Дейвид Балдачи
Жертвите (76)

76

Декър спря колата, слезе от нея и я заобиколи, за да помогне на Зоуи Мичъл. Тя посегна към огромната му длан и той пое ръката й.

В другата си ръка детето държеше малък букет.

В другата си ръка Декър държеше сгънато одеяло.

Продължиха пеша към мястото, което искаха да посетят.

Небето бе ясно, без нито едно облаче. Подухваше лек прохладен вятър. Това бе най-приятното време, откакто Декър пристигна в Барънвил.

— Благодаря ти, че дойде с мен, Еймъс — каза Зоуи.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Декър.

— Денят е хубав — отбеляза момиченцето.

— Мисля, че някой те наблюдава отгоре.

Зоуи вдигна поглед към небето, а после се обърна към Декър:

— Наистина ли?

— Сигурен съм.

Стигнаха до мястото и Декър погледна купчината пръст. Още нямаше надгробна плоча, но майка й бе казала, че ще е готова съвсем скоро. На нея щеше да пише, че Франк Мичъл е бил добър съпруг и баща. Декър знаеше, че това място ще привлича Зоуи до края на живота й, дори да заминеше за друг град.

За нея Барънвил щеше да си остане завинаги място, което ще иска да забрави, но от което никога няма да може да се откъсне.

Декър знаеше това от личен опит.

С помощта на Зоуи той разстла грижливо одеялото на земята. Помогна й да сложи цветята на гроба, след което двамата седнаха.

Зоуи бе облякла най-хубавата си рокля, а косата й бе вързана на две опашки — така, както баща й много харесвал.

Декър също бе облякъл най-хубавите дрехи, които бе взел със себе си в Барънвил. Не бяха официални, но поне бяха току-що изпрани и изгладени.

— А сега какво да правя? — попита напрегнато Зоуи.

— Можеш да поговориш с татко си.

— Какво да му кажа?

— Какво му казваше обикновено?

— Разказвах му как са минали часовете, какво ще правим с мама, докато той е на работа, коя книга чета…

— Добре, разкажи му тези неща. Не се съмнявам, че иска да ги чуе.

Зоуи огледа околните гробове и попита тихо:

— Трябва ли да шепна? Тук май не бива да говоря на висок глас.

— Всичко е наред, Зоуи. Татко ти ще те чуе всякак.

— А ще ми отговори ли?

— Да, но не по начина, по който си свикнала. Но помислиш ли си за него, ще чуеш гласа му. А сега просто започни да му разказваш. Става ли?

— Става.

Зоуи се приведе напред и заговори тихо.

Декър седеше търпеливо на мястото си. От време на време поглеждаше към хората, дошли да посетят гробовете на свои близки.

Барънвил имаше куп проблеми, подобно на много други градове, предградия, селца… Но проблемите можеха да бъдат решени. И това да промени живота в тях към по-добро.

Не беше невъзможно. Ако не друго, Декър вярваше в силата на човешкия дух.

Аз съм жив пример за това.

Докато продължаваше да се оглежда наоколо, в мислите му се прокрадна нотка на безпокойство. Ами ако утре се събудеше и откриеше, че съвършената му памет го е напуснала? Ами ако престанеше да вижда света около себе си в цветовете, в които бе свикнал да го вижда? А най-много го тревожеше възможността умът му, вместо да увеличи способностите си по един или друг начин, да тръгне в противоположната посока и да го остави със силно ограничен капацитет.

Бе разказал на Джеймисън с твърде небрежен тон за футболната си кариера и за всички онези удари по главата, които бе поел през годините, макар отлично да съзнаваше, че те рязко са увеличи шанса да получи мозъчно увреждане.

Безпокойството му нарастваше все повече, когато усети нечия ръка върху дланта си.

Обърна се и видя Зоуи да го наблюдава.

Декър се усмихна на невинното и доверчиво изражение на детето и връхлетялата го паника мигом отшумя.

— Каза ли му всичко, което искаше? — попита той.

— Така мисля — кимна Зоуи. — Поне засега. Но следващия път ще му разкажа още неща.

Декър докосна гърдите си.

— А почувства ли нещо тук? Топлина?

Зоуи закима енергично.

— Да. Точно както ти каза. И тате ми отговори. В главата ми.

— Посещенията ти тук означават много за него. Той винаги ще бъде с теб, Зоуи, през целия ти живот. Където и да отидеш.

— Защото той всъщност е тук, нали? — каза тя и докосна гърдите си.

— Да.

— Иска ми се да беше до мен, както ти сега — отвърна момиченцето и очите му се навлажниха.

— И на мен ми се иска Моли да беше до мен. Но след като това е невъзможно, трябва да продължим да живеем заради тях. Да вършим добрини. За да се гордеят с нас, нали?

Зоуи кимна.

— Може ли да останем още малко, Еймъс? При моя татко.

— Можем да останем колкото искаш, Зоуи.

Когато Зоуи хвана ръката му, Декър стисна лекичко пръстите й. В известен смисъл се вкопчваше в живота благодарение на тази детска ръчичка.

В същото време трябваше да признае, че не се е наслаждавал на подобно спокойствие и вътрешен мир от много, много отдавна.

Декър бе посветил живота си на преследването на онези, които вършеха престъпления, но знаеше, че доброто винаги ще надделява над злото.

Длъжен бе да вярва в това. В противен случай и той като Кейт Кемпър не би могъл да върши работата си.

Понякога човек трябва просто да вярва.

Въздъхна дълбоко и продължи да държи ръката на Зоуи.

Малкото момиченце и огромният мъж останаха седнали там, където си даваха среща животът и смъртта.