гостоприемството. Докато се целуваме по бузите, кимам към празното кресло и прошепвам:

— Кой беше този зашеметяващ актьор, който седеше тук преди малко — тъжният мъж с русата коса?

— Зашеметяващ актьор? — изревава Робърт в отговор. — Та това беше самият господин Ерата на джаза. Великият Ф. Скот Фицджералд, разпуснатият предател на собствения си талант. Клет, сладък мерзавец.

Името пробужда някакъв спомен. Късо подстригана коса. Някакви празноглавки крещят: „Върхът^[7]!“. Девойчета танцуват чарлстон, плискат се във фонтани и се возят по покривите на такситата. Ала не е ли Ф. Скот Фицджералд мъртъв като Бурните двадесети^[8]? Изчезнал вид?

От начина, по който Робърт ме гледа, предполагам, че съм зяпнала.

— Някогашният велик писател — добавя той и изпълва зейналата паст на удивлението ми — вече малко или много отживелица.

Никога не съм чела романите на Фицджералд, макар да съм чувала цитати от тях, които хората изтърсват тук-таме: „Обичам я, а това е началото и краят на всичко!“. В колонката си съм определяла с известно презрение конкретни разхайтени наследници като „типа на Скот Фицджералд“.

— Смятат го за велик?

— Някога да — отвръща Робърт. — Но вече никой не го чете. Прекалено се прехласва по богаташите. Буржоа реакционер! — Робърт отмята глава назад и избухва в смях. — Няма значение, че повечето хора са лицемери. Кроят планове как да се причислят към богаташите, които съсипаха клетия глупак на Скот — Гетсби. Ала Фиц е последният човек, който би надигнал глас в своя защита.

Не ми е по силите да споря за тези неща с мъж, завършил Харвард.

— Защо си тръгна толкова рано? — питам аз.

— Как да се забавляваш, когато си единственият, който не пие?

Ако изключим хубавото шери, и аз самата рядко посягам към алкохола — да не би в опиянението си да изпусна някоя клюка, която иначе ми пада в ръчичките като сочен калифорнийски портокал. Господин Фицджералд обаче със сигурност разполага с по-разказваческо обяснение.

Дон ме намира и двамата се връщаме във вилата ми, където прекарваме последната си нощ в приемлив секс. Жаравата от чувства, които изпитвам към годеника ми, трябва да бъде подхранена с още безброй милувки, преди да мине за огнена стихия, но се надявам пламенното ни приятелство да я уравновесява. Приятно ми е с Дон и се наслаждавам на обожанието му към мен.

На другия ден го откарвам до летището.

— Довиждане, Ваше благородие — казва той.

Лети за Лондон, където ще моли майка си да ни позволи да се оженим. Независимо от дрънкулката, която тежи на пръста ми, и широкоскроената природа на моя маркиз, е напълно недопустимо да сключим брак без благословията на мама.