Сали Кослоу
Оттатък рая (29)

Двадесет и осма глава
1938

Няколко седмици по-късно, докато пием заедно сутрешното си кафе и четем „Лос Анджелис Таймс“, Скот открива, че в „Пасадена Плейхаус“ ще се играе пиеса, която е вдъхновена от неговата сатира от 1922 година, озаглавена „Диамантът, голям колкото «Риц»“. Той скача от масата и засиява от вълнение. Възможно ли е следващата стъпка да бъде Бродуей? Ренесанс на Ф. Скот Фицджералд? Усещам, че Скот се отдава на фантазии за литературния еквивалент на почетен парад. Чувстваме, че животът е натежал от възможности.

Той се обажда в театъра и моли за два билета в дъното. Вечерта на премиерата Скот ми поднася букетче от камелии и момини сълзи, което да забода върху сивата коприна. Той носи трогателно старомодния фрак, с който беше облечен в нощта, когато танцувахме за първи път, и наема автомобил. Започвам с омар в „Трок“, където съм благодарна да бъда някоя, а не просто поредната дългокрака гардеробиерка в очакване да я забележат.

Дискретно оглеждам помещението за Бъгси Сийгъл^[1] или Мики Коен^[2], които купуват мястото, и изпращам въздушни целувки — трудно ми да е ги овладея, без да се чувствам като тесногръда британка — на Уилям Пауъл и Мерл Оберон. Държа химикалката и тефтера във вечерната си чанта. Това е нощта на Скот, а също и първият път, когато чувам, че иска да започне роман.

— Никой още не е написал сериозна книга за Холивуд, Шайло — казва той. — Идеята ме гложди още откакто бях тук през 1927 година. Виждам главните герои като заместители на Ървинг Талбърг и Луис Б. Майер. Изкуството среща комерсиалното.

Удря юмруци един в друг като безшумни цимбали.

Скот винаги е бил легенда. Преди десет години двамата с Ървинг Талбърг били момчета чудо и Скот е споменавал колко е бил впечатлен от честността и интелекта му — магнат с харизмата на кинозвезда. Беше женен за филмовата знаменитост Норма Ширър и вършееше на всички фронтове — избираше и пренаписваше сценарии, подбираше актьори, режисираше, монтираше и продуцираше. Ако някой ми беше казал, че е приготвял сандвичи с пастърма за екипа, щях да му повярвам. За Скот той е сродна душа с духа на поет — всичко, което Луис Б. Майер не е.

— Старият Луи е грубиян, който символизира цялото сребролюбие и вулгарност на филмовия бизнес — заявява той — като се започне с думата „бизнес“.

Ето тук моите възгледи се разминават с тези на Скот. Някой по-здравомислещ индивид, например аз, би поласкал Луис Б. Майер, вместо да го обижда — той има последната дума относно работната ръка в студиото, което притежава. Не Скот.

— А Талбърг е герой?

— Въплъщение на силата.

— Дори след смъртта си.

Миналата година, когато беше само на трийсет и седем. Всеки си има любима история за Талбърг и аз споделям моята:

— По погрешка изпратиха покана на Хари Кари, актьор каубой от ерата на нямото кино, вместо на продуцента Кари Нелсън да носи ковчега му. След това всички мислеха, че Талбърг е богопомазал повторно каубоя и в момента той отново е звезда.

Скот вади тетрадката си, нахвърля историята и аз се възгордявам. Харесва ми идеята за книгата му, стига да успее да прикрие героя на Луис Б. Майер, така че първообразът му да не поиска да го съсипе. Радвам се, че Скот се надява да напише какъвто и да било роман и е надраснал спортните автомобили и розовото шампанско.

— Скъпа, някога притежавах красива дарба — подема той, докато гали ръката ми. — Беше утешително да знам, че я има. Обгрижвах я посредствено, но мисля, че ми е останало достатъчно, за да напиша още един-два романа. Може би това, което ще напиша, няма да бъде така хубаво като най-добрите ми творби, но нищо, което излезе изпод перото ми, няма да е пълен боклук. — Той ме поглежда в очите и с неподправена радост казва: — Възможно е дълго време да бъда последният от романистите.

Твърдението му звучи арогантно, но вярвам, че е самата истина. Талантът на Скот, подобно на номера на обувките му, не е нещо, за което е отговорен. От него зависи дали ще го използва, или ще злоупотребява с него.

Излизаме от ресторанта в сапунен мехур от блаженство, но когато пристигаме в „Пасадена Плейхаус“, няма нито една друга лимузина, от която да слизат елегантни зрители. Чакам в празното лоби, докато Скот проверява дали не сме объркали времето или мястото.

