Дейвид Балдачи
Жертвите (46)

46

Декър се върна от Ню Джърси точно за вечеря. И се държа по много необичаен начин.

Помогна с приготовленията, подреди масата, сервира храната, разговаря със сестрите на Джеймисън и опечалените роднини на Франк. Изказваше съболезнования, изслушваше събеседниците си внимателно…

По-късно, когато всички се отправиха към близкия мотел, в който бяха отседнали, Джеймисън го приклещи в кухнята, където той зареждаше миялната машина.

— Добре ли си? — попита го тя угрижено.

Той постави последната чиния в миялната, затвори вратичката и се обърна към Джеймисън.

— Просто се опитвам да помогна.

— Знам. Но това не е… нали се сещаш?

— Не е обичайното ми поведение?

Тя се смути, но не оспори думите му.

— Явно се променям покрай теб, Алекс.

— Това добре ли е? — попита тихо Джеймисън.

— Би трябвало. Сега хората ме харесват повече, отколкото по времето, когато живеех в Охайо. — Декър помълча и добави: — Не ме бива в светските разговори. В главата ми има нещо, което ми пречи да изрека думите, които искам да кажа в определени ситуации. Когато трябва да утеша някого например. Но това, че не казвам нещо, не означава, че не си го мисля.

Тя го докосна по ръката.

— Знам, Еймъс, знам.

— Но се опитвам. Просто… просто не ми е толкова лесно, колкото беше някога.

Джеймисън се усмихна.

— Мисля, че постигна голям напредък. Освен това аз също се променям благодарение на теб. Ти ме направи по-добър човек. И определено по-добър следовател. Когато започнахме да работим заедно, нямах представа какво правя.

Декър кимна, облегна се на кухненския плот и впери поглед в краката си.

— Спомням си, когато Каси и Моли умряха. Пристигнаха роднини, трябваше да се свърши толкова работа. Всички бяха съсипани от мъка, а… аз не бях в състояние да върша абсолютно нищо. Бях напълно безполезен.

— Но това е разбираемо. Преживял си огромна трагедия.

— Много хора преживяват огромни трагедии, и то всеки ден. Но ги преодоляват и продължават напред.

— Страшно съм ти признателна за това, което направи тази вечер. Много ни помогна. Амбър също ти е много благодарна.

Декър не отговори, а само разтри челото си с длан.

— Как се чувстваш? — попита Джеймисън.

— Странно — отвърна лаконично той.

— Имаш ли бели петна в паметта?

— Не, не и както преди.

Джеймисън кимна, но въпреки това изглеждаше угрижена.

— Какво откри в Джърси?

Той й предаде разговора си със Стенли Нотингам.

— Съкровище? — възкликна тя. — Вярваш ли в тази история?

— Мисля, че Брадли Коста е вярвал в нея. Защо иначе ще идва тук?

— Нима е сменил Ню Йорк с това западнало градче заради някакъв слух, който е научил от трета ръка? Не ми звучи логично.

— Напротив, звучи логично, след като е направил собствено проучване. Нотингам сподели, че по време на последните им разговори Коста е изглеждал отлично информиран. Човекът е работил на Уолстрийт. Там са свикнали да правят проучвания, експертизи и прочие. Има и още нещо.

— Какво?

— Спомняш ли си, че Коста се е присъединил към най-различни местни организации?

— Да, видяхме снимките. Какво от това? Не е необичайно.

— Сред тях е местното историческо дружество.

— Смяташ, че е отишъл там, направил е допълнителни проучвания и вероятно е открил къде е скрито съкровището? Или какво представлява.

— Възможно е.

— Ами Джон Барън? Той дали е чувал тези слухове за съкровището?

— Не знам, но мисля, че предшествениците му са го търсили. Това би обяснило дупките в стените. И макар градините да са обрасли в бурени и храсти, забелязах доста неравни участъци, където вероятно е копано.

— Възможно ли е Барън да знае къде е то? — попита отново Джеймисън.

— Ако го беше намерил, едва ли щеше да живее така.

— Вярно. Какво ще правиш?

— Ще тръгна по стъпките на Коста и ще видя какво ще открия.

— Но защо някой ще го убива?

— Ако е открил съкровището, това би могло да е мотив.

— А останалите три жертви?

— Не знам.

— Виж, когато мине погребението, ще започна отново да ти помагам.

— Не си длъжна да го правиш. Семейството ти се нуждае от теб.

— Аз съм жена, Декър.

Той я погледна с недоумение.

— И какво от това?

— Това значи, че мога да върша по десет неща наведнъж — обясни тя с усмивка.

— Добре — кимна Декър. — Но не забравяй, че си имаме работа с наркопласьор, склонен към насилие. Проверих Брайън Колинс в базата данни на ФБР. Този тип е бил хладнокръвен убиец. Ако има и други като него, играта ще загрубее.

— Това ни е работата, нали?

Той я погледна толкова остро, че тя отвърна:

— Знам, знам. Не искаш да ми се случи нещо. Но аз участвам в това разследване по свое собствено желание. Мога да разчитам на теб и ти можеш да разчиташ на мен, нали?

Декър кимна.

— И още нещо — каза Джеймисън.

— Какво?

Тя се поколеба, но отговори:

— Чух… чух разговора ти със Зоуи на стълбите вчера.

Декър сбърчи чело и извърна поглед.

— Това, което й каза, беше много мило. Видях колко й помогна. И… и съм ти страшно благодарна.

— Тя е просто дете. Това не биваше да й се случва…

— Но се случи и за Зоуи е добре, че има приятел като теб.

— И леля като теб — отвърна Декър.

Той прокара длан по темето си да приглади щръкналата си коса.

— Виждам, че се тревожиш за нещо — каза Джеймисън. — Не е свързано със случая, нали?

Декър поклати глава.

— А с какво?

— В онзи институт в Чикаго, в който постъпих, след като получих травмата, ми казаха доста неща, но едно от тях запомних съвсем ясно.

— Какво е то?

— Казаха ми, че засегнатият от удара мозък може да продължи да се променя. Абсолютната памет и синестезията са само първоначалната му реакция. Но могат да настъпят и други промени… години по-късно.

— Но оттогава са минали повече от две десетилетия и нищо не се е променило, нали?

— Докато нещо отново не ме халоса по главата.

— Но нали каза, че тези бели петна в паметта ти не са се появявали отново. Как е синестезията ти?

Декър я погледна.

— Когато застрелях Брайън Колинс, не видях онова електриковосиньо, което обикновено виждам.

— Какъв цвят видя?

— Никакъв. Не ми се зави свят, не ми прилоша, не изпитах пристъп на клаустрофобия. Това не е непременно лошо, но означава, че нещо в главата ми се е променило. Което ме тревожи.

— Разбирам. Възможно е ударът по главата ти да е променил нещо. Синестезията ти обаче може да се върне.

— Част от мен не го иска, но…

— Но се страхуваш, че може да са настъпили и други промени.

Едва сега Декър погледна Джеймисън в очите.

— Веднъж вече се превърнах в друг човек, Алекс. Не искам да го преживея отново, защото не знам в какво ще се превърна този път. — Той помълча и добави с неловка усмивка: — И ако трябва да бъда откровен, този човек може да не се окаже симпатичен като мен.