Дейвид Балдачи
Жертвите (40)

40

— Случилото се с него беше ужасно… повече от ужасно.

Декър седеше в едно кафене, а насреща му седеше Бетси О’Конър, която работеше като сервитьорка тук. Беше средна на ръст и набита. Посребрената й коса бе късо подстригана, а очилата й висяха на верижка около врата й. Декър прецени, че жената е по-близо до петдесет, отколкото до четиресет.

Той добави захар в кафето си и попита:

— Живели сте заедно няколко години, така ли?

— Да. Но отношенията ни бяха напълно платонични — побърза да добави тя. — Съпругът ми беше голям гадняр, объркаше ли се нещо в живота му, все си го изкарваше на мен. С юмруци. Излизах с един-двама след развода, но и те се оказаха като него. Затова приключих с мъжете… поне за обозримото бъдеще.

— Но Бабът беше различен?

— Вижте, Тоби си имаше своите проблеми, но по принцип беше свестен тип, който просто имаше труден живот. Затова живеехме заедно. Налагаше се. В противен случай не бихме могли да свържем двата края.

— А как се запознахте?

О’Конър се смути.

— На среща на анонимните наркомани. И двамата бяхме имали проблеми с болкоуспокояващите, но ги бяхме преодолели и се опитвахме да си стъпим на краката. И двамата работехме, но парите не ни стигаха. Заедно обаче бяхме в състояние да наемем малка къща.

— Разбрах, че е претърпял злополука. Получил травма на главата.

— Точно така, по време на строежа на логистичния център. Преживя много труден момент. Отначало от компанията се отнесоха добре към него, но после нещата се обърнаха и го уволниха.

— Разбрах, че е имал проблеми и с алкохола? — попита Декър.

— В това няма нищо вярно. Тоби не близваше алкохол от години. В противен случай щях да разбера. Живяхме заедно толкова дълго. Той полагаше огромни усилия да се справя.

— Но така и не успя?

— Не. Опитваше се, но не можа да се задържи на никоя работа за по-дълго. Аз пък се стараех да компенсирам и за двамата, но заплатата ми не стигаше да покрие всички разходи. Наложи се да напуснем къщата и това ми разби сърцето. Много я харесвах. Тя беше първият ми истински дом след развода.

— В караваната на Бабът открихме доста шишенца от лекарства. Всичките, изписвани с рецепта. И всичките — обезболяващи с мощно действие.

— Имаше силни болки заради травмата на главата.

— Доколкото разбрах, в момента живеете в апартамент със съквартиранти.

Бетси О’Конър сведе поглед и разбърка кафето си.

— Да, все едно отново съм на двайсет. А вече не съм млада. Не си представях подобно бъдеще, но това е положението… Работя за минимална заплата без здравна осигуровка. Когато приключа тук, в кафенето, отивам на друга работа, но пак не успявам да си докарам приличен доход.

— Кандидатствахте ли в „Максус“?

— Не само аз, но и всеки жител на Барънвил. Там наемат доста хора и това като че ли е единствената добре работеща компания в града. Но не покрих нормативите им за физическа годност. Не можех да вдигам тези тежести и да изминавам тези разстояния. Трябваше едва ли не да ги пробягвам. Вероятно ще напусна града. Затъвам тук като в блато. Нуждая се от ново начало.

— Бабът е живял в каравана, след като сте се разделили. Ходихте ли му на гости?

О’Конър кимна.

— Няколко пъти. Носех му домашно приготвена храна. Оставях му малко пари. Беше ми много неприятно, че живее в това нещо. Там нямаше нито електричество, нито течаща вода.

— Някой подпали караваната.

На лицето й се изписа тревога.

— Какво?

— Докато аз и партньорката ми бяхме вътре.

— Мили боже!

Декър извади карирания лист с почернените следи от горния.

— Виждали ли сте някога това по време на посещенията си при Бабът?

Тя разгледа страницата.

— Не. Какво е то?

— Опростен вариант на строителните планове на логистичния център.

— Че за какво са му трябвали на Тоби?

— Надявах се вие да ми кажете. Разказвал ли ви е нещо за работата си по строителството на центъра?

— Работата на строежа много му допадаше, но това беше преди злополуката. Плащаха добре, не се налагаше да вдига тежки кашони… Управляваше мотокари и други подемни машини. Може този лист да е свързан с работата, която е вършил там.

— Не мога да разбера защо е пречертал строителните планове на лист карирана хартия. Споменавал ли е нещо за „Максус“, след като пострада?

— Не говореше много, но после компанията се обърна против него. Това го ядоса.

— До каква степен?

— Е, след като Тоби вече не е сред нас, едва ли има значение. Заканваше се да си отмъсти.

— Как?

— Не каза — отвърна Бетси О’Конър и замълча, а после попита: — Да не би да смятате, че е възнамерявал да… не знам… да постави бомба там? Защо му е да копира чертежите?

— Възможно е. Смятате ли, че беше способен да го направи?

— Преди злополуката в никакъв случай. Но след нея той се промени. Травмите на главата са в състояние да те превърнат в различен човек, знаете ли това?

— Да, чувал съм нещо подобно — отвърна сухо Декър. — И така, смятате ли, че Бабът би могъл да прибегне до насилие?

— Дори не искам да си го помисля. Никога не съм го виждала в подобна светлина, но предполагам, че е възможно. Злополуката му се отрази много зле.

— Имаше ли зъб конкретно на някого?

— Най-вече на адвокатите на компанията. Тоби нямаше пари, за да си наеме адвокат, затова се представляваше сам. А това е трудна работа, уверявам ви. Адвокатите могат да бъдат много гадни понякога.

— Никой ли не пожела да го защитава срещу процент от евентуално обезщетение?

— Тоби заяви, че в града и бездруго са останали малко адвокати и никой от тях не иска да си разваля отношенията с най-големия работодател в Барънвил.

Декър кимна.

— А споменавал ли е някога имената на Джойс Танър, Майкъл Суонсън или Брадли Коста?

— Не, никога. Джойс Танър не беше ли жената, чието тяло са намерили до неговото?

— Да.

О’Конър сви рамене.

— Не, не я е споменавал.

— А Джон Барън?

Тя се намръщи.

— Той живее в онзи палат на хълма.

— Да. Макар че бях там и в никакъв случай не бих го нарекъл „палат“.

— Въпреки това Барън разполага с повече от мен.

— Бабът споменавал ли е някога името му? — попита Декър.

— Не си спомням. Аз не съм от тук, но знам, че местните не обичат семейство Барън.

— Никак.

— Някои разправят, че бил много богат, но си криел парите там, горе — подхвърли О’Конър.

— Защо тогава живее като просяк?

— Знам, знам… никога не съм била в състояние да си го обясня.

— На стената на помещението, в което е открито тялото на Бабът, някой е изписал цитат от Библията.

О’Конър изглеждаше заинтригувана.

— Вестниците го споменаха.

— Това подсеща ли ви нещо? Бабът беше ли религиозен?

— Доколкото знам, Тоби никога не е ходил на църква.

— Хрумва ли ви нещо друго?

Тя се замисли.

— Честно казано, не. Тоби беше добър човек, който просто извади лош късмет. Това май се отнася за мнозина от нас. Но от друга страна, животът е такъв, какъвто си го направиш, нали? Човек сам си взема решенията и никой не му е виновен.

— Предполагам — отвърна Декър и се накани да си тръгне.

— Господин Декър, смятате ли, че ще откриете убиеца на Тоби и останалите?

— Това се опитвам да направя.

— Тон не заслужаваше да умре по този начин.

— Не мога да се сетя за човек, който да го заслужава.