— Студентите са — казва той, когато се връща. От напрежението в гласа му съдя, че се стреми да звучи равнодушно. — Играят пиесата на горния етаж.

Понасяме се нагоре по стълбите в тържествената си премяна и сядаме на пейка в дъното на залата. Има малка, гола сцена. Дузина младежи в ежедневни дрехи и няколко възрастни, които може би са техни родители или учители, ни оглеждат с любопитство преди началото на представлението. Скот се смее на шегите по-силно от всекиго другиго. Когато пиесата свършва, той ръкопляска най-дълго.

— Ще отида зад кулисите, за да поздравя състава — казва той след единствения бис, макар завеса да няма. — Може да ги окуражи.

Годините на преструвки са ме научили как да не проявявам и най-малкия признак за жалост към този горделив мъж. Знам, че както критиките към пиянството му, така и съчувствието, са verboten^[3].

Скот се връща няколко минути по-късно.

— Симпатични хлапета — отбелязва той. — Макар да ми се стори, че се чувстват малко неловко.

Разбира се. Мислели са, че си мъртъв.

* * *

Скот си поставя за цел да овладее изкуството да пишеш сценарии, все едно решава алгебрично уравнение. Ако X е изграждане на образите, а Y е диалог, то колко е корен квадратен на сюжета? Почти всяка нощ се озоваваме в киното. Той предпочита затънтените салони за сметка на разточителните премиери, защото чувства — или поне така подозирам, че е унизително да не го разпознават, докато аз вършея сочните клюки, за които един автор на светска хроника копнее. В интерес на истината обаче Скот се интересува най-вече какво кара масите да се смеят, да плачат или да отправят най-жестоката си критика — оглушителното мълчание. Публиката на една премиера не би посмяла да онемее, при положение че на съседната редица седят дойните крави на студиата.

Скот никога не мълчи. Обича да обсъждаме видяното, докато караме към къщи, а и аз също, защото филмовата индустрия може би е единствената сфера, в която имам повече познания от него.

„Да отглеждаш бебе“, или поне скулите на Катрин Хепбърн, си спечелва възхвали и от двама ни. Оценяваме със златна звезда и разточителното веселие в „Комета над Бродуей“. Споменавам, че Джон Фароу е седнал на режисьорския стол, след като Бъсби Бъркли се е разболял, но само Бъсби е обрал лаврите.

— Половината герои в този град са недооценени — изръмжава Скот.

Той признава, че Луис Б. Майер е демонстрирал добра преценка, като е наел Йозеф фон Щернберг — един от многото германски бежанци, за „Големият валс“, макар да смята сценария на „Тестови пилот“ за „боклук“. Прехапвам си езика, когато го чувам да употребява думата на идиш. Предъвкваме и други филми, които по негово мнение „Метро Голдуин Майер“ не е трябвало да продуцира: „Коледна песен“ („Дикенс вече е мъртъв за щастие“), „Момичето от златния Запад“ („Спасете ме, преди Нелсън Еди да започне с тиролските провиквания“) и цялостното творчество на Анди Харди („Момчетата изобщо не разсъждават така“). На четирийсет и две Скот е авторитет по въпроса как разсъждават момчетата. Изтърпяваме дори „Един янки в Оксфорд“, завършен, след като го уволниха от поста му на сценарист. „Лиготия“. Скот оценява и актьорите: Роналд Рейгън („дъска“) и Оливия де Хавиланд („лишена от сексапил“).

Скот прекарва дълги дни в работа по „Трима другари“, но истинската му амбиция е да прехвърли усилията си върху своя роман. Постоянно го улавям да си записва фрази или цели разговори, които подочува, защото „писателят не хвърля нищо на вятъра“. Поласкана съм, че един от моите коментари — „само да можех да вляза в очите ти“ — се оказва достоен за тетрадката му.

Понеже не прожектират нови филми всяка вечер, често оставаме вкъщи, обгърнати от наркотичните наслади на любовта, което ми подсказва, че другата му цел — не задължително на трето или дори второ място в класацията му — е да ми доставя удоволствие. Едва ми стигат вазите за всички цветя, които пристигат, а телефонът звъни на всеки час. „С какво си облечена?“ „Кога ще те видя?“ „За какво си мислиш?“ Вечер в апартамента ми танцуваме джитърбъг или фокстрот в ритъма на радиото, тъпчем се с домашно приготвен фъдж или аз слушам как Скот рецитира поезия по памет с мелодраматичния тенор, който запазва за Т. С. Елиът или Суинбърн. Невинаги е почтителен и може и да се разсъблече, докато декламира. Понякога обаче му се приисква да види приятелите си и тогава отново настава Нова година.

