Дейвид Балдачи
Жертвите (38)

38

— Да не би да ви омръзна да гоните лошите? И да си търсите работа като учител? — попита Барън.

— Не, но това училище определено се нуждае от малко повече грижа и любов — отвърна Декър.

— Целият град се нуждае от тях — каза Барън, отлепи се от колата и пъхна ръце в джобовете си.

Декър забеляза, че носи същия панталон и различна риза, която изглеждаше изпрана и изгладена. Въпреки студа беше по сандали.

— Как разбрахте, че съм тук?

Барън посочи колата му.

— Запомних я от посещението ви при мен.

— А, да.

— Как върви разследването?

— Напредваме бавно.

— Прочетох, че някой е загинал в логистичния център.

— Точно така. Зетят на моята партньорка.

Барън изглеждаше искрено изненадан.

— По дяволите! Кажете й, че съжалявам. Алекс ми е симпатична.

— Непременно — обеща Декър, макар да си мислеше, че Барън всъщност не познава Джеймисън.

— Какво се е случило? Онова, което прочетох, ми се стори малко неясно.

— Злополука. Сблъскали се човек и робот и човекът загубил.

Барън кимна.

— Звучи като научнофантастичен филм на ужасите. — Погледна към училището и попита: — На какво се дължи интересът ви към нашата гимназия?

— Проверявам някои неща. Джойс Танър е учила тук.

— По онова време тя беше Джойс Ридж.

— Изненадан съм, че го знаете. Нали заявихте, че не я познавате?

Двамата се взираха един в друг.

— Нека отгатна — каза Барън. — Дошли сте, за да разговаряте с някого, който ни познава от времето, когато учехме тук, или за да прегледате годишниците.

— Второто.

— Познавах я, но това не е престъпление, нали?

— Даването на неверни показания при разследване на убийство е престъпление. Нарича се възпрепятстване на правосъдието.

— Не виждам връзката.

— Това решавам аз, а не вие — отвърна рязко Декър.

Барън се поклони театрално.

— Mea culpa, агент Декър. Аз греша, а вие сте прав.

— Какво се случи?

— С Джойс ли?

— С вас двамата.

Барън отново се облегна на бронята на колата.

— Аз отидох да уча в колеж, а тя — не. Не знам защо. Беше много умна и я насърчавах да продължи образованието си. Мисля, че лелята и чичото й бяха вменили чувство за вина. Настояваха да остане в Барънвил, да си намери работа, да започне да им помага, защото са се грижили за нея след смъртта на родителите й… Чичо й беше свещеник и не изкарваше много пари, а и беше доста строг с нея. Но въпреки това ние останахме заедно. Прибирах се у дома колкото се може по-често. Крояхме планове да заживеем заедно. Но после родителите ми умряха и научих, че нямам и пукнат цент. Разбира се, знаех, че не сме богати. Но продължавахме да живеем в имението и баща ми все повтаряше, че ще наследя малко пари… Истината се оказа съвсем различна. После контузих ръката си, изгубих стипендията и всичко тръгна надолу. Не бях в състояние да мисля за Джойс, да се грижа за нея… или за когото и да било. Едва свързвах двата края.

Той сведе поглед към дрехите си, а после към старата си кола.

— Мнозина ще кажат, че не съм успял да се погрижа дори за себе си.

— В годишника прочетох, че Джойс е преподавала в неделното училище, а вие сте се увличали по древногръцката митология.

— Почти не си спомням тези неща. Беше толкова отдавна.

— Още ли се интересувате от митология?

— Имам си достатъчно проблеми, за да посвещавам време и на нея.

— Какво се случи с Джойс, след като завършихте гимназия?

— Напуснах живота й заради моите собствени несполуки. Четири години след като завършихме, тя се омъжи за Рик Танър и… направи два спонтанни аборта. Той се оказа голям боклук, пиеше много, биеше я. Накрая се разведоха. Но тя вече се бе превърнала в съвсем друг човек. Без самочувствие, без амбиции. Започна да се дрогира. Всяка работа бе по-нископлатена от предишната, пострада на една от тях и се пристрасти към болкоуспокояващите подобно на мнозина в града ни.

— Изглежда, знаете доста за нея. Поддържахте ли връзка?

— Останахме приятели. И нейният, и моят живот не се развиха според очакванията ни. Това като че ли ни сближи… след като тя се разведе, имам предвид.

— Минавало ли ви е през ума да се съберете отново?

Барън поклати глава.

— Бих се оженил само ако мога да издържам семейство. А аз не мога да предложа абсолютно нищо. Да подлагам Джойс на всички неприятности, с които се сблъсквах? Да я направя госпожа Барън? Та това щеше да е най-лошото, което бих могъл да й причиня. Когато още си въобразявах, че имам пари, възнамерявах да напусна Барънвил и да отида там, където никой няма да се интересува каква фамилия нося. Щях да стана професионален питчър, да започна собствен бизнес. Щях да успея благодарение на собствените си качества, на собствените си усилия. Е, не стана така. Но да, поддържахме връзка.

— Джойс е била съкратена от „Джей Си Пени“ няколко месеца преди смъртта си.

— Знам. Не беше бъдещето, което човек очаква от една кралица на бала. Но Джойс беше не само красива, а и умна. Справяше се отлично по математика. Животът й можеше да се развие по съвсем различен начин. Жалко, че не се получи.

