Сали Кослоу
Оттатък рая (25)

Двадесет и четвърта глава
1937

Застанала съм пред микрофон, плувнала в пот и изпаднала в паника. Казвам си, че съм напълно способна да прочета петминутен сценарий, ала в гърлото ми е заседнала буца, която задавя всеки звук. Тук съм, но не съвсем. Докато репетирам, изящните думи на Скот се обръщат на лимки в устата ми.

Човек на име Джеймс Уортън ме помоли да участвам в седмично радиопредаване в Чикаго, макар че моята част щеше да се предава от Холивуд. Предложението дойде миналата пролет и вървеше с щедрата сума от сто долара на седмица. Щом Скот чу за това, настоя да поискам двойно. Спонсорът склони на по-високия хонорар, но сега бърча вежди и се притеснявам, че представянето ми няма да е на ниво. Дни наред работех върху сценария си.

— Имаш ли нещо против да го прочета?

Дори да чете колонките ми, които излизат на страниците на „Лос Анджелис Таймс“ и дузина други вестници в различни градове, то не прави коментари по въпроса. И двамата знаем, че репортажите ми изпълняват чисто служебна цел, като тук-таме са подправени със забавни реплики и мръснишки намеци. В кралството на сплетничеството изпипаната проза отстъпва на разпространяването на пикантни слухове със спорна достоверност. Въпреки това му давам сценария си. Скот го прочита набързо и предлага да нанесе една-две промени, макар че сигурно е изтощен от дългия ден на препирни с колегата си Тед Панатер по сценария на „Трима другари“.

Той вади молив и кутия цигари, разхлабва вратовръзката си и започва да драска. След три догорели фаса и половин час суетене един немирен кичур коса е щръкнал като туфа трева, а Скот умува над редакцията. Щом приключи, думите едвам се разчитат в морето от задрасквания и поправки.

— Какво мислиш? — пита той със същата тържественост, която си представям, че демонстрира, когато представя първата глава от свой роман на Макс в „Скрибнър“. Започвам да разбирам, че Скот гледа на таланта си като на проява на доверие от страна на литературните богове — сякаш е положил свещена клетва да цени и уважава техния дар. Когато злоупотребява с таланта си, той се ядосва на себе си и на всеки, допринесъл за подобна несправедливост — например на продуцента. Скот следва едно-единствено темпо — напрегнатото.

— Къде са ми удивителните? — питам аз, след като той преработва сценария.

— Махнах ги.

— Но така никой няма да ги забележи.

— Да използваш удивителни е като да се смееш на собствените си шеги. Стреми се към комичното, не към фарса.

— Скот, аз не съм Дороти.

— Бъди себе си. Просто помни, че това, което е интересно за теб, е интересно и за публиката ти. Трябва да се опиташ да накараш слушателите си да видят хората, за които говориш. Дребните детайли изграждат цялостната картина. Те вдъхват живот на новините. — Започва да отброява аргументите на пръсти. — Ето, подчертал съм абзаците, на които трябва да поставиш акцент.

Там, където моят изказ беше насечен, неговият е плавен. Там, където съм задръстила речта си със суперлативи, той ги е орязал до съвършенство.

— Няма ли да е прекалено сложно за моята публика?

— Глупости. — Той обгръща талията ми и ме завърта в джитърбъг^[1]. — Ще бъдеш прекрасна, скъпа. Истинска звезда.

Няколко дни по-късно се намирам в студиото на местната радиостанция на Си Би Ес. След потресаващо забавяне водещият оповестява:

— Очаква ни специална изненада — всезнаещият глас на Холивуд, госпожица Шийла Греъм.

Пред мен се точат цели четирийсет секунди, докато невидимите техници дърпат ръчки и натискат бутони. Най-накрая режисьорът разрязва въздуха с ръка и ми дава знак да започна. Чак след като оформя безмълвно с устни „Начало, начало“, последвано от — убедена съм — поредица от удивителни, аз изписквам:

— Здравейте… говори… Шийла Греъм от Холивуд.

Задъхвам се след всяка дума и гласът ми достига все по-пронизителни висоти, а английският акцент, който беше избледнял под слънцето на Запада, се завръща. Изопачавам фамилията на Кари Грант. Джеймс Кагни става „ког-ний“. Цвиленето ми звучи като пародия на съпругата на британски чиновник, мъчеща се да впечатли индийския вицекрал, докато му поднася чай и препечени питки. Когато петте минути приключват, тишината в студиото отеква с ехото на провала ми. Скот веднага ми се обажда.

— Не беше зле, мила. Може би оставаше малко без дъх…

Точно в този момент ми се иска да зареже похвалите.

— Провалих се, така че не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

На другия ден научавам, че рекламодателят е съгласен с моята преценка, макар да харесва сценария ми — или по-скоро този на Скот. Имам ненарушим шестмесечен договор, но от сега нататък актриса ще чете думите ми. Съобщавам го на Скот.

— Безумие. Нищо му няма на гласа ти. Просто се нуждаеш от тренировки.

— И без четирийсетсекундни закъснения. Мислех, че ще умра от чакане.

Виждам как се въртят механизмите в ума му, преди да се ухили като политик. Удря с юмрук.

— Ще отидеш в Чикаго и ще го направиш на живо.

— Луд ли си?

— Може би, но не и в случая. Шайло, работодателите ти са помолили точно теб. Дължат ти тази работа. Поискай си дължимото. Бъди упорита.

— Не съм упорита — казвам аз, макар натрупаните през целия ми живот доказателства да намекват друго.

— Ще дойда с теб — допълва той. — Билетите са от мен. Настоявам.

Не мога да повярвам. Не само че Скот не може да си позволи екстравагантния разход, ами и моментът е изключително неблагоприятен да пътува. Тед несъмнено ще посегне на сценария им, ще пренареди репликите на Скот, ще си ги присвои и ще превърне военния роман в сантиментална каша. Ала моят странстващ рицар не се предава.

Следвам съвета му и получавам втори шанс — компанията в Чикаго поема всички разходи и Скот Фицджералд ще ме придружава по време на щурма на Шийла Греъм към върховете на кариерното издигане.