Често ме привикват за игра на шаради, която племето на Скот приема толкова сериозно, че щом отборът на Марк Конъли трябваше да се изправи срещу този на Айра Гершуин, се провеждаха репетиции. На Западния бряг се намирам в същото неизгодно положение, както и на Източния. Рядко разпознавам уликите и унижението ме разяжда отвътре. Трийсетгодишната война? Никога не съм чувала за нея. Опитвам се да компенсирам, като меля клюки за студиата и сипя извинения.

Скот меко ме укорява. Съобщава ми, че отчаянието ми ме карало да изглеждам достойна за съжаление.

— Не се мъчи толкова — съветва ме той. — Преструвай се, че всички те отегчават.

Оскар Левант ме отегчава. Огдън Наш ме отегчава. Джордж С. Кауфман ме отегчава. Истината е, че никой от тях не е и наполовина толкова интересен, за колкото се мисли. Дори Дороти ме отегчава, щом започне да дрънка за кучетата си. На партита предпочитам да се сгуша в ъгъла със Скот, където — като насекомо, привлечено от влажна боя — едва успявам да си държа ръцете далеч от него. Това кара съпруга на Дороти да отбележи:

— Вие двамата винаги изглеждате така, все едно пазите тайна, която ще обсъдите по-късно.

Ние сме тайната. Връзката ни държи в плен, понеже виждаме у другия това, което останалите пропускат. За първи път чувствата ми горят със син пламък. Гледам облечения Скот и си представям копринения допир на кожата и изражението на лицето му, когато любенето ни достигне връхната си точка.

Няколко дни след като Скот предава окончателната чернова на „Трима другари“, служебната поща безцеремонно доставя екземпляр на сценария. Одобрено. От „Метро Голдуин Майер“, известни още като „Повече звезди, отколкото на небето“, са дали благословията си и са признали труда му. Въпреки това същата нощ той ври и кипи.

— Тед Парамор е пренаписал най-добрата ми сцена.

— Хубаво е да обърнеш внимание, че са те оценили в мащабна продукция — дръзвам да отбележа. Ненавиждам надменните победители.

Новините през следващата седмица са още по-добри. Еди Майер минава през офиса на Скот, за да съобщи, че Хънт Стромбърг — едно от величията, иска Скот сам да напише сценарий за Джоан Крофорд.

— С него ще си допаднете — обещава Еди. — Рядко срещана птица — продуцент, който наистина уважава писателите.

— Стромбърг е почитател на Гетсби — докладва Скот след срещата си с режисьора. Хънт озаглавява филма „Прелюбодеяние“, а в основата на сюжета ще е конкретен елемент от историята, около който Скот трябва да изгради цял сценарий. Джоан ще играе съпруга, която заварва богатия си съпруг с проститутка — по думите на Стромбърг — изиграна от Мирна Лой, звездата, която диша във врата на Джоан.

— Темата е универсална — продължава Скот. — В живота на всекиго има заключени врати. Женените двойки знаят, че ако отворят някоя от тези врати, могат да си навлекат неприятности.

Със сигурност осъзнава, че си мисля за неудобството, което навярно съм причинила, когато той е отворил вратата, водеща към мен, и бързам да прекъсна този поток на мисълта си.

— Проблемът е, че искат Джоан да бъде хрисима като котенце. Някога беше такава. Помня как се обличаше в рокли по последна мода и ги носеше с весело изражение на лицето и засмени очи. Но това беше преди години. Сега остана само ехидната й усмивка. — Той клати невярващо глава. — Виждала ли си я напоследък?

Виждала съм я. Градът е отнел цялата й мекота. Надявам се, че няма да причини същото и на мен.

Следващия уикенд сме канени в дома на по-общителния от братята Уорнър — Джак. Караме таратайката на Скот под балдахин от чинари, минаваме покрай гъргорещ фонтан и стигаме до широк калдъръмен двор. Ръката на Скот е върху бедрото ми. Докато иконом откарва колата ни до паркинг извън нашето полезрение, аз изживявам един от онези моменти, в които имам чувството, че сънувам и трябва да се ощипя.

Скот се насочва направо към басейна и компанията, събрала се край тенискорта, но аз надниквам в имението, проектирано в стил, който бихме могли да наречем испанска натурия. Всяка мебел е потискаща, най-вероятно избрана от творческия отдел на студиото. Тапетът в преддверието, твърди Луела, е внесен от имперския палат в Китай и по него има множество дракони. Ламперията в библиотеката сякаш е взета от семейното имение на Митфорд, а купищата книги имат кожена подвързия и са подредени по цвят. Завесите навсякъде са плътни, с множество пластове тюркоазен шантунг, който спира пъстрата калифорнийска светлина. Встрани от основния коридор има дамска тоалетна, в която златни рибки плуват в някакво прикрепено към стената порцеланово съоръжение с вид на биде.