— Ами вие? Не сте били крал на бала. Избрали са ви за най-добър спортист на целия щат, но така и не сте получили капитанската лента на нито един от училищните ви отбори.

— Живеем в демократична страна, агент Декър. Един човек, един глас. Основен принцип на демокрацията.

— Но хората могат да гласуват, водени от грешни подбуди.

— Случва се на всеки две, четири и шест години в тази страна. А и не ми пукаше дали ще ме изберат за крал на бала или за капитан на отбора. Честна дума.

— Но сте били загрижен за Джойс. Затова ли сте я подпомагали през всичките тези години?

Барън го изгледа, но не отговори.

Декър продължи:

— Останала е без работа, но си е плащала наема. Имала е кола. Сам казахте, че е била пристрастена към болкоуспокояващите. Те също са скъпо удоволствие.

— Да, давах й пари от време на време.

— Смятах, че нямате пари.

— Нямам много. Но имам малко. Не мислете, че спя по цял ден. Работя. Имам доходи. Наследих доста ценни вещи, които продавам една по една. Не харча почти нищо за себе си. Затова можех да й помагам.

— Много мило от ваша страна.

— Тя го заслужаваше. И за ваше сведение, Джойс преодоля слабостта си към болкоуспокояващите. Беше й много трудно, но успя.

— И в това отношение ли й помогнахте?

— Какво значение има?

— Когато човек води разследване, полага усилия да си създаде колкото е възможно по-пълна картина. Подобни подробности могат да се окажат много важни. Да разкрият мотивация на най-различни нива.

— Под мотивация мотив за убийство ли имате предвид? Не съм убил Джойс.

— Има други видове мотивация.

— Например?

— Например помощ за други наркомани, дори наркопласьори. Като Майкъл Суонсън. Заявихте, че не го познавате, но аз съм почти сигурен, че е живял в градинската ви барака.

— Така ли? — попита невъзмутимо Барън. — Не знаех. Имението е голямо. А никой от нас не се е занимавал с градинарство вече няколко десетилетия.

— Искате да кажете, че той е живял на стотина метра от дома ви, идвал е и си е отивал, когато пожелае, а вие дори не сте подозирали?

— Употребихте израза „почти сигурен“, което подсказва, че не разполагате с доказателства.

— Значи не сте имали представа, че някой използва бараката ви?

— „Някой“? „Използва“? Доста разтегливи понятия. Да не би да се опитвате да ме уличите в още някоя лъжа?

— Успея ли, няма да ви се отрази добре.

Барън наклони глава.

— Изведнъж заговорихте със заплашителен тон.

— Опитвам се да ви убедя, че няма да ви хареса да се озовете във федерален затвор.

Барън се замисли върху думите си, докато гледаше високо в небето, където една птица се рееше, уловила топло въздушно течение.

— Майк Суонсън беше… неудачник в много отношения. Познавам такива като него. Разбирам ги. Има неудачници, които са лоши хора… много лоши хора.

— Но Суонсън не е бил от тях.

— Той беше глупак. Симпатичен глупак. Продаваше марихуана. Продаваше хапчета. Но беше безобиден.

— И вие му предоставихте подслон?

— Заварих го в бараката. Беше заспал дълбоко. Изритали го от толкова много места, че един ден яхнал мотора, качил се на хълма и влязъл в имота, за да намери подслон някъде. Съвсем за малко, но остана по-дълго от планираното. Не възразих.

— Открихме наркотици в бараката. И не само марихуана и хапчета, а доста по-силни субстанции. Плюс пистолет и пари.

Барън разпери ръце.

— Не бих го допуснал, ако знаех. Но от друга страна, ако зачеркнех от живота си всички, които продават наркотици… щях да остана толкова сам, колкото съм в момента, ако това ви се струва логично.

— Добре, познавали сте Суонсън и Танър, а ми казахте обратното. А Коста? Банкерът, който с държал в дома си снимка на вашия отбор?

— С риск да ме изпратите във федералния затвор, който споменахте, заявявам, че не го познавах. Оскъдните средства, с които разполагам, държа в брой в дома си.

— Това разумно ли е?

— Не знам. Но така съм решил. Банките не се отнесоха добре с мен и моето семейство, когато се нуждаехме от помощ. Не желая да им поверя малкото, което ми е останало.

— И не можете да се сетите за причина Коста да държи в дома си тази снимка?

— Освен че е изпитвал гордост от спечелването на шампионата? Не.

— А Тоби Бабът?

Барън поклати глава.

— Не го познавах.

— Бил е инвалид. Имал е метална пластина в главата си в резултат на трудова злополука. Точният израз е „промишлена злополука“. Живеел в каравана, защото не можел да си позволи нищо друго.

— Не е единственият в Барънвил.

— Караваната му беше подпалена, докато аз и Джеймисън бяхме вътре.

Барън облещи очи.

— Някой се е опитал да ви убие?

— Когато някой извършва умишлен палеж, а вътре има хора, да, това се нарича опит за убийство.

— Кой би имал интерес да го направи?

— Може би вие ще ми кажете.

Барън се замисли.

— Кога се е случила тази промишлена злополука, както се изразихте?

— Преди няколко години.

— Тук, в Барънвил ли?

— Да.

— Странно.

— Защо?

— Че каква промишленост е останала в града, за да стават промишлени злополуки?

Сега беше ред на Декър да се изненада.

— Прав сте. Подсказахте ми идея, която трябва да проверя.

— Каква именно?

— Колко широк е смисълът, вложен в термина „промишлена злополука“.