Дейвид Балдачи
Жертвите (63)

63

Някой почука на вратата по-късно през деня. Декър отвори. Беше Алис Мартин. В едната си ръка държеше бастун, а в другата — лимонов пай.

Декър надзърна над рамото й и видя паркираната отпред патрулка. Ласитър я бе изпратила, след като Декър й бе позвънил и й бе разказал какво се е случило.

— Чух — каза напрегнато Мартин. — Добре ли са всички?

Декър кимна.

— Амбър ще остане още няколко часа в болницата, но ще се прибере до вечерта.

— А Зоуи?

— Тя е добре. Газта не беше стигнала до стаята й. От аварийната служба проветриха цялата къща и измериха нивата на газ, преди да ни позволят да влезем. Зоуи е при майка си в болницата.

— Разбраха ли какво е станало?

— Не още.

Старицата се обърна и погледна полицейския патрул.

— Да разбирам ли, че присъствието на полицията означава, че не е било нещастен случай?

Вместо да отговори, Декър погледна пая и попита:

— Това за Амбър ли е?

— За всички. Лимонов пай с белтъчна глазура — каза Мартин и му го подаде.

— Благодаря — отвърна Декър.

Алис Мартин се огледа.

— Кварталът беше толкова хубав… А после всичко се промени.

— Разбирам защо смятате така.

— Може би за всички вас е най-добре да напуснете Барънвил.

Декър впери поглед в нея, без да отговаря.

— За какво ви е да стоите в такъв град? — попита тя.

— Аз не живея тук. За разлика от Амбър и дъщеря й. Съпругът й е дошъл в Барънвил в търсене на по-добра работа. Не са имали избор. Нямам представа дали ще останат или не. — Декър помълча и попита: — А вие защо живеете тук, госпожо Мартин?

— Защото това е моят дом и съм прекалено стара, за да се местя.

— Като вашия съсед Фред Рос?

Алис Мартин впери поглед в него.

— Когато живеете достатъчно дълго, господин Декър, започвате да приемате неща, които никога не сте очаквали, че ще приемете.

— Това добре ли е или не?

— Зависи от човека.

— А за вас?

— Надявам се паят да ви хареса. Лимоновият ми се получава особено добре. Поне в едно нещо да ме бива.

Алис Мартин се обърна и тъкмо да си тръгне, погледна Декър и каза:

— Градът беше толкова хубав.

— Имате предвид времето, когато фабриките са работели и парите са отивали в джоба на един алчен богаташ?

— Предполагам, че всички се отнасят романтично към миналото си — усмихна се Алис Мартин, — за да го изкарат по-хубаво, отколкото всъщност е било.

— Може и така да е — отвърна Декър. — Понякога трудно можем да устоим на носталгията по отминалите времена. Тя е почти толкова привлекателна, колкото и опиатите.

— Струва ми се, че не изпитвате особена благодарност към човека, който току-що ви е донесъл домашно приготвен пай — заяви рязко Алис Мартин.

Думите й като че ли смутиха Декър.

— Съжалявам… Отървах се на косъм от смъртта и предполагам, че този факт не се е отразил благоприятно на настроението ми.

— Дано паят ви се услади — каза старицата с по-мек тон.

Тя си тръгна, а Декър остана на верандата и я проследи с поглед. Отначало изпита чувство за вина, че я е засегнал. Но когато тя прекоси застланата с чакъл алея и стъпи на тротоара, Декър замръзна на място.

Потропване и чегъртане. Потропване и чегъртане…

Същите звуци, които бе чул в онази нощ.

Бастунът й имаше четири накрайника и единият бе счупен, както сама бе споменала Алис Мартин. Затова той стържеше по плочките, а после, когато тя го вдигнеше и спуснеше отново, потропваше по тях.

Декър затвори вратата и опря глава на дървото.

По дяволите! Барънвил! Или по-скоро, Килървил.

Имаше да свърши толкова много неща, а разполагаше с толкова малко време.

Влезе в кухнята и изхвърли пая в кошчето.