Богатите са различни. Имат много по-лош вкус.

Навън хавайският бюфет, чийто акцент е печено прасе, стои недокоснат — неписаният закон гласи, че гостите не вкусват нищо преди Джак Уорнър, а от него няма и следа. Старлетки с гирлянди от орхидеи и туберози дрънчат на укулелета и полюшват бедра, докато пеят алоха това, алоха онова. Зървам Скот на хълмистата морава. Джоан Крофорд е застанала до него и отпива от кокосова черупка.

— Вярвам, че познавате Шийла Греъм — казва той. — Джоан споделя идеите си за сценария.

Веднага разчитам тона му. Джоан Крофорд е безмозъчна. — Смята, че съпругата трябва да бъде конничка. Представя си се с дълги бричове и може би камшик.

Госпожица Крофорд ми кимва бегло и макар да сме се срещали безброй пъти, не се обръща към мен по име. Имунизирана срещу усмивката ми, тя подема наново разговора оттам, откъдето е бил прекъснат.

— Запомнете, господин Фицджералд, че в моите филми никога не изпускам мъжа и никога, абсолютно никога не умирам.

— Както наредите — отвръща той като истински подлизурко.

— Пишете с твърда ръка, господин Фицджералд — изрича Джоан Крофорд с презрение, достойно за кралица, докато сервитьорка с тревистозелена пола сипва ром в кокосовата й черупка. — Пишете с много твърда ръка.

— Непременно — отвръща Скот, когато Джоан се оттегля — парфюмът й съперничи с розите в градината на Джак Уорнър.

— Искам ви твърд, господин Фицджералд — шепна в ухото на Скот. — Искам ви много твърд.

Отначало Скот изглежда потресен от вулгарността ми, но миг по-късно ме повдига от земята, завърта ме и казва:

— Защо, скъпа, не си ли ти прелъстителката? Но ще направя всичко по силите си.

Пет минути по-късно пътуваме към къщи.

* * *

Скот се бори с кратък краен срок, седмиците отминават, ала той е по-развълнуван откогато и да било. Работи по собствен проект, без намесата на бездарни сътрудници, и се отчита пред високо уважаван продуцент. В сряда обаче научава, че Луис Б. Майер променя заглавието на филма на „Вярност“. Думата „Прелюбодеяние“ е пропаднала в лингвистичното сметище наред с „путка“, „божичко“, „ад“ и „мадам“, защото Холивуд се прекланя пред Кодекса на Хейс.

— Озовах се в княжеството на пуританите, където една анимационна крава не може да има виме, за да не се засегнат американските потребители на мляко — протестира бурно Скот по време на ранната ни вечеря. — Умниците идват и се нареждат около масата. Не знаят какво искат или към какво се стремят. Вече единственото прелюбодеяние, което може да се показва на голям екран, е как молиш чуждата съпруга да ти подаде солта. От сценичния отдел сигурно работят извънредно, за да ушият за Джоан кюлоти, достойни да бъдат носени от баба ми Маккилън.

Тази вечер той се връща в „Градината на Аллах“, за да работи. На сутринта ми се обажда да ми каже, че е писал цяла нощ.

* * *

Да чуеш първи клюката, е едновременно благословия и проклятие. Няколко дни по-късно разбирам, че Луис Б. Майер дърпа шалтера на филма. Запазвам новината за себе си, макар Скот за нула време да научава, че остава без работа.

На следващата сутрин той ми съобщава, че ще посети Зелда. Същия следобед получавам тъмнолилави перуники с бележка, написана с характерния равен почерк на Скот.

За мен е привилегия да ми липсваш, изящна моя Шийла.

Твой потънал в обожание роб,

Скот

Не казва колко дълго ще отсъства.

Месеци наред със Скот бяхме едно, а любовта ни — гъста като тропическия въздух. Знам, че ме обожава в леглото и извън него — така е овързал битието ми със светлината си, че вече си мислех как не може да живее без мен. Грешах — бях кон с капаци като всяка наивница, някога желаела страстно мъж с халка на пръста, макар да бях престанала да я виждам на ръката му. Чувствам се като предадена глупачка. Подцених връзката между него и съпругата му. Навярно тя далеч надхвърля обикновената проява на доблест към една болна жена, с която някога е бил в интимни отношения. Скот е доловил любовния зов на брака и е избягал при своята побъркана съпруга в търсене на утеха.

Изхвърлям цветята в боклука. Какви глупости. Вярност. Прелюбодеяние. Жертва съм и на двете.